Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (3)

3.

— Значи сега ще трябва да хукнеш след изчадието на Илайа и ще ме оставиш да вадя рибата сам — каза Т’махо, чието добро настроение бързо се изпаряваше. Двамата мъже стояха и наблюдаваха сивото муле, което се отдалечаваше към блатото, и дребната червенокоса жена, подскачаща като чувал с картофи на гърба му.

— Няма защо да бързам. Сигурно сега бикът си е свършил работата и си пасе най-спокойно. Тая жена не разбира, че в някои работи е по-добре да не си пъхаш носа. Като свършим тука, ще ида да й кажа да не се меси, щото може да й се случи нещо. Дотогаз Джейкъб ще се е дотътрил дотам.

— Тая жена е глупачка — промърмори Т’махо.

— Е, сигурно не е глупава, само невежа.

— Невежа и безполезна като всички жени.

Минго погледна внимателно лицето на приятеля си и се запита не за пръв път колко ли време щеше да е необходимо на Т’махо да си прости, задето половината кръв във вените му беше от бял човек.

— Хайде, приятел, още ли си сърдит на тая жена, задето искаше да спаси собствеността на баща си? Недей да бъдеш толкоз докачлив!

Мина му през ума, че може би беше по-добре да изпрати Т’махо да поучава тази жена. Тъй като живееше между приятели, Минго понякога забравяше какъв ефект можеше да има видът на лицето му върху непознати. А жената О’Нийл и без това бе достатъчно плашлива.

Т’махо се облегна на дънера на прояденото старо дърво и втренчи замъглените си очи след червенокосата. След това се сепна, хвърли сърдит поглед през рамо и попита:

— Ще ходим ли да вадим рибата или ще стоим тука цял ден да раздуваме клюки? Ако беше едно време, един мъж досега щеше да е уловил рибата, а жена му да я е изкормила, почистила от люспите и опушила.

Минго се усмихна и покритото му с белези лице се изкриви гротескно:

— По-лесно е да се говори, отколкото да се вади риба от мрежата. Ама щом искаш да се върнеш към едно време и да убиваш всяка риба със заострена пръчка…

— Ако реша да се върна към старите времена, то ще да е само за да ти одера въшлясалата кожа — заплаши го Т’махо със смях, което му се случваше рядко. Двамата хванаха дръжките на голям кош и се запътиха към една от мрежите; единствената, откъдето рибата можеше да се извади без лодка.

— Като вдигнем мрежата, ще ида да видя какво става с жената. Дано тоя път да не ми залоства вратата.

— Сигурно ще направи точно това. Казвам ти, че тая жена е глупачка.

— Х-м-м! — промърмори по-ниският от двамата и тъмнолешниковите му очи проблеснаха дяволито. Приятелят му имаше непреодолими предразсъдъци. Т’махо беше научил много уроци през младия си живот, но явно още не се бе научил да се огъва с вятъра.

— Дъбът не става по-слаб от туй, че дава на вятъра-господар да го оформя — забеляза привидно нехайно Минго.

Т’махо посочи към едно гигантско изсъхнало дърво, застигнато от нахлуващите води на пролива:

— Нито пък кедърът е по-малко мъртъв от това, че се е поддал на чуждата стихия.

Минго се наведе и вдигна един син рак, който плаваше на повърхността, усмихна се на яростно тракащите му червени щипци, а след това го върна обратно във водата.

— Може и да си прав, приятел, ама може и да не си.

Когато нагазиха на известно разстояние от брега, една малка фигура се появи до самата вода и извика след тях:

— Т’махо! Етауак каза, че трябва да дойдеш веднага!

Без да й обърне внимание, Т’махо продължи да гази, докато водата не стигна до набедрената му превръзка. Етауак, старицата, отгледала неговата полусестра Сакета и прибрала в дома си младия Т’махо, когато баща му го беше отхвърлил, постоянно предявяваше някакви претенции. Ако не й се угодеше, тя бе склонна да прави ужасяващи пророчества, никое от които, доколкото му бе известно, не се беше сбъднало досега.

Минго обаче извика в отговор:

— Само да изпразним тая мрежа и ще дойдем, Сакета!

— Етауак каза веднага! — изкрещя дребното, облечено в басмена рокличка момиче.

— Тя казва, че Етауак е казала веднага — повтори сухо Минго на приятеля си.

— Тая старица е лаукаумо — промърмори Т’махо.

— Луда или не, но знае как да те накара да й играеш по гайдата.

Т’махо го погледна гневно:

— Аз не играя по гайдата на никоя жена.

