Гейл Линк
Прегръдката на вълка (6)

Пета глава

— Доведи ми Фергал — нареди Ролф на един от конярите с много тих глас и той хукна да изпълни поръчката.

Брандъф на часа прекъсна упражненията си и се приближи към Ролф.

— Искаш ли компания? — попита той и свали шлема си. Косата му бе прилепнала по главата от потта.

С властно щракване на пръсти Ролф повика един от оръженосците и го накара да донесе вода за брат му. Брандъф дълго пи и дори разля малко от прохладната вода по лицето и врата си. Той повтори въпроса.

— Кучетата имат нужда да потичат, а също и Фергал. Не ми трябва никаква компания.

Бран си замълча, макар че според него кучетата със същия успех можеха да се обучават в двора на замъка, а дългото яздене предишния ден, сигурно е било предостатъчна разходка за буйния кон на брат му.

— Но ще се радвам, ако изиграем една партия шах по-късно — рече Ролф, качи се на едрия сив жребец и даде знак на кучетата.

— О, добре, братко, с най-голямо удоволствие ще поиграя. В такъв случай ще очаквам твоето благоволение по-скоро.

Ролф завъртя коня си и го смушка с пети. На животното сякаш му пораснаха криле и то се втурна с всичка сила през портите, следвано плътно от двата дога.

— Не се тревожи за него, момче — рече Олиф с дрезгав, но сърдечен глас. — Лорд Ролф знае какво прави — после добави, сякаш на себе си — дори когато ние не знаем.

 

 

Лека мъгла се стелеше над брега. Не беше като ситен дъждец, а мека, влажна и плътна. Небето бе сиво. Водите на Атлантическия океан — развълнувани и бурни — отразяваха настроението на Ролф.

Той седеше на брега върху една огромна скала, стъпил здраво с ботушите си на земята. Присви очи и огледа огромната водна шир пред себе си. Не обръщаше внимание на водните пръски, които мокреха дългата му черна коса, а просто с небрежен жест прокара ръка през нея и отметна кичура от челото си. Сви плътните си устни, замислен за жената, която държеше като пленница.

Миналата вечер, когато влезе в стаята, имаше ясна цел — да се позабавлява с тялото й и чисто физически да се наслади на добре планираното си отмъщение. Да, такова беше намерението му… докато застана на прага и я видя. Пламъчетата на свещите хвърляха мека светлина върху косата й и придаваха на кожата й топъл, наситено кремав тен. Ролф безмълвно бе доловил бдителността, която се бореше с гордостта в очите й, когато тя усети присъствието му. Явно бе сгрешил, като си бе помислил, че е изпитала мъка към младия мъж, принуден да търси свой собствен начин да отмъсти за убийството на родителите си. Не, сигурно бе сбъркал, защото още не можеше да забрави смразяващата ярост в онези леденостудени очи, които се обърнаха тогава към него и го изгледаха с горчив упрек.

Когато тя свали единствената си одежда, нежната линия на раменете й неочаквано го развълнува. Именно тогава разбра, че не би могъл просто да утоли бушуващата в себе си страст към това пищно, закръглено тяло, без да достави удоволствие и на нея. Предизвикателният й поглед бе срещнал неговия и Ролф бе разбрал какво трябва да направи. Отмъщението щеше да е даже още по-приятно, ако успееше да накара девицата да изостави самообладанието си, с което толкова много се гордееше. Да, разсъждаваше той, това ще е друга мярка за укротяването на дъщерята на Фицджералд — готовност и съгласие от нейна страна да бъде прелъстена.

Ролф притвори дългите мигли на зелените си очи и ясно си припомни стаята и момичето, застанало пред него: кръст, който можеше да обхване с две ръце, гърди — високо вдигнати, пълни, с щръкнали зърна между дългите кичури кестенява коса, крака — заоблени и здрави. Истинска ездачка, прецени той. Тяло, създадено за любов, за разтуха на мъжа, тяло, което да връща обратно получената сила.

