Гейл Линк
Прегръдката на вълка (11)

Десета глава

Хю Фицджералд застана пред отворената врата на спалнята си и загледа жената, седнала вътре с наведена глава. Светлината от двукрилия прозорец галеше черните кичури, прибрани само в една дебела плитка. Зелената панделка, вплетена в нея, подхождаше на семплата вълнена рокля, с която бе облечена.

— Mavoureen dheelish — каза той и влезе в стаята.

Като чу тези нежни думи, Дувеса вдигна глава от ръкоделието си и го пусна на пода, без да я е грижа какво ще стане с него. Интересуваше я единствено спокойствието в силните ръце, които я зовяха.

Хю обгърна крехкото й тяло в прегръдките си.

— Правилно ли го казах? — прошепна той.

— Да, любов моя — гласът й бе ласкава милувка.

— Дувеса, ти винаги ще бъдеш „моята прекрасна любима“, защото рискувах много, за да те спечеля — говореше той, докато развързваше панделката и разпускаше косите й.

Дувеса още по-силно обви ръце около тънкия кръст на съпруга си.

— Мислиш, че не знам? А аз не съм ли правила жертви? — тя вдигна глава и погледна Хю право в лицето. Светлите й зеленикавокафяви очи гледаха невинно, прямо, искрено. — И още веднъж с радост бих ги направила, за да се омъжа за теб. Добър или лош — друг начин нямаше.

Хю обхвана малкото кръгло личице в огромните си войнски шепи и се взря в лицето на любимата жена.

— Трудно беше за теб, Дувеса, знам. Да напуснеш Ирландия и дома си, да разиграваш този фарс, за да се отървеш от венчилото с мъжа, избран за теб от твоя братовчед… А да не мислиш, че на мен ми харесваше да изпълнявам ролята на негодника в цялата тази пиеса? — разпалено говореше той. — Не, но бих я изиграл още стотици пъти, любов моя, ако това е начинът, по който мога да те имам до мен в леглото си. Сега сме благополучно венчани — продължи той. — Никой не може да оспори, нито да отрече нашия съюз. Та нали самият Кентърбърийски архиепископ извърши службата? Нали присъстваха Негово Величество кралят, заедно с кралицата? Боже мой! — възкликна той. — Колкото и противна да ми е Елизабет Уудвил, все пак тя е сериозен свидетел.

— Аз пък бих заменила твоя Едуард и целия му двор за твоите деца.

В гласа на Хю се прокрадна тъжна нотка:

— И аз, Дувеса — сините му очи потъмняха, — но се налагаше да оставя дъщерите си в Ирландия. Ако те бяха дошли, тогава нямаше, защо да се преструваме. Твърде много ценно време щеше да се изгуби. По този начин, стига твоят братовчед да не изпрати да ги разпитват, те няма да узнаят нищо и ще бъдат в безопасност.

— И все пак…

— Все пак бих предпочел да са тук, ако е възможно.

— А не можем ли да уредим да ги доведат?

— Да — рече той и я целуна по челото. — Време е да ги уведомим за женитбата на баща им и да изкажат своите уважения към неговата невяста. Ще проводя пратеник още днес, по-късно — Хю придърпа Дувеса в обятията си и се отправи с нея към покритото с балдахин легло.

Защо ли Бог бе така благосклонен към него, чудеше се той. Бе имал щастието да обича и да вземе за съпруги две красиви, любящи жени. Имаше три дъщери, с които се гордееше изключително много, неговият крал бе благосклонен към него…

Мислите му постепенно се разсейваха, докато пускаше Дувеса върху широкото легло. Изправи се, съблече жакета си и го хвърли небрежно на пода. Наведе се, свали панталоните, а после и ризата си.

Очите на Дувеса жадно поглъщаха тялото му. Тя също се чудеше, защо Бог бе отредил такъв късмет точно за нея. Беше омъжена за човека, който й бе по сърце, и сега той стоеше пред нея с цялото великолепие на мъжката си красота. Какво би правила с онзи неопитен младеж, който Ролф й бе избрал? Ето, това беше мъжът на нейните мечти.

Беше над среден на ръст, със слабо, но мускулесто тяло и широки плещи. Слънчевата светлина разпръскваше златисти отблясъци по тъмната му, червеникаворуса коса, която се къдреше плътно около главата му. Гъстите косъмчета, покрили широките му гърди, се събираха надолу в кълбо, от което израстваше неговата мъжественост.