Минго само се ухили и продължи да шляпа в плитчината. Малкото хатораски, които все още говореха стария език, я наричаха лаукаумо, но всъщност тя не беше нищо повече от една самотна стара вдовица. Преструваше се, че притежава способности, които най-вероятно нямаше; правеше чай от бодлива зеленика, вареше силна билка от жълъди и забъркваше мехлеми, за да се изхранва. Тя беше надживяла собствените си деца и бе приела под покрива си тези на покойната млада жена, наречена Литъл Фийт. Сакета беше взета в дома на Етауак като бебе, а Т’махо — като момче на тринадесет лета. На шестнадесетгодишна възраст той се беше преместил в свое собствено жилище, но все още се грижеше за старицата и своята полусестра, Сакета.

— Т’махо! По-добре се върни! Веднага!

Минго хвърли поглед през рамо и спря копнеещ взор на красивото тъмнооко момиче, застанало до глезените във водата.

— Сестра ти започва да става досадна.

— Всички жени са досадни — рече сухо Т’махо.

Но Минго обичаше сестрата на приятеля си още от деня, когато я беше намерил, сгушена под туфа водни тръстики. Момичето плачеше, защото кожата й била тъмна, а косата и очите — черни като на майчиния й народ, вместо светли като на баща й. Той беше английски моряк и подобно на бащата на Т’махо, бе останал на острова точно толкова, колкото да направи дете на Литъл Фийт.

През годините Минго бе помагал на приятеля си да се грижи за детето, което не бе лека задача, защото Сакета беше дива като вятъра. Твърдоглава, дяволита и гальовна, от нетърпимо дете тя се беше превърнала в нетърпима млада жена. И Минго все още я обичаше, независимо че го беше унижавала толкова пъти пред цялото село.

— Т’махо! Идваш ли? — изкрещя тя сега.

— Кажи на Етауак, че ще я навестя, когато свърша с мрежите! — извика Т’махо в отговор. Мразеше да повишава глас. Това му напомняше за една руса жена, която му беше казала, че има обноските на див индианец, когато веднъж той бе минал през къщата на баща си с момчешки триумфални крясъци.

— Тя иска да направи един илач! — извика Сакета от брега. — Трябва да й уловиш видра! Мъжка видра!

Минго се ухили и започна да разплита една риба-игла от мрежата между плитчините.

— Мъжка видра, а? Май че скоро в селото ще имаме още едно гърло за хранене.

Т’махо поклати развеселено глава и раздразнението му изчезна. Всички знаеха за мехлемите и магиите на старата Етауак, нито един от които — поне доколкото си спомняха хората — не беше оказал желаното въздействие. Костта от пениса на видра, стрита и смесена с пепел от дяволска леска и стрити семена от лисичо грозде, заедно с подходящи заклинания, направени при лунно затъмнение, според нея трябваше да върнат месечния цикъл на жената.

Т’махо се почуди нехайно коя ли от жените от селото се беше промъкнала в колибата на Етауак под предлог, че иска да си купи чай от бодлива зеленика, и й се бе помолила да я избави от нежелания товар.

 

 

На третия си ден на острова Ани вече беше научила колко зле бе подготвена дори и за най-дребните домашни задължения. Наистина можеше да изплете дантели, нежни като паяжина, а бодовете й бяха толкова фини, че не се виждаха. Но светлите й мечти за лакирани подове и турски килими, за лъскав порцелан в махагонов бюфет и свое собствено малко писалище, където можеше да помага на татко си с документацията — защото дори и в бизнеса с отглеждането на говеда имаше някаква документация, — именно тези мечти бяха умрели в деня, в който тя беше стъпила на този брулен от ветровете, гъмжащ от мухи пустинен остров!

Беше толкова гладна, че пъпът й се бе залепил за гръбнака. Така казваше малката Беки; тя имаше най-непочтителния език за едно петгодишно дете, който Ани беше чувала. При спомена за скъпоценната си безобразна малка хитруша девойката почувства как брадичката й затрепери. Беки й липсваше. Всички й липсваха, дори и госпожа Бидлкуум, с която не бе никак лесно да живееш в съгласие.

Но най-вече й липсваше сервирането по две солидни яденета на ден, докато тя не трябваше да прави нищо друго, освен да проверява дали всички ръце са достатъчно чисти и всички главици почтително приведени, докато госпожа Бидлкуум чете молитвата.

