Гейл Линк
Прегръдката на вълка (20)

Деветнадесета глава

Не разбираше, защо е толкова неспокойна. Или, призна тя пред себе си, може би разбираше. Ролф! Щом затвореше очи си спомняше милувките на неговите пръсти, докато галеха косата й, докато се спускаха по гърба й, докато я държаха през кръста, докато…

Отказ! Мислите й се насочиха към тази дума и всичко, което означаваше тя. Беше й отказана връзката със семейството, с приятелите, с именията — цялата й свобода. Бе лишена от всичко.

Ами онова, от което тя самата се опитваше да се откаже? Леглото, в което лежеше сега, пазеше твърде ярки спомени, за да може така лесно да ги пропъди. Тук тялото й бе научило дребните тайни на сливането на мъжа с жената, на отдаването и на получаването.

Сибил се сгуши още по-навътре в топлите завивки с надеждата, че образите, натрупани в съзнанието й, ще престанат да я измъчват. Да, тя ще използва отказа от всичко, за да отхвърли мислите, които като остри ками пронизваха часовете на безсъница. И все пак каква бе тази физическа болка, която завладяваше плътта й, която я стягаше и извиваше, докато накрая се превърнеше в истинска потребност, кипяща вътре в нея. Е, добре, а после? Наистина какво?

Стана от леглото. Знаеше какво да направи, къде да отиде. Прикри голотата си с кадифената нощна роба и здраво завърза плетения колан около кръста си. Взе един единичен свещник и даде знак на Лу да мълчи, като видя, че той се размърда.

Отвори вратата на стаята си и тръгна да търси онази сила, на която се подчиняваше, но отказваше да назове. Тя я приканваше. Сибил се поддаде.

В стаята на Ролф не се виждаше никаква друга светлинка, освен отблясъците на тихия огън, който гореше в камината. Сега той жадуваше за нощта, приемаше я със същата готовност, с каквато би приел жена, и търсеше в нея покой от спомените, впримчили съзнанието му, които му връщаха представата за чувствената наслада в обятията на една-единствена жена.

Притвори очи. Дишането му се учести. Дори в най-съкровените кътчета на душата си не можеше да открие ясно решение, а само ново съживяване на страстта, която изцяло го поглъщаше, щом тя бе някъде наблизо.

Ролф вдигна глава на една страна. Бе доловил слабото поскърцване на вратата към неговите покои. Ококори очи и застана нащрек. Тази вечер кучетата не бяха в стаята му и нямаше никакво оръжие.

Някой влезе и плавно се понесе през гъстия мрак, в който бе потънала стаята му. Той продължи да седи и да чака.

Предположи, че Брандъф може да се появи, за да говорят за исканията на Деран. Но вместо това нощта непогрешимо разкри пред него формите на жена — Сибил!

Тя се приближи и той видя очите й — ясни и спокойни. Сибил примижа веднъж и лекичко духна свещта в ръката си. После я пусна на пода и тя остана да лежи там, върху малкото чердже като забравен съюзник.

Изведнъж Сибил почти изцяло са потопи в тъмнина, но все пак успя да различи стройното тяло на Ролф, отпуснато върху кожения стол. Пухкаво килимче бе метнато върху седалката му, за да предпазва голата му плът от студената кожа. Тя коленичи, постави ръка върху бедрото му и веднага почувства как мускулите му се стегнаха. Дланта й смело се плъзна покрай коляното и го очерта. Пръстите й преминаваха нагоре-надолу и поглаждаха меките косми по кожата. Тя опря бузата си и я потърка нежно там, където току-що ръката й бе прокарала огнена диря.

Ролф й позволи да продължи, а дишането му ставаше все по-неравномерно. Дали това не беше илюзия, измама на нощта? Може би просто си въобразяваше, че тя е при него сега и по собствено желание прави онова, за което само бе мечтал? Нейната копринена плитка, сляла се с кадифето на дрехата й, докосваше прасеца му и събуждаше непознати досега усещания. Тялото му се напрегна, кръвта му закипя. Той целият се изпълни с очакване.

