Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (18)

18.

За пръв път в живота си Сакета се чувстваше неловко. Шляпна понито по задницата, то заприпка към двора на Минго, а тя затича отстрани. Дали все още шушукат за нея? Скоро всички в селото ще разберат за нея и Джак Снел…

Минго вече знаеше. Не каза нищо, но тя виждаше ясно болката в очите му. Дали ще й прости някога? Онази първа нощ, след като я откри, той я бе отнесъл у дома си, бе я държал на скута си и я бе утешавал, а когато плачеше, я бе люлял като дете в ръцете си и бе шепнал думи, които не бе разбрала, но обичаше да слуша…

Понякога и Т’махо говореше на стария език, но когато ругаеше. Искаше й се да вярва, че Минго й говори нещо съвсем различно…

Така беше, но преди Минго да разбере кой е бил любовникът й…

Вероятно той винаги ще я съжалява. Преди една седмица — дори вчера! — жалостта му й стигаше. Дори не бе пропускала да използва чувствата му към нея, както бе правила винаги: предизвикваше го, флиртуваше, правеше се на сърдита, когато преценяваше, че може да извлече някаква облага от играта си.

Но сега изведнъж установи, че желае нещо повече. Не искаше само съчувствие — не и от Минго! Нито имаше желание да го предизвиква, както обичаше да прави в миналото. Забави крачка. Усещаше, че той е съвсем близо зад нея. Залюля пола и пак ускори ход.

Но същото направи и той. Сигурна беше. Тя забави крачки — и той стори същото. Усещаше го така ясно, като че ли имаше очи на тила си. Не успя да издържи повече напрежението, обърна се рязко, размахала пръст, за да му се скара.

Но зад нея нямаше никой.

— Минго? — извика тя колебливо. — Минго! Излез иззад онова дърво! Знам, че си там!

Тишина. Никаква дума. Нито дори насмешка.

Сърцето й се сви. Долната й устна затрепери и тя неволно я притисна с пръсти. А наоколо нямаше никой, който да оцени искреното й страдание.

Обърна се с мрачно изражение и продължи пътя си, питайки се дали ужасната й лъжа не бе отвратила Минго дотолкова, че да прогони любовта към нея от сърцето му. И призна пред себе си, че ако наистина е станало така — а тя го заслужаваше! — тя никога повече нямаше да бъде щастлива, дори и да доживееше до преклонна старост: като Етауак например.

Спря пред спретнатата му къща от кипарисово дърво и тръстиков покрив. Не бе сигурна дали трябваше да остане тук, или да се прибере в къщата на Етауак. Опасността бе отминала и нямаше причина да остава повече при Минго.

Но не искаше да се връща при Етауак. Там вонеше. Иначе беше чисто — тя сама се грижеше за това, — но всички тези стари гърнета, паници, вързопи с изсушени бурени, които Етауак държеше подръка за отварите си, воняха ужасяващо!…

Къщата на Минго миришеше на чистота като… като пушека — като домашния сапун и храната… Така трябваше да мирише една къща. Хубава къща беше, не бе претъпкана и лишена от въздух като някои други… Беше я построил сам, имаше и градинка около нея… Също и място за конете, както и кокошарник за гъските, които снасяха редовно яйца. Заедно с Т’махо бяха построили лодката, с която ходеха на риболов с малките мрежи. Планираха да построят и склад, където смятаха да съхраняват рибата след опушване и осоляване, докато Т’махо я прекара през пролива и я изтъргува срещу кафе, захар, плат, инструменти…

Минго имаше златни ръце: можеше и правеше всичко най-добре от всички! Имаше най-любящото, най-щедро сърце в света, а тя му се бе присмивала и бе приемала любовта му към нея като нещо, разбиращо се от само себе си, без да му предлага нищо в замяна…

Ами ако той се беше изморил от нея и капризите й? И бе довел някоя друга жена в дома си да му готви, да го кърпи и споделя леглото му?

Погледна отново над рамо и блъсна вратата със замрежени от сълзи очи, изпълнена със самосъжаление и нещо друго — нещо странно тревожно и непонятно… Вероятно за пръв път в живота си тя усещаше, че в опасност е нещо много по-важно от всичко, случило й се досега: включително Джак и загубата на бебето, и побоя, чиято цел бе да отнеме живота й…

А после изкрещя стресната:

— Минго! Изплаши ме до смърт!

