Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (10)

10.

Вбесен, Снел най-сетне прекрати трескавото търсене точно преди смрачаване. Успя да се върне на „Опал“ минути преди бурята да се развихри. Пресуши бутилка бърбън, но тя не успя да го успокои, наложи се да отвори втора и скоро потъна в дълбок безпаметен сън. Събуди се, облян в пот: през страничния отвор струеше слънчева светлина и галеше преградата на каютата.

Няколко минути по-късно Инасио му сервира голяма чаша силно черно кафе и веднага изчезна, за да се присъедини към другия негодник.

„Двама напълно безполезни пирати!“ — помисли Снел с отвращение. Но екипаж, който говореше слабо или изобщо не говореше английски, си имаше и своите предимства — иначе да ги бе изхвърлил отдавна в морето!

Поободрен, Снел смени смачканите си дрехи и пришпори коня към къщата на старицата, решен да се добере на всяка цена до истината.

„Хиляди дяволи!… Не е възможно тя да е останала жива!“ Беше я бил до загубване на съзнание, а преди да я хвърли във водата, за по-сигурно бе стиснал силно врата й. Но ако по някакво чудо тя бе оживяла, вероятно щеше да е при онази вещица. Беше претърсил вече дома й, но дъртата кучка без съмнение я бе скрила в някоя от бъчвите с вонящи питиета!

Не бе с момичето на Скарбъроуви, нито с брат си. Беше изчакал, докато Т’махо се отдалечи с коня си, и бе претърсил къщата, като внимаваше да не оставя следи.

Скочи от коня на около петнайсетина метра от претрупания разхвърлян двор на старицата, върза жребеца и клекна зад група млади палми, като ругаеше тихо и размазваше от време на време по някой нахален комар. Защо всичко тръгна наопаки? Беше го планирал изключително грижливо, не бе пропуснал и най-малката подробност! Бе вложил години от живота си в тази рискована авантюра, а сега можеше да се провали!

Всичко започна със Сакета, тази малка кучка! Нещата щяха да вървят като по мед и масло, ако не й бе хрумнало да се домъкне и да му хленчи с налудничавата идея да се ожени за нея!

Ако не беше забременяла! И като че ли това не бе достатъчно, все още висеше нерешен и проблемът с момичето на О’Нийл: трябваше да се заеме с него веднага щом приключи тук.

Е, нямаше да му бъде особено неприятно да се позанимае с такова крехко създание. Винаги бе имал слабост към червенокоси: прекрасно съчетание от пламенност и свенливост…

Снел избърса устни със смачкана носна кърпа и изруга. Трябваше да мисли бързо, а той не обичаше да бъде пришпорван. Ако знаеше, че онова старо копеле има дъщеря, щеше да планира нещата по друг начин и да изпревари събитията!

Ако О’Нийл е оставил завещание…

„Мисли, Джаксън, мисли! Знанието е сила!“

Единствен той знаеше, че О’Нийл е мъртъв — като се изключи онзи идиот, който го държа под водата под внимателния поглед на Снел толкова, колкото бе нужно. Но дори и глупакът да проговори, кой щеше да му повярва? Което означаваше, че ако старият пияница бе оставил завещание, щеше да има достатъчно време, за да го открие и унищожи. А после ще използва влиянието си, за да убеди властите да му предоставят правата върху имота — в края на краищата дъщеря му бе само една жена.

Снел издърпа яката и я натика в джоба на сакото, после се запита защо изобщо носи тая тъпотия. Макар неграмотни и езичници, индианците знаеха, че натруфеното облекло предизвиква изриви и епидемии!

Беше без долно бельо и сега ризата прилепваше към кожата му още щом я докоснеше. Не достигаше въздух. Проклета горещина! Вместо да донесе прохлада, снощният проливен дъжд бе предизвикал задушаващи изпарения!…

И като че ли това не беше достатъчно, та се очакваше и тропическа буря: беше дочул Джил и Инасио да разговарят за нея снощи. Ах, тия две тъпи жени! Заради тях е тук, вместо вече да пътува в северна посока, да продаде стадото и прибере парите, преди бурята да го настигне.

