Анита Милс
Опасен мъж (7)

Верена бе толкова гладна, че стомахът я болеше, и сякаш за да бъде мъчението й пълно, миризмата на пържено пиле насищаше въздуха, преследваше я, не й даваше покой.

Някъде в другия край на фермерската къща нейните спътници вероятно се гощаваха с това пиле и други вкуснотии.

Затворила очи, тя си представяше картофеното пюре, гъстия сос, зеления фасул, бисквитите… Не, рече си тя ожесточено, трябва просто да почака, докато някой й донесе вечерята. Поне е по-чиста, отколкото когато пристигна, напомни си.

Веднага щом Макрийди я бе свалил от каруцата, се появи госпожа Гуди, засуети се загрижено около нея, настоя тя да се освободи от дрехите си, да се поизмие и да полежи, за да запази силите си в жегата. Докато Верена съкрушено гледаше как Макрийди се отдалечава — без съмнение да се весели, — бе хваната под ръка, доведена в тази малка спалня и оставена с две кани топла вода и голям калъп домашен сапун. После госпожа Гуди я остави сама, като обеща да й прати „нещо за хапване по-късно“.

Верена остана по риза и кюлоти и изми потта и праха от тялото си. Най-накрая сапуниса косата си и я изми възможно най-добре. Преди да бе свършила, една млада мексиканка нахлу, грабна изцапаната й рокля и изчезна, без да обели и дума, като не й остави друг избор, освен да седи в стаята. Тъй като нямаше какво да прави, легна на неравното тясно легло и впери поглед в пукнатините по измазания таван, измъчвана от съблазнителния мирис на пържено пиле.

Докато чакаше, чуваше как пристигат натоварените в каруцата свадливи пътници. Ако съдеше по шумните ругатни и държание, те сякаш се бяха събрали точно под прозореца й. Най-накрая удари звънецът за вечеря и някой извика:

— Хайде, храната е готова! Всеки, който се нареди, ще бъде обслужен, но къде ще ядете си е ваша грижа. Само взимате чиниите и продължавате, защото в къщата няма достатъчно място.

Едва когато всичко бе утихнало, някакво друго момиче на около 14–15 години — слабо, уморено, с руса коса — се появи на вратата на стаята с поднос в ръка. Постави го на една маса близо до леглото и тръгна да излиза, когато Верена слисано погледна. Единствената храна бе малка купичка с кафява течност и парче хляб без масло.

— Извинете — каза тя, спирайки момичето, — но сигурно сте забравили останалото или има някаква грешка.

— Ъ-ъ?

— Това не е моята вечеря — заяви убедено Верена.

— Да, госпожо, вашата е.

— В такъв случай трябва да говоря с госпожа Гуди.

— Не може да дойде, каза да ви предам, че е ужасно заета. Но с почти сто пътници и всички от ремонтната група не е спряла за миг. — Сега усмихнато, момичето добави гордо: — Аз, Хуана и госпожата изпържихме трийсет кокошки, докато Бетси и Анджела обелиха цял куп картофи.

— О, разбирам — произнесе Верена с облекчение. — Това е само първото ястие. Поднасяте вечерята със супа.

— Не, госпожо. Този бульон Хуана го направи от кокалите. Щеше да прави някакъв сос, ама нямаше достатъчно месо и затова сега ядат кокошките.

Забелязала, че гостенката изобщо не изглежда доволна, тя направи няколко крачки назад, преди да обясни:

— Вие сте болна и в деликатно положение и госпожата каза да ядете малко, че да не стане по-лошо.

— Но аз съм толкова гладна, че ми иде да се разплача — възропта Верена.

— Сигурно госпожата ще ви прати нещо довечера, ако не повърнете.

— Довечера!

— Да, госпожо.

Момичето се възползва от слисването на Верена и бързо излезе.

— Почакайте малко, къде е роклята ми?

Момичето или не чу, или умишлено я пренебрегна. Всичко това беше някаква ужасна грешка. Още преди да е залязло слънцето, Верена дори нямаше да бъде тук. Щеше да бъде в Кълъмбъс и да се раздели с Матю Макрийди. Надигна се от леглото, изтича до вратата и извика:

— Ще донесе ли някой роклята ми? Трябва да поговоря с някого!

