Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (2)

2.

— Хей, вие! Какво си мислите, че правите? — кресна Ани към двамата полуголи диваци, които се опитваха да крадат кравите на баща й.

Да ги откраднат ли? Та те направо се опитваха да ги изколят пред очите й! О, това беше ужасно! Къде ли беше баща й? Тя изтръска престилката си и се втурна към дървената порта:

— Махайте се оттук веднага, иначе ще кажа на татко и той ще накара да ви арестуват!

Вбесена, тя подскочи първо на едната, а после на другата си страна, като се опитваше да спаси едно теле, което изтича край нея, ревейки с цяло гърло. Неблагодарното животно обаче я блъсна на земята, напълни очите й с пясък и се втурна през отворената порта, сякаш дяволът го гонеше по петите.

Ани примигна няколко пъти, за да махне песъчинките от очите си и чу ругатни. Май че някой й извика да си пази главата, но всичко ставаше твърде бързо, за да го разбере. Телетата се блъскаха и мучаха, докато Ани се опитваше да се изправи на крака. Тя се огледа като в мъгла и прониза с обвинителен поглед мъжа, които беше застанал по-близо до нея.

— Къде е баща ми? — попита момичето. — Отговори ми на минутата!

Двамата мъже не й обърнаха внимание, сякаш я нямаше. Останалите в заграждението телета правеха отчаяни усилия да избягат, а отвън няколко големи крави се въртяха в кръг, мучаха и размахваха късите си остри рога.

Ани се изправи като струна и се опита да потисне гнева си. Нито един от двамата злодеи не носеше върху себе си достатъчно дрехи, за да се спази поне някакво благоприличие, а и малкото облекло, което имаха, беше мръсно и изпръскано с кръв. Хванати на местопрестъплението, тези нагли дяволи продължаваха работата си, сякаш бяха в пълното си право.

Е, ще видим това!

С разбъркана червена коса, от която се сипеха пясък и фиби, Ани извади от оградата един кол, висок почти колкото нея. След това го стисна здраво и се хвърли в битката, преди да беше изгубила смелост, като залиташе под тежестта му.

Това бяха кравите на баща й! Господин Грей го бе казал. И ако татко й не беше тук, за да ги отбранява, тогава тя трябваше да го направи заради него. Ани си помисли мрачно, че независимо дали й харесваше или не, тя вече беше замесена в отглеждането на говеда.

Момичето изчака удобен случай и се приближи предпазливо към негодника, който се опитваше да повали една от горките си жертви. Ани хвърли бегъл поглед към зловещо изкривеното му лице и потрепери. Дали той изобщо щеше да усети удара й? Беше едър като вол и изглеждаше с не по-малко твърда глава. Ами ако само го зашеметеше? Той можеше в гнева си да се обърне към нея и…

По-добре щеше да бъде, ако съсредоточеше вниманието си върху другия мъж. Този с ножа. Той поне беше достатъчно висок и един точен удар можеше да го повали. Освен това негодникът се опитваше да пререже гърлото на едно от горките телета и някой трябваше да го спре.

Макар че всъщност той като че ли не се беше обърнал към гърлото, а по-скоро към другия край.

Във всеки случай на това трябваше да се сложи край. Макар и все още да залиташе от дългото си пътуване по море, Ани застана разкрачено в коварно мекия пясък, стисна още по-здраво кола, затвори очи и замахна:

— Ето ти, лош крадецо! Ей сега ще те науча как се убиват татковите крави! А сега и двамата се махайте оттук, преди да…

Той обаче не се свлече на земята. Вместо това се залюля на обутите си в мокасини крака и промърмори нещо, което приличаше на тихо „уф!“. Ани го гледаше ужасено. Той се обърна с лице към нея и я прониза с толкова студен поглед, сякаш очите му бяха две парчета лед. Лицето му беше покрито с мръсотия и нещо като червена боя, която се стичаше по едното му широко мускулесто рамо. Бойни краски? Ани никога преди не бе виждала изрисуван индианец, но беше чувала страшните приказки за старите времена.

