Анита Милс
Опасен мъж (13)

— Тръгвай, Джейк! Хайде, Гарван! — провикна се Едуардо. Тежкият кожен камшик изплющя по гърбовете на двете мулета — едното ръждивокафяво, другото черно, които бяха виждали и по-добри времена. Джейк беше нисък, с широки изпъкнали ребра и издължени крайници, а Гарван бе висок и лъскав като синкавочерната птица, на която очевидно беше кръстен.

Когато раздрънканата каруца се удари в някакъв потъмнял от времето отсечен дънер, Верена стисна главата си и простена. Беше с махмурлук и от силното кафе на Сара Брасфийлд само бе позеленяла като туфите трева край пристройката. А предложението на Сет Брасфийлд „да пийне“ беше отхвърлено с погнусата на човек, изпитващ болезнените последици от преливането.

На Матю истински му дожаля за нея. Дори да доживееше до сто, никога нямаше да забрави собственото си преживяване като петнайсетгодишен новобранец, когато се опита да удави в половин литрова бутилка тенесийско уиски спомена за разлетялата се на парчета глава на един мъж. На следващата сутрин трябваше да лази, за да отиде на проверката, а всяко изсвирване на военната тръба заплашваше да пръсне ушите му. Това го беше направило въздържател за дълго време.

— Искаш ли да легнеш? — попита я той.

— Струва ми се, че ще умра.

— Ще се оправиш.

— Дори не мога да отворя очите си.

— Всичко е от втората чаша снощи — промърмори Мат. — Госпожа Брасфийлд даде одеяло, за да го навиеш и да го използваш като възглавница.

— Не. — Верена подскочи и погледна гърба на Едуардо. — Досега не сме пропуснали нито една дупка или камък — промърмори тя.

— Пътят е много лош — съгласи се Мат.

Камшикът изплющя отново и Верена се разтресе.

— Колко остава до Кълъмбъс? — попита бавно тя.

— Още няколко мили, струва ми се.

— Не това попитах.

— Ако беше птица, мисля, около шест мили. Но по този път дори не се наемам да преценя.

— Никога вече, докато съм жива, няма да пия нещо ферментирало — заяви категорично тя.

— Ще се оправиш.

— Все това повтаряш, но не виждам никакви признаци. Трябваше да ме спреш. Знаеше, че така ще стане, нали?

— Реших, че си твърде уморена, за да заспиш и че виното ще помогне.

— Тази сутрин се оказа, че не си е заслужавало. — С усилие Верена извърна глава, за да го погледне. Черната му коса беше все още влажна там, където бе пъхнал главата си под водната помпа на Брасфийлдови. Може би и тя трябваше да опита. Вместо това, се беше държала за раклата, докато се опитваше да прокара гребен през косата си, която сякаш болеше — също като главата й.

Веждата над здравото му око се изви нагоре.

— Аз със сигурност не изглеждам толкова зле.

— Не. Отокът е спаднал малко и окото ти вече не е толкова синьо — отсъди тя. — По-добре ли виждаш?

— Донякъде.

Но Верена се страхуваше да попита за онова, което наистина искаше да разбере. Колкото и зле да се чувстваше, когато се събуди, тя все пак се зачуди как се е озовала в ризата си вместо в голямата, тежка нощница на Сара. Съвсем ясно си спомняше, че бе седяла на масата и пила от бъзовото вино на Сет Брасфийлд, облечена в нощницата. После спомените й бяха доста мъгляви. А събуждането в едно легло с Матю Макрийди, опрял гръб в нейния, а и ризата й, вдигната до коленете, я наведоха на мисли, които се страхуваше да изрече.

Облиза с език пресъхналите си устни и започна предпазливо:

— Не си спомням много от миналата нощ. Поне не след комарите. — Той знаеше какво я човърка, но беше любопитен как ще подхване темата.

— Аха. А пък аз нямам спомен, преди да ни нападнат.

— Беше заспал доста дълбоко.

— Знаеш ли, това е втората дандания, която вдигаш за две нощи — напомни й той. — Ако се окаже, че влакът е заминал, преди да стигнем в Кълъмбъс, ще си взема отделна стая.

Въпреки горещината, тя усети, че бузите й пламват.