Тя се замисли за своята дойка Матилда, която неведнъж й бе повтаряла, че истинските дами не получават нищо от неизбежното съвкупяване със съпрузите си, освен, може би, някое бебе. Беше я предупредила още, че един по-възрастен мъж не е способен да изпълнява съпружеските си задължения така както по-младият.

„Мила ми Матилда, та ти изобщо не си била права — разсъждаваше дръзко Дувеса. — Хю ми доставя най-голямата радост, която някога съм познавала. А колкото до неговата възраст… на следващия си рожден ден Хю щеше да навърши тридесет и осем. По-добре опитен жребец, способен да дарява и подхранва наслади, отколкото едно необучено младо конче, изгарящо от желание да вземе каквото му се полага. Отец Джефри сигурно би ме накарал да произнеса десет молитви заради тези нечестиви, похотливи мисли за Хю“ — усмихна се на себе си тя.

Дувеса развърза връвчиците, които придържаха роклята й, и отстъпи пред желанията на своя съпруг, като го придърпа и приближи устни към неговите. „Заради теб, любов моя — мислеше си тя, — аз се отказах от родината си, а ако някога се наложи, с радост ще дам и живота си. Моля се само никога да не се разкаеш, защото и аз никога няма да съжалявам за своя избор. Света Майко, мили Боже, безкрайно съм ви благодарна за този най-върховен дар — любовта на Хю Фицджералд.“

Устните на Хю проправиха пътека от бузата до вдлъбнатината на шията й и се потопиха в плътта, показана над отвореното деколте. Той вкуси от тази плът, усети как зърната й набъбват от желание, докато устата му жадно я поглъщаше. Резкият отклик на наслада го накара да потръпне възбудено. Преметна роклята над кръста й, почувствал, че не може да са въздържи, докато напълно я съблече. Ръцете му леко докоснаха бедрата й и те се разтвориха в очакване.

— Хю! — стенеше Дувеса, а пръстите й се впиваха в раменете му. — Хю…

— Да, скъпа — отвърна той, — ей сега — и намести тялото си върху нейното, а после се остави на бързия ритъм. Неговият необуздан ликуващ вик се сля с нейните задъхани възторжени възклицания.

 

 

Дувеса лежеше в прегръдките на съпруга си с глава, облегната на лявата му ръка. Тя залепи закачлива целувка върху показалеца му и погъделичка опакото на ръката му с език, като се мъчеше да докосне всяка една луничка върху нея.

Хю повдигна брадичката й, за да посрещне устните му, които се спуснаха надолу и обхванаха нейните във властна целувка.

— Страхувам се, че сме пропуснали вечерята, господарю мой — каза Дувеса, като се галеше в тялото му, извиваше се и се протягаше като доволна, добре гледана котка.

— Вярно — усмихна се лукаво той.

Дувеса се извърна в леглото с лице към него, гърдите й опряха неговите, мушна тънкия си крак между неговите и почувства доказателството за неговата страст — възбудено, твърдо, опряно о тялото й.

— Да ти донеса ли нещо? — попита тя.

— Може би ще трябва, иначе ще е наложи да ти дам още един урок по съпружески задължения.

Дувеса бързо го целуна още веднъж, преди да се отдели от тялото му и да се изправи. Вдигна разхвърляните им дрехи, преметна ги грижливо върху стола и прибра изпуснатото ръкоделие. Погледна модела и се усмихна — представляваше техните два герба, обединени в един. Върховете на пръстите й докоснаха повдигнатите цветове, прелестна усмивка озари лицето й. Това щеше да е подарък за Хю по случай рождения му ден, знак на надежда за бъдещите им деца. Така й се искаше да има бебе от Хю. Човек с неговото положение и богатство има нужда от син наследник, както и тя. Нейните имоти в Ирландия налагаха това. Едната й ръка се плъзна по плоския й корем. Всеки ден отправяше молитви за дете и искаше Светата Майка да й помогне.

Палава усмивка разкри белите й зъби — едва ли причината ще бъде, че не са се опитвали достатъчно, призна си тя и хвърли бегъл поглед към русия мъж, който лежеше с притворени очи, леко задрямал, без да го е грижа, че е гол.

Дувеса нахлузи една риза от най-фин лен, завърза връзките й под гърдите си и усети как платът докосва чувствителните й зърна. Това я накара да си припомни със сладостна болка за удоволствието, което й доставяха устните на Хю върху нейната плът.