Но защо не падаше той? Ани го бе ударила достатъчно силно. Тя потрепери. Внезапно беше почувствала студ, въпреки трептящия от жега въздух на късния септември. Известно време двамата стояха като замръзнали; високият светлоок дивак, чиито мускули блестяха на слънцето, и дребната червенокоса жена, облечена в изпоцапана рокля от избелял плат за завеси.

Точно тогава телето усети, че вниманието на мъжа е отвлечено. То махна с глава, за да се освободи и хвърли къч със задните си крака. Ударът попадна точно зад коленете на дивака с ножа. Дивакът се катурна, като по пътя си се удари в Ани и двамата се приземиха в бъркотия от поли, фусти и ругатни. Докато падаше, погледът на Ани ненадейно попадна на мъжа с покритото с белези лице, който тъкмо хукваше след бягащото теле.

Злодеят се смееше!

Преди да успее да каже и дума, върху лицето на Ани се спусна една твърда длан, която притисна главата й в пясъка. Ръката имаше соления вкус на кръв. Ани се опита да хапе и между зъбите й заскърцаха песъчинки. Останала без дъх, тя започна да се бори. Опита се да зарита диво с крака, но те бяха заплетени в няколкото пласта поли. Ани заблъска раменете му, но кожата на дивака беше толкова хлъзгава, че юмруците й се пързаляха по нея. Имаше нужда от малко въздух! Част от паниката й като че ли беше достигнала до огромния мъж, който лежеше върху нея, защото тъкмо когато съзнанието й се замъгли, ръката на лицето й се пооткрехна. Все още покриваше устата й, но поне носът и очите и бяха свободни.

Ани напълни зажаднелите си дробове с въздух и погледна към злодея със зачервени от сълзи очи и пълни с пясък ресници. Той бавно махна ръката си от устата й. Дългите му пръсти се плъзнаха по брадичката и обвиха шията й.

Ани не можеше да си спомни някога, от самото си детство, да е имала толкова близък контакт с човек, било то мъж или жена. Той я докосваше, и то по цялото тяло!

— Ще ме убиеш ли? — прошепна тя.

Дивакът я погледна така, сякаш беше някаква чудачка. Дали изобщо беше разбрал думите й? Може би не говореше английски и явно беше очарован от косата й. След това се сети за зловещия му нож. О, милостиви боже! Той искаше скалпа й!

Тя се заизвива, но по този начин само успя да го намести повече между краката си. Мерзавецът не правеше никакво усилие да й спести поне част от тежестта си, а лицето му…

Да, лицето му. Ани имаше усещането за нещо странно в това лице. Тя разсеяно осъзна, че чертите му не бяха чак толкова страшни. Носът му беше извит, с разширени ноздри. Челото му бе високо, челюстта — квадратна и здрава, а устата му… Момичето се втренчи в устните, които бяха само на сантиметри от нейните. Колко странно!… Никога преди не беше обръщала внимание на устните на човек.

Тя разтърси глава, за да прогони завладялата я непозната магия. Сигурно беше от липсата на въздух. Ани си каза, че той не беше нищо друго, освен един жесток дявол, убиец на говеда. Беше противен и тежък, а самата миризма на плътта му караше вътрешностите й да потреперват.

Момичето отново го подуши. Кожа, дим от огън, мускус и пот, и над всичко това — металната миризма на прясна кръв.

Дали всички мъже миришеха така? Татко й миришеше на тютюн за лула, а проповедникът — на одеколон. Освен до стария Чарли, който се грижеше за конете и двора на госпожа Би и който миришеше на джин и тор, Ани никога не се бе доближавала толкова близо до мъж, за да го подуши.

Тя си пое още веднъж въздух и се опита да запази самообладание, което при създалите се обстоятелства беше невъзможно. Никога през живота й не й се бе случвало да се допре до толкова много гола плът.

