Софокъл
Антигона (7)

Втори стазим

ХОР

Първа строфа

Щастливци са, които нещастие не знаят!

Горко на тез, които ги постигне

проклятие от боговете — бедата

от род на род ще се предава.

Гонени от бурите тракийски

сред тъмните подводни бездни,

надигат се вълни, изравят пясък черен

и с рев засипват бреговете с него.

Първа антистрофа

Още отколе в дома Лабдакидов^[1]

всекиго стига нещастие грозно —

първия прадед и сетния внук.

Бог ги безжалостен гони и отдих не дава.

Само един от дома на Едип

крехка си вяра опази;

грее сега тя

с лъчи от надежда… Но вече и тебе

с кървавий сърп те поженват, о, жертво.

Втора строфа

Може ли човешка гордост,

Зевсе Гръмовержец,

твойта мощ да надделее?

Ти един се не поддаваш

на съня, що все оборва

на времето потока:

вечно млад и вечно силен,

на Олимп светлосияен

с вечен блясък ти сияеш!

Ние — бедни, слаби

и преди, и днес,

и утре — под властта сме

на един закон:

с него непричастно

няма нищо, нищо!

Втора антистрофа

О, примамлива надежда —

майка на тъги —

ни увлича, като слъгва

лекокрилите желания,

и неопитните води

към смъртта, когато мислят,

че отиват те към слава

и словата на мъдреца

вечно паметни остават:

бог кога желае

злото на човека,

то му се представя

за добро —

тогаз спасение

няма от погибел.