Докато пъхаше ръце в робата от зелено кадифе, обшита с мека боброва кожа, си спомни завистливите погледи на някои от английските дами в двореца. После докосна широката златна гривна на дясната си ръка. Хю може да е спал с някои от тези изискани жени, но се бе оженил за нея. Тя носеше неговото име, споделяше леглото му, дома му, живота му. А също и неговата вина, когато Ролф открие истината, помисли тя мрачно.

Дувеса се измъкна през вратата и се отправи към задните стълби, които водеха право към долните етажи и кухнята на огромната господарска къща. И докато слизаше по извитата стълба, изведнъж я прониза силно безпокойство — как ли ще постъпи Ролф, когато установи, че я няма?

Когато пристигна последното писмо от Ролф, в което я уведомяваше, че смята да уреди женитбата й с лорд Лоркан, Дувеса се бе почувствала като в капан. Тя обичаше споя властен братовчед и го уважаваше като свой настойник. Но любовта й към нейния съсед — могъщия английски лорд — бе по-силна. Тя познаваше разбиранията на Ролф — той никога не би й позволил да се омъжи за един кралски шериф — символ на английското господство, нито пък нейният свещеник би се осмелил да се противопостави на графа и да изпълни церемонията, за да я свърже с англичанина.

Дувеса знаеше, че Хю бе намислил да поиска ръката й и се страхуваше, че Ролф ще я отмъкне и затвори в собствената си крепост, затова бе помолила Хю да намери друго разрешение. Идеята му бе съвсем проста — да я отвлече, после да избягат в Англия за сватбената церемония и чак тогава да уведомят Ролф. В своето отчаяние и страх да не изгуби Хю, тя се бе съгласила с този план.

Сега, след като вече изпитваше могъщата сила на плътската любов с Хю, след като споделяше най-съкровените му мечти и откриваше огромния му интелект, Дувеса осъзна, че би направила всичко, за да го притежава, и дори ако той бе пожелал, щеше да стане негова любовница. Ще трябва да накара Ролф да разбере какво значи този съюз за нея, защото тя нямаше никакво намерение да се отказва от Хю. Внезапно я озари блестяща идея. Нейната заварена дъщеря Сибил. Тя може да се окаже силен съюзник в тази битка. Сибил обича баща й и освен това двете с нея са близки. Тя би могла да стане гласа на разума за Ролф. Той не би могъл да манипулира Сибил, реши Дувеса, докато влизаше в кухнята и се усмихваше на готвачката.

— Какво ще обичате, графиньо? — попита готвачката и избърса едрите си ръце в престилката, по която и без това вече имаше доста петна. Тя бе простодушна селянка, горда, че работи при човек като лорд Деран и ревниво пазеше своята територия, защото съзнаваше, че обикновено на този пост назначаваха мъже, а сега не знаеше какво да мисли за младата чужденка, която господарят й бе взел за жена. Досега службата й бе съвсем сигурна и никак не й се щеше да я изгуби.

— Бих искала нещо за мен и съпруга ми — отвърна Дувеса.

— Да изпратя ли прислугата?

— Не — нареди Дувеса, — няма да е нужно. Сама ще отнеса храната. Какво имате готово?

Дувеса се изчерви под многозначителния, разбиращ поглед на готвачката.

— Сирене, овнешки бут и пушена шунка, господарко.

— Шунка, струва ми се — каза Дувеса, докато търсеше поднос. Намери един и го постави пред жената. — Дебели парчета, моля, и малко от това сирене.

Докато режеше шунката, готвачката наблюдаваше как графинята избира ябълки от една купчина и си взима един още горещ хляб. Не бе нужно да си много умен, за да разбереш по поруменялото, щастливо и сияещо лице на ирландската, защо господарите бяха пропуснали вечерята.

Дувеса натрупа всичко върху подноса и си избра едно голямо, сочно парче шунка.

— Великолепно — каза тя и погледна към овнешкото.

— Ще искате ли и от това?

Дувеса поклати глава.

— Не. Точно сега, не. Но моят съпруг, господарят, ми е казвал, че правите прекрасно агнешко задушено. Много бих искала да го опитам — каза тя и вдигна подноса.

Готвачката я изчака да излезе и веднага грабна бута — започна да го кълца на парчета, прибави моркови, лук. Беше се досетила, че хора с такъв голям апетит няма да се задоволят само с едно ядене.