А сега не само че нямаше кой да й готви, ами и нямаше какво да готви. Също и пари, дори и да знаеше къде се намираше най-близкият пазар. А даже и да имаше храна и някой, който да й покаже как да си я наготви, изникваше проблемът с тази ужасна камина! Тя или отказваше да гори, или ако гореше, коминът не искаше да дърпа и изпълваше стаята с дим. Ако пък се случеше да дърпа, огънят лумваше така, сякаш се канеше да опожари Йерусалим.

Може би и баща й да имаше килер, но Ани все още не го беше открила. Предния ден тя изхвърли навън гърнето с развалената риба, натрупа отгоре му пясък и го затъпка, но като че ли нищо не можеше да задуши упоритата воня.

Спасението бе само в царевичното брашно. Беше го опитала варено, после препечено. Даже се бе опитала да направи нещо като хляб, но явно й липсваха някои от основните съставки. Когато го извади от пещта, той беше овъглен отвън и тестен по средата.

Не й стигаха всичките тези несгоди, ами я тормозеха и безбрежният пясък, мухите и комарите. Варелът за вода беше пълен с ларви, а на Ани вече толкова й се повдигаше от миризмата на тези проклети крави и развалена риба, че й се плачеше.

Но така или иначе тя все пак сега беше тук след всичките тези години и имаше възможност да създаде дом за татко си.

Първото нещо, което щеше да направи, бе да го накара да я научи как да получава яйца от пилетата и мляко от кравите. Беше нарекла пилето Куийни с надеждата да го приласкае да й даде малко яйца. Обаче след два дни преследване на проклетото пиле тя намери само една мишка, паяк, малка красива мида на розови капки и мръсотия по подметките на обувките си и трябваше да ги почиства с пясък, вода и сапун, а после да ги суши на слънце.

Колкото до доенето на кравите, големите грозни твари или бягаха от нея, или навеждаха рога и мучаха, а тези неща естествено не бяха кой знае колко окуражаващи. Въпреки че, ако трябваше да се говори честно — което Ани винаги се опитваше да прави, — даже и някоя от тях да й предложеше бит каймак в порцеланова купа, тя си нямаше и най-беглата идея как да си го вземе.

Ани се бе научила да смята бързо, да чете и пише, преписвайки всяка известна на човечеството пословица по сто пъти. Беше изчела всички глави на Библията, включително и онези, които не трябваше; заедно с книгите на най-горната полица на библиотеката, поставени там, за да бъдат на достатъчно голямо разстояние от младите невинни създания. Сега девойката считаше себе си за изключително добре образована.

Ха! Ако госпожа Би беше учителка на място, щеше да се погрижи всяка от ученичките й да премине през всички домакински задължения.

Памона Джайлс свиреше на пианото, нищо, че то беше ужасно разстроено. Бе прекарала година в преподаване на уроци по музика и пеене на останалите момичета. Ръкоделията й бяха истински позор, а в кухнята беше същата трагедия като Ани.

Ани пък можеше да изсвири някой акорд на пианото, ако животът й зависеше от това, но пък беше изплела дантели оттук до Китай и поръбила достатъчно волани, за да украси всяка пола в Северна Каролина. Отдавна вече бе изгубила бройката на якичките, бонетата и ризите, които беше скроила, подгънала и ушила, но бе сигурна, че е избродирала толкова сини птици и рози, че да напълни райската градина. И каква полза имаше сега от това? Навън имаше цели акрове, покрити с крави, а тя не можеше да си издои дори и чаша мляко!

Но най-лошото беше, че се чувстваше самотна. Такова нещо не й се бе случвало никога преди. Татко й трябваше да се е върнал досега, дори и ако наистина беше отишъл до сушата. Ани беше поканена на два пъти да отиде да спи в селото, но й се струваше, че ще постъпи някак предателски, ако просто затвори вратата и си отиде.

И все пак се изкушаваше да го направи. Тъй като всъщност през целия си живот бе живяла сред шумно и жизнерадостно, напълно женско домакинство, сега й липсваше някой, с когото да си поговори. Само мисълта за двамата мъже и противния им смях, който я бе преследвал на излизане от селото, я въздържаше да не се върне обратно.

Единият от тях — този с белезите — беше пристигнал малко преди да се стъмни. Ани го наблюдаваше как нахрани Джейкъб и мина на кон през стадото, но когато почука на вратата, някакъв необясним страх я задържа да не отговори веднага. Когато събра достатъчно кураж, за да го покани да влезе, той отново си беше отишъл.

Още по-добре. Вместо да се отзове, когато го беше помолила, той бе дошъл, когато беше сметнал за удобно. Ани и без това имаше достатъчно проблеми, за да се занимава с такъв инат. Джейкъб напълно й стигаше.