Вероятно бе пресякъл през гората за по-направо и сега стоеше пред нея с ръце, кръстосани на масивния му гръден кош. Изглеждаше й до болка познат и скъп, но същевременно някак заплашителен.

— Опаковах нещата ти. Време е да се върнеш при Етауак.

Лицето й се сгърчи, но тя не отклони погледа си от него. Ако той разчете в очите й какво изпитва към него сега и й се присмее, така й се пада.

— Искаш да си отида? — прошепна тя.

Той не отговаряше и Сакета се зачуди дали е чул въпроса й. А после се уплаши…

Нещо силно и горещо запламтя за миг в очите му и незабавно угасна.

— Искаш ли да си отидеш?

Тя безмълвно поклати глава.

— Тогава остани.

Тя зачака. Не бе достатъчно.

— Защо? — промълви тя, без да го гледа в очите.

— Питаш защо? Защо излъга, че си спала с мен?

Тя повдигна гордо глава.

— Не съм излъгала! Е… Не съвсем. Наистина спя в леглото ти, нали? Харесва ми да спя в него. Защо да не го кажа?

— А аз се уморих да спя на пода.

Тя сви рамене, пръстите й заплитаха и разплитаха пискюлите, които висяха от кожения й колан.

— Леглото е достатъчно широко за двама. Спи там, където искаш.

В очите на Минго пак заиграха пламъци. И този път останаха да осветяват с блясъка си белязаното му лице.

— А ако поискам да спя с тебе?

До този момент Сакета бе оплела неспасяемо пискюлите на колана и неспокойните й пръсти се заловиха с тъканта на полата.

— Прави каквото искаш. Не ме е грижа.

Минго пое дълбоко дъх: наистина ли го чуваше?

— Искам само да си щастлива, врабченцето ми. Винаги си го знаела.

Лицето на Сакета грейна като целунато от първите утринни лъчи. Тя зачака.

И Минго зачака.

Сакета знаеше, че тя трябва да направи първата стъпка. Минго беше честен човек и никога нямаше да се възползва от думите й на кея. Никога нямаше да задържи една жена против волята й. Младата жена нямаше намерение да повтаря грешката си: може би това бе последният й шанс.

Тя пое дъх, хвърли се в ръцете му и извика:

— Ти! Само ти можеш да ме направиш щастлива! — Зарови лъчезарното си, потънало в радостни сълзи лице в смачканата му риза. — Моля те, не ме прогонвай, Минго. Никога, никога не го прави! — Като се смееше и плачеше едновременно, тя се притисна към него и покри лицето му с целувки: започна от белезите от изгорено и се спря на устните му…

Много по-късно Сакета въздъхна доволно. Минго лежеше до нея, блажено изтощен. Обърна се, обгърна я с ръце и благодари мълчаливо на Ахон и на всички други нови богове, които случайно можеха да се намират наоколо. Помоли се мълчаливо за сила и търпение да понесе тази чудесна нова благословия, с която най-сетне го дариха…

 

 

Ани имаше чувството, че са изминали часове, откакто бе избягала от сцената на позора си, а слънцето едва сега се опитваше да целуне водата. Когато тръгна към дома си, капитанът току-що се бе заловил да чете високо имената на щастливците, които бяха получили писма или някакви съобщения. Гласът му звънтеше ясно над шумната тълпа, която все още се мотаеше по кея, сякаш никой нямаше желание да признае, че този изпълнен с вълнения ден си отива.

Капитанът бе прочел високо името на Джърмани Хопър — писмо от сестра й в Нюпорт Нюс, и я бе изчакал да дойде и да го прибере. После бе обявен пакет от търговски посредник в Елизабет Сити за капитан Кейси. Но той, изглежда, се беше прибрал и някой трябваше да отиде и да го върне.

„Ако имам поне малко късмет — каза си Ани — всеки един да получи някакво съобщение днес, ще успея да прибера багажа си и да се върна, преди платноходът да потегли…“

— Хайде, Джейкъб! Побързай!… За бога, Джейкъб, престани да се туткаш!

Приближи се до къщата и изгледа несигурно струпаните на прага пакети. Питаше се как ще се справи с обемистата пътна чанта. В нея бе натъпкала дрехи за еднократна смяна, четка за коса и нощница. Надяваше се да изчака с тях момента, когато ще е в състояние да поиска да препратят куфара й.

