Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wolf’s Embrace, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Благоева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 99 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- bobych (2009)
- Разпознаване и корекция
- Bliss (2010)
- Допълнителна корекция
- plqsak
Издание:
Гейл Линк. Прегръдката на вълка
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Павлина Василева
ISBN: 954–19–0020–8
История
- — Добавяне
- — Корекции от Plqsak, допълване на потребителите
Осемнадесета глава
Ролф крачеше из стаята си. Умът му бе завладян единствено от образа на Сибил, препускаща към тях, облечена в мъжки одежди, или възседнала коня си, като приема почитанията на старейшината на селото.
Усмихна се, като си припомни шушуканията на селските жени във връзка с неговия избор. Дори начина, по който се бе облякла, не промени мнението им, че е подходяща. Това го озадачаваше. Обикновено те се отнасяха към чуждите с нужната гостоприемност, но все пак вежливостта им бе примесена с известна предпазливост. В нея имаше нещо, което допадаше на неговия народ, някаква вътрешна топлота и сърдечност. Бе го забелязал и в усмивката, с която дари момъка, когато й поднасяше питието, и в начина, по който се изчерви от приказките на стареца. Една от жените бе изрекла думата alainn — красива. Наистина, точно красива бе думата, която и той би използвал, за да я опише.
Жаждата му за мъст се бе уталожила донякъде и сега се чудеше как е могъл до такава степен да изгуби своята решимост. Твърде лесно беше да забрави всичко, щом като сега единственото му отчаяно желание бе да я отведе в леглото си, да потъне в топлината на тялото й и да не мисли, че е дъщеря на негов враг. Но тя беше тук с определена цел и той трябва да се придържа непоколебимо към своя план, колкото и да му се искаше, до болка дори, да промени намеренията си.
Вечерята преминаваше тихо и спокойно. На масата седяха само Ролф, Бран и Сибил. Големият салон бе обгърнат от сенки, тъй като цялата светлина бе насочена към трапезата. Няколко музиканти с арфи се бяха наредили от едната страна долу до масата, вместо горе в по-малката галерия за оркестъра и свиреха тъжна мелодия, напълно подходяща за мрачното настроение на тримата.
Всеки от тях умело поддържаше мълчанието, като проговаряше само в случай на необходимост. Непринудената атмосфера от предишните часове на деня сякаш се бе изпарила с течение на времето.
„Все едно, че сме на погребение — мислеше Ролф, — както седим тук и дори не се опитваме да си говорим.“
— Свирете нещо друго, по-весело и забавно! — извика той към музикантите.
Единият от тях спря да дърпа струните на арфата и взе флейта. Изсвири няколко тона, докато налучка някаква жизнерадостна мелодийка. Останалите се поддадоха на смяната на темпото и скоро флейтистът ги поведе в ритъма на по-бърза, по-игрива музика и дори прикани лорд Бран да присъедини своя глас към песента им.
— С ваше позволение, братко?
Ролф приведе глава и кимна в знак на съгласие.
Брандъф си избра една лютня и се включи в оркестъра. Подрънка малко на струните, за да изпробва тоновете й, остана доволен и започна да свири. След това с приятния си тенор запя жива песничка на галски.
Макар че думите не бяха ясни за Сибил, душата й откликна на звученето им и на умелото използване на онзи естествен инструмент, с който той бе надарен от природата.
Когато свърши, тя изрази одобрението си с шумно ръкопляскане. Бран направи церемониален поклон към масата.
— Харесва ли ти гласът му? — попита Ролф.
— Да, много ми харесва, господарю мой Килрун.
— Бран притежава благословения дар на древните. Наследил го е от нашата майка, която беше от Уелс. Аз обаче нямам такъв талант.
Сибил се обърна към него.
— Нито пък аз — довери му се тя. — Гласът ми е горе-долу добър. Но затова пък сестрите ми имат талант също като майка ни — съвсем предвидливо тя пропусна да спомене, че баща й също се слави с прекрасен глас, макар и да го показваше рядко. — Сопраното на Клер доставя радост на всички, които я слушат — тя си припомни наум регистъра и звученето на нейния глас и установи, че великолепно би се съчетал с гласа на Бран.
Ритъмът на музиката отново се смени. Ролф разпозна basse dance[1], който бе станал известен чрез Бургундския двор. Изправи се и протегна ръка.