Пак изруга и размаза още един комар. От наблюдателницата си зад палмовия храсталак виждаше старицата да влиза и излиза. От време на време тя поглеждаше към него, но нямаше начин да го види. Вероятно е вече наполовина ослепяла от собствените си отвратителни питиета! Реши да я изчака още един час. Ако старата вещица не се запилее нанякъде, ще се върне и пак ще претърси горската поляна. За да бъде напълно сигурен. Не предполагаше обаче, че дори Сакета ще бъде достатъчно тъпа да се върне на мястото, където я бе захвърлил, мислейки я за мъртва.

Снел измъкна чиста ленена носна кърпа и избърса лицето си. Представи си само: тя наистина го чакаше там: „Нашето място“ — както го наричаше! Чакаше го край онази воняща кална дупка зад купищата задушаващ испански мъх, за да му съобщи чудесната си новина!

Хиляди дяволи! Трябваше да е мъртва! Тялото й трябваше да потъне в калта. Къде беше сега? Никой никога не може да изчезне просто така! Съблече сакото и размаха скъпата шапка пред окъпаното в пот лице. Не се стърпя и прокара ръка през напомадената си коса: тя щръкна и по лепкавите кичури веднага се струпаха куп мушици.

Почти бе готов да се моли за още дъжд. Нямаше пладне, а въздухът бе горещ като вратите на ада!

Стомахът му се разбунтува от силното черно кафе, а главата — от снощното пиянство. Обичаше да изтъква, че винаги пие с мярка. Човек в неговото положение трябваше да внимава: особено сега, когато залогът бе толкова висок! Затова и бе от огромно значение мисълта му да бъде бистра.

„Но каква адска горещина, мили боже!“

Отпусна се сковано на земята, без да обръща внимание на влагата, която се запросмуква през панталоните му от мека волска кожа. Опита се да се напрегне и да измисли някакъв план. И постепенно птичата какофония около него сякаш се отдалечи и заглъхна: мозъкът му заработи с преувеличената прецизност на часовник с махало — обмисляше, приемаше или отхвърляше предположения и възможности…

Защо не се погрижи за дъщерята на О’Нийл, когато имаше тази възможност? Като че ли нещо необяснимо вътре в него го бе задържало и му бе попречило да предприеме нещо необмислено. Ако веднага след смъртта на О’Нийл се окаже, че две жени са се изпарили неизвестно къде, ще се събуди съмнение и ще завалят неудобни въпроси. Но засега още никой не знаеше за смъртта на О’Нийл.

Прекрасно. Може би преди новината да се разпространи, той ще съумее да си направи удоволствието с червенокосата и с лекота ще прикрие деянието си.

Дали да не я удави? Ако междувременно има ураган по крайбрежието, каква по-естествена смърт от тази?

Но когато смъртта на Илайа се разчуе, възможно е да се намери някой, който да свърже смъртта на дъщерята с тази на баща й. Двама удавници само за една седмица при два различни нещастни случая? Не звучеше много убедително… Освен това ако тялото й е с белези, както несъмнено ще бъде… Не му се искаше да мисли повече за тази възможност.

И все пак известно е, че бурите предизвикват паника. Дори и нищожни като снощната, която изливаше пороища върху острова часове наред. Ако премазаното тяло на бедното момиче бъде открито няколко дни след снощната буря, кой ще обърне внимание на няколко допълнителни белега? А когато отхвърли този проблем зад гърба си, ще може да се концентрира върху усложнението със Сакета: ако е все още жива, ще я намери и ще приключи веднъж завинаги с нея.

И Снел размаза поредния комар, който упорито настояваше да изследва ухото му, изруга тихо и тръгна безшумно към коня си. Имаше прекалено много задачи за изпълнение: не можеше да рискува да губи ценни минути! Дори и Сакета да е тук, старата индианка нямаше да го допусне близо до скривалището й.

Независимо от знойната жега и безмилостното туптене в главата, умът му щракаше бързо и точно, не без гордост установи Снел. Внуши си, че Сакета е мъртва: няма начин да е останала жива! А мъртвецът не говори, нали? Иначе никога няма да му разрешат да стъпи на острова.

А ако случайно е успяла да се измъкне от онзи гьол по някакъв начин, то мозъкът й сигурно е безнадеждно увреден от удара с дръжката на камшика.