А ако беше дошъл другият…

Нямаше значение. И той беше същата стока. Дано поне сега, когато хората от селото знаеха, че тя е тук, някой да я посетеше. Дулси Скарбъроу изглеждаше очарована от роклята й. Може би някой ден щеше да дойде насам и да доведе своите приятелки; щяха заедно да си поседят и поприказват за мода и шиене и Ани можеше да им сервира…

Е, да…

Но нямаше значение, дори и да свършеше, като започнеше да си говори сама като старата госпожица Хопсапъл; дори и да умреше от глад и по гроба й да поникнеха кактуси, никога нямаше да помоли за помощ господин Минго и ужасния му приятел!

 

 

Ани вече се бе научила да си прави нещо като каша, което беше почти вкусно, когато му сложеше малко сол. Тъкмо разбъркваше сместа в тенджерата, видя една фигура на кон да изниква от горичката и да се отправя към къщата.

Първата мисъл на Ани беше, че това е баща й. Тя хвърли лъжицата и изтича към вратата.

— Татко! — извика девойката, когато излезе навън и скочи на пъна, махайки като луда.

Но колкото повече се приближаваше ездачът, толкова повече помръкваше лицето й. Това не беше баща й. Не и с тази синя басмена пола и бяла набрана блуза, вързана с жълта ивица плат на талията. Не беше дори и Дулси Скарбъроу, защото имаше дълга и блестяща черна коса.

И все пак това означаваше компания. След една седмица говорене само с животните, които продължаваха да не й обръщат внимание, Ани би се съгласила на какъвто и да е събеседник.

Застанала на входа, тя приглади косата си с длани, като в този момент й се искаше да беше отделила повече време за тоалета си. Косата й винаги бе имала склонност да се къдри, но напоследък бе станала направо неудържима. Ани беше започнала да я завързва с парче плат от кошничката си за шиене, след като бе загубила повечето от фибите си в деня, когато се беше натъкнала на онези двама зли диваци.

— Добро утро! — извика девойката.

Гостенката бе младо момиче, хубавичко като картинка. Очевидно беше индианка и за момент Ани се почуди дали не я беше изпратил господин Минго. Беше го видяла на няколко пъти да върви из стадото, но без да направи нов опит да се приближи до къщата.

— Ще влезеш ли вътре да се поразхладиш и изпиеш чаша вода?

— Търся Джаксън Снел — рече гостенката, вдигна глава и огледа внимателно хоризонта над пролива, сякаш очакваше да го види да се приближава по водата.

— Господин Снел ли? — Ани като че ли си спомняше господин Джакария да казва, че господин Снел е деловият партньор на баща й. — Няма го тук. Баща ми сигурно може да ти каже къде да го намериш, но и него го няма.

Хубавичкото мургаво лице придоби раздразнително изражение:

— Старият Илайа е заминал с пощенския кораб, това всеки го знае. Не търся него; търся господин Снел.

На Ани и се струваше, че всички знаеха неща, които не бързаха да й кажат. Само че сега не му беше времето да мисли за това. Толкова беше бързала при излизането си от селото онзи ден, че дори не се беше сетила да попита накъде бе заминал баща й и кога трябва да се върне.

Ани покани гостенката си вътре и се сети, че деловият партньор на баща й беше също и мирови съдия. Може би горкото дете — защото непознатата наистина бе невръстна — имаше някакви неприятности.

 

 

— Страхувам се, че не съм служител на съда — рече Ани с тъжна усмивка, — но са ми казвали, че съм много добър слушател. Ако мога да направя нещо за теб, само ми кажи.

Без дори да прекъсне хода на мислите си, Ани отново влезе в старата си роля да отвлича вниманието на малките деца, за да успокои страховете им. Много от малчуганите, които идваха в училището на госпожа Бидлкуум, бяха разстроени по един или друг начин от страх или мъка. Както и да е, това дете изглеждаше по-скоро развълнувано, отколкото тъжно или изплашено.

Явно обаче имаше нужда от някого, а Ани бе тук. Беше чудесно отново да се почувства необходима, да си спомни, че има поне едно нещо на света, което е способна да направи, дори и само да предложи приятелско рамо и съчувствие.

Сакета огледа изпитателно червенокосата жена, без да изпуска от очи нито една подробност от жълтата раирана рокля с панделки и бродираната муселинена престилка. Косата й беше къдрава. Сакета винаги си бе мечтала за къдрици, но нейната собствена коса беше права като тръстика.