И все пак какво бе онова, което не можеше да види? Какво ставаше в главата й? Какви ли глъбини се криеха под косата и челото й? Дали тази гордост бе някакво сложно чувство или надменността й бе само повърхностна и привидна? Действително ли бе толкова смела, или нейната непримиримост бе само щит, който лесно се слагаше и сваляше.

Ролф пропъди тези мисли, когато усети надигащата се болка в слабините. Залавяне. Плен. Победа. Наслада. Покоряване. Предаване. Думите се блъскаха из главата му, когато понесе топлото тяло в яките си ръце. После я постави на леглото. Тя се опита да прикрие формите си от неговия взор, но той бързо успя да се противопостави.

Забеляза, че Сибил се готвеше за отстъпление, като спусна извитите си мигли и затвори очи, за да не гледа как Ролф ляга до нея. Видя нежните ръце, здраво стиснати в юмруци, за да посрещне и изтърпи онова, което я чакаше — девическа жертва пред олтара на похот и мъст.

Усмивката му още по-силно вряза бръчките от двете страни на лицето му. О, скъпа, помисли си Ролф, жертвата ще бъде посрещната с най-голяма готовност, ако успея да направя нещо за теб. Да те накарам да се отдадеш на удоволствията е задача, която бих изпълнил с огромна радост.

Отметна плътната завеса на косата й, наведе се, леко допря устни до лицето й и го обсипа с безброй нежни целувки, после продължи чувственото си разучаване надолу по шията и раменете. Колко бледи бяха налетите й гърди на фона на загорялата му ръка. И колко добре изпълваха дланта му… Продължи да обгръща, да претегля, да оценява това великолепие, а палецът му погали нежната пъпка, за да разцъфне. Когато устата му завладя съкровището в ръката му, усети моменталната реакция на тялото й. Никой преди него не бе имал достъп до тази територия, момичето бе неопитно, още непознало сладките изкушения, които караха плътта да гори, да тръпне. Лекото разтърсване на гръдта й му достави огромно удоволствие.

Улови смаяния поглед, който завладяваше бурните й очи. В него прочете учудване, объркване, проникване в неизвестното, което разкриваше своите тайни пред нея.

Възбуждащият чар на страстта я бе връхлетял вече и я оплиташе в своите мрежи.

Плъзна ръце по талията й, премина по разкошния ханш и прекара грубата си длан по стегнатите, стройни, покрити с лек мъх бедра, здраво стиснати, за да не го допуснат.

Устата му взе своя дан от нейната плът, а тя му отвърна противно на непоколебимата й воля отпреди малко. И накрая той повече не можеше да заобикаля дверите, които търсеше. Пръстите му погалиха къдриците, които пазеха скритото й съкровище.

Нейният ответ не се забави и тя яростно заблъска широките му рамене.

Но Ролф нямаше намерение да се отказва от своето настъпление. С огромната си ръка стисна двете й тънки китки, а дългият му крак укроти нейното гърчене и мятане и той допря набъбналата си плът до нежната й кожа.

„Не се страхувай, момиче — помисли си той в този момент, — ще се постарая да ти хареса.“ Бе решил, доколкото може, да й спести болката, като й покаже умения, усъвършенствани с годините, в общуването му с безброй жени.

Неканени мисли нахлуха в главата му — струваше му се, че всяка друга, с която бе лягал, е била просто подготовка, репетиция точно за тази жена.

И тогава чу язвителните, остри думи, които Сибил хвърли в лицето му.

— Ирландско копеле!

Сякаш го поляха със студена вода и разгорещената кръв във вените му замръзна. Заряза благородните си разсъждения и реши той също да й причини непоносимата болка, която почувства. „Английска кучка — мислеше си с горчивина. — Сега ще разбереш кой е господарят тук.“ Да, напомни Ролф на себе си, не е никак разумно да се забравя онова, което ирландците са научили за англичаните през вековете — не се доверявай на bodach sacsanach^[1], независимо дали е мъж, или жена. Наистина, особено ако е жена.

