Ричард Харууд
Лъжата за шестте милиона (8)

7. Мемоарите за концлагерите

Най-влиятелното „агентство“ в разпространяване на легендата за изтреблението на евреите се явява книгопечатането и вестникарската индустрия. Чрез редица сензационни публикации беше набит в главите на хората този мит, който по своята цел и характер се явява напълно политически.

При това, антинемските публикации се правеха през 50-те години, когато германофобията имаше голям пазар, но тази индустрия продължи да процъфтява и до наши дни. Нейният продукт основно се състои в така наречените „мемоари“, които могат да се разделят на две категории — написани от уж бивши есесовци, коменданти на лагери и т.н. и тези, които са написани от уж бивши затворници.

От първия тип, един от най-ярките примери за такива писания е книгата „Коменданта на Аушвиц“, Лондон, 1960 г., която първоначално е била издадена на полски език. Хес е бил назначен за комендант през 1940 година. Той е бил арестуван от англичаните, съдили са го в Нюрнберг, а след това е предаден на комунистическия режим в Полша.

Той е осъден на смърт през 1947 година и екзекутиран малко след произнасяне на присъдата. Така наречените „мемоари“ на Хес без съмнение са фалшифицирани, въпреки че комунистите разказват как Хес ги е написал сам, след като му било заповядано да го направи. Те твърдят, че ръкописът съществува, но все още никой не го е видял. Хес е подложен на изтезания и техните последствия са били много добре наблюдавани по време на водените съдебни заседания в Нюрнберг. Той говорил с монотонен глас като сломен човек, неговият поглед бил напълно отсъстващ. И даже Райтлингер отрича неговите показания като казва, че те не заслужават особено доверие.

За отбелязване е фактът, че значителна част от „доказателствата за масовото унищожение“ произхождат от комунистически източници, включително „показанията“ на Вислицени и „мемоарите“ на Хес, които се явяват най-цитираните „документи“ във фолклора за „шестте милиона“.

До неотдавна, практически цялата информация за така наречените „лагери на смъртта“, като Аушвиц, идваше от комунистически източници — от Еврейската историческа комисия на Полша, от Централната комисия по разследването на военните престъпления във Варшава и от Съветската държавна комисия по военните престъпления.

Райтлингер признава, че значителна част от показанията на Хес в Нюрнберг са били нереални. Той казва например, че в Аушвиц били умъртвявани по 16 000 човека на ден. Но това би означавало, че при такива темпове, до края на войната само там са били унищожени 13 милиона души!

Как ли Райтлингер и другите се отнасят към тези приказки? Те предпочитат да не ги опровергават, а вместо това започват да обясняват, че в главата на Хес и нему подобните се заражда т.нар. „професионална гордост“ от добре свършената работа. Но колкото и да е странно, в „мемоарите“ на Хес, които ни се поднасят като нефалшифицирани, картината е коренно противоположна. В тях се говори за отвращението, която тази работа е предизвиквала у тях. Хес „признава“ че 3 милиона са убити в Аушвиц, въпреки че на съда срещу него във Варшава, който се провежда след Нюрнберг, броят на жертвите е снижен от обвиняемия на 1 135 000. А Съветското правителство, както вече отбелязахме, обявява официална цифра от 4 000 000 след като е проведено „разследване“ на лагера. Такова жонглиране с милиони, като че ли не смущава писачите на литературата за „масовото изтребление“.

Обемът на тези книги не ни дава възможност да направим обзор на „мемоарите“ на Хес. Ние ще се ограничим само с отбелязване на тези детайли, които са изфабрикувани с цел затрудняване доказателствата за фалша на тези „спомени“. Например, описанието на масовите убийства. Оказва се, че те са осъществявани не от немските военнослужещи, а от специалните команди, състоящи се от евреи, които сами са били затворници. Те уж поемали охраната на всеки новопристигнал ешелон, съпровождали жертвите до огромните газови камери, а след това изгаряли труповете.

Тоест, получава се усещането, че немците там не са вършели почти нищо, а по-голямата част от членовете на охраната и администрацията даже и не са подозирали какво се върши по това време. И разбира се, отчитайки факта, че нито един евреин от тези „специални команди“ никога няма да признае своите престъпления, то цялата история става недоказуема. Тук е мястото да повторим, че нито един свидетел от тези, които уж са присъствали на масова екзекуция, все още не е призован пред нито един съд.

