Анита Милс
Опасен мъж (3)

Близо до Сан Анджело, Тексас

29 май 1874 г.

 

— Чу ли това, Боб? — попита нервно мъжът, седнал най-близо до огъня.

— Кое? Койотът?

— Сигурен ли си, че е койот?

— Да.

— Ето че пак започваш, Франк — оплака се Лий Джаксън. — Проклет да съм, ако не ти се привиждат команчи зад всяко храстче. Самото ти присъствие ме нервира.

— Почти пълнолуние е, нали? — отвърна Франк Биймър на удара. — Ей богу, не е нужно да съм тексасец, за да знам какво означава това. Казвам ти, хич не ми харесва, когато луната свети така.

— Щеше ми се само Гиб да е тук — промърмори Чарли Пиърс и хвърли една счупена клонка в огъня. — Мен ако питате, всички сме дяволски изнервени.

— Така е, но ако Франк ще подскача уплашено всеки път, когато някой проклет койот завие, по-добре да го няма — измърмори Лий.

— Вярно. — Боб Симънс се обърна към Франк Биймър: — Казвам ти, няма ни един индианец на сто мили оттук. За бога, ние сме само на десет мили от форт Койчо!

— Сигурно — избоботи Биймър, който не изглеждаше убеден. — Искам само да се измъкна оттук с коса на главата.

— И със златото — напомни му Лий Джаксън. — За теб не знам, но аз пропилях почти осем години от живота си да чакам своя дял и сега възнамерявам да си го взема.

— Така е — съгласи се Чарли. — Ще ми се само лъжливото копеле да не беше умряло, преди да съм го хванал — щях да го убия бавно. Щях да го принудя да каже какво, по дяволите, е направил със златото. Накрая щях да му пръсна черепа.

— Да, ама той е вече мъртъв, а ние не сме по-близо до златото от деня, когато старият Джак офейка с всичко — напомни му Симънс.

— Мислиш ли, че Гиб е изкопчил нещо от онзи адвокат? — попита внезапно Биймър. — Нищо не подсказва, че той ще каже повече на Гиб, отколкото на някой от нас.

— Гиб си има свои начини, а ако те не вършат работа, винаги има подръка това — каза Джаксън и потупа пистолета си. — Все някак, ако старецът знае нещо, ще го изплюе.

— Може и тъй да е, но не ми харесва да си седя тук и да чакам хрумванията на Гиб Хана, както не ми хареса, че позволих на Джак да сложи ръка върху моите пари. След като не можах да се доверя на майора, как да се доверя въобще на някого?

— Гиб надуши къде е Джак — отбеляза Пиърс. — Можеше да не ни каже — можеше просто да вземе парите и да ги задържи за себе си…

— Да, но преди да открие Джак Хауърд, копелето беше умряло. Замислял ли си се колко от нас вече ги няма? Нали разбираш, Евънс, Тейт и Конърс, които умряха, преди да е дошъл часът им, и никога не разбраха какво стана с Маккормик? После и майорът — някой го застреля и остави койотите да оглозгат костите му. Казвам ви, имам лошо предчувствие, много лошо и… — Внезапно Биймър се вцепени. — Ето пак. Чуваш ли го, Боб? Ако е койот, къде са останалите от глутницата? Не ми харесва това. Ама никак.

— Франк, да не би да искаш да излезеш от играта?

— Нищо не разбираш, Боб — възрази Биймър. — Думата ми е само, че нещо не е в ред. Не е честно един мъж да оцелее от войната и после, преди да е навършил трийсет, да умре, а така се случи с трима от нас — това искам да кажа. А майорът, по дяволите, беше в разцвета си, но и той е мъртъв. Убит.

— Звучи така, сякаш обвиняваш някого — промърмори Джаксън.

— Не. Само казвам, че имам лошо предчувствие. Това е всичко.

— Ами запази го за себе си — скастри го Пиърс. — Съвсем скоро ще ни накараш да се стряскаме всеки път, когато някой койот завие.

— Не ми харесва звукът това е. Всеки път, когато го чуя, ме побиват тръпки. Не чу ли, Чарли — проклетите команчи можели да вият досущ като тях.

— Може да са тонки. Знаеш ли какво правят тонките, Франк? Пекат човека, сякаш е прасе, и после го изяждат. Но ти не се страхувай — подигра се Пиърс. — Доколкото съм чувал, тонките не ядат страхливци.

— Нямаш право да говориш така. Никакво право!

— Чуйте! — изсъска Лий Джаксън. — Коне!

— Нали ви казах — това са проклетите индианци. — Биймър сграбчи пушката си. — Никой не ми вярваше, обаче аз ви казвах.