С изключение на един стар мексиканец, който идеше към нея, коридорът бе пуст. Когато я зърна да стои насреща му в тънката си ленена риза, на лицето му цъфна беззъба усмивка. Унила, Верена се отдръпна навътре, затвори вратата и дръпна болта, който служеше за резе.

Стаята бе непроветрена и задушна. Верена се приближи до прозореца и видя навсякъде наоколо пътниците от влака — облегнати на стъблата на дърветата, седнали по тревата, в прахта, накацали дори по парапета на верандата — и всеки един с чиния с храна в ръката. Мексиканката, която бе взела роклята й, кръжеше сред тях с една кана и пълнеше чашите.

Отчаяна, Верена седна отново на ръба на леглото. Пружините под дюшека проскърцаха застрашително и леглото хлътна надолу. Тя отчупи парченце хляб, натопи го в бульона и го поднесе към устата си, като си каза, че все пак това е по-добре, отколкото нищо.

Относително добре. Под слоя мазнина течността беше солена и тежко напоена с мириса на лук. Никога, при никакви условия не би нахранила гостите си с това.

Малко по-късно на вратата на стаята се почука леко. Тя помисли, че сигурно е момичето, което най-накрая връща роклята й, отмести припряно болта и отвори вратата. Отново бе сбъркала — беше Матю Макрийди с голяма пътна чанта в едната ръка и нещо прилично на завита салфетка в другата.

— Ще трябва да дойдеш по-късно — каза тя и бързо мина зад вратата, за да я затвори. Беше закъсняла. Кракът му пречеше.

Очевидно, без да забелязва смущението той влезе право в стаята, оставяйки я да стои слисана до вратата.

Докато тя наблюдаваше невярващо, Матю остави нещо на стола, пусна чантата, съблече сакото си и го провеси на облегалката. Верена скръсти ръце пред гърдите си и затвори с лакът вратата. И избухна.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита разярено тя. — В случай че не си забелязал, не съм облечена.

— Шшт, ще си помислят, че се караме.

— Не ме е грижа какво ще си помислят, господин Макрийди. Веднага излез от стаята ми!

Огледа се наоколо за оръжие, но не откри нищо, което да й послужи.

— Чу ли ме? Казах да излезеш!

Той разхлаби тънката черна копринена вратовръзка на врата си. Шокирана, Верена тръгна към прозореца, за да извика за помощ, но мисълта, че не знае кой или какво ще се отзове, я възпря. Тя понижи глас:

— Отговори на въпроса ми: какво смяташ да правиш тук?

Той я изгледа, а в тъмните, почти черни очи проблеснаха лукави пламъчета. Когато отговори, в ъгълчетата на устата му се спотайваше усмивка:

— Ще се настаня.

— Преди да си ме докоснал дори с пръст, ще разбудя цялата къща. Ако е нужно, ще пищя, докато самият шериф Гуди не дойде тук.

Тъй като Макрийди не изглеждаше впечатлен, тя облиза пресъхналите си устни и заплаши:

— Ще му кажа, че те търсят, че се опитваш да ме отвлечеш, че…

— Донесох ти малко пържено пиле — каза той тихо.

— Ти не ме слушаш! Не съм облечена и не можеш да останеш тук! Неприлично е!

Изведнъж осъзна какво й бе казал току-що.

— Донесъл си ми вечеря? — попита тя предпазливо.

— В салфетката има три парчета пиле.

Той се ухили и погледът му лениво се плъзна по нея.

— Никога не съм проумявал какво кара една жена да мисли, че е гола, когато все още е напълно облечена!

— Ако притежаваше поне капчица благоприличие, щеше да знаеш — възрази тя. — Къде е?

— Моето благоприличие или храната?

— Храната.

— Сложих я на стола. Ела и я вземи.

Докато отговаряше, разкопча горните копчета на ризата си. За миг тя просто онемя, но после се окопити.

— Господин Макрийди, може да съм гладна, но не чак толкова — заяви хладно.

— Както решиш. Ако не я искаш, вероятно ще я изям, преди да си легна. Съмнявам се, че след това угощение жената на Гуди ще готви още нещо днес.

— Няма да спиш тук, каквото и да означава това.

Той огледа леглото, а после и нея.

— Казах, че си тежка, но едва ли ще заемеш много място. Виж какво, можеш просто да вземеш тази игла за шапки в леглото със себе си и ако се приближа към твоята половина, да ме убодеш.