На първото дело срещу Ернст Цундел в Торонто за публикуване на книгата „Шест милиона — изгубени и намерени“, бяха призовани няколко „свидетели“, но тяхната история буквално се разпадна под кръстосания разпит на адвоката. На второто дело повече нито един от „оживелите“ не се появи. Даже такива „асове“ в легендата за масовото изтребление като Рудолф Вебр (с истинско име Валтер Розенборг), автор на книгата „Аз не мога да простя“, който бил в Аушвиц и Майданек, а също така и професорът от университета Върмонт — Раул Хилберг, „благоразумно“ решиха да не изкушават съдбата и не дойдоха на второто дело.

Сериозен аргумент в полза на доказателството, че „мемоарите“ на Хес са фалшифицирани, се явява твърдението, че членовете на религиозната секта Свидетели на Йехова уж одобрявали масовите убийства на евреите, тъй като те вярвали, че евреите са врагове на Християнството. Но в Съветския съюз и другите страни от Източна Европа комунистите считат, че тази секта е опасна за своята идеология и Свидетелите на Йехова са подложени на значителни гонения. Факт е, че в своите „мемоари“ Хес не се изказва много ласкаво за Свидетелите на Йехова, а това се явява отражение на това, че мемоарите са фалшифицирани.

Съществуват „мемоари“, приписвани на Адолф Айхман:

Преди неговото отвличане от Аржентина през май 1960 година и последвалата шумотевица в пресата, едва ли някой е чувал нещо за него. Той е заемал доста ниския пост на началник-отдел в четвърти департамент на Гестапо, занимаващ се с извозването на евреите по концлагерите. Отвличането на Айхман и съдът над него дава повод за поредната вълна от литературни произведения на тема „лагерите на смъртта“. Една от тях е книгата на К. Кларк „Айхман — жестоката истина“. Ето какво е написано в главата „Простата смърт и дивите сексуални оргии“, стр. 124: „Оргиите често продължаваха до шест сутринта, а след няколко часа поредната група от жертви са отправяха на смърт.“

И което е най-поразително, неочаквано тези „мемоари“ се появиха веднага след отвличането на Айхман. Те бяха публикувани без коментар в американското списание Life в броевете от 28 януари и 5 декември 1960 година. Тези „мемоари“ уж били предадени от Айхман на журналисти от Аржентина малко преди неговото задържане.

Поразително съвпадение! Но според друг източник, причината за появата на тези „мемоари“ е съвсем различна — те се появяват в резултат на записан разговор между Айхман и някакъв негов сътрудник, чието име все още не е известно. И тук се случва още едно невероятно „съвпадение“ — в резултат на разследване военните престъпления, в библиотеката на конгреса на САЩ са открити всички документи от отдела на Айхман. И това се случва след цели 15 години от края на войната! А що се касае за самите „мемоари“, те са скалъпени така, че да е възможно чрез тях да бъде повдигнато обвинение, но техните автори са се постарали да избегнат твърдения, които биха могли лесно да се познаят като фантастични. Те описват Айхман като садист, който с огромно удоволствие пише за унищожаването на евреи. Сериозни грешки от фактически характер много ясно показват, че цялото писание е само един фалшификат. Така например, в тях е написано, че Химлер е командвал резервна армия през април 1944 година, но всъщност той е получил тази длъжност през юли след покушението срещу Хитлер и това Айхман би трябвало много добре да го знае. Появата на тези мемоари точно в подходящия момент не остава никакво съмнение в това, че тяхната цел е била да бъде представена пред съда картината на „непоправимия нацист“, на звяра в човешка кожа.

Тук ние няма да правим обзор на процеса над Айхман.

„Документи“ от типа „показания“ на Вислицени ние вече описахме, а „методите на въздействие“, които са се използвали спрямо Айхман пред съда са описани в Лондонската еврейска хроника от 2 септември 1960 година.

Същността на цялата тази легенда за масовото унищожение и литературата по този въпрос много добре е илюстрирана от писмата, които уж Айхман е написал и предал доброволно на своите похитители в Буенос Айрес. Поразително е как израелските власти съвсем сериозно се стараят да представят това писмо като напълно достоверно! Какво означава само едно предложение: „Аз предавам тази декларация по свое собствено желание!“ (!) Но даже и това не е всичко! Оказва се, че Айхман е горял от желание да представи пред съда в Израел всичко „за да може бъдещото поколение да узнае цялата истина“!

Фалшификациите за Треблинка:

Едни от най-старите „спомени“ по темата „лагери на смъртта“ се явяват мемоарите, появили се от името на Франц Щангел, комендант на Треблинка, който е осъден на доживотен затвор през декември 1970 година. Те са изфабрикувани в лондонския „Дейли Телеграф“ от 8 октомври 1971 година и се състоят от серия интервюта, които уж са били взети от Щангел в затвора. Той умира няколко дни след като неговите интервюта са били уж преведени.