— Бях предупредена за койоти, кугуари и гърмящи змии, но никой не спомена нищо за комари, големи колкото… колкото пчели!

В мига, в който повиши глас, тя съжали за това. Пулсирането в главата й стана непоносимо. Когато то най-после утихна, Верена едва изрече:

— Да, мисля, че ще е разумно — отделни стаи, имам предвид.

— Помислих си, че бихме могли да се представяме за брат и сестра, докато те кача на пощенската кола. После ще имаш въоръжена охрана, така че няма да се тревожиш как ще стигнеш в Сан Анджело.

Огледа изящния й профил и не се сдържа да я накара да се поизмъчи.

— Не би искала предната нощ да се повтори, нали? — добави лукаво той.

— Не, разбира се.

Сега тя се разтревожи. Хвърли бърз поглед към седналия пред тях Едуардо и се поколеба:

— Ъ-ъ…

— Аз не бих се притеснявал от детето, ако това си мислиш. Доколкото мога да преценя, то подвикваше на мулетата единствените английски думи, които знае. А ако се научи да го говори като Брасфийлд, и без това не би те разбрало.

— Да, предполагам, че си прав.

Тя сведе поглед към ръцете си, подвоуми се и се осмели:

— Сигурно снощи съм изглеждала доста глупаво.

— Не бих казал точно глупаво — промърмори той уклончиво.

Просто трябваше да го подхване от друг ъгъл.

— Предполагам, че жена, която е пила твърде, много, сигурно е отблъскваща.

Той не отговори и тя успя да му хвърли един прикрит поглед отстрани.

— Е?

След срутилото се легло и ордата комари, тя заслужаваше да се поизмъчи малко, преди той да откачи въдицата.

— Ами не знам… — каза Мат и замълча.

— Сигурно ти самият си бил твърде пиян, за да забележиш — предположи с надежда Верена.

— Има неща, който мъжът помни, независимо колко е пил.

— Като например?

— Като например кестенява коса, разпиляна по възглавницата. Или пък разтворените устни на жена, подканящи мъжа да ги целуне. Или сиянието на кожата й на светлината на лампата. Желанието, пламнало в лешниковите очи…

Сломена, Верена затвори очи и преглътна.

— Господин Макрийди, не е нужно да продължавате. Моля ви.

— Снощи бях Мат — напомни й той.

— Вие, господине, не сте джентълмен — прошепна тя.

— Мислех, че вече го установихме на борда на „Норфолк Стар“, Рена.

— Но аз мислех, че сме приятели, а ти, ти…

— Съм се възползвал от теб?

— Да.

— Предполагам, че сега искаш да те направя почтена жена — рече той с въздишка.

— Не, разбира се!

Болката разцепи главата й.

— Не бих се омъжила за непочтен мъж, дори той да е последният човек, останал на земята.

Завъртя нервно пръстена на ръката си и поклати съкрушено глава:

— Просто не мога да повярвам, че две чаши вино ще ме накарат да извърша подобно нещо. Не мога да повярвам, че съм ти позволила да ме целунеш, че съм…

Не, дори не смееше да изрече думите.

— Истинската същност на човека не се променя от алкохола, Рена.

Тази мисъл бе дори по-ужасна. Горещи сълзи опариха очите й и тя преглътна отново, този път буцата в гърлото си. Предупреждението на майка й отекна в ушите й:

„Никога не забравяй, че красивият мъж е най-опасен на този свят, защото взема мигновено преимущество над една жена и повярвай ми, той е опитен в изкуството да се възползва от това. Глезен и ласкан от дамите цял живот, той отрано е разбрал как да си играе с женското сърце, без да дава нищо в замяна. Никога не се доверявай на красив мъж.“

Но тя дори нямаше извинението, че се е поддала на ласкателства или дори фалшиви обещания. Не, само две чаши бъзово вино й бяха нужни, за да се хвърли в обятията му, без изобщо да се налага да бъде убеждавана. И дори не помнеше нищо.

— Какво ли си мислиш за мен! — изрече задавено тя. Един поглед към съкрушеното й лице му подсказа, че е отишъл твърде далеч с шегата.

— Всъщност мисля, че си истинска дама.

