Анита Милс
Опасен мъж (21)

Би трябвало да се чувства много добре, но не беше така. Не, чувстваше се толкова зле, колкото в най-тежките си мигове, почти толкова зле, колкото в онези ужасни дни след загубата на братята си. Седнал в кръчмата, той разклати кехлибарената течност в чашата си, с поглед, вперен в дълбините й, и си помисли, че е глупак. Но не това беше най-лошото — не, той беше едно нищожество.

— Пиете множко за десет часа сутринта — обади се човекът зад тезгяха.

— Да.

— Сигурно, ако бях качил онази хубава дама на дилижанса, аз също щях да се потопя в пиене.

— Може би.

— Обзалагам се, че тя ще се върне — предположи мъжът.

— Няма.

— Ама по начина, по който ви гледаше, бих…

— Не, не бихте — вметна рязко Мат.

Не му беше до разговори. По дяволите, не искаше да вижда никого! Изправи се, олюлявайки се, грабна пълната почти догоре бутилка и току-що купената пушка и се запъти към вратата.

— Господине, не исках да ви изгоня — извика собственикът зад него.

Не му се прибираше и в хотела. Вместо това, той се озова край реката, като отпиваше лениво от бутилката и се питаше как си бе позволил да стигне до това окаяно състояние. Всеки път, щом затвореше очи, я виждаше на онова пухено легло, с разпиляна по възглавницата коса, с поглед, който го приканва да я люби. Или как се качва в дилижанса и се обръща, за да му отправи последен поглед. И като някой глупак, той бе стоял там, докато проклетият дилижанс се скри от поглед, и му се искаше да може да тръгне след нея.

Но нямаше да е разумно. Щеше да е дори по-неразумно от случилото се миналата нощ между тях. Може би сега той беше това, което тя искаше, но със сигурност не бе онова, от което се нуждаеше, и някой ден Верена непременно щеше да го осъзнае. Така тя можеше да продаде фермата и да се върне у дома, във Филаделфия, където беше мястото й. Можеше да намери някой свестен човек, да се омъжи и да отгледа мили, добре възпитани деца. Ето това заслужаваше жена като Верена Хауърд. А не мъж като него, мъж, издирван за убийство. Човек, когото можеше и да види увиснал на въжето.

Ето защо я беше накарал да продължи, оставяйки му само сладки спомени и едно избледняващо насинено око. След няколко дни щяха да му останат само спомените.

Седна на брега на реката и забеляза един ездач на кон да се приближава. Вдигна поглед и видя, че това бе русият мъж, на когото се бяха натъкнали във фермата на Гуди и предната нощ в ресторанта. Това поне му донесе малко облекчение. Мъжът явно не преследваше Верена. Успокоението заглъхна, когато му хрумна мисълта, че може би проклетникът си играе на котка и мишка с него. Придаде си приветливо изражение и кимна за поздрав.

— Здравей — рече мъжът, като слезе от коня.

Приближи се до седналия Мат и се настани отстрани. Отблизо най-поразителното нещо у него бяха очите му — воднистосини и студени.

— Пиеш рано.

— Моя работа си е кога ще пия — промърмори Мат.

— Къде е онази жена Хауърд? — попита мъжът внезапно.

Въпросът свари Мат неподготвен, но вместо да започне да отрича, че я познава, той отвърна тихо:

— Това, приятелю, изобщо не е твоя работа.

— Името ми е Райдър, Бен Райдър, тексаски рейнджър.

Разбрал, че това е най-големият блъф в живота му, Мат не реагира.

— Райдър — повтори той безизразно.

— Виж, нямам намерение да гадая, за да науча отговора.

— Досега не си питал много — промърмори Мат.

— Нито пък ми се нрави особено дързостта ти — предупреди го рейнджърът. — Искам да разбера веднага къде е тя.

— Напусна града тази сутрин.

— Но вие бяхте заедно през целия път от Галвестън.

— Така е.

Рейнджърът се поколеба, обмисляйки чутото, и после внезапно попита:

— Колко добре я познаваш?

— В моя роден край не е престъпление да познаваш една дама.

— Вие пътувахте като мъж и жена, после като брат и сестра. Защо?

Мат отново сви рамене.