Тези спомени се явяват фантастични, въпреки че трябва да признаем, че според показанията представени през съда, не е доказано, че описанията на неговата дейност са „отчасти изфабрикувани“.

Типичен пример за такова изфабрикуване се явява описанието на неговото първо посещение в Треблинка: „Още щом като излязох на гарата и видях хиляди тела лежащи от двете страни на коловоза. Хиляди разлагащи се трупове наоколо! А на гарата имаше влак с евреи — някои от тях вече мъртви, други още живи. Като че ли те бяха тук от няколко дни.“ Но и това не е предел за фантазиите на автора. По-нататък върви повествованието как Щангел, излизайки от вагона, затъва до колене в пари (!). „Аз не знаех накъде да се обърна, накъде да тръгна. Аз затънах до колене в банкноти, скъпоценни камъни, украшения, дрехи. Всичко това се търкаляше наоколо.“ Но даже и това не е предел за фантазиите! Следва сцена, в която варшавски проститутки танцуват и пеят от другата страна на оградата, забравили всичко в някакво странно опиянение.

Непонятно е на какво могат да разчитат авторите на подобни писания. Да газиш до колене в пари и скъпоценности (!) сред хиляди разложени трупове и в същото време да наблюдаваш веселящи се проститутки.

А по въпроса защо немците са убивали евреите, Щангел отговаря: „Те искаха да им вземат парите! Цялата тази работа относно расите беше вторична“. На въпроса имаше ли някакъв смисъл от всички тези масови убийства, Щангел отговаря: „Аз съм уверен, че имаше смисъл. Евреите трябваше да бъдат стреснати, за да се обединят и да се почувстват едно цяло, за да може всеки един от тях да се почувства член от еврейската нация“.

Бестселърът фалшификат:

От другия тип мемоари, от онези, които рисуват картината на безпомощното еврейство, преследвано от нацизма, най-известен е така наречения „Дневник на Анна Франк“. Истинската история на тази книга е добър пример за това как се изгражда легендата за „масовото изтребление“.

„Дневникът на Анна Франк“ за първи път е публикувана през 1952 година и веднага става бестселър. След това е преиздавана много пъти и е преведена на много езици, по нея е заснет филм и поставена пиеса.

Отто Франк, бащата на това момиченце, е направил цяло състояние от хонорарите свързани с продажбата на книгата. Непосредствено апелирайки към човешките емоции, книгата и филмът оказват значително влияние върху милиони хора, повече от която и друга история.

„Дневникът на Анна Франк“ уж е била написана от 12 годишно момиченце от Амстердам, когато нейното семейство и четирима други евреи се крият в една къща по време на немската окупация. След това обаче, те са открити и изпратени в концлагер, където Анна Франк умира от тиф. Когато Отто Франк е освободен от лагера в края на войната, той се връща в Амстердам и „намира“ дневника на своята дъщеря.

Известният изследовател на легендите за масовото изтребление Дитлиб Фелдерер написва книга за дневника на Анна Франк, в която твърди, че това е фалшификат. Той се обръща към Отто Франк с молба да му бъде разрешено да анализира оригиналния ръкопис, но получава категоричен отказ.

По-късно обаче, по решение на западногерманския съд, такъв анализ е бил направен. Френският историк Роберт Ферисон, автор на книгата „Фалшифициран ли е дневникът на Ана Франк“, изпраща статия от „Ню Йорк Пост“ на 9 октомври 1980 година, която описва резултатите от експертния анализ на този дневник. В същата тази книга той прилага и експертния анализ на Държавния углавен департамент на ФРГ.

За анализ били представени три тетрадки, а също така и 324 отделни листове плюс бележник със записки, датирани в периода от 12 юни 1942 година до 17 април 1944 година, които се приписват на Анна Франк. При анализа е било установено, че някои от записките са написани със сачмена писалка, които се появяват чак през 1951 година.

Дневникът на Анна Франк е един много голям бизнес. В Амстердам съществува даже институт на името на Анна Франк. Точно този институт е принуден да признае, че в дневника има места, написани със сачмена писалка, но „като цяло“, както те казват, той е автентичен.

Неотдавна беше издаден така нареченият „окончателен вариант“ на дневника в опит да се прекъснат обвиненията за неговото фалшифициране.

Малко преди своята смърт Отто Франк признава, че е разрешил на писател от Холандия да редактира дневника и даже да допише някои негови части. Той даже споменава, че някои имена в дневника са били заменени с псевдоними.