— Струва ми се, че е по-добре да се разделим в Кълъмбъс — не мисля, че ми се иска да срещам погледа ти повече, отколкото се налага.

— Не ме ли чу? Казах, че ти, Верена Мери Хауърд, си истинска дама — рече той меко. — Дължа живота си на твоята бърза намеса преди Ийгъл Лейк.

— Не е нужно да ме ласкаеш, уверявам те.

Сега Мат трябваше да поправи стореното.

— О, разбирам! — каза той, сякаш току-що му бе станало ясно. — Помислила си, че ти и аз, че ние…

— Няма нужда да го изричаш.

— Нищо не се е случило.

— Но ти току-що каза…

— Знам.

Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу в кисела усмивка.

— Нека приемем, че това беше лъжа от моя страна.

— О-о-о-о…

— Не искаше да е вярно, нали?

— Не!

— Оставих те да гадаеш, нали? Дори забрави болката в главата.

Разкъсвана между безгранично облекчение и неописуема ярост, Верена вдиша дълбоко и задържа въздуха, опитвайки се да се успокои. Решила, че се е овладяла, тя издиша.

— Знаеш ли, ще ми се да ти вярвам, но ти непрекъснато разправяш лъжа след лъжа.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще се закълна в Библията, че не съм те докоснал.

— Събудих се облечена в ризата си, господин Макрийди.

Тя замълча, за да му даде време да осмисли думите й, и после заяви решително:

— Легнах си с онази ужасна басмена, подобна на шатра нощница на госпожа Брасфийлд.

— Това ли те притеснява?

— Да.

— Ти непрекъснато повтаряше, че ти е твърде горещо, за да заспиш и аз ти донесох ризата, угасих лампата и гледах настрани, докато се преоблечеш.

— А останалото — всички други неща, които изрече?

— Казах ти — лъжех.

Устата му се разтегна в неприкрита усмивка и му придаде момчешки вид.

— Повярвай ми, ако нещо беше станало, нямаше да искам отделна стая довечера. Щях да направя всичко възможно, за да повторя постигнатото.

— Знаеш ли колко си низък? — попита тя.

— Предполагам, че ти ще ми кажеш.

— Главата ме боли, сякаш ще се пръсне, а ако това стане, би било същинско облекчение, Матю Макрийди. Ти седеше и ме гледаше как пия онова нещо, съзнавайки какво ще се случи, и дори не ме предупреди. А след това ми казваш, че снощи съм проявила разум и…

— Какво?

— Много добре разбираш какво имам предвид. Както и да е, за твое собствено извратено забавление ти ме накара да повярвам, че не струвам повече от една… евтина уличница, като добре осъзнаваше, че това ще… ще…

— Смъртно ще те нарани? — подсказа й той.

— Забравих мисълта си — сряза го тя, — но каквото и да беше, щяха да ти пламнат ушите.

— Добре, съжалявам. Но ако наистина си повярвала, значи нямаш много високо мнение за мен и морала ми.

— Не знаех, че имаш такъв.

— Това е несправедливо. Два дни и две нощи аз се грижих за теб, като отблъсквах преливащи от страст каубои и мошеници, не склопих очи, пребиха ме от бой, а ти не изпитваш дори капчица благодарност. Хайде, признай, че е така.

Не можеше да отрече — всичко беше истина. Изгледа го уморено.

— Добре — рече Верена най-накрая. — Но аз не съм те молила да правиш нито едно от тези неща, нали?

Той повдигна вежди.

— Дори когато бяхме у Гуди?

— Да, тогава може би — отстъпи тя. — Виж, знам само, че ако това главоболие не отмине, сигурно ще умра. А ти просто седиш тук и ми се присмиваш. Не знаеш колко ужасно се чувствам, а ако знаеш, значи не те интересува.

— Да, знам — призна той сериозно. — Първия път, когато ми се случи, беше с уиски и два дни не можех да гледам. Струва ми се, че мина цяла година, преди отново да опитам и оттогава много внимавам колко пия.

— Дори не мога да държа главата си изправена.

— Облегни се на мен — предложи той. — Ще я подпирам.