Тогава проклетият му дявол раздвижи краката си и Ани почувства прилив на надежда, но вместо да я освободи от тежестта си, той притисна корема си до нейния. Това й причини още по-голямо объркване. Девойката потрепери и вцепенена от страх, се втренчи в светлите му хипнотизиращи очи, молейки го безмълвно да пощади живота й.

Колко странно! Ани неочаквано доби впечатлението, че той иска да й каже нещо, само че момичето не знаеше какво.

След това мъжът отново се размърда и очите му сякаш потъмняха. Не, очите не можеха да променят цвета си. И все пак Ани можеше да се закълне, че току-що бе станало точно това.

Дивакът не правеше никакво усилие да се надигне. Внезапно обхваната от отчаяние, Ани започна да рита. В резултат обаче той преметна крак върху нейния и го прикова в топлия мек пясък. Беше толкова твърд, горещ и тежък!

Ани забрави да диша и всичко наоколо затрепери като далечен мираж.

Мъжът беше индианец. Сивоок индианец. Девойката никога преди не беше виждала индианци, но бе абсолютно сигурна, че те трябваше да имат тъмни очи. Ани внезапно се окопити и изви цялото си тяло в усилие да отхвърли натрапника встрани.

— Махни се от мен! — рече задъхано тя. — Ако ти е мил животът, ще се пръждосаш оттук, преди татко да се върне и да те одере жив!

След това сграбчи единственото парче гола кожа от тялото му, до която успя да се докопа и го ощипа с всички сили.

Дивакът извика и оголи правилните си бели зъби. Ани се почуди дали нямаше намерение да й прегризе гърлото, но преди да успее да го ощипе отново, той се надигна и я освободи.

Въздухът нахлу в дробовете й твърде бързо и главата й се замая. Тя се опита да се изправи, но мъжът, вместо да се отдръпне, стъпи от двете страни на талията й.

За свой ужас Ани усети, че гледа втренчено към онази част на мъжката анатомия, за съществуването на която никоя почтена жена не смееше да си помисли, камо ли да зяпа. През ума на момичето мина, че мъжете и жените бяха устроени коренно различно. Това поне беше очевидно, въпреки че от кръста надолу дивакът беше покрит с мръсни и изпръскани с кръв панталони от еленова кожа.

Ани затвори очи и изстена. След това усети някакво движение и отново ги отвори. Нападателят й беше отстъпил назад, но все още я гледаше втренчено. Като ястреб плячката си.

Девойката се изчерви и издърпа полите си надолу, като се молеше наум той да не бе разбрал мислите й. Господи, лицето й направо щеше да се запали от срам! Тя се изправи с мъка на крака и се зае да изтърсва пясъка от дрехите и косата си, без да обръща внимание на кръвожадния злодей, който се беше облегнал лениво на оградата и я наблюдаваше.

Сърцето й все още биеше бясно. Беше ядосана и изплашена, но щеше по-скоро да умре, отколкото да покаже това!

— Само почакай да кажа на татко! — промърмори тя, докато завързваше разхлабилите се връзки на корсета си.

Дивакът изрече нещо на неразбираемия си език, което звучеше твърде скверно. Без да се опитва да намери фибите, които несъмнено бяха завинаги изгубени в пясъка, Ани се обърна и изхвърча оттам.

Т’махо гледаше объркано след червенокосата. Можеше да се закълне, че това, което току-що се беше случило, бе невъзможно. Само че едва ли гневът или дори презрението можеха да накарат плътта му да запулсира така при допира си до женствените й бедра.

— Илайа май ще има повече бикове, отколкото си е мислил — рече Минго, който пристигна, яхнал товарния кон. След това кимна към къщата. — Каза ли й къде е отишъл старецът?

— Тя не ме попита.

— Дявол да го вземе, Т’махо, ами че тя си помисли, че татко й работи тука с нас! Да не би да не знае, че е отишъл отвъд пролива?