— Опитвах се да помогна. Двама, а може би трима престъпници бяха по петите й и тя се страхуваше да пътува сама. Това е всичко. Трябваше просто да изглежда така, сякаш не е сама. Никога преди това не съм я срещал.

Мат отпи отново от бутилката и открито срещна погледа на другия.

— И без това нима има някакво значение?

— Тя здравата е загазила. Извадил си голям късмет, че е заминала без теб. Иначе щях да ти искам сметка като съучастник.

— Съучастник в какво?

— Присвояване на открадната собственост — ето какво.

Рейнджърът се вгледа във водата с присвити срещу утринното слънце очи.

— Разказвала ли ти е някога за своя старец?

Първата мисъл на Мат бе, че тя го е измамила, но той отказа да повярва. Не, нямаше да повярва.

— Не — излъга. — Защо?

— Той е откраднал много пари и после се укрил.

— Какво общо има това с нея?

— Той е мъртъв, господин Макрийди, или може би Херик? — запита мъжът с измамно тих глас. — Кой от двамата си ти?

Когато Райдър извърна студените си очи към него, Мат разбра, че трябва много да внимава с отговора си. Не беше в безопасност, докато не прекосеше мексиканската граница.

— Имали някаква разлика? — възрази отново той. — Нямаш писмена заповед на нито едно от имената, нали?

— Не, но мисля, че бих могъл да телеграфирам в Остин и да получа. Странно е, когато човек се представя с измислено име, това обикновено означава, че го издирват.

— Ако фалшивото име се считаше за престъпление, затворите в Тексас нямаше да стигнат за всички.

— Е, кое е — Макрийди или Херик? Нямам намерение да си губя цял ден с теб.

— Макрийди.

Забелязал присвитите му очи, той добави:

— Матю Джеймс Макрийди.

— Има ли някаква причина да се представяш за Херик?

— Не. Или поне никаква, която да е от интерес за теб. Играех комар, затънах дълбоко и след като не можах да се разплатя, избягах. В Кълъмбъс ми се стори, че видях един човек от Нешвил, затова се регистрирах като Херик, това е.

— От Тенеси ли си?

— Да.

— Доста си се отдалечил от дома. Сигурно нещо те е принудило да избягаш толкова далеч.

— Създадох си врагове — призна Мат. — Реших, че ако ме настигнат, ще трябва да преплувам Къмбърланд с олово в ботушите.

Реши да рискува с надеждата, че Райдър ще се хване, и добави:

— Те не са от тия, дето се главоболят с издаване на писмена заповед. Обичат сами да се погрижат за делата си, държат всеки да го знае.

— Да, срещал съм такива — призна рейнджърът. — Значи е напуснала града тази сутрин? — попита той, връщайки се на въпроса.

— Да, мисля, че си отиваше у дома — каза, че й дошло до гуша от Тексас.

— У дома? По дяволите!

За момент лицето на рейнджъра потъмня, но в следващия миг той се овладя.

— Ако е така, тя би трябвало да знае, че искаме да говорим с нея. Явно бяга, за да избегне арестуването.

Райдър смени отново тактиката и погледна сурово.

— Значи си заедно с нея от Галвестън?

— Отпреди това. Заедно прекосихме Мексиканския залив с параход. И ще бъда дяволски учуден, ако тя знае нещо за тези пари. Всъщност имам сто долара, което доказва, че тя не знае.

— Така ли?

— Беше останала почти без пари. Дадох й малко назаем в Кълъмбъс.

Мат отпи още една глътка от уискито и обърса с ръкав устните си.

— Ако имаш заповед, защо не я арестува? Следиш я още от фермата на Гуди, нали?

— Чаках да ме заведе при златото.

— Стори ми се, че говореше за пари.

— Златни кюлчета. Хауърд ги е откраднал през войната.

— О?

— Да. Бил е патрул от съюзническата армия, когато нападнали от засада пратка злато на Конфедерацията. Присвоили си го. Всички дезертирали.

Райдър примижа на слънцето и отрони тежка въздишка.

— И сега целта ми е да открия това злато и да го върна.

— Конфедерацията е мъртва. Сигурен съм — присъствах на погребението.