Изненадана, Верена се задави.

— Какво? Нали наистина не мислиш… Избий си от главата тази идея! Това е моята стая, господин Макрийди. Не знам какво възнамеряваш да правиш, но аз няма да отстъпя.

Забеляза един железен ръжен в ъгъла зад празната печка и се втурна към него. С крайчеца на окото си забеляза, че той сваля ризата си.

— За последен път — ще излезеш ли?

— Не преди да съм се измил.

— Можеш да се измиеш навън. Сигурно някъде наоколо има водна помпа. После, преди да тръгнем, можеш да отидеш и да поспиш, докато ти мине главоболието от онова, дето го пиеше под дървото.

— Беше лимонада. Не мисля, че шерифът имаше желание да раздава на група и без това изнервени мъже нещо по-силно.

— Не ме интересува какво е било — скастри го тя. — Повярвай ми, едва ще дочакам нощта, за да стигна в Кълъмбъс.

Грабна ръжена и се извъртя. Вместо да се отправи към вратата, той държеше каната с вода. Когато тя вдигна оръжието си, той само сбърчи вежди.

— Преди да си използвала това, може би трябва да ти кажа, че ще оправят линията едва утре по някое време. Проклетата релса се е изкривила.

— Какво? — почти изкрещя тя.

— Знаеш ли, за образована жена твърде много се повтаряш.

— Нима искаш да ми кажеш, че след онова, което трудно мога да нарека ужасно пътуване с влак, сега… сега сме заклещени в това забравено от Бога място?

— Ъхъ. Явно част от линията се е изкривила от горещината. Или поне така каза на Гуди един от ремонтната група. Ако не успеят да я изправят, ще отидат обратно в Харисбърг за нова. Така че, скъпа Бес, ще трябва да се примирим с положението.

— О-о-о, не, няма! Нищо на тази земя не може да ме накара да деля стаята с теб, господин Макрийди.

Размахвайки ръжена с двете ръце, тя спокойно каза:

— А сега за последен път — ще излезеш ли или трябва да разцепя дебелата ти глава?

Преди да осъзнае какви са намеренията му, Матю хвана ръката й и я свали. Приведен към нея, той бе толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх по лицето си.

— Ако майка ти е била като теб, мога да разбера защо старецът я е напуснал.

Очите й се разшириха и той кимна.

— А сега, госпожице Верена, нека уточним някои подробности. Първо, аз съм също толкова уморен и разнебитен, колкото и ти. Второ, идеята да прелъстявам една опърничава жена изобщо не ми се нрави. Трето…

Тя вирна брадичка.

— Господин Макрийди, не е нужно да бъдете груб и невъзпитан.

— Трето, ако искаш, можеш да вдигнеш врява, но първо помисли добре. Когато се стъмни, всяка педя наоколо ще се запълни със свадливи пътници — вече обсъждат да настанят трийсет-четирийсет човека на верандата отпред. Сега ти съчувстват всички, освен мен. Но ако издадеш, че не сме съпрузи, ще бъдеш изритана навън, сама сред тези мъже — каза Матю и пусна ръката й. — Все още ли искаш да ме удариш? — присмя се той.

— Да, но няма да го направя. — Отчаяна, тя пусна ръжена. — Предполагам, можеш да спиш на пода. — Обърна се и облегна глава на стената. — Господин Макрийди, аз изобщо не приличам на майка си.

Беше прекалил и го съзнаваше. Пристъпи зад нея и се почувства почти безпомощен.

— Не плачи, Верена — рече той с въздишка. — Не биваше да го казвам.

— Не плача, господин Макрийди — отвърна уморено тя. — Никога не съм плакала. Майка ми проля толкова много сълзи, че бяха достатъчни и за двете ни.

Почувствала прохладната мазилка, докосваща слепоочието й, тя затвори очи.

— Просто ми е горещо, уморена съм, гладна й сама. Мястото ми не е тук и не зная защо дойдох. Може би, за да плюя на гроба му, не знам.

Гневът му бе отминал и той сложи ръка на рамото й.

— Искаш да обърнеш страницата. Знаеш ли, същото е и с мен. Мразя да свалям ръката, преди последната карта да е открита.

Обърна я с лице към себе си и отметна с длан влажната кестенява коса от челото й.