Т’махо сви рамене.

— И без туй скоро ще разбере. — След това с мъка откъсна поглед от мястото, където беше изчезнала жената, и се обърна към приятеля си: — И хич недей да си мислиш да излизаш от водата, докато не се измием от тая мръсотия.

— Ама сигурен ли си, че само заради това искаш да скочиш в студената вода?

— Иендаре йекау. Докато стигнеш до плитчините, аз вече ще съм се върнал обратно.

Минго се засмя, без ни най-малко да се обиди, задето го бяха нарекли дебела дъртофелница. Двамата имаха навика след усилната работа през деня да се разхлаждат на прибоя. Когато морето се надигаше, приятелите често следваха вълните до самия бряг. Това поне за малко отвличаше вниманието им от ежедневните грижи.

— Айде да вървим тогава. Малката ще се оправи и без нас.

 

 

Когато Ани се върна в къщата, беше твърде потресена, за да може да разсъждава трезво върху случилото се, а още повече върху значението му. „Татко ще се оправи с престъпниците, когато се върне“ — каза си тя и пое дъх. Това безспорно беше най-лошият ден от целия й осемнадесет и половина годишен живот!

Момичето взе метлата от мястото, където я беше оставила, когато беше отишла да види откъде идва врявата, отпусна се уморено на един от столовете и се загледа втренчено в купчината багаж, натрупан до вратата. Всемилостиви боже! Не само беше почувствала допира на гола мъжка плът, но и беше усетила дъха и миризмата му! Според госпожа Би мъжете бяха създания на дявола и жената не трябваше да го забравя под страх от смъртна опасност.

Ани въздъхна. Изобщо госпожа Би можеше да говори с часове за мъжете. По онова време момичето бе разбирало едва половината от думите й, но не се бе замисляла кой знае колко върху тях. Все пак не биваше да й се отрича, че беше права поне за едно нещо.

Девойката се вгледа втренчено в очукания куфар, който бе стоял в продължение на толкова години до леглото й и бе служил за склад на малкото й вещи. Той изглеждаше също толкова уморен и окаян, колкото се чувстваше и тя. Но тъй или иначе, трябваше да го разопакова, дори и само за да извади нещо, което да облече, когато стане време за лягане.

Тази й мисъл докара следващия проблем. Леглото. Сламеник може би, но преди да си направеше мястото за спане на пода, трябваше да намери сапун и леген или може би ведро. Решително отказваше да затвори очи, преди да е изтъркала всеки сантиметър от дъските на двете стаи!

Може и да не знаеше да готви. Твърде рано беше решено, че Ани О’Нийл и кухнята бяха две несъвместими неща. Месото ставаше жилаво, маслото не искаше да избива и ако имаше нещо, което да може да се разлива, разваля или прегаря, то тя неизбежно го правеше.

Може и да не знаеше много за кравите и пилетата, защото старият Чарли се грижеше за тях, както и за двете кончета, които служеха за ходене на църква и пазаруване. Може и дори да не беше особено опитна в пазаруването, защото обикновено госпожа Би правеше това, когато носеше да продава красивите изделия на Ани.

Но всеки глупак можеше да търка пода!

 

 

Вече се стъмваше. Ани лисна последната кофа с мръсна вода през вратата, отстъпи назад и огледа доволно мокрите подове. Беше поизмила и мебелите, но беше необходимо нещо повече от едно добро търкане, за да може колибата да се превърне в свестен дом.

Докато разтриваше схванатия си гръб, погледът й случайно се насочи през прозореца навън и видя двама мъже, които преваляха ниските дюни покрай брега.

— Татко? — прошепна обнадеждено тя, макар и да беше вътрешно убедена, че баща й никога нямаше да се появи на публично място в такъв скандален костюм.

Това отново бяха онези двама диви индианци. Явно не се бяха задоволили да откраднат кравите на баща й, ами и се връщаха да видят още каква пакост могат да сторят.