Мислите му прескачаха напред-назад, назад-напред… В главата му отекваше тиктакането на часовник, виждаше махалото му да се люлее назад и напред, назад и напред…

Довлече се до неспокойния жребец и не пропусна да го ритне в хълбоците. Глупаво, подло животно! Някой опушваше риба. Винаги ще се намери някой да опушва риба точно когато не трябва! Противната миризма бе напоила неподвижния въздух, догади му се. Чувстваше се като погребан жив. Яката го стягаше, от всяка пора на тялото му струеше пот.

„Спокойно, Джаки, приятелю, спокойно. Няма време за паника точно сега. Контролираш ли чувствата си, ще контролираш и положението!“

Като дете, отрасло в домакинство, управлявано от деспотичен баща, Джаксън Снел отрано научи предимството, осигурявано от ума и придобитите знания.

Знанието беше сила. Знанието извън обсега на всеобщото познание даваше мощ, която се умножаваше стократно, ако човек имаше търпение да изчака благоприятна възможност, за да я използва.

Още в детството си Снел бе развил способността да трупа скрито знания и съответно най-сладкия вид сила. Дори собственият му баща, апелативен съдия с добри връзки, бе напуснал този свят, изпълнен със страх от собствения си син!

Той се бе задавил с пилешка кост. Или поне така бе обявено.

„Мисли, Снел, мисли! Някои дребни подробности от плана ти бяха променени, да, но това още не означава, че трябва да го отхвърлиш напълно и да започнеш отново!…“

Снел знаеше, че О’Нийл е мъртъв. Никой друг на острова не знаеше това, включително и собствената му дъщеря. Което означаваше, че тя няма причина да търси завещание или да задава неудобни въпроси за имота.

И все пак по-добре ще е, ако действа бързо. Залови се да обмисля две възможности за действие. След като й съобщи за Илайа, ще я използва, след което ще извие тънкото й вратле като на пиле; тялото ще захвърли там, където ще го смачкат така, че и родната й майка да не я разпознае…

Или ще се ожени за нея, за да я ползва, когато пожелае. Тогава нейното наследство, ако има такова, ще стане негово, без това да предизвика каквито и да било въпроси.

 

 

Сакета усещаше болка в крака. Наведе се през прозореца с изражение, което знаеше, че предизвиква внимание, и зачака Минго да я погледне. Той не го направи и тя плесна нетърпеливо с ръце.

— Защо трябва да стоя тук? — запита само с устни.

— Къде искаш да отидеш?

О, как й се искаше да възвърне говора си! Веднъж само да усети, че пак може да говори, ще му даде да разбере! „Където и да е, само не и тук“ — пишеше в главата й.

— Защо да не отида при Дулси? — Тя внимателно оформяше думите с устни. — Тогава поне при мен ще има някой, с когото да говоря.

Изразът му я принуди да се дръпне назад, така побесня от яд, че едва се сдържа да не хвърли нещо по него. Едър упорит вол! Нямаше защо да я кара да се чувства като безпомощно бебе: беше жена, не дете! Крайно време бе да започне да се отнася към нея като към жена!

Минго снаждаше въдицата си, пострадала по време на снощната буря. Природата му даваше куп предупреждения, че следващата няма да бъде толкова лека. Т’махо изнасяше мрежите им дори днес. Голямата лодка ще се закотви на по-голяма дълбочина настрани от брега, за да се носи заедно с вятъра. Но по-малката ще бъде изтеглена в плитчините до брега и здраво вързана. По-късно днес Т’махо ще прескочи до индианската колиба на старата Етауак, за да осигури бъчвите с безценните й питиета и лекарства, както и онова нейно корито, в което кълца разните съставки. Ако не се вземат предпазни мерки, буйните приливи, които обикновено съпровождат такава буря, ще ги отнесат в морето.

Вълнението се усилваше: откъм океана се понесе тътен, който наподобяваше изстрел от оръдие! Мощна вълна се разби върху брега. Сега те идваха една след друга: големи вълни, прекосили хиляди километри открито водно пространство. „Още два дни най-много“ — прецени той. До сутринта хоризонтът ще бъде забулен с армия облачета, които ще се опитват да избягат от центъра на бурята. А после ще зашумоли дъждът, топъл и измамливо кротък.