— Когато не ти върви, Рена, просто продължаваш да играеш с надеждата, че всичко ще се оправи. И най-накрая това става.

— Наистина ли?

— Да.

Тя бе твърде хубава, твърде уязвима, за да може Матю да устои. Преди да осъзнае какво прави, той наклони глава към нейната и вкуси солените й устни. Момичето не се отдръпна и той плъзна ръце около раменете й и я притисна толкова силно, че усети топлината на тялото й под тънката памучна риза.

За миг тя се поддаде на целувката, вкусвайки от главозамайващото странно усещане. После шокът от докосването на голите му ръце и рамене я връхлетя. Настръхнала, тя го отблъсна.

Изглеждаше по-скоро шокирана, отколкото разгневена. Матю отстъпи назад и прокара пръсти през косата си, преди да успее да проговори.

— Съжалявам, Рена, нямах такива намерения.

С все още разширени очи, тя се взря в лицето му.

— Татко ме наричаше Рена — прошепна тя, преглъщайки буцата в гърлото си. — Той беше единственият. За мама винаги бях Верена.

Магията бе изчезнала и той въздъхна тежко.

— По-добре хапни, преди да си припаднала. После, след като се измия, можем да се поразходим — да огледаме наоколо, преди да се стъмни. Няма смисъл да стоим затворени тук.

— Господин Макрийди, не мога да изляза по долни дрехи.

— Ах, да. Е, мисля, че поне това мога да уредя.

— Не виждам как.

— Вината е моя. — Преди тя отново да избухне, той започна да обяснява: — Тъй като наоколо няма къде да купим друга рокля, съпругата на шерифа предложи да се опита да я почисти с хума и хлебна сода. Като знам колко беше разстроена заради съсипаните си дрехи, предположих, че едва ли ще стане по-лошо и й казах да опита и да види дали не би могла да пооправи роклята.

Този човек бе непредсказуем. Всеки път, когато си мислеше, че го е преценила правилно, той вършеше съвсем неочаквани неща.

— Ти си поръчал да я почистят? — попита тя невярващо.

— Знам, че няма да изглежда така, както би ти се искало, но все пак ще е по-добре от преди. Но в случай че не е, довечера последните от ремонтната група трябва да донесат чантата ти.

Прокара длан по наболата си брада и мрачно добави:

— Не си единствената, която е в затруднено положение. Аз си мислех, че до вечерта ще съм изкъпан и обръснат и ще мога да изиграя един покер в Кълъмбъс. А сега ще трябва да прекарам нощта, затворен тук с теб, а ти ще ме гледаш накриво и ще мислиш, че веднага щом отслабиш бдителността си, съм готов да си позволя разни волности. Е, това няма да се случи.

— Ако се вдигнеш от пода, ще пищя така, че да събудя и мъртвите — предупреди го тя. — Не ме интересува какво ще си помислят останалите.

— Хайде да сечем за леглото — предложи той.

— Какво?

Матю се наведе и измъкна изтъркано тесте карти от джоба на сакото си. Докато тя наблюдаваше слисана, той ги размеси с опитна ръка и разгъна в дланта си цялата колода.

— Хайде, изтегли една.

— Искаш да избера карта? Която и да е?

— Ъхъ.

С разпалено любопитство тя протегна ръка, издърпа една карта от средата на тестето и я обърна.

— Петица.

С лявата ръка той взе друга карта и я обърна.

— Вале пика. Е, скъпа ми Елизабет — съобщи той весело, — явно леглото ще е мое.

— Не е честно! Никога не съм играла покер в живота си и ти го знаеш.

— Но сега игра и загуби.

— Аз дори не играя карти — възропта тя. — Никога не сме имали у дома.

— Те нарастват по сила, като се започне от двойката и се стигне до асото. Две, три, четири, пет, шест, седем…

— Мога да броя, господин Макрийди — процеди тя.

— Осем, девет, десет, вале, дама, поп и асо — продължи той.

— Моето вале пика е по-силно от твоята петица, а в сеченето печели по-силната карта. Аз ще легна на леглото, а ти можеш да постелеш завивките на пода.

— Не можем ли да опитаме отново? — попита тя с надежда.

— Ако ще играя, поне трябва да зная какво върша.

— Играта се основава на късмет, не на знания.

— Трябваше да се досетя — промърмори тя. — Никога не ми е вървяло.