Там, където преди миг милувките на Ролф галеха нежно, сега те нараняваха. Целувките горяха плътта й със своята сила. Ролф грубо разтвори краката й и намести стройната си фигура в меката люлка на бедрата й, после се втурна напред и започна своята атака срещу нейната отбрана, която не можа да устои на бързите движения на тялото му. Тя се бореше с всички сили. Чу болезнения й вик, изтръгнал се от подпухналите й устни. Девствеността й бе унищожена, той я яздеше енергично, освобождаваше се от демоните, вселили се сега в него, които го тласкаха напред. Накрая изля семето си в тялото й и само за един кратък миг се отпусна върху меките извивки на гърдите й.

Вместо мигновеното ликуване, което обикновено изпитваше при освобождаване, сега Ролф бе обзет от горчиво разочарование.

Това чувство на неудовлетвореност продължаваше да го гнети дори и в този момент, когато галеше едно от кучетата си по главата. Яркият спомен за очи, изпълнени с ледена ярост, за синините, появяващи се вече по слабичките й китки, за кръв и сперма, смесени върху бедрата и чаршафите — всичко това тегнеше на душата му, а той не можеше да проумее защо.

Тазсутрешното предложение на Етен бе начин да се отърве от тези натрапчиви образи и все пак не можа да си наложи да потърси утеха в нейните обятия. Нямаше да е честно спрямо тази очарователна жена, защото това значеше да я използва като удобен отдушник. Заради дългогодишното си познанство, заради предишната им любовна връзка, Ролф не можеше сега да я използва като уличница. Освен това лицето на Сибил Фицджералд трудно можеше да се забрави, дори и когато той случайно легнеше с друга.

Смрачаването на следобедното небе бе предупреждение, че скоро времето ще се влоши. Навъсени сиви облаци избутаха леката мъгла.

Ролф подсвирна на кучетата, които тичаха по пясъка и преследваха нещо. После грабна юздите на Фергал и се метна отгоре му. Конят изпръхтя нетърпеливо, готов още веднъж да се спусне в буен галоп. Ролф обърна жребеца към замъка, защото усети, че денят ще се окаже еднакво бурен не само зад стените на неговия дом, но и извън тях.

 

 

— Почуках, но тя не иска да отвори, Сайобан — със сведен поглед измънка младата прислужница, застанала с поднос с храна и вино до Сайобан и дъщеря й, пред тежката дъбова врата. — Честна дума, вече втори път идвам тази сутрин, а няма никакъв отговор.

— Вижда се, че си опитвала, Мари. Остави подноса. Ние с Етен ще се погрижим за госпожицата.

Мари поклати глава утвърдително и подаде подноса на Сайобан, която пък го връчи на Етен. Старата жена похлопа на вратата.

— Лейди Сибил, будна ли сте?

Никакъв отговор не дойде отвътре. Лицето на Сайобан се сбърчи от тревога. Тя реши да влезе на всяка цена.

Отключи тежката врата и пристъпи в стаята. Всичко бе обгърнато от мрак, кепенците бяха затворени. В огнището не гореше огън, свещите не бяха запалени.

— Милостива госпожице?

Сайобан отиде към прозореца и широко разтвори дървените капаци, за да пусне оскъдната светлина отвън. Веднага намери огниво да запали свещите върху малката масичка и кимна на Етен да постави подноса върху нея.

Когато стаята се освети достатъчно, Сайобан забеляза разкъсаните и захвърлени на пода чаршафи. Върху едно твърдо кожено кресло, пред угасналия огън седеше Сибил само по кадифена роба.

Сайобан стъкна отново огъня и рязко кимна на дъщеря си, за да й покаже, че трябва да се опита да накара Сибил да отговаря.

Етен се подчини на майка си. Тя също огледа купчинката парцали, разхвърляни безредно по пода.

„Не е трудно — помисли си тя — да се досетиш какво е ставало в тази стая.“ Наведе се, вдигна парче от съдраното ленено платно и разгледа издайническите следи от изгубена моминска невинност, примесени с полово освобождаване на мъж.

— Изгори ги — долетяха хладните думи на Сибил, която най-сетне бе забелязала, че Сайобан не бе сама в стаята.