Докато се качваше нагоре по стълбите към стаята им, Дувеса отново се замисли за Сибил. Съжаляваше, че не й се бе доверила, а се бе подчинила на желанието на Хю да пази в тайна любовта си и техните планове. Представи си Сибил и Ролф — да, наистина щяха да бъдат хубава двойка.

— Не!

Болезненият вик проехтя с всичка сила в просторната господарска къща и прокънтя в ушите на Дувеса. Тя се втурна към съпруга си и в бързината изпусна подноса насред коридора.

 

 

Пергаментът бе смачкан в стиснатия юмрук на Хю, лицето му бе изкривено от ярост едновременно към графа на Килрун и към самия себе си.

— Този ирландски кучи син! — изруга той на глас, тъкмо когато Дувеса нахълта задъхана в стаята.

— Хю! За бога, какво се е случило? — попита тя и изтича до него. Никога преди не бе виждала съпруга си толкова ядосан. Това я изплаши. Постави ръка върху свития му юмрук и почувства напрежението му.

— Наредено ми е да ви предам това, господарю. То е от баща ми.

Дувеса се озърна и чак сега забеляза, че не бяха сами в стаята. Един младеж, още почти момче, целия покрит със спечена кал и мръсотия, стоеше неуверено пред нея, вперил поглед в пода. Дувеса забеляза как по лицето му избиват червени петна, когато осъзна какво бе прекъснал. Тя се изправи с целия си ръст — бе висока като мъж, дори повече — и повтори въпроса си.

— Прочети това — отвърна Хю лаконично и пусна листовете.

Дувеса се подчини, а Хю взе другото запечатано писмо от вестоносеца.

Графът прегледа бегло краткото послание. Кодираното съобщение бе нахвърляно набързо от сър Джон, който го уведомяваше, че дъщерите му са вече на път за Грейууд, с цел да се осигури тяхната безопасност.

Като вдигна поглед от бележката, той изглеждаше състарен. Дувеса и момъкът потрепериха боязливо. Вместо разгорещения любовник отпреди малко, сега виждаше друг човек — човек, чието лице изразяваше хладнокръвна ярост. Това бе мъж, способен да убива без страх и колебание.

Дувеса отново потръпна.

Тя препречете писмото от Клер — Сибил бе отвлечена.

— Слез долу — заповяда Хю на младежа. — Изкъпи се и хапни нещо — погледът му премина по мръсните дрехи. — Погрижи се да вземеш отнякъде чисто облекло. По-късно тази вечер ще отидеш в Лондон да отнесеш на краля писмо от мен. Върви — завърши той и освободи младежа, като кимна рязко с глава.

Пратеникът се подчини и остави уморената си въздишка за по-късно, като тръгна надолу по стълбите, за да не би господарят му да чуе.

— Какво казва сър Джон, любов моя? — попита Дувеса и предпазливо се приближи към Хю.

— Пише, че твоят братовчед, Ролф Далей, е отвел Сибил в замъка си като заложница — отговори той и отпусна рамене, смазан от мъка. — Господи, наистина не съм допускал, че ще има наглостта да извърши подобно нещо, Дувеса — обърна се Хю и в очите му жената прочете страх, но не за себе си, а за своята любима дъщеря. — Ти познаваш братовчед си добре. Мислиш ли, че би причинил зло на Сибил?

Преди да отговори, Дувеса се поколеба за миг. Да, познаваше братовчед си. И двамата с Хю бяха подценили реакцията на Ролф и сега Сибил плащаше за това.

— Ролф е много горд човек, Хю, също като теб — каза тя и усети как той рязко си пое дъх, мускулите на лицето му се обтегнаха, ноздрите му се разшириха. — Той не е от онези, които прощават или забравят лесно. Майка му беше от Уелс, от кралски род. Прадедите на баща му са били крале на Ирландия. Семейството му има дълбоки корени и те са част от него. Той спазва стриктно закони, които другите са изоставили отдавна.

— Какви закони?

— Брехонските — отвърна тя. — Едно време, преди християнството, преди да дойдат нормандците, ние сме си имали наши, собствени правила. Ролф се придържа към древните обичаи. Той просто търси възмездието, което вярва, че се полага на нашето семейство.

— Като краде детето ми, така ли?

— Той смята, че си ме отвлякъл насила, господарю мой. Сибил е enechlawn — цената на честта, която трябва да се плати — сълзи бликнаха от очите на Дувеса, в сърцето й се надигна чувство за вина и тя тихо промълви: — Прости ми, господарю мой.