На трепкащата жълто-оранжева светлина на огъня лицето на Боб Симънс бе пребледняло.

— Милостиви боже!

— Някой препуска като обезумял — сякаш дяволът е по петите му! Изгаси огъня, Лий, веднага!

Още преди Чарли Пиърс да излая заповедта, всички чуха първите изстрели и след секунди Гиб Хана се появи. Изтощеният му кон се препъна в бивака и се строполи, тежко ранен, за да продължи. Опитвайки се да го изправи на крака, Гиб го заудря с камшик и извика на останалите:

— Команчи! Сигурно са цяла дузина! Не им позволявайте да разгонят конете! Ако ги пипнат, с нас е свършено!

Измъкна крака си изпод увисналия корем на коня и се изправи. На върха на хълма се появи малкият боен отряд и те се втурнаха обезумели към конете. Очертани на осветеното от луната небе, индианците поспряха за няколко мига и огледаха суматохата. После водачът им вдигна бойното копие и те се втурнаха надолу, изпълвайки нощния въздух с бойни викове.

С разтуптяно сърце Лий Джаксън измъкна от седлото си една пушка „Хенри“ и започна да стреля.

— На конете! Да бягаме към реката! Бързо!

Метна се на седлото, прицели се в една движеща се мишена и я простреля. Някакъв индиански воин трепна и се прекатури през врата на шареното си пони.

— Улучи го! Точно така — извика Симънс.

— Вие двамата сте кръгли глупаци! Не видяхте ли, че един индианец се измъкна! — изкрещя Пиърс. — Трябва да ги отблъснем, да им го върнем, да ги поизпотим!

Прицели се със своята „Шарпс“ и натисна спусъка. Пушката гръмна и бойният вик на един индианец, който падна от дървеното си седло, се превърна във вой.

— Свалих един! — извика тържествуващо Пиърс. — Гиб, прикривай ме, докато заредя!

Сякаш надалите бойни възгласи команчи бяха навсякъде и обграждаха петимата бели, отрязвайки пътищата за бягство.

Обградени, Джаксън и Симънс скочиха от конете и под прикритието на животните заотстъпваха към тлеещия огън. Останалите трима също се включиха в отчаяната съпротива.

Пиърс улучи още един, после залегна, за да презареди, докато Джаксън плътно го прикриваше, като гърмеше със своята „Хенри“. Гиб Хана улучи един петнист кон и събори ездача на земята, а Франк Биймър уби пълзящия индианец с един изстрел на своя стар „Арми Колт“. Чарли Пиърс отново се изправи и като подпря тежката „Шарпе“ на гърба на коня си, се прицели в един ярко изрисуван воин. Изстрелът оглуши Джаксън, а 50-мм куршум се заби в целта и команчът изхвръкна от седлото. В същия миг Франк Биймър се извъртя и падна във въглените. Внезапно индианците прекъснаха своята атака и се оттеглиха извън смъртоносния обсег на пушките. В един безкраен миг на напрежение двете враждуващи страни се оглеждаха и най-накрая двама воини се спуснаха стремглаво надолу по хълма, приведоха се почти до земята, грабнаха поваления си другар и препускайки, се отдалечиха. Когато отново се втурнаха обратно, Симънс взе на прицел единия, но Гиб Хана сграбчи ръката му:

— Пести куршумите си — отнасят своите мъртви! Оттеглят се!

— Проклетите копелета убиха Франк!

— Така е и сега сме само четирима! Остави ги да си идат!

С неохота Боб Симънс свали пушката си и видя команчите да изтеглят последния от убитите си другари. Бойните викове сега се превърнаха в жалейни вопли и докато индианците изчезваха зад хълма, зловещият звук заглъхна.

Едва когато настъпи тишина, той осъзна, че пръстът му все още стиска здраво спусъка. С усилие го изправи.

Лий Джаксън се приближи към гаснещия огън и се наведе. Не бе нужно да докосва тялото, за да разбере.

— Гиб, Франк е мъртъв — промълви той с усилие. — Пръснали са му черепа. Горкото копеле!

— Вярно.

Хана се приближи, преобърна мъртвеца с крак и погледна останалите.

— И без това беше голям страхливец.

— Гиб, той оцеля през войната. — Неспособен да понесе гледката, Симънс задържа поглед върху едно закърняло мескитово дърво. — Не е честно да преживееш войната и после да умреш по такъв начин.

— Да, обаче той се плашеше от индианците — отбеляза Чарли Пиърс. Изправи рамене и въздъхна: — Ами, струва ми се, трябва да го погребем.

— Не — отвърна рязко Хана.

— Не можем да го оставим и да си тръгнем просто така.

— До сутринта койотите ще са го погребали. Хайде, по-добре да тръгваме.