Не! Не и ако зависеше от нея!

Ани спусна и залости капаците на прозорците. След това затръшна тежката врата и тъй като нямаше резе, се облегна с цялата си тежест от вътрешната й страна.

След като не се виждаше светлина, те можеха да си помислят, че къщата е празна. Мили боже, дано да решат, че е отишла в града! Дано да си помислят, че…

— Ей, дъщерята на Илайа! — извика един глас от тъмнината вън.

А, значи те познаваха татко й! Значи през цялото време са знаели чии крави крадат!

Е, ако си въобразяваха, че могат да постъпят така и с дъщеря му само защото бе сама и беззащитна, скоро щяха да разберат, че грешат. Ръженът, с който възнамеряваше да халоса първия, който дръзнеше да престъпи прага, щеше да ги убеди в глупостта на такова начинание.

Вратата беше здраво залостена. Вътре изглеждаше тъмно като в катран и страшно. Докато чакаше следващата стъпка на диваците, Ани почувства как главата й се замая. „От горещината е — каза си тя. — А може би и от вонята на говедата и други по-лоши неща.“

От другата страна на грубата дървена стена се чуваше тихо мърморене. Какво ли се готвеха да направят сега?

След няколко минути гласовете заглъхнаха. Ани чу цвилене на кон в далечината. Страхът в гърдите й отстъпи на триумф, твърде голям за малката й победа.

Все пак измина доста време, преди тя да си позволи да отвори прозореца, да си постеле сламеника и да смени мръсната си рокля с проста тънка нощница.

 

 

Когато изминаха два дни, Ани изпадна в паника. Татко й все още не се беше върнал. Девойката започваше да си мисли, че му се бе случило нещо. Ами ако онези двама крадци на добитък го бяха ранили и оставили сам-самичък някъде в тази ужасна, прежуряна от слънцето и гъмжаща от мухи пустош?

Ани реши да тръгне да го търси. Тя погледна към стария мускет, облегнат в ъгъла под една мръсна престилка, но реши, че с метлата щеше да бъде по-безопасно. Поне можеше да й служи да пропъжда кравите.

Момичето стъпи върху пъна пред колибата, засенчи очите си с ръка и започна да оглежда хоризонта. От едната страна лежеше зелената гъсто залесена площ, която господин Грей беше нарекъл „блатото“. Ани знаеше, че зад това място се намираше селцето Кинъкийт. Освен това блато, целият остров, докъдето се простираше погледът, се състоеше от плажен пясък, изпъстрен с кравешки тор, бодливи кактуси, оскъдна дива трева и недорасли храсти. Зад всичко това до самия хоризонт се простираше безбрежният Атлантически океан. През първата сутрин Ани бе отишла до брега по горещия пясък и дълго се бе чудила на безкрайността му.

От другата страна на тясната ивица земя се намираше проливът Памлико, който беше прекосила, за да дойде тук. Двете водни пространства бяха само на миля едно от друго и ако това беше целият остров, Ани нямаше за какво да се притеснява. Но за съжаление земята се простираше на север и краят й не се виждаше, а и момичето нямаше начин да разбере колко още площ имаше на юг след селцето Кинъкийт.

И навсякъде, където и да погледнеше, имаше рогати крави! Именно в този момент две от тях бяха нагазили до корем в пролива точно срещу къщата и опашките им изплющяваха от време на време като големи ветрила от пера.

Ани ги гледаше мрачно и се чудеше дали водата беше толкова хладна и освежаваща, колкото изглеждаше. Тази сутрин девойката беше облякла една фуста по-малко и бе сложила най-тънката си рокля от бял димитен плат със зелени поли, изрязани от страничните ивици на една от старите одежди на госпожа Би.

Ако скоро не се захладеше, Ани можеше дори да се откаже от корсета. Един от първите уроци, които момичетата на госпожа Би научаваха, бе, че поддържането на високо ниво на спретнатост е първата стъпка към високо ниво на държане. Ани обаче подозираше, че дори и госпожа Би щеше да разхлаби корсета си и да смъкне чорапите чак до глезените си, ако трябваше да се измъчва малко повече в такъв нездравословен климат.