— Милостива госпожице? — попита той, почти сигурен, че тя ще каже не.
Сибил се поколеба. Трябва ли да откаже? Да, трябва, казваше й разумът, но тя се подчини.
Ръка за ръка двамата прекосиха каменния под и застанаха пред музикантите, обгърнати от мрака на залата. Ролф я поведе в леките, плавни стъпки на танца, който и двамата изпълняваха отлично. От един танц неизбежно преминаваха към друг, докато тя му показваше стъпките на английските дворцови танци. Сибил не обръщаше внимание на ускорените удари на пулса си, когато Ролф постави ръка върху нейната и после се наведе ниско, а дъхът му премина по дълбокото деколте на взетата на заем рокля. Пръстите му я грабнаха през кръста и я повдигнаха леко над пода, сякаш тежестта й не представляваше нищо за него. Тя вдъхна аромата на свежест и чистота, който се излъчваше от него. Това върна мислите й назад, към празненството в замъка Деран по време на последната нощ преди Богоявление. Тогава бе танцувала с един друг кралски шериф, който вонеше на вмирисана риба, стояла твърде дълго на открито. За щастие, Сибил бе взела ленената си кърпичка, обилно наръсена с любимия й парфюм.
И още нещо й дойде наум — същата вечер лейди Дувеса и баща й танцуваха заедно. Сега, като си припомняше онова празненство, Сибил виждаше лицата им озарени от стотиците ярки свещи. Баща й пошушва нещо на Дувеса, тя му се усмихва, а огромните й светлокафяви очи блестят от споделено щастие. Защо Сибил не бе обърнала по-голямо внимание на това? Може би защото онзи джентълмен точно в същия мит я бе настъпил по обувката от шевро и болката я бе принудила да прекрати танца.
Навлязоха в още по-бързо темпо, което я върна към действителността: Ролф се усмихна, пусна ръката й и пристъпи встрани. Сред инструментите на музикантите имаше един, чието звучене не бе чувала никога, макар да знаеше, че съществува и че шотландците също много го харесват. Пронизителният звук на гайдата изпълваше цялото помещение.
Сибил спря да погледа Ролф и Бран как танцуват под звуците на гайдата. Когато свършиха, и двамата нададоха силен вик, който отекна в салона и стресна господарските кучета. После братята се потупаха по гърбовете.
Сибил отиде до масата и наля по една чаша бира за всеки. Обърна се и им кимна с протегнати ръце и сърдечна усмивка на уста.
И на двамата им хрумна мисълта, че лейди Сибил се чувства добре на това място, очите й сияеха с топъл, гостоприемен поглед, който примамваше към уюта на дома и вдъхваше спокойствие.
Бран и Ролф с охота поеха халбите от ръцете й и под акомпанимента на музикантите, които продължаваха да свирят приятни мелодии, изпиха питието на големи глътки.
Спокойната атмосфера на вечерта бе рязко нарушена от внезапната поява на Олиф, който носеше голяма кожена торба в огромната си ръка.
— Господарю — поклони се той, — моля да ми простите, че нахълтвам така.
Ролф, преизпълнен от щастие, каквото отдавна не го бе спохождало, развеселено попита:
— Какво не е наред, та идваш сега?
— Току-що пристигна пратеник от Англия, господарю.
При тези думи над всички събрани в стаята надвисна тягостно очакване. Очите на Сибил зърнаха отличителния фамилен герб върху торбата — беше от Деран, от баща й. Сърцето й подскочи.
Сковаващ мраз обгърна Бран и разруши предишното му настроение. Той прокле съдбата, която бе докарала вестоносеца, тъкмо когато може би се зараждаше нещо между брат му и дамата.
— Къде е пратеникът? — попита Килрун, като рязко махна с ръка, за да отпрати музикантите. Те се разбързаха да излязат колкото може по-скоро.
— Чака отвън, господарю.
— Кажи му да влезе тук. Ще видя какво има да казва графът на Деран.
— На вашите услуги, господарю — отвърна Олиф, излезе от залата и се върна заедно с един младеж, който изглеждаше доста уморен.