Коя ли беше тази? Дали идваше от града, където живееше Джаксън? Дали и тя му беше специална приятелка?

Ревността запали фитил, който започна да тлее. Може би той харесваше повече зелени като на котка очи и коса с цвят на ръжда, отколкото блестяща черна коса и кожа с цвят на стара слонова кост. Сакета изсумтя презрително и си каза, че всяка жена, дори и старата Етауак, щеше да изглежда хубава в такава фина рокля и с къдрава коса.

Но след това Сакета си спомни защо беше дошла и ревността й заглъхна. Когато идваше насам, бе толкова сигурна, че Джак щеше да бъде тук! Имаше нужда от него, и то веднага! Щом веднъж го намереше и му кажеше за бебето, той щеше да я отведе със себе си в неговата къща. Там щеше да има подове от полиран камък и огледала във всяка стая, а Сакета щеше да носи коприна и дантели и да пие шоколад от фина чаша с изрисувани по стените цветя, донасяна всяка сутрин от прислужница, която щеше да я нарича „госпожо“. Та той почти й го бе обещал, нали?

Сакета се сепна и пое грациозно чашата с вода. След това обаче развали ефекта, като я погълна нервно и толкова бързо, че хлъцна.

— Би ли желала още? — попита Ани, като държеше покритата с кърпичка кана с прецедена дъждовна вода.

— Да, моля.

Сакета си каза, че трябваше да действа много хитро. Това сега не беше просто детска игра. Трябваше да намери Джак, преди Т’махо да я бе настигнал! Платноходът му не беше в пристанището и тя се надяваше мъжът да бе хвърлил котва някъде близо до къщата на Илайа и да бе дошъл тук. А вместо това, беше намерила тази глупава жена, която не можеше да й свърши никаква работа!

Тя се изправи неспокойно и закрачи напред-назад, като поглеждаше ту през единия, ту през другия прозорец. Всеки момент брат й щеше да се втурне в незалесената местност и да открие следите й — беше сигурна в това! Т’махо можеше да проследи и птичка във въздуха.

Това, което момичето не знаеше, бе как така толкова бързо беше научил за бебето. Сигурно Етауак му беше казала. Той никога нямаше да се досети сам, тъй като и самата Сакета беше разбрала скоро, пък и бебето спеше именно в нейния корем!

Но Т’махо знаеше, иначе защо щеше да я преследва през блатата с оня свой поглед? Беше извадила голям късмет, задето го беше видяла първа. И защо точно сега се беше усъмнил? От седмици насам Сакета се бе държала добре, както никога досега; от самия ден, когато Джак й беше казал, че я обича и иска да се ожени за нея.

Е, всъщност не със същите думи, но откакто я беше научил как да бъде жена, постоянно й казваше колко е красива и как пази образа й в сърцето си всеки път, когато отплава от острова; и че тя трябвало да обещае да пази тяхното необикновено приятелство в тайна. Иначе Т’махо щял да разбере и да се опита да ги раздели, като я накара да се омъжи за някой от неговите приятели индианци. Омразата на брат и към белите беше известна на всички.

Така че тя бе пазила тяхната тайна и двамата бяха продължили да се срещат далече от любопитните очи всеки път, когато Джак идваше на острова. Междувременно Сакета се държеше много, много добре.

Може би твърде добре. Старата Етауак бе започнала да подозира нещо. Когато месечният цикъл на Сакета бе спрял и тя бе попитала Етауак за причината, старицата я беше погледнала толкова особено! Беше я накарала да изпие някакъв гаден илач, от който се бе покрила цялата с обриви, но цикълът й така и не дойде. Тогава Етауак беше поискала да знае кой лош мъж бе тършувал под полите й, за да й направи бебе.

Сакета беше толкова слисана, че едва успя да отрече. За щастие беше изпечена лъжкиня и каза на Етауак, че цикълът й бил спрял, защото сънувала как една голяма змия я преследва нагоре по клоните на едно дърво в блатата. Всеки знаеше, че сънуването на змии можеше да заключи вътрешностите на човек; тогава защо да не можеше и цикълът на жената да спре?