Най-сетне, като не можеше повече да изтърпи тази пасивна роля, той се подпря на стола и се изправи, а златните му гривни блеснаха като излети върху загорялата кожа на китките му. Сибил бе в краката му, извила глава леко назад, докато погледът й бавно се вдигаше от краката към гърдите и още по-нагоре към сънните му очи. По устните й играеше усмивка — прелестна и мила. Той протегна към нея ръка с обърната нагоре длан. Тя постави своята върху нея. Той я придърпа и изправи на крака. Със свободната си ръка Сибил развърза колана, който придържаше робата й. Ролф й помогна да я свали и разкри голото тяло под нея.

Наведе глава, устните му потърсиха нейните с безмерна нежност, езикът му очерта контурите им, лекичко ги близна и Ролф започна нежно да ги хапе.

Ръцете му я притиснаха по-плътно, устата му се сля по-силно с нейната, търсейки още по-свободен израз на чувствата. Грабваше я бързо, претърсваше всяко нейно кътче, учеше нея, учеше и себе си, откриваше насладата, която такава целувка можеше да достави.

За Сибил тя също бе едно пътуване, проникване в най-интимните кътчета на тялото й. В нея напираше непреодолим копнеж по щастието, с което я даряваше тази взаимност. Тя тръпнеше цяла и в това съединяване на плътта предвкусваше едно още по-мощно преливане. Нямаше никакво колебание, никакви задръжки.

Ролф плавно я вдигна в мускулестите си ръце и я понесе към широкото легло, което ги очакваше.

Господар и господарка, затворник и тъмничар престанаха да съществуват, докато оковите на страстта едновременно ги стягаха и освобождаваха. Изведнъж всичко се превърна в сън и действителност, мрак и светлина, робство и свобода.

Когато се събуди, беше сам.

Стисна очи, за да пропъди чувството за мъчителна загуба. В представите си беше все още с нея, все още отдаден на удоволствията, които откриваха заедно. С дълбочината на своя отклик на ласките му, тя се бе докоснала не само до тялото, но и до душата му. Неподправеният възторг, примесен с изненада в сияещите й очи, го възбуждаше до полуда. Споделената любов го караше да се чувства по-мъжествен, по-силен отвсякога. Бе опиянен, чувстваше се безсмъртен, сякаш бе подвластен на някаква могъща, невероятна магия. Именно тази мощ, тази магия не искаше никога да изгуби.

И няма да изгуби нито нея, нито Сибил.

Деран ще получи желания от него отговор.

В стаята й имаше едно скъпо венецианско стъкло, което служеше за огледало. Сибил се взря в образа си. Пръстите й проследиха подпухналите контури на наранените от целувки устни. В отражението се виждаше нейното лице и все пак не беше то. Имаше нещо коренно различно — кожата бе същата, но нейният плам я караше да се черви, очите като че бяха обладани от някакво тайно познание, което им придаваше вътрешен огън и още по-голяма дълбина.

Тялото я болеше, но едновременно с това бе изпълнено с нова енергия.

Сибил остави огледалото и отиде до прозореца, скръсти ръце и се замисли. Какво ще прави сега? Сама бе предизвикала събитията от изминалата нощ. Не можеше да вини своя господар — похитител. Бе го потърсила, тласкана от потребност — толкова мощна, че бе извън всякакъв контрол. Тази неназована, неразгадана още частица от нея я плашеше. Този копнеж да съедини плътта си с Ролф се усилваше все повече и повече. Дори само напускането на леглото му тази сутрин изискваше повече сила, отколкото притежаваше. Искаше й се да се излежава, да повтори споделените милувки, които я омайваха и караха тялото й да ликува от страст.

Сълзи се стичаха по бузите й. Връзката между тях се подхранваше от собствената й воля, която я подтикваше и принуждаваше да търси утеха. Но все пак бе намерила трудно постижимата сила да напусне стаята му — това светилище на нощта. А какво би станало с нея, когато се върне отново и открие, че прегръдката на Вълка е толкова могъща, че не може да се откъсне от нея?

Сърцето й се разкъсваше от противоречия. Трябва да избяга, преди да установи, че не може, преди да установи, че дори не желае, преди несъзнателно да разкрие своята тайна.