Ролф постави своята халба на масата и взе торбата от ръцете на Олиф, отвори я, захвърли кожата и тя тупна тежко на пода. В ръката си държеше дебел свитък листове с восъчния печат на деранския граф върху тях. Ролф го разчупи, отдалечи се от останалите и застана пред буйния огън, за да прочете писмото, стиснал челюсти твърдо и решително. Лицето му остана неумолимо. Четеше страниците полека, без да бърза, и поглъщаше всичко написано по редовете и между тях.
Сибил разтревожено следеше изражението му и търсеше знак, по който да разгадае неговата реакция на писмото. Но не откриваше никакво пропукване на непроницаемата броня на лицето му. Какво ли ставаше в тъмните дебри на съзнанието му? Какво ли съобщаваше баща й? Изгаряше от желание да изтича до Килрун, да изтръгне листовете от ръката му и сама да види какво пише в тях. Пръстите й сграбчиха полата й и неспокойно я задърпаха.
Ролф приключи с четенето. За миг остана безмълвен, взрян в пламъците. После се изправи с изпънати назад рамене. Обърна се. Лека усмивчица играеше по устните му, едната му вежда бе вдигната едва забележимо над студените, леко присвити зелени очи.
Сибил втренчи поглед в него, омагьосана от силата на тези очи, от мрачната маска, която бе надянал на лицето си.
— Графът на Деран иска — той наблегна на думата — да върна дъщеря му лейди Сибил. Наглостта на твоя баща ме удивлява, госпожице. Той иска! Боже мили! — Ролф се усмихна лукаво. — Твоят родител отправя страстна молба да бъдеш освободена при условията, които той поставя — Ролф вдигна писмото високо в дясната си ръка. — Изглежда, графът е готов да даде обезщетението, което според него е достатъчно. Наистина предлага кралски откуп за теб, скъпа лейди. Твоята свобода срещу имения, скъпоценности, злато.
— Мога ли вече да прочета писмото, господарю мой Килрун?
— Моля, заповядайте — отвърна той.
Сибил се приближи към него. Страх и вълнение бушуваха в гърдите й. Най-сетне вест от Деран — надежда за освобождаване от мъчителния плен.
Тя прикова очи към протегнатата ръка с документа. Побиха я тръпки на чувствено блаженство. Тази силна ръка стискаше болката и насладата, надеждата и отчаянието, утехата и порицанието. Дали ще успее да вземе писмото, без да докосне плътта му?
Сибил протегна малката си длан. Върховете на пръстите му допряха ръката й за по-малко от миг, преди тя да се отдръпне. Краката й се подкосиха. Трябваше да седне, за да прочете писмото. Бран успя вярно да разгадае търсещия й поглед и веднага й предложи стол.
Сибил с благодарност се отпусна, лекичко му се усмихва и зачете:
Драги лорд Килрун,
Моята най-голяма дъщеря се намира във Вашия замък. Бих желал тя да се върне благополучно при мен. Определете цената и ще Ви бъде изплатена, каквато и да е тя. Парите нямат никакво значение. Каквато и форма на заплащане да изберете — земя, скъпоценности, благородни метали — желанието Ви ще бъде удовлетворено.
Що се отнася до разпрата Ви с мен, не намесвайте дъщеря ми. Тя е невинна. А ако търсите кръвно отмъщение, тогава проявете нужната храброст да се срещнете в двубой с мен. Без никаква подкрепа. Без никакви многобройни войски. Спорът ще се решава единствено между вас и мен.
Сибил така бе погълната от думите на баща си, че не чу кога Ролф бе застанал зад нея. Изведнъж усети ръцете му от двете страни на главата си. Те галеха меката й коса. После той се наведе и зашепна на ухото й слова, предназначени само за нея.
— Невинна — провлачено рече той. — Деран е толкова уверен в това. Кръвно отмъщение — думите отново се отрониха от устните му бавно, сякаш проверяваше звученето на някакъв непознат израз. — Дали той подозира, скъпа лейди, че ти вече не притежаваш „невинност“ и че кръвната жертва вече е направена? От теб!
Сибил пребледня, като слушаше тихия му шепот, който шибаше наранената й душа като камшик. Тя също заговори едва чуто, с тъга в гласа:
— Баща ми е войн, милостиви господарю. Познавам го добре — той винаги внимателно обмисля всички факти, с които разполага — тя преглътна и притвори очи, изпълнени с влага. — Така е, уверена съм, че той всъщност знае — свела глава, тя мълчаливо признаваше своя позор.