Момичето примижа от блясъка на слънцето върху водата и замаха към една от големите крави, която започна да блъска с глава по-малка.

— Ей, ти там! Спри веднага! — извика Ани.

След това огледа още веднъж монотонния пейзаж, очаквайки баща й да се покаже отнякъде. Беше правила това в продължение на дни. Ако той не си дойдеше скоро, щеше просто да й се наложи да накара онова грозно старо муле в обора, да я отведе до селото.

— Хей, спри, ти казах! Не бъди такъв грубиян!

Тя захвърли метлата, скочи от високия пън и се запъти през дълбокия пясък към брега. Когато стигна до водата, двете крави бяха престанали да се бият с рога и се бяха придвижили към брега.

И тогава, точно пред очите й, голямата кафява крава скочи на гърба на малката и започна да я бие по рамената със зловещите си копита.

Ани изгуби търпение, изтръска престилката си и изкрещя:

— Отвратително същество! Веднага престани, чуваш ли? Ще й счупиш гърба!

Защо, за бога, й се налагаше да се грижи за стадо глупави животни, когато през целия си живот не бе притежавала дори и плюшено куче?

Сигурно имаше пастир… Какво ли беше онова име, което господин Грей спомена? Милър? Мило?

— Минго! Господин Минго!

Последния път, когато Ани се беше качвала на четириного, бе в годината, когато умря майка й. Един от съседите беше купил пони на сина си и баща й настоя да я качи на седлото. Тя се бе плъзнала на една страна веднага щом той отдръпна ръката си. Но тогава си беше за тогава, а сега си беше за сега. От онова време не беше научила нищичко за язденето, но поне краката й бяха достатъчно дълги, за да могат да обгърнат корема на мулето и да й попречат да се плъзне настрана.

Знаеше и малко за юздите, тъй като един или два пъти беше наблюдавала стария Чарли. Но гледането и вършенето бяха две различни неща. След дълги усилия Ани най-сетне успя да постави горе-долу правилно това нещо на главата на мулето. То не я ухапа и девойката прие това като доказателство в своя полза. Както и да е, животното успя да я катурне два пъти. Ани го прекара до отсрещната стена, избута до него един сандък и му се закани страховито, ако само посмееше да мръдне с ухо. След това се качи отгоре му и сграбчи здраво късата му грива, докато се опитваше да запази равновесие.

— Добре, господинчо, сега ще трябва да ме закараш до селото. Ти трябва да намериш пътя, защото аз съм сигурна, че не го знам. Ако изобщо притежаваш някаква интелигентност, ще ни улесниш и двамата.

На всичкото отгоре онова проклето пиле, което Ани беше следвала с часове, за да открие полога му, сега беше кацнало на подпокривната греда и надаваше крясъци, сякаш цялата тази работа бе една огромна шега.

Мулето, изглежда, бе склонно да се отправи към средата на блатистата местност. Ани си спомни думите на господин Грей, че там имало пътека към селото, но предпочете да върви по пътя, който вече знаеше. Последното нещо, от което сега имаше нужда, беше да се загуби в гората. Използвайки серия от подръпвания на юздите и ритници, девойката насочи мулето към пролива.

Щеше да бъде чудесно, ако срещнеше баща си по пътя, но не таеше особени надежди това да се случи. Ако беше някъде наблизо, господин Грей сигурно вече щеше да му е казал за нейното идване и той веднага щеше да се върне у дома.

Преди всичко обаче трябваше да намери някого — може би онзи господин Минго, ако той изобщо беше тук — и да го доведе, за да накара да престанат онези крави да се бият. Никога преди не си беше представяла, че животните могат да бъдат толкова проклети! Нищо чудно, че момичетата постоянно мърмореха, задето трябваше да помагат на стария Чарли в доенето.