Веднага щом можа да се измъкне, Сакета забърза към пристанището, за да види дали платноходът на Джак не е там. Когато се оказа, че го няма, тя тръгна към къщата на Илайа. Надяваше се Джак да беше докарал стареца обратно и все още да беше тук. Понякога, когато пристанището беше пълно с натоварени с дървен материал шлепове, той хвърляше котва наблизо. Просто трябваше да го намери и да му каже за бебето, за да може да я отведе със себе си, преди Т’махо да я настигнеше! Защото ако брат й я намереше пръв, нямаше да има никаква сватба! Т’махо почти никога не загубваше самообладание, но тя го познаваше добре. Беше готова по-скоро да се изправи лице в лице с шест светкавици или торба, пълна с диви котки, отколкото да му каже, че си е взела бял мъж за любовник.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб… — започна червенокосата. Седеше с плътно прибрани колене и благоприличие скръстени на скута ръце.

Каква глупачка! Как ли щеше да реагира, ако Сакета й кажеше истината?

Както и да е, идеята вече беше започнала да се оформя в ума на индианката. Тя се отпусна на един стол и въздъхна драматично. Жената може и да не беше достоен противник за Т’махо, но ако успееше да го задържи достатъчно дълго, Сакета щеше да избяга и да се скрие, докато Джак дойдеше да я вземе.

Изминаха няколко минути в мълчание. Ани беше чула мъчителната въздишка и я бе намерила доста нетипична за тази ранна възраст. Предполагаше, че гостенката й не е на повече от петнадесет, а може би и година по-малко.

Червенокосата се покашля и направи още един опит да предразположи непознатата:

— Изглежда, нещо те тревожи. Може би искаш да поговорим за това?

По лицето на момичето пробяга мигновено лукаво изражение.

— Ами… става дума за съпруга ми — рече колебливо индианката.

— Ти си омъжена? — Явно детето беше по-голямо, отколкото изглеждаше. — Да не би съпругът ти да има някакви неприятности и да си дошла да търсиш съвет от съдията Снел?

— О, не, не е това! — Сакета отново скочи на крака и закрачи из стаята, като мяташе нервни погледи към прозореца. — Той… той ме бие, нали разбираш? Страхувам се, че може да направи нещо на бебето.

Ани зяпна от удивление:

— Твоят съпруг бие теб и детето ви? Как може един мъж да върши такива лоши неща?

Но знаеше. Това можеше да бъде само Многото Пиене. О, тя неведнъж беше чувала тъжни истории от някои от горките сирачета, чиито кошмари бе успокоявала. Многото Пиене винаги намираше и изваждаше на повърхността слабостите на мъжа — били те мързел, комар или жестокост.

— О, не… Искам да кажа, че все още нямам дете. Аз… съм бременна — каза сериозно Сакета. Вече знаеше всичко за тези неща. Сутринта, когато повръщаше след закуска, Етауак й бе обяснила.

— И таз добра! Но ти сигурно имаш роднини, които биха могли да…

— О, не бива да обвиняваш съпруга ми! Аз съм виновна. — Импровизирайки трескаво, Сакета примигна и успя да изцеди една сълза. — Просто се чувствам ужасно сутрин и не мога да си върша работата, и той… той ме бие, и аз се чувствам още по-зле. Затова бягам и той ме преследва, а когато ме намери, се страхувам, че ще направи нещо ужасно, за да ме накаже.

Гласът й заглъхна театрално. Ани скочи на крака, разтреперана от справедливо възмущение:

— Този зъл човек ще те пипне с пръст, но само през трупа ми! А сега ме слушай внимателно… Как каза, че ти е името?

— Сакета — прошепна момичето.

— Аз пък съм Ани. Виж какво, Сакета, никой няма да ти стори нищо, докато съм в състояние да го спра. Ще останеш тук колкото имаш нужда, а ако някой мъж дойде да души около вратата ми, обещавам ти твърдо, че ще получи нещо, което изобщо не е очаквал!

Ани вирна малката си остра брадичка и зае отбранителна позиция. Нищо чудно, че горкото момиче се опитваше да намери мировия съдия! Е, господин Снел може и да не беше тук да я защити; пък и като се знаеше как работи законът, едва ли щеше да има кой знае каква защита в това място за която и да било жена, още повече индианка. Но Ани О’Нийл беше тук и имаше твърдото намерение да я защити!

Тя поведе момичето към спалнята и го накара да легне и да се опита да си почине.

— Все ще измислим нещо да го вкараме в правия път.

Ако суровите думи не се окажеха достатъчни, останалата работа щеше да свърши мускетът на баща й.

— Сигурна съм, че дълбоко в този човек все още има поне зрънце приличие, иначе ти нямаше да се омъжиш за него — каза Ани повече за да утеши Сакета, отколкото защото го вярваше. — Първото нещо, което ще направя, ще бъде да апелирам към доброто в него.