Пръстите на Ролф едва забележимо стиснаха раменете й.
— Представи си, че поискам неговия живот в замяна. Дали с готовност ще се жертва заради теб? — попита той.
Сибил несъзнателно отвърна на галещите движения на ръцете му и повдигна глава.
— Да, господарю. Ще се жертва. Но ти няма да поискаш това.
Пръстите на Ролф веднага спряха.
— Откъде знаеш? — прошепна гой.
Сибил леко извърна глава.
— Изпълнението на подобно желание в действителност няма да ти донесе нужното удовлетворение, скъпи лорд Килрун.
Ролф коленичи до нея — искаше да вижда лицето й при следващия си въпрос.
— Защо си толкова уверена, Сибил?
Как можеше да му обясни, че това бе някакво вътрешно чувство. Тя просто знаеше, без да има особено основание.
— Не, няма да постигнеш удовлетворение чрез този акт. Иначе, защо щях да съм тук сега? Ти щеше да се спуснеш да преследваш баща ми и никога нямаше дори да помислиш за мен. Жертвата от негова страна би обезсмислила крайната ти цел. Победата би дошла твърде скоро, но ще бъде лишена от съдържание. Ти не би се задоволил с бързата му смърт.
— Кой е казал, че ще бъде бърза?
Сибил кръстоса поглед с графа — сиво-сини очи се срещнаха със зелени.
— Ти.
— Толкова ли си сигурна?
Тъжното изражение на лицето й се смени с полуязвителна, полузакачлива усмивка.
— Няма съмнение, че е така, господарю. Ако пожелаете смъртта на един толкова храбър противник, какъвто е баща ми, знам, че ще го направите така, както подобава на положението му. Вашата собствена чест ще изисква това.
Разбрала е всичко, помисли си той изненадан. Вдигна ръце и обхвана лицето й в дланта си.
— Какъв ще бъде вашия отговор, господарю? — попита тя и спусна клепачи, за да прикрие страха си.
— Не се споменава нищо за моята братовчедка лейди Дувеса. Странно, не смяташ ли?
Сибил се замисли.
— Може би Деран е пожелал така.
— Но не и аз. И освен това, аз съм измислил играта. Аз съм определил правилата й. Единствено аз — той се изправи, застана отново зад нея и зашепна в ухото й: — Само си представи, моя лейди, че бях отговорил, че приемам саможертвата му. Какво щеше да направиш?
— Щях да те накарам да промениш решението си, господарю мой.
Не бяха нужни повече обяснения. Ролф веднага разбра какво щеше да му предложи — нейната гордост и нейното тяло щяха доброволно да бъдат отдадени, заради живота на баща й. В този момент той завиждаше на Деран, защото бе обичан толкова силно, че жена като Сибил бе готова да пристъпи собствените си възвишени принципи.
Ролф се обърна към пратеника, който стърчеше прав и заедно с Олиф и Бран безмълвно наблюдаваше цялата сцена.
— Предай на господаря си, че не мога да сключвам сделка с него. Поне докато върне онова, което принадлежи на Ирландия. Разбра ли момче?
Момчето, облечено в униформените дрехи на Деран, кимна с глава. Престраши се и се реши да изпълни заръката на сър Джон.
— Мога ли да отнеса писмо от лейди Сибил до нейния баща, почитаемия граф Деран?
— Не, не може! Можеш само да му съобщиш, че дамата е добре и е в прекрасно здраве, както съвсем ясно виждаш.
Ролф отново сложи ръце върху косата й, започна бавно да я гали и остави младежа сам да тълкува този жест. Момчето забеляза непринудената фамилиарност, с която графът на Килрун милваше лейди Сибил. Подобни ласки се позволяваха обикновено само на член от семейството или на собствения съпруг. Този човек не бе нито едното, нито другото и все пак се осмеляваше да се държи интимно.
Робин съзнаваше, че сега той е очите и ушите на своя господар и че онова, което трябва да му се съобщи, ще нанесе болезнена рана върху непоклатимата гордост на деранския граф. Разстройваше се, като гледаше как този ирландец си позволява такива волности с неговата господарка. Идваше му да измъкне меча и да поиска възмездие заради своя господар. Но знаеше, че не може да постъпи така, защото беше зад стените на килрунската крепост — доста неблагоприятна позиция, за да се впусне в подобно безразсъдно отмъщение. По-добре да сдържа езика и гнева си, иначе няма да допринесе нищо добро за лорд Деран и дъщеря му.