Въпреки бавната стъпка на мулето, пътуването до Кинъкийт изглеждаше много по-кратко, отколкото това до владенията на баща й върху волска каруца. Парис франс? Ако не беше толкова разтревожена, Ани може би щеше да намери това име забавно, но и сега, както и тогава, тя имаше да мисли за много по-сериозни неща.

Къщите бяха малки, но все пак някак по-големи, отколкото й бяха изглеждали преди това. Първото й впечатление от селото бе повлияно от факта, че бе живяла до истински град, в триетажна къща. Освен това по пътя си на изток беше минала през столицата на щата.

Ани преброи петима мъже, които стояха на брега, две жени, които работеха в градина, и момиче на около нейната възраст, което простираше чаршафи. Момичето изглеждаше най-подходящо за заговаряне.

— Добро утро — поздрави Ани и дръпна юздите, точно както беше виждала стария Чарли да прави, когато спираше колата пред църквата.

Момичето се усмихна. Беше пълничко и хубавко, макар и да му липсваха два зъба.

— Ти сигурно си Илайовата Ани — рече срамежливо то.

Ани се представи и каза, че сигурно господин Грей е споменал името й. Момичето, което се казваше Дулси Скарбъроу, обясни, че наистина господин Джакария бе споменал името й, че старият Илайа беше говорил за нея и че всички наоколо познаваха мулето на баща й, Джейкъб.

— Само дето си мислех, че, си мъничка. Много лошо, че татко ти трябваше да замине със същия кораб, с който ти дойде. Видях го как шибна стария Джейкъб по задницата и скочи на борда на пощенската шхуна точно когато ти и господин Джакария се отдалечихте оттам.

— Татко е отишъл някъде?

— Само отсреща през пролива. От време на време отива там, но никога не се бави дълго. Ужасно ще се радвам, ако дойдеш да живееш при мен и нашите, докато Илайа се върне.

Момичето нито за момент не бе откъснало поглед от роклята на Ани. По едно време девойката си помисли, че може би броеше бодовете.

— Много любезно от твоя страна, но по-добре да си остана там и да наглеждам всичко, докато татко се върне. Всъщност сега си спомних, че господин Грей ми спомена за някакъв си господин Минго. Каза ми, че ако имам нужда от помощ, трябвало да се обърна към него. Мислиш ли, че можеш да ми кажеш къде се намира той?

Дулси кимна към двамата мъже под огромния дъб. След това се ухили и лешниковите й очи проблеснаха дяволито:

— Ей го там.

После се изкикоти, вдигна следващия чаршаф и го метна на въжето. Ани си пое дълбоко дъх и понечи да накара мулето — Джейкъб ли беше? — да се придвижи в правилната посока. Не смееше да слезе, защото се страхуваше, че никога повече нямаше да успее да се качи на гърба му.

Тъй като до този момент беше твърде заета да опазва градината на семейство Скарбъроу от Джейкъб, Ани не бе имала време да погледне към двамата мъже. Сега обаче го направи.

— О, не! — прошепна тя и лицето й пламна от срам. Само не отново онези двамата! Само не онези, които…

Онези, които беше обвинявала в…

— Джейкъб, извади си муцуната от зелето и се обърни — промърмори Ани.

Нямаше изход, трябваше да се извини и да помоли за това, за което бе дошла. Ако единият от двамата наистина беше работник на баща й, тогава тя може би бе сбъркала относно намеренията му.

„Всъщност — помисли си Ани със свит стомах, докато се приближаваше към двамата мъже със загорели тела — аз съм напълно сигурна в това.“ Сега, когато двамата изглеждаха по-чисти, те изобщо не бяха толкова страшни, дори и този с белезите.