Сайобан се обърна към нея с недоумяващ поглед, но после видя останките в ръцете на дъщеря си.

— Унищожи ги — каза Сибил и така здраво стисна стола, че кокалчетата й побеляха.

— Както желаете, милостива госпожице — рече Етен, събра бельото на вързоп и се отправи към вратата да го изхвърли.

Сибил отново се обади — този път гласът й не бе така рязък, а по-скоро умоляващ, думите се откъсваха от устата й с огромно усилие.

— Не позволявай някой да види това, моля те! — Сибил протегна ръка и сграбчи Сайобан за китката. — Трябва да се унищожат, преди някой да ги види. Умолявам те, не позволявай да достигнат до очите на баща ми. Хвърли ги в огъня.

Сайобан поклати глава със сериозен вид, взе вързопа от ръцете на Етен, излезе от стаята и остави двете по-млади жени сами.

Етен прошепна едва чуто:

— Защо мислиш, че чаршафите ще бъдат изпратени на баща ти?

Сибил вдигна глава и се взря във високата, стройна жена застанала пред нея. Боже мили, коя беше тази? Още един свидетел на нейното унижение? И все пак Сибил не откри ни следа от упрек или тържествуване в благородното лице на жената. То излъчваше достойнство и някакво особено спокойствие.

— За доказателство, разбира се — каза горчиво Сибил, — като символ на победата.

— То би послужило — отвърна тихо Етен, — ако Деран бе пред стените на замъка. Само в такъв случай би било разумно да му се изпраща доказателство за изгубената ти девственост. Но тъй като баща ти вече е избягал в Англия, на практика нищо няма да се постигне, ако получи едно парче плат с петна по него. Достатъчно е само да узнае кой те е пленил, за да му стане ясно, че моят господар те е обладал — завърши тя сухо. — Хайде, изправи се да те прегледам.

— Да ме какво? — вирна Сибил глава на една страна и вдигна вежди.

— Няма да те нараня, госпожице. Майка ми, Сайобан, ме накара да те прегледам и да видя дали не мога с нещо да облекча болката ти.

Сибил се наежи:

— Защо точно ти?

— Аз съм лечителка, милостива госпожице — поясни гордо Етен и изчака реакцията на Сибил.

От устните на младата жена се изтръгна примирена въздишка.

— Няма нужда. Не можеш да възстановиш онова, което съм загубила.

Етен постави ръка върху ръката на Сибил.

— Боли ли те? Кървиш ли още? — попита тя.

— Няма повече кръв — поклати глава Сибил, а по бузите й се разля руменина. — Всъщност, краката наистина ме болят.

— Тогава трябва да вземеш гореща вана с билки, за да се отпуснеш. Това ще те облекчи и тялото ти скоро ще се възстанови.

— Как се казваш?

— Етен — отвърна тя и пренесе подноса до Сибил. — Трябва да хапнеш. Няма смисъл да умуваш над нещо, което вече е минало.

Сибил й хвърли гневен поглед.

— Какво знаеш ти за онова, което съм преживяла?

Етен й подаде чаша вино с подправки и филия хляб със сирене, а после отговори:

— Когато бях на дванадесет, милостива госпожице, нашественици нахлуха по нашите брегове. Бащата на моя господар бе заминал някъде и те смятаха, че лесно ще могат да се сдобият с храна и жени. Но не бяха предвидили, че хората на моя господар ще им дадат отпор и ще излязат да се бият, тъй като беше оставена въоръжена охрана да защитава замъка и обитателите му. И въпреки това, не всички се отърваха здрави и читави. Брат ми бе съсечен пред очите ми. Аз и още две селски момичета бяхме заловени. Именно тогава научих някои неща за мъжете и какво значи да си пленница. Теб те е имал само един мъж. Ние нямахме такъв късмет.

Сибил забеляза, че в очите на Етен няма ни следа от болка или унижение. По-скоро показваха упоритост и силна воля. Погледна крадешком ръцете на Етен — не носеше никакъв пръстен.

— Етен, омъжена ли си? — любопитството на Сибил надделя над обичайното й нежелание да наднича в чуждия живот.