— Дори не бих…

В този момент каруцата улучи някаква изпъкналост и Верена едва не изхвърча от мястото си. Когато главата й се разтресе, предизвиквайки остра болка в слепоочията й, Матю я хвана, придърпа я към себе си и подпря главата й с рамо. Безсилна да се съпротивлява, Верена се отпусна в скута му и го хвана с две ръце. Това беше безсрамно поведение, но точно сега благоприличието изобщо не я интересуваше.

И независимо дали й се искаше да признае или не, имаше някакво успокоение в това да те прегърнат.

Каруцата се разтресе — този път, за да спре — и момчето извика нещо на испански. Внезапно разбудена, Верена се изправи и се огледа наоколо. Първото, което видя, бе някаква река.

— Къде сме?

— Каним се да прекосим Колорадо — промърмори Мат. — Кълъмбъс е точно от другата страна. Веднага щом корабчето ни пренесе отвъд реката, ще наемем две стаи. После, докато ти лекуваш със сън махмурлука си, аз ще отида да прибера нашите чанти.

— Ох.

— По-добре ли си?

Тя остана неподвижна за момент и после отсъди:

— Вратът ми е като прекършен, а главата си чувствам така, сякаш са ме ритали между очите.

— Час и половина сън не ти ли помогна малко?

Верена изви главата си и вратът й ясно изпука.

— Не знам, все още съм твърде уморена, за да преценя.

— Ще ти намерим истинско легло и малко тишина и спокойствие — обеща той. — Утре ще си добре.

— Това ли е корабчето? — попита внезапно Верена, за миг забравила болката си.

— Да. Не е кой знае какво, нали?

— Все едно че идва от средновековието.

За разлика от фериботите, това представляваше малка, управлявана от един човек лодка, чийто източник на мощност беше някакво протрито въже над брашпила. Обратно през реката, за да ги вземе, цялото съоръжение заскрибуца и запъшка, додето лодката спря, удряйки се в малкия кей.

— Сигурно това е същото корабче, с което Стивън Остин е прекосил Колорадо. Това е един вид люлката на Тексас. Точно отвъд реката първите триста заселници са се разпръснали, за да населят тази област през 20-те години — каза Мат и посочи няколко големи дъба от другата страна.

— Наистина ли?

— Да.

— Бил ли си тук преди?

— Веднъж. Беше точно след войната, когато търсех място, което да не гъмжи от янки. Но Тексас не бе по-различен от останалия Юг и това, което не беше управлявано от торбаланковците^[1], беше нападано от индианците. Затова отидох в Ню Орлиънс, където нещата не бяха толкова променени. Преди градът беше пълен с испанци, французи и южняци, но вместо да отстъпи, той просто ги погълна. Мислех си, че може би ще погълне и янките, както всичко останало. Така и стана. Ню Орлиънс — заяви категорично той — винаги ще си остане Ню Орлиънс.

— Значи досега си бил там.

— Да. Всъщност — донякъде. Понякога отивах нагоре по реката до Натчес и Виксбърг, за да упражнявам занаята.

— Имаш предвид — да играеш карти.

— Същото. Когато един мъж реши да си изкарва прехраната, играта престава да бъде игра. Става като всеки друг занаят. За да може мъжът да участва в голямата игра, той трябва да има добри дрехи, добри обноски, добри връзки, а щом веднъж влезе в играта, трябва да е дяволски добър с картите или ще се разори.

Хвърли поглед отвъд реката и поклати глава:

— Няма нищо по-лошо от разорен комарджия, Рена. Той трябва да има пари или няма да може да играе. И всеки път, когато сяда на масата, трябва да има куража да ги загуби, иначе няма да спечели. Дяволски живот.

— Не разбирам как някой би избрал да живее така.

— Нищо не може да се сравни с победата — нито уискито, нито жените, нищо не може да накара един мъж да се чувства така, както когато печели. Когато мъжът играе покер, той изправя умението и самообладанието си срещу всички на масата.

— И късмета.

— И късмета. Но само с късмет не можеш да продължаваш дълго.

— Значи ли това, че мамиш?

— Не. Аз блъфирам, Рена, и съм дяволски добър.

— Два курса, за да пренесем каруцата, господине! — извика лодкарят. — Долар на човек! И още един за каруцата!