Погледна къщурката, изправена като шесткрака блатна птица, и усети странния подтик да вкара Джейкъб под навеса и да поостане още малко. Беше оставила къщата със спуснати капаци и плътно затворена врата. Сега тя й се стори някак окаяна, изоставена и Ани се почувства като предателка, отхвърлила добър приятел. Вероятно има и по-лоши неща от заселване на този остров…

Но само преди час на кея тя бе отрязала всички пътища назад…

— Сбогом, татко — прошепна. — Съжалявам, че не успяхме да стигнем до прекрасните неща, които мечтаехме да вършим…

Всъщност за тях Ани бе мечтала. Съмняваше се дали Илайа бе мечтал някога и дали изобщо умееше да мечтае. Той дори не бе си направил труда да чете писмата й…

Тя подсмръкна и потърси кърпичка в ръкава си, после се сети, че я бе преместила в плетената чантичка. Джейкъб се възползва от моментното й разсейване и заклати задница към навеса.

— Хей! Спри се! — Тя затегли юздите, но животното не й обърна внимание: устата му беше много по-твърда от силата на ръцете й. Опита се да го подкара към пъна, за да грабне нещата си оттам и да потегли обратно към пристанището, но Джейкъб имаше други намерения.

— Упорито създание, нали вече закуси! Още не е време за вечеря!

Ани притисна шапката си с ръка, за да я предпази от ниския покрив на бараката, когато забеляза ездач, който се приближаваше бързо откъм юг, последван от половин дузина коне. Разпозна го веднага, въпреки че се взираше в него срещу заслепяващия блясък на следобедното слънце. Едва ли имаше друг човек в света, който да седи на коня с такава високомерна грация.

Но защо Т’махо води след себе си толкова много коне? Освен ако са били откраднати и той смята, че тъй като при нея има куп откраднати крави, тя ще се съгласи да приеме и конете.

Не. Не и Т’махо.

Разкъсана между силното желание да изтича срещу него, за да го посрещне, и еднакво силното желание да се скрие, Ани се плъзна от гърба на мулето, стисна юздите му и зачака. За какво идваше? Да й разкаже за жената в зелено? Или да й благодари за смелостта да заяви пред цялото село, че е преспала с него?

Джейкъб метна глава, юздите се измъкнаха от пръстите й, но тя не помръдна, неспособна да откъсне поглед от великолепния мъж, който сякаш олицетворяваше дивата красота на острова. Косата му, все още несплетена на плитка, летеше зад него като завеса от черна коприна, подета от лекия привечерен бриз.

С пресъхнала уста Ани го видя да скача от коня и да тръгва към нея, повел след себе си чудесни коне. Беше някак различен, но тя не разбра защо й се стори така — и как да разбере, след като мозъкът й блокира и тя престана да мисли?

Напрежението бе нарушено внезапно и много прозаично: Джейкъб и големият кон изведнъж решиха, че се мразят и всеки постъпи според нрава си: Джейкъб зарева, а конят, черен жребец, който хвърляше странни червеникави отблясъци под вечерното слънце, зарови земята и завъртя заплашително очи.

Т’махо се обърна, каза нещо и конят се укроти като омагьосан.

Сърцето й биеше така бързо, че почти отне дъха й, но тя проследи малката драма, питайки се защо той изглежда така различен. После изведнъж се досети. Т’махо носеше риза! Риза от фина материя и в мек нюанс на синия цвят. Тя лягаше плътно върху раменете му: създаваше се впечатление, че е пораснал, откакто тя е била скроена и ушита. Високата яка беше разкопчана. Широките клоширани ръкави се обръщаха нагоре и откриваха силни мускулести ръце, кожата му сякаш излъчваше топло сияние.

За пръв път го виждаше напълно облечен. Колко е красив! Сега очите му изглеждаха повече сини, отколкото сиви — заради цвета на ризата вероятно… „Никога не съм виждала по-прекрасни очи…“ — помисли Ани не за пръв път.

Но не ризата го правеше красавец. За неин срам тя трябваше да признае, че той е такъв и когато е напълно гол…

Лицето й пламна, но гордостта не й разреши да отклони поглед от него.

— Забрави ли нещо? — запита тя. — Както виждаш, затворила съм къщата, но можеш да влезеш.