Другият беше по-страшен. Нима си бе помислила, че очите му са студени? Та те бяха изгарящи! Гледаше към косата й, която Ани не бе имала време да среше и вдигне. След това погледът му се спусна към коленете й, които се показваха между фустата и закърпените й чорапи. Тази противна пола изобщо не беше ушита за яздене на проклетото муле и постоянно се плъзгаше нагоре! Девойката я придърпа отново надолу.

— Кой от вас двамата е господин Минго? — попита тя с най-властния си глас, който всъщност изобщо не звучеше властно.

Всеки от двамата мъже кимна към другия. Заприличаха й на малчугани, които се чувстваха виновни за изчезналия сладкиш и се опитваха да си прехвърлят вината един на друг. В гърдите на Ани се надигна раздразнение и тя продължи:

 

 

— Добре, няма значение кой от вас казва истината. Може ли другият да дойде с мен? Господин Грей ми каза, че ако имам нужда от помощ, преди татко да си дойде, да се обърна към господин Минго — и аз го правя. Имам нужда от помощ, това е.

Двамата се втренчиха в нея така, сякаш говореше на непознат език. А Ани беше сигурна, че поне единият от тях говореше кралския английски толкова добре, колкото и тя. Нали тогава я беше нарекъл „дъщерята на Илайа“?

Вбесена и объркана, девойката се размърда нетърпеливо на седлото. Джейкъб прие това като знак да се обърне към зелевата градина на семейство Скарбъроу и Ани се принуди да дърпа юздите и да извива тялото си, за да го върне в обратно положение. Когато най-сетне успя, рече натъртено:

— Моля ви! Кравите на татко се бият, а аз не мога да ги спра. Един голям бик се опитва да убие друг, като го бие с рога, а след това скача на гърба му и го блъска с копита по раменете.

Тъй като не последва отговор, тя прокара пръсти през косата си и промълви под нос една лоша дума. Поне си мислеше, че беше лоша. Всеки път, когато малката Беки я изричаше, Ани я караше да си мие устата със сапун.

— Слушайте, имам нужда от помощ! Онези крави се държат лошо и ако някой не ги спре, те ще се избият!

— Джейкъб обича лакрица — проговори мъжът с белезите, но неизвестно защо, погледът й продължаваше да се връща към този със сивите очи.

— Джейкъб обичал лакрица? Това пък какво общо има? Не ме ли чухте? Току-що ви казах, че две от татковите крави се опитват да се избият; татко не е там, за да ги спре, а мен отказват да ме слушат. Бихте ли направили нещо, моля?

— Трябва да са се посгорещили — отговори мъжът с белезите.

Ани го погледна с недоумение:

— Да са се посгорещили? Разбира се, че са се посгорещили! Кой от нас не е? Това сигурно е най-горещият септември в историята. Моля ви, не можете ли просто да дойдете с мен?

— Бикът покрива кравата, жено!

Напълно объркана, Ани почувства, че ще се разплаче. Нима никой не искаше да й помогне? Ако това беше всичката помощ, която можеше да очаква от човека, за когото се предполагаше, че е работник на баща й, значи трябваше да се примири, че в най-скоро време ще види горката малка крава на кървава каша.

— Те се чифтосват, жено, чифтосват се! — извика мъжът и двамата избухнаха в смях.

Ани почувства как по лицето й плъзна топлина. Тя отвори уста, затвори я рязко и започна да дърпа юздите на Джейкъб, докато той разбра какво се иска от него и тръгна.

Докато седеше на седлото с лице, което още малко и щеше да получи мехури от плъзналата по него горещина, проклетото старо добиче, дето обичаше лакрица, се насочи към празното място, направо към къщи.

Когато тръгна към блатистата местност, Ани дори не се опита да го спре. Може би ако се изгубеше за седмица-две, нещата щяха да се оправят от само себе си. Татко й щеше да се прибере у дома, кравите — да престанат да се бият, а онзи, подигравателният сивоок дявол, щеше да се задуши в собствената си лошотия. Освен това…

— О, каква гадост! — промълви тя, когато смехът им продължи да я преследва чак до влажните зелени сенки.