— За какво?

Дувеса вдигна дългите мигли на светлокафявите си очи и го погледна.

— За това, че не предвидих реакцията на моя братовчед. Трябваше да се досетя.

Хю прекоси стаята, грабна я в обятията си и притисна лицето й до рамото си.

— Не е твоя вината, скъпа. Само аз съм виновен.

— Не! Хю, никога не съм помисляла…

— Нито пък аз, Дувеса — каза той.

Хю я притискаше все по-силно, докато мисълта за отмъщение се бореше с чувството му за вина. Неговата гордост от най-голямата му дъщеря нямаше граници. Будният ум, изключителната интелигентност на Сибил му осигуряваха събеседник и приятел, на който можеше да се довери. Хю разчиташе на Сибил и на нейното мнение по-често, отколкото смееше да признае. Сега съзнаваше собственото си върховно безразсъдство, задето не бе помислил за всички последици от постъпките си. И през ум не му бе минавало, че този Вълк от Килрун ще замисли и изпълни такъв смел, пък макар и пагубен ход. Бе решен на всичко, за да вземе прекрасната Дувеса за жена, и нито за миг не се бе замислял за усложненията, които щяха да последват брака му с нея. Кой би помислил, че ирландецът ще се окаже толкова дързък? Естествено, не и той, призна Хю пред себе си. Вината болезнено се надигаше в душата му, разгръщаше се, проправяше си път и злобно впиваше зъби в сърцето му. Заради неговите деяния, сега дъщеря му трябваше да отговаря! Но не за дълго, ей богу, мислеше Хю. Защото ще вдигне на оръжие всичките си верни хора, ще тръгне към Ирландия и ще смаже мъжа, осмелил се да му отнеме Сибил.

Последните думи се забиваха в мозъка му като остри гвоздеи: „Да му отнеме Сибил. Да обладае Сибил.“ Мили боже! Дали този човек наистина е обладал дъщеря му?

— Дувеса — попита той, като едва успяваше да овладее страха и гнева си, — смяташ ли, че вече е спал с дъщеря ми? — не можа да произнесе думата „изнасилил“, която разяждаше като язва душата му.

— Негово право е да го извърши, ако реши, че и с мен някой е постъпил по същия начин — отвърна тя, защото знаеше, че не би могла да намали чувството си за вина, нито пък да облекчи мъките на съпруга си.

— Тогава с него е свършено — заяви Хю с леден тон. Погледна изпомачканите чаршафи върху леглото — доказателство за бурните часове на наслада, прекарани с прелестната Дувеса. Внезапно изпита отвращение. Собственото му удоволствие бе купено с цената на честта на дъщеря му. Сибил, първородната му рожба, неговата любимка, обречена да послужи за… „Стига!“ — възкликна той в себе си. Трябваше да пропъди образите, които се явяваха в съзнанието му. Въображението му рисуваше грозни картини, в които обичаната от него дъщеря е използвана като най-обикновена уличница за задоволяване на бруталната похот на мъжа. Не, по-добре да замени тези мисли с някакъв план за отмъщение. Няма да има благородна борба. Хю се усмихна безмилостно — този ирландски лорд скъпо ще му плати. Преди да го довърши, ще накара това копеле да моли за смъртта си. И той наистина ще се моли да умре, закле се Хю наум, докато измисляше хиляди начини да накара някого да мечтае за прегръдката на смъртта, като за желано облекчение след мъките на живота.

— Моите момичета скоро ще пристигнат — рече той и отмести вкопчените в него ръце на Дувеса. — Погрижи се за необходимите приготовления.

Дувеса гледаше как Хю се отдалечава от нея, изважда една след друга дрехи от скрина до леглото и се облича бързо и сръчно — сякаш надяваше невидима броня.

— Хю, трябва да поговорим.

— Защо?

Дувеса се вторачи в него.

— За да решим какво да правим.

— Вече знам какво трябва да направя.

— Хю, но ти не можеш…

Той спря до вратата.

— Мога и ще направя точно това, което смятам, че е нужно, за да освободя дъщеря си.

Дувеса изтича до него и сграбчи ръката му.

— Може би трябва да се върна в Ирландия, да обясня всичко на Ролф и да го помоля да освободи Сибил.

Хю хвана китката й и внимателно, но енергично я отблъсна, сякаш не можеше да търпи онази, която му напомня причината за неговото нещастие.