— Долар за всеки, за да ни превози с това? — запита Верена изумено. — Само за да преминем реката?

— Няма друг път за оттатък — заяви самодоволно той. — Освен ако не искате да я преплувате.

— Не, разбира се.

Притеснена от цената, Верена започна да развързва връзките на чантата си.

— Аз ще се погрижа — успокои я Мат. — Прибери я, ще имаш нужда от пари за дилижанса.

— Не, няма да е правилно. Положението ми не е толкова безнадеждно. — Все още, добави наум. — Просто цената ми изглежда кощунствена.

Знаеше, че за да е честно, трябва да предложи и половината сума от двата долара за Едуардо и каруцата, но просто не можеше да си позволи допълнителния разход.

— Знаеш ли — каза внезапно тя, — не е много умно да плащаме за нещо, от което няма да се нуждаем в Кълъмбъс, нали? Мисълта ми е, че бихме могли да вървим от брега до града.

— Ами главата ти?

— Може би ще боли по-малко, ако вървя, отколкото ако се возя. Най-малкото, пеш няма да се удрям във всяка неравност по пътя.

— Добре.

Матю скочи от дъсчената седалка и бръкна в сакото за парите си. Отдели една десетдоларова банкнота и я връчи на слисаното момче.

— Ето, Едуардо.

Детето гледаше зяпнало и Мат повтори. Тогава то взе парите, обърна ги няколко пъти, като че ли все още не можеше да повярва, и най-накрая ги пъхна между крака и подметката на сандала. Веднага щом Верена слезе, то изплющя камшика по гърбовете на неуместно подбраните мулета и като направи голям кръг с каруцата, я вкара в собствената й диря.

Сред облак прах и подвиквания: „Тръгвай, Джейк! Хайде, Гарван!“, тя изчезна с гръм и трясък от поглед.

— Не мислиш ли, че малко попрекали? — успя да каже Верена в промеждутъка между две покашляния. — Десет долара са повече от двуседмичното ми учителско възнаграждение.

Мат сви рамене:

— Всеки има нужда от пари.

Хвана я под ръка и насочи вниманието й към ферибота.

— Изглежда, корабчето чака нас.

На брега на реката Верена огледа ферибота със съмнение.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Нали гледаше, докато идва насам?

Речната вода изглеждаше червеникава и мътна.

— Колко е дълбоко тук? — поиска да узнае Верена.

— Два билета — каза Мат на лодкаря и подаде два сребърни долара.

— Клатушкането не се брои — рече мъжът в отговор на въпроса на Верена. — Няма да вървим по реката я!

Веднъж качила се на борда, Верена застана в средата, стиснала здраво една от подпорите на брашпила, докато мъжът задвижи мотора с манивелата, опъвайки въжето. Бавно, със скрибуцания и пъшкания, фериботът се отдели от брега, като остави зад себе си широка плитка диря от червеникава, с накъдрени в бяло краища вода. Под краката си Верена усещаше как течението люлее корабчето наляво-надясно.

От другата страна, под потъмнелия от времето кей, водата докосваше керемиденочервена почва. През цялото пътуване Верена не свали поглед от нея.

— От какво става толкова червена земята? — попита тя.

— Причината е в същата глина, която оцветява реката. Оттук до Източна Джорджия има много червена глина.

— Струва ми се, че около Филаделфия въобще няма.

— Сигурно. Но тук долу тези ивици червена глина продължават в индианските резервати над Канадската река и пустинята през цялата територия на Ню Мексико.

— И може да се сее?

— Където има вода. Както и да е, стига ти да отглеждаш добитък.

— Питам се дали е същото в Сан Анджело — промърмори Верена.

— Сан Анджела — поправи я лодкарят. — Не е Сан Анджело, а Сан Анджела.

— Имам писмо с щемпел „Сан Анджело“ — каза му категорично тя.

— Това е работа на щатското правителство. Господин Деуит назовава мястото си Сан Анджела на сестрата на жена си, една монахиня на име Анджела, а те идват и го променят, защото на някого му се струва, че не звучало добре. Като че ли има голяма разлика за тях. Все едно аз да нарека едно място Свиня, а те да решат, че Шопар звучи по-добре.