Останалите трима размениха погледи. Лий Джаксън се обади:

— По дяволите, ако индианците са си тръгнали, можем да поставим пост и да поспим.

— Път ни чака — Галвестън е дяволски далече.

— Галвестън! Какво, по дяволите, ще правим в Галвестън?

— Джак е имал дъщеря и тя е на път за там, за да уреди делата му.

— Но той нямаше нищо за уреждане! — възрази Джаксън.

— Никога не съм чувал майорът да казва, че има момиче — рече Симънс, клатейки глава.

— Но е така и тя пристига от Ню Орлиънс. А ние ще я приветстваме с добре дошла в Тексас — добави Хана многозначително. — Мисля, че идва за златото.

— Няма да препускам чак до Галвестън — промърмори Джаксън. — По-добре ще е да чакаме тук.

— Затова нямаш нищо, Лий — отвърна нетърпеливо Хана. — Помисли малко.

— Не разбирам.

— Колко пъти сме преобръщали фермата на Джак? Дори игла да е заровил там, ние ще я намерим.

— Така е.

— Кой знае, златото може да е някъде по пътя за Галвестън. Докато бягаше от нас, Джак имаше скривалища из цял Тексас. — След тези думи Хана се обърна към останалите: — Ако сте в играта, ще дойдете с мен. Иначе няма да получите нищо. Сега делим на четири, но…

— Четири? Ами Франк? — повиши глас Боб Симънс.

— Какво Франк?

— Ами нали знаеш, той остави жена в Илинойс. Непрекъснато й пишеше.

Хана сви рамене:

— Тя няма нищо общо с мен.

— Да, но…

— Виж, Боб, не ме интересува какво ще правиш със своята четвърт — или трета, ако стане така — добави Гиб, с поглед, вперен в Лий Джаксън. — Според мен, когато куршумът улучи Франк, той изгуби своя дял.

— Само рекох, че не зная защо трябва да ходим до Галвестън, след като момичето е тръгнало насам — възрази Джаксън. — Не Съм казал, че се отказвам от своята част.

— Гиб тъкмо това ти обясни — отбеляза Пиърс. — Джак е оставил всичко на момичето.

— Заедно с нашето злато — напомни му Симънс.

— Така че според мен — продължи Хана, — щом пипнем момичето, ще пипнем и парите. Други глупави въпроси, преди да тръгнем?

— Откъде знаеш, че не идва в Индианола? — упорстваше Пиърс. — Защо просто не отидем в Анджело и там да чакаме? Ще е дяволски по-лесно, нали разбираш? И в двата града непрекъснато пристигат параходи, така че как да сме сигурни, че няма да я изпуснем?

— Тя е писала на Хамър, че пристига в Галвестън на първи или втори, така че да може да е тук на десети юни за легализирането на завещанието. Нямам намерение да чакам до десети, за да разбера какво знае.

— За бога, Гиб, виждал ли си някога някой от онези параходи? Хората се блъскат като добитък.

— Чарли, или си вътре в играта, или си вън!

Пиърс пребледня и се усмихна измъчено:

— Ти се шегуваш, нали? В играта съм от деня, в който нападнахме бунтовниците, нали така?

— Гиб, остави го на мира — промърмори Симънс. — Сега сме четиримата в началото бяхме десет, включително майорът и Били Маккормик. Мисля, че всички имаме право да знаем какво става и ако държиш на истината, аз самият много бих искал да разбера как ще хванем момичето на Хауърд.

— Пътува сама — скръцна със зъби Хана. — Едва ли познаваш толкова много глупачки, които ще тръгнат насам сами! Според Хамър тя е на около двайсет и се казва Верена Хауърд. — Той замълча, бръкна в джоба си, извади препънат лист хартия и го подхвърли на Боб Симънс. — Ето писмото, което му е написала. Хайде, прочети го!

— Никой не може да чете на тъмно, Гиб.

Едрият мъж се наведе, взе писмото и го сложи обратно в джоба на ризата си.

— Вътре се казва — започна той безизразно, — че е висока около метър шейсет и пет, слаба, с кестенява коса.

— Как го принуди да ти даде писмото? — попита Лий Джаксън с любопитство.

— Казах му, че съм рейнджър.

— Исусе! Та той може да провери, Гиб.

Хана се метна на седлото и преди да отговори, внимателно нагласи шапката си.

— Едва ли ще пита някого на онзи свят.

— Но…

Лицето на Хана видимо се стегна.

— Лий, не съм пропилял осем години от живота си в преследване на Джак Хауърд просто така. — Той сръга с коляно коня си и го обърна. — Все някак ще накарам това момиче да ме заведе при златото — заяви мрачно. — Все някак ще го пипна.