Но в селото кипваше друга буря, много по страшна от бурята, носена от океана. Насилието не бе непознато тук, но бе рядкост. Тайнственото изчезване на Сакета бе създало неочаквано напрежение.

А сега се бе понесъл и друг слух: никой не бе виждал Илайа доста дълго време, никой не бе чул нищо за него. Старецът живееше сам, но той винаги бе част от селската общност. Два или три пъти на година колеше младо добиче и срещу домашен хляб и зеленчуци разпределяше месото между селяните, които жадуваха за нещо по-различно от риба и пилешко. За него бе необичайно да отсъства от селото толкова дълго.

Неясна тревога тормозеше Минго. Беше я усетил и у Т’махо. Някой трябваше да отиде и да доведе дъщерята на Илайа в селото поне докато отминеше бурята и старецът се обадеше отнякъде. Или поне докато не хванат нападателя на Сакета.

Трябваше да говори с Т’махо по въпроса. В собствения му дом нямаше място за още един човек, но всяка къща в селото щеше да разтвори гостоприемно врати за момичето.

Завърши работата си, нави грижливо въдицата, закачи я в бараката с мрежите и смъкна друга. Сакета пак подаде глава от прозореца. Този път държеше леген и гъба.

„Искам да се мия“ — преведе движението на устните й Минго.

— Ами мий се, щом искаш — сви рамене той.

Тя се намръщи, изчезна от прозореца и се върна с чайник в ръка.

— Искаш да се миеш с гореща вода? Стопли вода и се мий.

Сакета се нацупи на шега и посочи китката си, но той знаеше, че тя бе почти излекувана.

— Боли те ръката и не можеш да запалиш огъня? В такъв случай защо не се прибереш в леглото?

— Мразя те! — гневно потрепериха устните й и тя запрати гъбата по него.

Той се захили и бързо приклекна. Познаваше я от твърде много години, за да се смущава от поведението й. Момичето бе още много младо. Бе разглезена, вярно, но част от вината трябваше да поделят двамата с Т’махо. След преживяния от нея ужас обаче той не съжаляваше нито за миг за времето, прекарано с нея. С удоволствие би посветил остатъка от живота си, за да я направи щастлива — стига тя да му разреши… Разглезена или не, сърцето й бе вярно като Северната звезда. Един ден тя щеше да се отдаде на някой мъж… „Вече го е сторила“ — напомни си Минго с тъга. Завиждаше от сърце на този мъж.

Сакета плесна заповеднически с ръце. „Мразя те!“ — пак заяви безмълвно тя.

— Знам го, врабченце, винаги съм го знаел.

Минго се залови с втората въдица, изпита здравината й, като я опъна с две ръце, и мускулите му заиграха под грубия бял памук на ризата. Усещаше, че тя му се мръщи от прозореца и нарочно се обърна така, че бледите слънчеви лъчи да падат върху прорязаното му от белези лице.

„Врабченце с пречупено крило, днес те държа в ръката си, но знам, че един ден ще отлетиш от мен… Ще те проследя с поглед, но ти дори няма да погледнеш назад… Никога няма да разбереш какво се крие в сърцето ми…“

 

 

Ани се събуди с чувството, че нещо не е в ред. Въздухът беше прекалено неподвижен. Куийни не бе отлетяла до кухненския прозорец, за да оповести изгрева на слънцето. Дори чайките, които ловяха риба над плитчините, сякаш бяха занемели.

Предстоеше друг зноен ден. Откакто бе тук, всеки ден бе горещо, но днес щеше да бъде още по-зле! Слънцето едва се бе издигнало над линията на хоризонта, а вече не достигаше въздух. Пухкави облачета се гонеха ниско до хоризонта: вероятно търсеха прохлада на север.

Чувстваше се уморена и недоспала, въпреки че се бе върнала в леглото на баща си тази нощ. Сега с мъка изпълняваше сутрешните си задължения: шепа зърна за Куийни, вила сладка трева за Джейкъб, който тази сутрин търпеливо я очакваше извън навеса.

Учеше се.

Кравите се бяха скупчили наблизо: само едно теленце газеше из тесния пролив, за да се охлади и да избяга от жълтооките мухи.