— Там червена ли е почвата?

— Не знам. Доколкото си спомням, никога не съм ходил. Казваха му отвъд реката, додето господин Деуит го кръсти — добави лодкарят. — А от онова, което съм чувал, там няма нищо — само няколко чакала и колиби и някаква кръчма, наречена „При Век“.

— Мисля, че в Америка няма чакали — промърмори Верена.

— Няма индианци — заяви мъжът категорично. — Само мексиканци и няколко бели.

Реши да не разнищва въпроса. Очевидно мъжът нямаше предвид дивите кучета в Африка или Азия. А и нямаше достатъчно време да го просвети, преди да стигнат брега. Видя мержелеещия се бряг и се стегна, фериботът се удари в колчетата и потрепери, причинявайки й болка от главата до петите. За един ужасен миг й се стори, че ще се опозори, като повърне. Лодкарят привързваше въжето, но сякаш корабчето продължаваше да се движи.

— Не беше твърде лошо, нали? — рече тихо Матю. После забеляза, че е пребледняла като платно.

— Облегни се на парапета и повръщай! — посъветва я той.

— Нищо ми няма — успя да каже Верена през зъби.

Много предпазливо пусна подпората и мина по дъската, свързваща корабчето с брега.

— Пфуу — изрече тя, когато гаденето отмина.

— Добре ли си?

— Да.

Обгърна с поглед отъпкания червен път и решително изправи рамене.

— Веднага щом взема чантата си, ще се изкъпя и ще легна да спя, докато се събудя, дори това да отнеме още един ден.

— Мислех, че бихме могли да се регистрираме, да хапнем някъде и после да открия какво е станало с влака.

Той отново я хвана под ръка и тръгнаха. Щом се отдалечиха достатъчно, та лодкарят да не чуе, Мат се наведе към нея и все тъй тихо каза:

— Ако влакът е все още тук, ние пак сме семейство Макрийди. Ако е заминал, мисля, че ще е по-добре да не се представяш като Верена Хауърд, просто за да си в безопасност.

— Сега не мога да мисля.

— Не харесваш нито Лизи, нито Беси.

— Не.

— Как се казваше майка ти?

— Мери Вероника, но и то не ми допада особено.

— Каролина?

— Прекалено южняшко е.

— Джулиет? Ето едно име на янки, ако изобщо някога е имало такова.

— Не.

— Какво ще кажеш за Хариет? Като Стоу — предложи той.

— Не.

— Сигурно не ти харесва и Марта.

— Прав си.

— Катерина? Шарлот? Ан? Маргарет?

Тя не отговори и той въздъхна.

— Добре тогава, как ще наречеш децата си?

Верена вдигна поглед.

— Тъй като твърдо съм решила да остана стара мома, изобщо не съм мислила по въпроса — отвърна тя сухо.

— Имала ли си кукли?

— Две — Ейми и Луиз.

— Ето, готово.

— Мама я кръсти Луиз и не мога да кажа, че името ми харесваше. А когато мисля за Ейми, си представям някакво дребно хилаво създание.

— Имам сестра Маги — предложи той.

Верена пое дълбоко въздух и го издиша.

— Ще измисля нещо, когато се регистрирам.

— Не мислиш ли, че първо трябва да го чуя?

— Ами ти? За кого ще се представяш този път? — парира го тя.

— Някакви предложения?

— Какво ще кажеш за Ралф? Или Хейуд? А може би Орсън?

— Хейуд?

— Старият ми чичо — бащата на чичо Елиът.

— Не. Предпочитам име с повече жизненост в него.

— Джордж? Хенри? Франк? Джон?

— Имам ли според теб вид на Хенри? — попита той, престорено обиден.

— Не повече, отколкото аз на Лизи — отвърна сладко тя.

— Добре, какъв изглеждам сега?

— В момента ли? Може би като някой Ал, не Албърт, а Ал.

— Ал?

— Ами, честно казано, в момента имаш вид на скандалджия. Въпреки непоносимото главоболие, тя усети, че прикрива усмивката си.

— Предполагам, мислиш за себе си като за Стивън?

— Той е бил слаб крал.

За миг тя се обърка, но после се съвзе.