През 1959 година шведското списание „Fria Ord“ публикува статия, описваща процес между еврейския писател Майер Левин и Отто Франк, в който Левин уж има претенции относно хонорар за написан диалог за дневника на Анна Франк. Това списание допуска грешка, която е повторена и от американското списание „Economic Council Letter“, препечатало статията в броя си от 15 април 1959 година. Съдебен процес наистина се е провел и Върховният съд на щата Ню Йорк присъдил 50 000 долара на Майер Левин, но това е било за написана пиеса по този „дневник“.

Митовете се увеличават:

Съществува огромно количество сензационна литература за концлагерите. Болшинството от авторите, разбира се, са евреи. Във всяка книга ужасите се преплитат с реални моменти и най-невероятни фантазии, неуморно създавайки митове, в които историческите връзки отдавна са изчезнали. Ние вече споменахме за „Петте комина“ на Олга Лендел, в която 24 000 евреи са убивани всеки ден. „Доктор Аушвиц“ на Миклош Нисли, „Това беше Аушвиц. История на лагера на смъртта“ на Филип Фридман и т.н. и т.н.

Една от най-късно издадените книги е „За тези, които обичах“, 1973 г., на Мартин Грей, която се представя като описание на преживяванията на автора в Треблинка. До момента в който решава да стане писател, Грей е продавал фалшиви антични предмети в Америка. Книгата е толкова невероятна, че нейната идентичност веднага попада под съмнение. Даже евреите, разтревожени от мисълта, че тя може да причини много вреда, заявяват, че историята описана там е измислица и поставя под съмнение пребиваването на автора в Треблинка. Радио BBC пита в една своя емисия, защо авторът на въпросната книга е чакал цели 28 години, за да напише преживяното.

Интересно е да се наблюдава позицията на Лондонските „Еврейски хроники“. В броя си от 30 март 1973 г. в рубриката „Лично мнение“, авторите по принцип определят писанията на Грей като неправдоподобни. В същия момент обаче те правят грандиозна добавка към мита за шестте милиона заявявайки: „Почти половин милион са били убити в Треблинка в течение на една година. Осемнадесет хиляди са изпращани в газовите камери ежедневно.“

Поразително е как толкова много хора четат тези безсмислици без какъвто и да е критичен анализ! Та нали, ако 18 000 са били убивани всеки ден, то цифрата от един милион ще бъде достигната само за 56 дни, а не за година, както се пише и говори. Нима газовите камери са бездействали цели 10 месеца? 18 000 убити за един ден означава 6 480 000 за една година! Тогава се получава, че само в Треблинка са били убити 6 милиона. Но заедно с 4-те милиона убити в Аушвиц ние вече се приближаваме до цифрата от 10 милиона! Това означава, че след като гигантската цифра от 6 000 000 е приета на вяра, то вече е възможно да се жонглира с тези милиони и никой не може да подложи на критика каквото и да е твърдение.

Обаче понякога книгите на бивши затворници могат да представят съвсем друга картина. Точно такава се явява книгата на Маргарет Бубер „Под двама диктатори“, Лондон, 1950 год. Бубер е била немска еврейка, комунистка, която е преживяла няколко години при жестоките условия в съветски лагер, след което, през август 1940 година е предадена на немските власти и попада в лагера за жени Равенсбрюк. Маргарет Бубер пише, че е била единствената еврейка в своя контингент депортирани от Русия, които Гестапо не е освободило веднага.

Нейната книга показва огромната разлика между съветските и немски лагери. След полугладното, мръсно съществуване в съветския лагер сред произвола на рецидивистите, Равенсбрюк й се сторил образец за ред, чистота и добро отношение към лагеристите. Редовна баня, постелъчно бельо, добро хранене, всичко това са оказало разкош в сравнение със съветския лагер. Нейната първа закуска се състояла от бял хляб, наденичка, сладка каша и сушени плодове. Тя даже се позаинтересувала дали 3-ти август не е някакъв местен празник. Също така тя пише, че бараките в Равенсбрюк били много просторни в сравнение с препълнените бараки на съветския лагер. В последните месеци от войната условията в лагера са се влошили поради причини, които ние ще разгледаме по-късно. Между другото, въпреки, че Маргарет Бубер е била комунистка, нейните „еднопартийци“ в Равенсбрюк не я приемат в своята група, тъй като преди е била в съветски лагер.

Друго повествование, което се явява пълна противоположност на стандартната пропаганда е книгата „Гестапо ви кани“ на Шарлота Борман, комунистка, която също е била в Равенсбрюк. В нея авторката потвърждава, че слуховете за газовите камери са се разпространявали от комунистите. И колкото и да е поразително, на Шарлота Борман не е позволено да дава показания пред съда в Ращадте във френската зона, където се провежда процесът срещу охраната и администрацията на лагера Равенсбрюк и където, както е прието, никой не обръща внимание на тези, които отричат легендата за масовото унищожение.