Софокъл
Антигона (11)

Четвърти стазим

ХОР

Първа антистрофа

Така от небесния свят бе лишена

Даная^[1] във медна тъмница:

макар че от славна рода, тя загина

в гробница подобна запряна.

При все че и Зевс сам при нея низхожда

любовно, в дъжд златен превърнат,

грозна е, мощна, съдбата:

ни богатство, ни твърдини,

ни войска, нито в морето

черни кораби люляни

не избавят, не спасяват!

Втора антистрофа

Така Дионис в пещерата затвори

Дриантовий син^[2] непокорен,

едонския цар, за безумна му гордост;

тъй всяко безумство изчезва:

пред силата божия гневът се смирява

в безсилната гръд человешка.

Той се разкая, че Бакхус

оскърби с горди думи;

от вакханките, че грабна

факлите и наскърби

музите, богини нежни.

Втора строфа

Там, гдето се виждат скалите Киански,

от бурно море разделени,

на Босфорски бряг Салмидес, непристъпен

там властва Арес, безпощадния.

Нечакана смърт и ужасна постигна

двоица Финееви сина:

мащеха злобна извади

очите им там със вретено

и своите ръце с кръв обагри.

Тъй в миг и навеки угасна

божия свят зарад тях.^[3]

Втора антистрофа

Нещастници, в скърби оплакваха там

съдбата на своята майка,

от древния царствен род Ерехтеев^[4];

Борей^[5] в пещерите далечни

я нея отхрани, отгледа грижовно

и с своите бури погубва.

От вихрен кон по-бърза

тя побягна в горите

непристъпни, — но и там

нея Парките^[6] стигнаха,

както всички ни, мое чедо.