— Няма да правиш нищо подобно, Дувеса — заяви той хладно. — Съдбата му е решена от собствените му постъпки. Сега ти си моя жена и ще се държиш като такава.

Думите му я нараниха дълбоко. Тя го изпрати с поглед — зад сдържаното му отношение към нея прозираше мъката, която преживяваше в този миг.

 

 

Хю лежеше буден и не можеше да намери утеха в съня. Усещаше тялото на жена си, долавяше мириса й. Щеше му се да потъне в плътските наслади, да се потопи така дълбоко в страстите на тялото, че да намери поне няколко мига отдих. Но гордостта го възпираше. Гордостта и съзнанието за вина. Колкото и да искаше да погребе спомените си с дела, струваше му се, че не е способен на това. Как би могъл да търси, макар и временно, успокоение в плътското, когато дъщеря му е пленница? И да знае, че може би в същия момент, когато достига до екстаз, може би и Ролф Далей влива семето на своя род в утробата на собствената му рожба.

Писмото му до Едуард вече пътуваше към Лондон. Неговият крал не би му отказал. И все пак една мъчителна мисъл го гризеше непрекъснато: ами ако Едуард отхвърли молбата му? Знаеше, че Едуард Плантаджанет вече не е онзи крал отпреди. Деран си спомни разгрома след похода срещу Франция. Беше оскърбен и заедно с Глочестър, брата на краля, не бяха приели цената, предложена от френския крал, за да се откажат от войната. Спомни си, че Едуард не бе останал доволен. Тогава влиянието на алчната Уудвил бе твърде силно. Деран обичаше своя крал, не беше сигурен дали той го харесва. И все пак предаността на Хю бе доказана през годините. Но какво ще прави, ако Едуард отхвърли неговия зов за помощ? Има ли друг избор?

 

 

Дувеса изгаряше от желание да притегли Хю в обятията си, да му окаже подкрепата, която знаеше, че му е нужна. На два пъти понечи да протегне ръка към него — и двата пъти я отдръпна. Когато той влезе в стаята, тя се бе направила на заспала. Струваше й се по-лесно да се преструва, отколкото да се наложи да понесе гнева му. Заслуша се в дишането му и разбра, че той, също като нея, бе съвсем буден. Сякаш по средата на леглото бе прекарана линия, която и двамата не смееха да прекосят. Страхуваше се, че ще я отблъсне, страхуваше се дори да заговори, да не би гласът й да му напомни за Ирландия. В същото време обаче й липсваше удовлетворението, спокойната сила на прегръдката на Хю.

Ролф, мислеше си тя с горчивина, защо не остави нещата така? Защо продължи това безумие? Хю й бе забранил да се свързва с Килрун, а тя не виждаше никаква друга алтернатива. Ако Хю се върне в Ирландия и поиска да отмъсти на Ролф, последиците можеше да се окажат пагубни. Би могло да му се случи нещо, а тя не желаеше да рискува да изгуби съпруга си. Макар да бе длъжна да се подчинява на заповедите му, бе убедена, че в този случай трябва да се противопостави. Трябва да намери начин да изпрати съобщение на Ролф, за да му каже, че вече е графиня на Деран, и да обясни, защо бяха постъпили така. Той трябва да разбере и да освободи лейди Сибил. А ако е опетнил честта й, ще се наложи да го накара да я обезщети по някакъв начин. Дувеса бе сигурна, че само пари няма да са достатъчни. Съпругът й ще поиска нещо повече от обикновеното. Може би ще трябва да намекне на Ролф, че би било най-разумно да вземе Сибил за жена.

Дувеса тайничко се усмихна. Знаеше, че ако Сибил е споделила леглото с Ролф, тя самата ще настоява за брак. Не би имала друг избор. Сутринта ще обясни на съпруга си, че една дама от нейната свита желае да се върне в Ирландия. Естествено, Хю ще трябва да я изпрати със свита. Писмото до Ролф ще бъде изпратено чрез жената, на която може да се довери.

Дувеса се обърна успокоено на една страна. Очите й потърсиха Хю в мрака. Широкият му гръб бе пред нея. Забеляза тънките драскотини от ноктите си по раменете му, заедно с белезите от многобройни битки.

„Вие с Ролф си приличате повече, отколкото можете да си представите, любов моя. Две страни на едно и също лице. Няма да позволя да се унищожите един друг. Трябва да има и друг изход.“