— Съперникът на Матилда?

— Да.

— Ами Ричард Лъвското сърце? Не е бил съвсем за възхищение, но явно навремето никой не е забелязвал това — освен може би Леополд Австрийски и сарацините. И брат му Джон, разбира се, който е бил дори по-лош.

— Ричард.

Той го обмисли и кимна:

— Добре. Това, предполагам, ще ми свърши работа. Но Беренгария звучи доста старомодно, не мислиш ли?

— Ти не си научил това на масата за покер — рече Верена. — А подозирам, че не си го научил и в някаква ферма в Тенеси.

— Така е. Всъщност, когато отидох в Ню Орлиънс, бях само едно селянче от затънтените краища без никакви препоръки, освен хубавата си външност.

— И самонадеяност.

— Да. Когато се огледах наоколо, видях огромните къщи, хубавите карети, бързите коне…

— И красивите жени — подхвърли тя. — Сигурна съм, че са били много.

— И красивите жени. Както и да е, разбрах, че ако искам да бъда част от това, трябва да изглеждам, да говоря и да се държа, все едно съм джентълмен. Изпразних джобовете си, отидох на пристанището и намерих игра на покер. На следващия ден взех печалбата си, намерих шивач, купих абонамент за библиотека и започнах да овладявам изкуството да се държа като джентълмен.

Той замълча и я погледна.

— Аз съм всякакъв, Рена, но не и малодушен. Две години след като бях слязъл от онзи кораб, танцувах с една светска красавица на прием в една от онези големи къщи.

— И се прехранваше с комар — промърмори тя.

— Да.

— Не ти вярвам. Ако беше такъв късметлия, нямаше сега да влизаш в някакъв малък тексаски град.

— Ами една нощ госпожа фортуна ме напусна. Но ние се отклонихме от темата и ти го знаеш. Значи сме Ричард и Елеонора кои?

— Елеонора?

— Елеонора Аквитанска е била силна жена, Рена. Трябва да признаеш.

— Да, но…

— Ами Херик?

— „Корина празнува 1-и май“?

— Преподавала си английски, нали?

— И история, и какво ли още не. Беше осми клас, в училище, което се състоеше от една стая, с деветнайсет ученика на възраст между десет и двайсет.

— Двайсет?

— Двайсет. Той напуснал училище на дванайсет, но след като ме представиха на една градска среща, веднага изяви желание да завърши образованието си. За съжаление, надяваше се по-скоро да преподава, отколкото да слуша уроци.

— Амбициозен?

— И твърде глупав, за да разбере думата „не“, докато най-накрая се наложи да изсипя кофата за пепел върху главата му.

— Пълна с горещи въглени?

— Да. След това напуснах, преди да ме уволнят.

— Всичко, дадено от Всевишния, има цена.

— Кой го е казал? — попита с любопитство Верена.

— Аз. Между впрочем вече пристигнахме, така че по-добре да решиш. Можеш да бъдеш Елеонор, сестрата на Ричард Херик, за една нощ, нали?

— Пише пансион „Кълъмбъс“, Ричард. Не можем да отседнем тук.

— Това е хотел. Ей там пише „хотел“.

— Да, но това е пансионът „Кълъмбъс“ и аз няма да отседна тук. Сара Брасфийлд разказа, че когато миналата зима двамата със Сет дошли в града, за да получат опекунство над децата, отседнали на това място.

— Не разбирам.

Тя го хвана за ръката и като се приближи до ухото му, тихо промърмори:

— Дървеници.

— Дървеници!

— Добре че го прошепнах — промърмори тя. — Да, Сара каза, че двамата със Сет не могли да мигнат цяла нощ, така че аз няма да отседна тук. Ако желае, Ричард Херик може да отиде и да се регистрира, но Елеонор продължава надолу по улицата към някой пансион.

Тя се отскубна и като поприбра поправената си пола, тръгна. За миг Мат остана, разкъсван между дъската, окачена под името на хотела, с надпис „Най-хубавите бифтеци на запад от Мексиканския залив“, и Верена Хауърд.

— Проклета жена! — измърмори той под носа си. — Ти си по-голяма беля, отколкото предполагах.

После тръгна след нея.