Той пристъпи напред, без да реагира на думите й, стиснал в силна длан поводите на конете. Не се усмихваше. Не говореше. С риза или без риза, никога не бе изглеждал толкова надменен дивак, колкото в този момент. С разбито от болка сърце, Ани се вторачи безмълвно в него и в шестте коня — пет кобили и жребец. Ако смяташе, че тя ще поеме още един товар на крехките си рамене точно сега, определено не е добре — в главата му сигурно духа вятър!

— Нямам нужда от коне, но все пак благодаря.

Т’махо отстъпи крачка назад, пусна поводите на конете, скръсти ръце на гърдите си и шевовете на ризата му изпукаха заплашително. Конете се заловиха да пасат неизраслата, изгорена от солта трева по плажа.

„Ако така мисли да ме възнагради за опита ми да спася живота му — помисли Ани, — по-добре е да остана невъзнаградена!…“ Всъщност тя не бе спасила живота му. Оказа се, че самоунищожителният й жест беше напразен: и без него щяха да го освободят.

— Т’махо, уверявам те, че нямам нужда от твоите благодарности, нито ги искам. Всеки друг би направил същото при тези обстоятелства. Казах само истината. — Отклони поглед и наведе леко глава; стори й се, че ако продължава да го гледа още един миг, ще загуби всякакво чувство за достойнство и ще се хвърли в ръцете му. — Разбира се, тогава не знаех, че няма да има нужда от свидетелските ми показания. — Очите му проблеснаха в бързо настъпващия сумрак. Защо й се бяха сторили повече сини, отколкото сиви? Сега те имаха цвета на януарско небе точно преди снеговалеж. Ани потрепери. Вече сигурно е изпуснала пощенския платноход и ще се наложи да чака до другата седмица и дори по-дълго. Но вероятно ще умре от срам много преди платноходът пак да се появи на хоризонта. — Моля те — продължи тя с глас, който контролираше с огромно усилие на волята. — Няма да мога да пазя конете ти. Знаеш, че не мога… — Защо той настояваше толкова много да плати дълга си, ако такава е целта на посещението му? Плаща дълговете си и се връща при жената със зеленото боне с чиста съвест — затова ли е дошъл? В този момент й хрумна друга мисъл, още по-болезнена: ами ако конете бяха предназначени за плащане на… на други услуги?… — Прибери ги, Т’махо. Ти не ми дължиш нищо.

— Така постъпват моите хора — отвърна той. — Хората на майка ми.

„Какъв глупак съм бил — мислеше Т’махо. — Как съм могъл да смятам, че ще остана верен на произхода си, като загърбя толкова съществена част от себе си?“ Беше започнал да разбира как един мъж може да ослепее към всичко друго от любов към една жена. Йенсен Хамилтън беше загубил сина си, защото се бе влюбил. Синът му едва не изгуби жената, която означаваше много повече за него, отколкото всичко друго на света, защото бе объркан от смесения си произход.

Скоро ще трябва да отиде на континента и да се сдобри с баща си. Беше обещал на жената — Бриджит. Време беше. Дълго задържаната горчивина разяжда сърцето също както плъх сдъвква стената на хранилище за зърно…

Йенсен Хамилтън бил на смъртно легло и най-голямото му желание било да види пак сина си. Така му бе казала жената. Според нея баща му бил остарял и тъжен: тъгувал много за изгубения си син.

Т’махо си спомни хубавата къща на баща си и огромните полета с пшеница, памук и тютюн. Сега тази богата земя лежеше, изоставена и занемарена. Според жената, Бриджит, Йенсен винаги е бил много по-вглъбен в книгите, отколкото във фермерството, а сега е прекалено болен, за да разбере, че управителят на имота му не е нищо повече от пиян глупак, който го мами грубо. Йенсен имаше нужда от сина си и жена му бе дошла на острова да моли за прошка от името и на двамата.

„Ще отида“ — реши Т’махо. Не разбираше много от фермерство, но разбираше от хора. И имаше известни понятия за бизнес.

Но първо трябваше да открие сърцето си така, че да направи чест и на двата свята, които го бяха родили. Ани щеше да разбере. Той нямаше да допусне същата криворазбрана гордост, която бе държала син и баща разделени толкова дълго време, да го раздели от тази жена.

Тя не отместваше поглед от него, без да издава чувствата си. Т’махо се изкашля и ни в клин, ни в ръкав съжали, че не отдели време да заплете косите си.

— Ани… искам да кажа… би ли…

Пак се изкашля. В света на Ани, който беше и свят на баща му, първо трябваше да уговори нещата със стария Илайа и едва тогава да коленичи пред нея и да я обсипе с красиви думи.