Сакета й хвърли кос поглед и изцеди още една сълза. След това пропълзя на неравния дюшек, сложен върху дъсчената плоскост без каквито и да било табли откъм главата или краката. Креватът миришеше на риба, но всъщност всичко тук миришеше на риба; поне това, което не миришеше на кравешки тор.

Много й се искаше да види как червенокосата ще се изправи срещу мъж като Т’махо, когато той кипи от гняв. Тогава нямаше да й помогнат нито хубавите й рокли, нито добрите й маниери. Имаше само едно нещо, което братът на Сакета мразеше повече от бял мъж — и то беше бяла жена.

Сакета си каза, че самата тя скоро щеше да има по-хубави рокли и със сигурност много по-хубава къща. Даже и старата Етауак имаше по-хубава къща!

Ани излезе, като мърмореше утешително. Когато отиде в другата стая, тя сложи стария мускет на баща си до вратата и зае позиция, откъдето можеше да гледа през прозореца. Не й се наложи да чака дълго — един ездач се показа откъм блатата. Не изглеждаше да бърза особено. Ани почувства как роклята залепна от пот на гърба й, докато наблюдаваше с нарастващ ужас приближаващия се мъж. Всемогъщи боже, това беше същият онзи дивак с дързък поглед, който я беше нападнал зад навеса! Същият, който й се бе присмял в селото.

Слисана и изплашена, тя се приготви за борба.

— Добре, господинчо — промърмори момичето. — Може и да си съпруг на Сакета, но Ани О’Нийл е тук и ще те спре! — След това залитна под тежестта на лъскавото оръжие и зае отбранителна позиция на вратата.

 

 

Т’махо съгледа понито на Сакета, което стоеше търпеливо пред вратата на жилището на Илайа. Дали това изчадие адово си мислеше, че червенокосата можеше да я опази? Та тя не можеше да опази и себе си.

Той слезе от седлото на Мароке, шляпна понито на Сакета по задницата и го изпрати в галоп към дома му. Все още не се беше съвзел от шока да научи, че сестра му бе легнала с мъж. Когато слагаше капана за мъжката видра, за която го беше помолила старата Етауак, той не изпита нищо друго, освен мимолетно съжаление, задето едно животно трябваше да бъде пожертвано по този начин. Знаеше много добре за какво се използва. Всички в селото знаеха тайните рецепти на Етауак, ако не заклинанията й.

А когато няколко дни след това старицата му каза, че било време да намери съпруг на сестра си, той започна да се чуди защо Сакета се държеше толкова добре напоследък. Избягваше го всеки път, когато това беше възможно, в противен случай бе страшно мила и сговорчива. А това означаваше, че имаше нещо наум.

Когато тази сутрин той дойде да навести Сакета, старицата направо му го съобщи. Каза му, че не знаела кой точно го е направил, но била напълно сигурна какво е направено!

Т’махо незабавно се отправи да намери сестра си, за да научи от нейните уста кой я беше опозорил. Който и да бе този нещастник, Т’махо се закле да се погрижи да ги ожени, преди хората да започнат да говорят, че Сакета не е по-добра от майка си.

Но сърцето го болеше, защото той обичаше това дете. Тя беше единствената му роднина на този свят; поне единствената, която признаваше.

И така, младият индианец я проследи дотук. Докато измерваше къщата с поглед, той забеляза някакво движение зад вратата. През цепките на изтънелите от времето дъски се мярна ивица от нечия пола. Т’махо наведе глава и се престори, че не е забелязал нищо.

Дъщерята на Илайа. Наистина ли си мисли, че залостените врати и прозорци могат да го възпрат да не влезе? Не и този път. Не и когато знае, че сестра му е вътре.

Лицето му се изкриви в жестока усмивка. Той скочи на пъна и сграбчи рамката на вратата с намерение да връхлети внезапно вътре. Само че почувства как до корема му се допря нещо студено и твърдо.

— Нито стъпка повече, презрян червей такъв!

Т’махо залитна и се втренчи изненадано в лъскавата цев, допряна до голата му кожа. Ако не беше толкова загрижен за сестра си, може би щеше да му стане смешно. Тази жена едва държеше оръжието, а какво оставаше да го насочи. Т’махо се почуди дали тя знаеше изобщо с какво баща й зарежда пушката, за да държи дивите кучета далеч от стадото си. Почуди се още дали това нещо беше почистено и заредено. Всъщност като че ли не му се искаше да проверява.

— Дойдох за Сакета — заяви спокойно той. — Махни оръжието, жено.

— Нищо няма да махна! Да не си посмял да стъпиш в тази къща!