— Не съм, госпожице, но не поради липса на кандидати. Да не смяташ, че онова, което ме е сполетяло на младини, ме прави негодна за женитба? — Етен внимателно наблюдаваше лицето на Сибил. — О, да, виждам, че точно това си мислиш. Несъмнено то има по-голямо значение за хора като вас, обзалагам се, че е така. Тук не държим чак толкова на нещо, за което човек не е виновен. Аз не съм искала да бъда изнасилена, госпожице, следователно то няма никакво значение.

— И все пак не си пожелала да се омъжиш, така ли? — попита Сибил.

Етен се усмихна мило.

— Е, мисля, че някой ден и това ще стане. Но само, когато аз реша. Никой мъж няма да наложи волята си над мен. Когато си избирам любовник, това става единствено с моето съгласие и само тогава мога да легна с него.

Макар да бе възпитавана в благоприличие, Сибил знаеше, че понякога жените споделяха леглото с мъже още преди сватбата. Самият факт, че бе отгледана в сянката на Едуард и Плантаджанетския двор й даваше известни познания в това отношение. И въпреки това, наистина й се струваше странно, една неомъжена жена свободно да признава, че тя прави избора, а не мъжът. Освен това Сибил не намираше нищо просташко или евтино у тази жена.

Една необяснима мисъл бръмчеше в главата на Сибил като сърдито насекомо — дали тази жена бе лягала в кревата на Ролф Далей? Тя мислено потрепери. Какво я засягаше това? Не беше нейна работа, дали този безнравствен тип прекарва всички жени от проклетия си замък през своето легло. Сибил леко се надигна от стола и усети, че мускулите й малко са се схванали. Сигурно бе лягал с всяка една в Западна Ирландия и поне на половината бе направил по някое копеле, бе населил цялата си земя с чернокоси, зеленооки дечица с по нещо езическо у тях.

„Благословена Дево, не!“ — изкрещя мислено Сибил и постави ръка на корема си. Някой почука и Етен отиде да отвори вратата. Бебе? Дори в този момент семето на графа на Килрун може би пускаше корени в нейната утроба. Не! Не! Дъхът болезнено спря в гърдите й. Опита се да пропъди мъчителната мисъл от съзнанието си. „Свещена Майко, само не дете, моля те — повтаряше си Сибил. — По-добре да се окажа безплодна, отколкото да нося в себе си копеле, особено неговото.“

Етен отвори на слугините, които внесоха дървени ведра с гореща вода. Нареди им да напълнят ваната, извади малка кутийка с билки, скрита в дълбокия джоб на полите на вълнената й рокля. Изсипа малко във водата и извика лейди Сибил.

— Да, Етен, идвам.

Сибил погледна косо към жената. Тя бе лечителка, дали би помогнала, ако я помоли да й даде нещо за предотвратяване на бременност? Подобни методи не бяха тайна за нея, защото бе чувала слугите, като си шушукат за такива неща.

Дали веднага да повдигне този въпрос, или да изчака, докато се увери, че Етен наистина ще й помогне? Можеше ли да се довери на тази жена?

Сибил потъна в горещата вана, водата плискаше около нея и отпускаше болката в мускулите. Притвори уморените си очи и изключи всичко друго около себе си, освен усещането за успокояваща топлина и мириса на билки. Не, не можеше да се довери на тази жена… все още. Етен бе творение на своя господар, тя дължеше преданост на Ролф Далей. Щеше да зачете преди всичко неговата дума, а не молбата й за съдействие. И, продължаваше да разсъждава Сибил, можеше ли да си позволи да… да какво? Да спре онова, което може би се развиваше в нея?

— Етен?

Жената застана на прага на преддверието.

— Да, милостива госпожице?

— Още една чаша ароматно вино, моля.

Етен се обърна да изпълни молбата й.

„Трябва да зарежа тази невъзможна мисъл — помисли с досада Сибил. — Той вече взе каквото искаше и толкоз. Оттук нататък трябва да мисля само как да се махна от това място колкото може по-скоро. Но как?“