Не й се искаше да затопля допълнително къщата, като пали огън за чая: за предпочитане бе тази сутрин да мине без него. Но ако го стореше, целия ден щеше да бъде разстроена, както винаги, когато нарушаваше възприетия ред в началото му.

Но истината бе, че вече я измъчваше необяснимо безпокойство: сякаш снощи си бе легнала, без да довърши важен разговор…

С мимолетна мисъл за мъжа, който доскоро бе поддържал огъня й и пълнил сандъка за дърва, тя откри купа въглища, прибави две борови цепеници, напълни чайника и завъртя лоста от ковано желязо над пламъците веднага щом дървата пламнаха. После разви хляба, който бе изпекла вчера — наистина ли беше вчера? — счупи твърдия плосък самун на ръба на масата и отдели комат за закуска.

Когато пристигна Джаксън Снел, тя точно приключваше с миенето на съдовете. Той я поздрави отдалеко, което вероятно бе много умно от негова страна: както бе напрегната, можеше да го посрещне с пушката на баща си.

— Госпожице О’Нийл! Подраних ли много?

— Не, господине, отдавна съм на крака. — Докато го изчакваше да слезе от коня, забеляза, че и той вероятно не е спал по-добре от нея.

— Времето е много потискащо, нали? — подхвърли тя с насилена усмивка. Цял живот бе спазвала прилежно правилата на доброто възпитание — как така ще ги забрави точно днес?! — Разрешавате ли да ви предложа нещо за пиене?

Снел изглеждаше, като че ли не бе и помислил да се поосвежи от последната им среща. Което всъщност нямаше кой знае какво значение, когато горещината бе достатъчна да разтопи свещ, без да се пали фитилът!

— Много мило от ваша страна, госпожице О’Нийл, но се страхувам, че идвам с лоша новина. Вашите… ъъ… приятели още ли ви посещават?

Ани си спомни точно навреме какво му бе казала.

— Не… тоест да, но в момента не са тук. — Въобразяваше ли си или в бледосините му очи за миг проблесна задоволство?… Беше твърде стресната, за да се чуди дълго време. Нещо трябва да се е случило със Сакета! — Споменахте за новина… Каква е тя? — „О, Господи, моля те, моля те!… Не Сакета и не татко!“

Мировият съдия смъкна шапка, раздвижи за кратко въздуха пред лицето си с нея, после я притисна почтително към гърди.

— Уважаема млада госпожице, страхувам се, че съм вестоносец на лоши новини.

Ани протегна ръка към рамката на вратата зад себе си и впи пръсти в грубото дърво. „О, Боже, моля те!…“

— Страхувам се, че на вашия скъп баща, добрия ми приятел Илайа, се е…

— Татко!

— … случило нещастие.

— Нещастие? — Ани пристъпи бързо напред и сграбчи кадифените ревери на фрака с двойно закопчаване. — Какво е станало? Зле ли е наранен? Тук ли е? Искам веднага да отида при него!

Той се освободи от пръстите й и приглади твърдата яка.

— Нека да влезем вътре, скъпа. Ще ми разрешите да ви налея нещо успокоително, нали?

— Не… да… — Ани притисна ръце към бузите си. Неочаквано я обгърна необясним хлад. — Но къде е татко сега?

Снел я подтикна да влезе в стаята, където тя, разстроена, отказа на предложението му да й налее бренди или вода. Докато й съобщи тъжната новина, той вече се гордееше, че пак бе възстановил контрола над положението.

Беше решил, че женитбата е най-простото решение на проблема. А освен това ще създаде най-малко поводи за задаване на неудобни въпроси. Колкото по-скоро стане, толкова по-добре. Сега седеше пред нея и потриваше ръце в очакване. Долната й устна бе на зряла жена, макар и не особено пълна. Грозният парцал, който носеше, педантично закопчан чак до упоритата брадичка, не подсказваше наличие на страстна натура под него, но с червенокосите човек никога не можеше да бъде сигурен. Девственица е, разбира се. Харесваше девствениците. Невинността вървеше ръка за ръка със страха, а той можеше да бъде изключително възбуждащ…

Тя седеше неподвижно, като замаяна. Снел се изкашля.