Какво можеше да направи Т’махо след тези думи, освен да влезе вътре? И дали беше само съчетанието на дива червена коса и святкащи зелени очи, което накара кръвта му да закипи? А може би беше заради онези няколко секунди, когато тя бе лежала под него; когато бе почувствал нежния й корем под нарастващата си мъжественост; когато малките й гърди се бяха притискали в голата му плът.

„Тази жена е глупачка“ — рече си Т’махо. Момичето отстъпи назад и цевта в ръцете му потрепери. Младежът забеляза леките синкави сенки под тънката й бледа кожа и си припомни за всичките причини, поради които презираше такива жени.

Двамата се гледаха гневно известно време, като всеки се опитваше да надделее с волята си. Накрая цевта на пушката бавно се смъкна под собствената си тежест и се насочи право към слабините на Т’махо.

— Ще изведеш ли Сакета навън или трябва да вляза да я измъкна насила? — запита той. Стоеше абсолютно неподвижен и очакваше ръцете й да се уморят и цевта да се наведе още по-надолу. Беше по-склонен да рискува капачката на коляното си, отколкото тези части от тялото му, които бяха заплашени сега. — Няма да стреляш по мене, жено. Махни пушката.

Ани отстъпи още една малка крачка назад и се помоли наум Сакета да беше използвала времето си, за да се скрие под леглото. Червенокосата изръмжа и стисна още по-здраво ореховия приклад. Цевта се залюля още повече.

— Никога не съм стреляла хладнокръвно по човек — предупреди го тя. — Поне досега. Но ако не се качиш още тази минута на коня си и не се върнеш, откъдето си дошъл, не отговарям за безопасността ти.

Дяволът обаче не отстъпи. Сивите очи, които я бяха погледнали с такава изненада, внезапно се присвиха на ъгловатото му лице. Мускулите потрепнаха леко по кожата с цвят на чай, от която Ани виждаше твърде много, за да се чувства удобно. Този човек нямаше ли риза?

— Къш! Върви си у дома! Сакета е на сигурно място и не можеш да й направиш нищо!

Т’махо атакува ненадейно. Той сграбчи цевта, за да я отклони, но вместо да отстъпи като разумна жена, малката червенокоса пусна тежкия приклад и замахна с юмрук към главата на неканения гост. Лявото му ухо забръмча. Той я погледна втренчено, твърде слисан, за да се ядоса. Всъщност даже му стана смешно. Беше достатъчно близо до нея и виждаше как устните й потреперваха, виждаше страха в разширените й очи; усети мириса на горещото й малко тяло. Това имаше съвсем същия ефект върху мъжа, както бе и първия път, когато го беше нападнала.

— Ахоне! — промърмори той с отвращение и я избута настрани. Имаше да върши много по-важни неща, отколкото да се разсейва с такива като нея.

В стаята не можеше да се скрие и кутре. Т’махо хвърли бърз поглед към затворената врата на отсрещната стена. Без да каже нито дума повече, мина покрай момичето и я отвори рязко.

— Сакета! — изрева мъжът.

Ани веднага се озова зад гърба му.

— Както виждаш, тук няма никой!

Тя се мушна под ръката на дивака и застана пред него, препречвайки пътя към спалнята. Ако горкото дете се беше свряло в куфара й и бе спуснало капака му, можеше да се задуши.

— Сакета! — излая той и погледна през червенокосата, сякаш тя не беше там. — Много бъркаш, като ме предизвикваш!

— Не смей да заплашваш гост на къщата ми! — Ани опря длани на твърдите му като камък гърди и го забута назад с всички сили, като използваше цялата си тежест. Без дори да погледне през рамо в стаята, тя извика. — Сакета, стой си спокойно! Той не може да те накара да тръгнеш против волята ти!

Мъжът я сграбчи с две ръце за талията, вдигна я, сякаш беше муха, и я постави встрани, без обаче да я пусне веднага. Ани се задъха от гняв:

— Веднага махни ръцете си от мен, ти… ти, проклет варварин такъв!

Той продължи да я държи здраво с проблясващи светли очи, а пръстите му се впиваха в плътта й през роклята, ризата и всичко останало. След това внезапно я пусна и се обърна.

— Сакета! Омръзнаха ми глупавите ти игри! — рече предупредително той и пристъпи в малката стая.

Ани се провря покрай него и се огледа трескаво.

— Не се тревожи, Сакета, той няма да те отведе, докато аз съм тук и те пазя! — викна тя.

Само че вече нямаше кого да пази.