Силно почукване ги прекъсна и някакъв глас се обади зад вратата:

— Госпожо Макрийди, нося ви роклята.

Матю отвори вратата. Слабоватото русокосо момиче вдигна очи, обгърна с поглед голите му гърди и на лицето й цъфна усмивка.

— Вие ли сте господинът? — попита тя превзето.

— Ъхъ. — Обръщайки се към Верена, той промърмори: — Скъпа, роклята ти пристигна.

Момичето отмести поглед към Верена и усмивката й внезапно изчезна.

— Не всички петна излязоха, но Хуана направи всичко по силите си.

Очите й жадно поглъщаха Верена.

— Сигурно не ви е липсвала много, а? — добави тя многозначително и кимна с глава към разбърканите завивки върху леглото.

— Грешите — отвърна Верена, изчервявайки се. После, понеже й се стори, че не е прозвучала убедително, додаде: — Той току-що влезе.

Не, това беше още по-лошо.

— А е и посред бял ден.

Напълно унижена, тя завърши през зъби:

— Оставете я на леглото, ще платя за почистването веднага щом пристигне багажът ми. Опасявам се, че чантата ми остана във влака.

— Аз ще се погрижа, скъпа — каза Матю и бръкна в джоба си. Извади един сребърен долар и го подхвърли на момичето, което го грабна пъргаво и бързо изхвърча от стаята. Той затвори вратата, погледна Верена, вдигна вежди и сви устни. — Ако мислиш, че трябва да е тъмно, значи не разбираш много от прелъстяване.

Тя цялата почервеня и възрази:

— Разбира се, че не разбирам, нито пък искам да науча.

— Знам.

Начинът, по който бе изречено това, не й хареса.

— Какво значи това?

— Когато те видях за пръв път, помислих, че си узрял плод, готов да бъде откъснат. — Той наклони леко глава и добави сериозно: — При по-обстойно вглеждане се оказа, че си съвсем зелена.

— И кисела? — попита тя сладко.

— Не, само зелена. А аз… — добави той с въздишка — никога не съм бил от тези, които късат плодовете зелени.

Той се върна до стола, взе салфетката и й подаде.

— Докато се мия, хапни. После, докато е все още светло, можем да се поразходим наоколо. Хайде, това ще е още едно занимание, освен да ме наблюдаваш как се събличам.

— Моля?

— Ще се мия.

— Не и докато съм тук, а аз нямам намерение да излизам от стаята.

— Твоя воля.

Наведе се, разкопча скобата на чантата, отвори я и извади сгъната риза. Вдигна дрехата й я разгъна, като изучаваше примирено гънките.

— Ако Жан-Луи можеше да я види, щеше да се разплаче.

— Жан-Луи? — повтори тя, заинтригувана за миг.

— Моят шивач.

— Значи имаш шивач — промърмори тя. — Сигурно имаш и игла за връзка с диамант.

— Жан-Луи използва само най-фината френска батиста и шие точно като парижки модист, прави най-хубавите ризи в Ню Орлиънс. Шивачеството е изкуство. Освен това нямам игла с диамант, поне вече не.

— Дано си я загубил на комар.

Забелязала, че ръцете му се насочват към кръста, тя попита:

— Какво правиш?

— Приготвям се за миене.

— О, не, грешиш.

— Разбира се, че няма да сложа чисти дрехи върху вонящото си тяло — парира я той. — Не е нужно да гледаш, ако не искаш. Дай ми пет минути и ще бъда измит, а всичките ми оскърбителни части ще бъдат прикрити достатъчно добре, за да бъде удовлетворено чувството ти за благоприличие.

— Господин Макрийди, всичко у вас е оскърбително — заяви тя изразително. — Вие нямате нито морал, нито благоприличие и което е най-лошото…

Той разкопча първото копче на панталона си и язвителните думи замряха на устните й. Тя извърна очи и в припряността си да обърне стола се препъна. Взе храната и седна, с поглед вперен в грубата мазилка на стената. Без да посмее да вдигне очи, разтвори салфетката.

— Преди да си го изяла, ще съм свършил — обеща той.

Беше донесъл три къса пиле, покрити със златиста коричка: две кълки и някакво причудливо, невиждано досега парче. Тя го огледа и бе твърде гладна, за да устои. Заби зъби в едната кълка, изливайки гнева си върху нея.

— Когато стигнеш до ядеца, не го чупи.