Присвитите зелени очи на Ролф забелязаха противоречивите чувства по простодушното лице на момчето. То все още не се беше научило да ги крие преди битка, за да не може противникът му да ги отгатне лесно и така да открие слабото му място.
— Милостива господарке! — дръзко се обърна Робин към Сибил.
Тя усети натиска от притиснатите към шията й пръсти на Ролф, преди той да се отдалечи от нея, за да напълни отново празната си чаша. Тя стана от стола, наложи на лицето си най-прелестната усмивка и се обърна към пратеника:
— Предай на баща ми и сестрите ми само това — че съм добре и ги обичам, както, надявам се, и те ме обичат — тя стисна ръката му, а момчето коленичи и я целуна, възхитено от смелостта й. — Кажи им… — Сибил замълча за миг. — Кажи им, че от сърце желая отново да се съберем. И дано Бог даде това да стане по-скоро.
— Ще изпълня вашата заръка, милостива лейди Сибил.
— Иди си мирно, здрав и читав, и нека Бог да те благослови.
— Дано Всевишният да бди над вас и да ви пази, господарке.
— Погрижете се да бъде нахранен и му дайте подслон за през нощта — нареди Ролф. — Ще го изпратим да си върви сутринта.
— Слушам, господарю — каза Олиф рязко. — Хайде, момче — побутна той младежа с едрата си ръка.
Бран се обърна към Ролф стих и кротък глас:
— Какво пише Деран?
— Прочети сам — сопна се брат му.
Бран отиде при Сибил, която все още стискаше листовете в крехката си длан. С върха на левия си показалец тя бавно проследи очертанията на разчупения восъчен печат. Интересно, какво ли става в главата й сега, чудеше се той. Мислите й сякаш бяха обърнати навътре и тя беше някъде далеч-далеч. Очите на Ролф също бяха белязани с тъга. Взаимодействието между двамата не убягна от погледа на Бран. Нямото общуване между тях, изключващо всички други, бе истински затрогващо. И очевидно.
„По дяволите!“ — изруга той сърдито наум. Нямаше ли изход за Сибил и брат му от това положение? Какво ли щеше да стане с техния живот? И с близостта помежду им, която бе доловил преди малко, докато танцуваха щастливо прегърнати?
Бран забеляза как погледът й пробяга покрай него, когато се наведе да вземе писмото от ръката й. Очите й сега бяха отправени към брат му. Сякаш тя се опитваше да погълне, да запечата в съзнанието си всеки детайл. В сиво-сините глъбини не прозираше никаква омраза.
Точно тогава Ролф се извърна едва забележимо и неговият взор улови погледа на Сибил.
Дъхът на Бран секна, когато той видя светкавиците в погледите, които си размениха. Tine chreasa — мълниеносен огън, помисли си той. И наистина, искрите между тях сякаш свистяха в мрака на нощта.
Когато момчето излезе, Сибил пак бе седнала, но сега отново се изправи, горда и смълчана. Поклони се дълбоко на Ролф и напусна стаята. И всичко това, без да изрече и дума.
Бран бе объркан, но, доколкото разбираше, брат му явно не споделяше същите чувства. Присвитите очи на килрунския граф проследиха дамата, докато излизаше от залата, после той изпусна тежка въздишка и ръката му полека се сви в юмрук.
— Какво смяташ да правиш? — попита Бран, след като прочете писмото на Хю Фицджералд.
Ролф прекара ръка през черните си коси.
— Каквото трябва — отвърна той просто.
— Може би…
— Не тази вечер, братко. Мили боже, не тази вечер — Ролф го прониза с поглед, който разкри на Бран, че графът не е толкова сляп и глух за чувствата на Сибил, колкото се опитваше да покаже. В зелените очи на Вълка от Килрун ясно личеше разкаяние. Разкаяние и уважение.
Бран стисна рамото му с разбиране и топлота.
— Нека бъде твоята, Ролф.
Ролф се усмихна накриво.
— Де да можех да бъда сигурен в това.