— Разбрах, че починалият е погребан върху красиво хълмче над река Алигатор. Естествено ще ви отведа там, за да изразите последната си почит. — Тя продължаваше да седи така, вторачена невиждащо в пространството. Очите й бяха широко отворени, сухи и празни. Е, не след дълго щеше да стане свидетел на сълзите й — на потоци сълзи… — Разбира се, ако предпочитате, сигурен съм, че е възможно да се уреди останките му да бъдат пренесени тук…

— Не, не!… Напълно ли сте сигурен, че… че става въпрос за татко?

Дребната й фигура видимо трепереше и Снел се усмихна доволно. Как сладките неща с лекота лягаха на място, когато нищо не се оставяше на капризния шанс!

— Страхувам се, че няма никакво съмнение, скъпа моя госпожице — може ли да ви наричам Ани? Бяха открити някои документи в дрехите на тру… На баща ви, включително и писмо до мен, изразяващо надежда, че аз ще се погрижа за милата му дъщеричка.

— Аз дори не зная вече как изглежда… — Долната й устна трепереше, носът й порозовя.

Снел се размърда на стола без облегалка и отново кръстоса крака, прикривайки по този начин нарастващата възбуда.

— Скъпа моя, разбирате, че след като останките са били във водата дълго време… особено по това време на годината…

Тя бавно се свлече на пода. Той скочи точно навреме, за да я подхване. Отлично, направо прекрасно! Оставаше му само да й направи предложение, докато е замаяна: ще го нарече брак по сметка. Нямаше причини да изяснява чия сметка ще обслужва.

Ани дойде на себе си почти незабавно и тогава вече се разплака истински. Плачеше на глас, изливаше навън натрупаната скръб, копнеж и самота, които бе потискала у себе си толкова време. В стаята нямаше диван, нито достатъчно голям стол, за да побере и двамата. Снел предпочете да държи ръцете й, вместо да изцапа панталоните си, като коленичи върху голите дъски.

— Скъпа моя, сладка моя Ани! Не можеш да си представиш колко съжалявам!… Обещавам, че ще направя всичко възможно за тебе: баща ти го искаше, знаеш го. — Ани затърси кърпичка с непослушни пръсти и се изсекна шумно, без да обръща внимание на думите му: бе като преливащ съд, който не можеше да приеме нито капчица повече… — Ще се оженим веднага, разбира се — скромно и тихо, предвид на… ъъ… тъжните обстоятелства. Сега ми трябват само няколко минути да прегледам документите на скъпия ти баща, за да сме сигурни, че не сме изоставили нещо важно, изискващо незабавно решение. После ще отплаваме с прилива и ще се оженим при първа възможност. — Той я потупа разсеяно по рамото, докато оглеждаше нетърпеливо стаята, опитвайки се да прецени къде биха могли да бъдат документите на оня стар глупак. — Хайде, хайде, скъпа моя, не се разстройвай толкова. Стегни се, трябва да опаковаш нещата, които ще вземеш.

Тъкмо водеше обляната в сълзи Ани към спалнята с ръка около кръста й и с глава, облегната на рамото му, когато на прага се появи Т’махо и застина на мястото си като ударен от гръм. После пресече бързо стаята и измъкна Ани от ръцете му.

— Какви ги върши тоя тук? — запита младежът гневно.

Снел се наду почти видимо като раздразнен пуяк.

— Кълна се, че ще те обеся за това поведение! Когато мръсен дивак се втурва в дома на почтена жена и я заплашва…

Т’махо му обърна презрително гръб.

— Ани? Добре ли си? Нарани ли те?

— Проклет да си! Защо не си гледаш работата? — изкрещя Снел.

Т’махо втренчи в него леден поглед.

— Ани е моята работа.

— Но не и отсега нататък! Обещах на Илайа, че аз ще се грижа за нея, ако нещо му се случи, и възнамерявам да го направя! Махай се и дай възможност на бъдещата ми невеста да опакова вещите си, за да я отведа от това нещастно, забравено от бога място!

Сякаш не чула гневната размяна на ядни думи, Ани се приближи вцепенено към Т’махо и го погледна през натежали от сълзи мигли.

— Добре ли е Сакета? Започна ли да говори? — А после отпусна измъчена глава на гърдите му и проплака: — О, Т’махо!… Татко е мъртъв…