— Какво? — едва успя да запита тя с пълна уста.

— Смешното парче. След като оглозгаш цялото месо от костта, хващаш единия край, а някой друг другия, после и двамата дърпате, докато се счупи. Който отчупи по-дългата част, ще има късмет.

— Ами аз… — Тя погледна встрани и заради светлината, която се пречупваше в огледалото, видя Матю Макрийди. Той бе чисто гол.

Когато изречението й внезапно прекъсна, той се извърна и тя за пръв път получи нагледна представа за мъжкото тяло.

— Какво има?

Унижена, тя наведе глава.

— Не, нищо, нищо. Забравих какво исках да кажа. Както и да е, не… не беше нищо важно.

В този миг той забеляза огледалото над малката тоалетка.

— О, госпожице Верена, засрамете се — промърмори.

— Господин Макрийди, ако исках да ви видя, нямаше да надзъртам в огледалото — отвърна тя кисело. — Просто щях да се обърна и да ви огледам от глава до пети. Но не го направих и няма да го направя. Всъщност…

Тя се изправи и като се постара да остане с гръб към него, стигна до леглото, грабна роклята си и я намъкна през главата.

— Не зная къде ще отида, но веднага щом намеря гребена, който госпожа Гуди ми даде, ще изляза оттук. Не ме е грижа какво ще си помислят всички, няма да остана и минута повече.

Гребенът прелетя над главата й и падна върху леглото. Тя го грабна и едва не се втурна към вратата. Хвана дръжката и го чу да казва:

— Не забрави ли нещо?

Верена погледна надолу и видя, че корсажът се подава изпод роклята.

— О!

Почервеняла, тя припряно закопча малките копчета.

— Това също, но аз имах предвид друго.

Тя нямаше намерение да се обърне.

— Какво?

— Обувките ти. Сложи ги, освен ако не искаш треските да погъделичкат краката ти. Ето.

И той ги плъзна по пода.

Момичето се наведе, грабна в ръка черните си боти, дръпна вратата и изфуча навън. Спря в малкия тесен коридор, стисна гребена между зъбите си, облегна се на стената и намъкна обувките. Когато се наведе да завърже връзките, чу гласове, които долитаха иззад ъгъла, и се втрещи.

— На Гиб няма да му се понрави, но това момиче Хауърд не е наоколо.

— Така е. Знаех си, че не е в този влак.

— Ако нямах дял, Лий, щях да си ида у дома и да го оставя той да я търси.

— Мислиш ли, че шерифът подозира нещо?

— Не. Казах му същото, както и на предните гари — че само следваме влака с надеждата да я открия. Той ми отвърна, че ако няма писмена заповед, не може да помогне много, освен да гледа за нея.

— Какво ще кажеш на Гиб?

— Същото — че момичето не е в този влак; По дяволите, освен болната и онази с дечурлигата, няма други жени между петнайсет и четирийсет години.

— Не ме интересува какво ще каже, няма пак да обикалям и да разпитвам. Може и сам да си върши черната, работа.

— Ако спреш, той ще те лиши от твоя дял. Това е сигурно.

— Не ми се нрави да намесваме жена, Чарли. А точно това ще стане, сигурен съм. Веднъж щом приключи с нея, няма да я пусне да си върви. Ще стане същото като с онзи проклет адвокат. Койотите ще й глозгат костите.

Чула вече повече от достатъчно и уплашена, да не би да ги срещне, Верена пропълзя на четири крака обратно до стаята. Едва когато напипа дръжката на вратата, тя се осмели да се изправи и почти връхлетя в стаята.

— Твърде скоро започнах да ти липсвам — промърмори язвително Макрийди.

— Не говори, просто замълчи.

С ръка върху дръжката, тя допря глава до вратата и се ослуша. Не чу нищо. Най-накрая реши, че те явно са тръгнали в другата посока, и се отдръпна от вратата.

Беше пребледняла и разтреперана. Любопитен, той се приближи иззад нея.

— Какво става?

Тя си пое въздух.

— Вън имаше двама мъже, те ме търсеха.

— Видя ли ги?

— Не, разбира се. Не мисля, че ако това бе станало, сега щях да съм тук.

— Да не би да са отново твоите изчезнали братя?

— Бих искала да престанеш — процеди тя. — Нямам никакви братя, изчезнали или други.