— Щатът Тексас се нуждае от това злато, Макрийди. Тъкмо бях открил следите на Хауърд, когато той умря. Сега разполагаме само с момичето, за да продължим.

— В такъв случай няма да успееш.

— Защо мислиш така?

— Тя дори не го познава. Била е дете, когато той е заминал на война, и изобщо не е получавала новини от него до пристигането на известието, че е мъртъв. Доколкото знам, единственото, което й е оставил, е една западнала ферма.

— Много си информиран за човек, който не е разговарял с нея по въпроса.

— Тя не каза повече, освен това, че никога не се е върнал. Стори ми се, че не го обича много.

— Изобщо ли не е писал?

— Предполагам.

Мат напъха тапата в бутилката, присегна се към един нисък клон й се изправи. Надвеси се над рейнджъра и размени ролите.

— Знаеш ли, ако аз търсех това злато на Конфедерацията, щях да тръгна по следите на мъжете, изчезнали с Хауърд. Няма много смисъл да преследваш едно момиче, което е изоставил преди години.

— Повечето са мъртви. Убити. Доколкото разбрах, останали са само трима, а те може да са навсякъде.

— Аха.

— Ако открият момичето преди мен, ще й измъкнат златото и когато приключат с нея, няма да е много хубава.

Той замълча, за да може Мат да го осмисли, и продължи:

— Тези мъже са отчаяни, Макрийди. Заради това злато са убили съмишлениците си. — Надигна се и го погледна. — Нито за миг не вярвам на приказките, че се връща у дома. Повече от петдесет хиляди долара са скрити там и я очакват — тя със сигурност не би им обърнала гръб.

— Предполагам.

— Тръгнала е за Сан Анджело, а не обратно към Галвестън. Какво ще кажеш?

— Ако знаеш, защо си правиш труда да ме питаш?

— Знаеш ли, Макрийди, не ми харесваш, изобщо не ми харесваш. И знаеш ли какво? Ще отида до бюрото и ще разбера дали е купила билет, а после ще телеграфирам в Остин. Ако няма издадена заповед за теб, ще изискам такава. Струва ми се, че щом не искаш да отговаряш, значи си й съучастник. Или пък си много глупав. Кое от двете е, Макрийди?

— Ти го казваш, не аз.

— Не мисля, че си глупав. Мисля, че си останал тук, за да ме заблудиш. Мисля, че ще отидеш при нея в Сан Анджело, след като тя вземе парите.

— Не. Аз заминавам за Остин. Човек практикува занаята си там, където има възможност, така че мисля да изиграя някоя и друга игра с няколко богати тексаски политици. Би ли ме извинил, смятам да си пийна сериозно.

Мат му хвърли най-очарователната си усмивка и се наведе, за да вземе своята „Хенри“.

— Хубава пушка, нали?

— Нова ли е?

— Да.

Сложи бутилката под мишница и понечи да се отдалечи от рейнджъра.

— Хамър няма да я посрещне. Мъртъв е. Убит.

Мат усети, че настръхва.

— Не познавам никакъв Хамър.

— Адвокатът, който управлява имението на Хауърд вместо нея. Някой го вързал и му пръснал черепа. Вероятно с двуцевна ловджийска пушка.

— Не разбирам защо ми го казваш.

— Който го е направил, няма да мисли много, преди да нарани момичето.

Очевидно изоставил намерението си да изкопчи още нещо от Матю, рейнджърът се надигна и тръгна към сиво-кафявия си кон. Метна се на седлото и шибна животното с юздите.

— Макрийди, ако бях на твое място — посъветва той, — не бих тръгнал за Остин. Щях да се насоча право към мексиканската граница.

— Може би ще направя така.

Мат се вгледа в отдалечаващия се мъж и по гърба му полазиха мравки. Беше зърнал кожените му дисаги и му беше нужен само миг, за да осъзнае, че издълбаните инициали не отговаряха на никакъв Бен Райдър. Те бяха ГХ — Г като Гиб.

Вместо да се върне в града, непознатият обърна коня си и се насочи към пътя, по който бе поел дилижансът. Западния път, за Сан Анджело. В мига, в който проумя това, Мат захвърли бутилката с уиски и се втурна в лудешки бяг към сградата за коне под наем.