Но Илайа беше мъртъв.

Сега Ани имаше огромна нужда от него. Нямаше да й разреши да му откаже. И ако заради това се налагаше да коленичи и да сипе красиви думи, какво толкова? Ще го направи.

Насъбра сили, разтвори широко ръце и ризата му се измъкна от тесните кожени панталони.

И Ани, независимо от буцата в гърлото и горчивината, натежала в корема й, не можеше да не се зачуди за пореден път на неповторимата му красота, от която лъхаше ароматът на диви свободни пространства, на открити огньове под звездно небе…

— Когато мъж от хората на майка ми — започна Т’махо с дълбок вълнуващ глас — желае някоя жена, той й предлага добитък или коне. Аз те искам. Ти отказваш конете ми? — Плесна с ръце и отпрати конете в галоп през пясъците. — Хората на баща ми решават тези неща по друг начин. Ти искаш хубави думи? Ще ти дам хубави думи.

Със смях, който прозвуча като ридание, Ани запита:

— Ще ми дадеш какво?

— Думи. Хубави думи и сгънати колене.

Той вдигна дълъг мускулест крак, сгъна го в коляното и пак го отпусна, като разкрачи крака.

— Какво, по дяволите, мислиш, че…

— Сгънато коляно. А сега следват хубави думи. Елдорадо? Елдорадо е най-красивата риба, която малко хора са виждали, защото тя плува само в дълбоките води далеч от брега. Орлови нокти? Имат сладък аромат. А какво ще кажеш за захарна тръстика? Стафиди. Думата не е особено хубава, но означава нещо сладко. Чеауонта. Означава червеношийка. Хубаво, нали? И дългоопашат папагал. — Не знаеше думата на майчините си хора за „папагал“. Толкова много думи бяха изгубени по пътя дотук… красиви, поетични думи, заместени от други, по-широко разпространени.

Но думите се създават, за да служат за връзка между хората. Може би е по-добре да се използват тези думи, които се разбират от повече хора…

Ани бавно седна на пъна: зелените й очи блестяха от изумление. Това ли беше оня строг мъж, който мереше думите си като пшенични зърна в година на глад? Мъжът, който многократно я бе подлудявал от страх?

— Т’махо, какво се предполага, че трябва да направя с всички тия твои красиви думи? — запита тя и на устните й затрепка усмивка, независимо от усилията да я потисне.

Той се приближи със сериозно изражение към нея и протегна ръка към нейната. След кратко колебание тя му разреши да я задържи в своята.

— Вземи ги в сърцето си — прошепна той. — Приеми думите ми, ако не приемаш конете ми. Въпреки че и конете, и думите изразяват едно и също. Те шепнат, че моите дни ще бъдат мрачни без теб и че сърцето ми плаче, когато ти извърнеш глава от мен. Те шепнат още, че тялото ми стене за твоето. И казват още, че искам да живееш в моята къща, да делиш моя огън, масата ми, леглото ми… Да носиш децата ми и името ми.

— О, Т’махо! — промълви тя.

— Казвам се Бенджамин — поправи я той нежно. Вдигна я от пъна, обгърна я с ръце и тръгна с нея през пустата ивица земя към дюните. Застана там и вгледан в океана, все още смръщен от скорошната буря, продължи: — Давам ти и моето море, което е море и на всички хора, живели преди мен. Сега то е и твое.

Обърна се към спокойните води на Палмико и каза:

— Дарявам те и с моите води, в които ловя риба. Сега и те са твои.

Посочи към първите няколко звезди, които вече примигваха на вечерното небе:

— Моите небеса. Моето небе. И те са твои. Мрежите ми. Къщата ми. Лодките ми. Всичко мое, Ани, сега е твое. И любовта в мен е твоя — ако я приемеш.

Ани се освободи от ръцете му и отстъпи назад. С достойнство, което би ощастливило госпожа Би, тя отвърна със сериозен глас:

— Приемам. Нямам нищо стойностно, което да ти предложа, но сърцето ми ти принадлежи. Моят свят винаги ще бъде твоят свят, Т’махо, защото той ще бъде там, където си ти.

В очите му припламна огън и запали същия в сърцето й.

— Бенджамин — прошепна той.

— Бенджамин — повтори тя прилежно.

Но докато я целуваше, Ани знаеше, че за нея той завинаги ще остане Т’махо.