— Добре тогава. Същите от гарата ли бяха?

— Не можах да видя онези на гарата — напомни му тя. — Но сигурно са те. От това, което дочух, единият е казал на шериф Гуди, че съм му сестра.

— Едва ли са споменали защо е нужно да лъжат, нали?

— Не ми вярваш!

— Разбира се, че ти вярвам. Поради някаква неизвестна причина двама мъже, които твърдят, че са ти братя, претърсват Източен Тексас, за да те открият. Звучи ми правдоподобно, ако това е твоята версия.

— Няма никаква причина някой да ме търси — заяви тя зад него.

— Освен очевидното, което няма да е толкова очевидно за тях, ако те разпознаят — промърмори той и извади револвера си от кобура. Мина покрай нея, опря пистолета към гърдите си и отвори вратата с лакът. Докато тя наблюдаваше със затаен дъх, той ритна вратата, за да се отвори по-широко, и изскочи в коридора със заредено оръжие, готов да стреля. Наоколо бе пусто. Верена го последва плътно.

— Къде бяха?

— Надолу по коридора, точно зад ъгъла.

— Да, очевидно са отминали — каза той и свали своя колт. — Сигурно искаш да ги потърся, нали?

— Не можеш да излезеш в този вид.

— Ти не ми остави време да си обуя панталона. Но съм покрит, в случай че не си забелязала.

Той бе сложил закопчаната наполовина риза и тя се спускаше доста под хълбоците му, но краката и ходилата му бяха голи. Би трябвало да изглежда смешен, но не беше. Бе твърде висок, твърде широкоплещест, твърде опасно красив. Взря се в тъмните му, почти черни очи и усети, че онемява.

— Все още трябва да се обръсна и да облека останалите си дрехи — продължи той спокойно, — но преди да си завързала връзките на обувките и да си си оправила косата, ще съм готов. Може би ако хвърлим един поглед наоколо, ще разберем какво точно са намислили. Бих искал още веднъж да ги огледам.

— Не искам да рискувам да ги срещна.

— Защо?

— Не съм от страхливите, господин Макрийди, но ми се струва, че някакъв мъж на име Гиб иска да ме убие.

Тъй като той недоверчиво повдигна вежди, тя кимна:

— Точните думи бяха: „След като веднъж приключи с нея, няма да я остави да си иде.“

— Скъпа моя, чела си твърде много евтини романи — заяви той.

— Ще ме изслушаш ли? — попита тя разярено. — Той каза също, че койотите ще ме изядат, както са изяли някакъв адвокат. Точно това чух.

Той се вгледа в нея и за миг присви очи отгатнал. Не можеше да обърка страха й. Пое дълбоко въздух и издиша, преди да вземе решение.

— Добре. Но първо изплюй камъчето.

— Да изплюя камъчето?

— Кажи ми какво търсят.

— Но аз нямам представа! Никаква представа, Макрийди, кълна се! Дори не познавам никого тук. И те уверявам, че в живота ми няма абсолютно нищо, което би представлявало интерес за някого. Като се изключат няколко ужасни месеца, през които преподавах в Западна Пенсилвания, допреди това пътуване аз дори не съм напускала Филаделфия. Не, те ме бъркат с някоя друга, така трябва да е.

— Както каза мъжът във влака, Верена не е често срещано име — напомни й той. — А като прибавим Хауърд, става доста трудно да се обърка.

— Никой, освен господин Хамър и теб дори не знае, че пристигам.

— Някой знае.

— Но дори да знае, няма причина да се интересува. Ще съобщя на шериф Гуди — реши тя.

— Аз не бих постъпил така.

— Защо?

— Добре, какво ще му кажеш? Ти самата призна, че всичко това изглежда безсмислено.

— А ти как би постъпил на мое място? — запита тя саркастично. — Ще чакаш, докато те убият в собственото ти легло?

Измина дълго време, преди той да отговори, а когато го направи, я изненада.

— Нека да приключа с обличането и бръсненето и след това ще излезем да се поразходим наоколо. Ако имаме късмет, може добре да ги огледаме, докато те не подозират. Сега ти имаш няколко преимущества.

— Като например?

— Те не знаят как изглеждаш и търсят Верена Хауърд, а не Елизабет Макрийди. А имаш и мен — до Кълъмбъс.

Странно, но това не й донесе голямо успокоение.