Ричард Харууд
Лъжата за шестте милиона (6)

5. Нюрнбергският процес

Легендата за шестте милиона получава законна поддръжка на Нюрнбергския процес, който се провежда след войната и който се превръща в най-големият юридически фарс в световната история. Както се изразява фелдмаршал Монтгомъри, този процес превръща загубването на една война в престъпление. Забележителен пример за този процес е написаната от видния английски юрист Уил книга „Прогресът на варварството“, 1953 година.

Следствието в Нюрнберг приема още от самото начало неверни статистически данни. В своята обвинителна реч от 20 ноември 1945 година Сидни Олдърман заявява, че в окупираната от немците Европа са се намирали 9,6 милиона евреи, както вече доказахме, тази цифра даже и не се доближава до реалната.

Цифрата 6 000 000 е била представена на Нюрнбергския процес след „жонглирането“ в пресата с 10 милиона и повече, като в края на краищата се приемат 6 милиона. Този невероятен брой е приет в обстановка на психозата и омразата от 1945 година, но привържениците на тази легенда продължават да го защитават и днес, когато вече се появи огромно количество информация, рисуваща съвсем друга картина. Ако някой още вярва, че вината на немските нацисти за методичното изтребление на евреи е била доказана в Нюрнберг, то този някой е длъжен сериозно да разгледа същността на този процес, който се базира на пълно игнориране на общоприети юридически норми. Обвинителите се явяват по същество и съдии и палачи, обвиняемите се признават за виновни още преди да бъдат съдени. Сред съдиите, разбира се, е имало и съветски магистрати, чиито престъпления срещу човечеството включват изграждането на най-голямата система в света от концлагери, изкуствено организирания глад в Украйна, убийството на 15 000 поляци в Хатин, а между другото, съветският прокурор се е опитал да обвини немците за масови убийства във Виница и на други места!

В Нюрнберг се използва интересният трик, при който хората се обвиняват в престъпления по закони, които са приети след извършените от тях „престъпления“. По онова време, като фундаментален юридически принцип се приема този, който твърди, че може да се предяви обвинение единствено за нарушение на закони, които са в сила по същото време — „nulla poena sine lege“.

Правилата за разглеждане на уликите и приемане на веществените доказателства, разработени от англосаксонските юриспруденции в течение на много години, са игнорирани напълно на Нюрнбергския процес. Там официално е заявено: „Трибуналът не е длъжен да спазва правилата за приемане на веществени доказателства и може да допусне всяко доказателство, което може да помогне на процеса“, тоест за доказване вината на обвиняемия.

Този подход довежда до това, че пред съда са се допускали даже и слухове (като улики и документи), които всеки нормален съд би отхвърлил. Изключително важен е фактът, че са били допускани подобни „показания“, тъй като всички тези слухове са се представяли в съда в писмена форма. По-късно те се явяват един от основните методи, с помощта на които се създава легендата за изтреблението на евреите.

В хода на процеса са разпитани едва 240 свидетели, което е много малко за мащабите на подобен трибунал. Затова пък са приети 300 000 (триста хиляди!) „писмени свидетелства“ — всички те са в подкрепа на обвинението.

С помощта на такива методи обвиняващата страна е „защитавала“ своите свидетели от кръстосаните разпити на адвокатите на подсъдимите.

При подобна организация всеки евреин, който е бил депортиран или всеки бивш концлагерист би могъл да направи всякакво заявление в опит да отмъсти за преживяното. А фактът, че на адвокатите на обвиняемите не е било разрешено да подложат свидетелите на кръстосан разпит, се явява грубо нарушение на нормите на нормалната юриспруденция. Примерно по подобен начин преминава и процесът срещу Адолф Айхман. Даже пред съда е обявено, че неговият адвокат може да бъде отзован от процеса ако „възникне нетърпима ситуация“, което означава: ако адвокатът има успехи в доказване невинността на подсъдимия.

Същността на Нюрнбергския процес е разголена от американския съдия Уинстърм, който бил председател на едно от заседанията. Той толкова е разочарован от организацията при водене на процеса, че подава оставка и отлита обратно в САЩ, оставяйки заявление за пресата, което се счита като възражение по повод воденето на самия процес.

Неговото писмо е публикувано във вестник „Chicago Tribune“, а по-късно и в книгата на Марк Лаутерн „Последна дума за Нюрнберг“, стр. 56. Ние ще ви покажем само няколко пункта от това заявление:

… 3. Членовете на прокуратурата, вместо да формулират и да се опитат да приемат юридическите норми свързани с воденето на процеса, се занимават с преследването на лични амбиции и отмъщение.

Обвиняващата страна направи всичко възможно, за да не допусне изпълнението на единодушното решение на Военния съд да поиска от Вашингтон представянето на допълнителни документи, намиращи се на разположение на американското правителство.

6. Деветдесет процента от администрацията на Нюрнбергския трибунал се състои от хора без лично мнение, които по политически и расови причини поддържат обвинителите.

7. Обвинението очевидно е знаело кого да избере на административните постове във военния трибунал и в него са се оказали много „американци“ чиито емиграционни документи са смущаващо „пресни“ и които или със своите организаторски действия, или чрез действията си като преводачи създават враждебна атмосфера към обвиняемите.

8. Истинската цел на Нюрнбергския процес беше да покаже на немците престъпленията на техния фюрер. Тази цел се яви като предлог за създаване на Трибунала. Ако знаех по-рано какво ще се случи в Нюрнберг, аз никога нямаше да отида там.

Що се касае за шеста точка, в която съдията Уинстърм твърди, че деветдесет процента от административния персонал на трибунала се състои от лица с предубеждение към целия процес, този факт се потвърждава и от други там присъстващи. Според американския юрист Ърл Керъл, 60% от персонала на прокуратурата били немски евреи, които емигрират от Германия след приетите расови закони. Той също така споменава, че по-малко от 10% от американския персонал на Нюрнбергския процес са били родени в САЩ. Главният прокурор, който работи под началството на генерал Тейлър, бил Роберт М. Кеминер, евреин, емигрант от Германия. Негов помощник е Морис Амхан. Марк Лаутерн, който наблюдава работата на Трибунала, пише в своята книга: „Ето, всички вече пристигнаха Соломоновци, Шлосбергерци, Рабиновци, всички членове на прокуратурата“ (стр. 68).

По този начин се нарушава един фундаментален юридически принцип — никой не може да разглежда своето дело. Нещо повече, болшинството от свидетелите са също евреи. Според професор Маурис Бардиш, който също е бил наблюдател на Нюрнбергския процес, единствената грижа за тези „свидетели“, е да не проявят твърде явно своята ненавист и да създадат впечатление на обективност (Nuremberg ou la Terre Promise, Paris, 1948, стр. 149).

Съвсем неотдавна, някъде в началото на 19 век, в много страни на евреите не е било разрешавано да дават показания в съд. Причината за това се крие във факта, че юдейската религия разрешава нарушаване на клетви, вричания, обети, обещания. Всяка година на Йом Кипур, евреите извършват талмудската церемония „Кол Нидре“, където те обявяват недействителността на всички клетви и обещания, които евентуално могат да дадат в течение на следващата година. Забележете, че това се прави за година напред! От многобройните указания на Талмуда, по тази тема, ние ще приведем само две: „На евреите се разрешава да лъжат гоя (гои на иврит означава добитък)“ и „На евреина е разрешено да се преструва, че е християнин, ако това е необходимо за да излъже християнина.“

 

 

„Признания“ под натиск:

Военнослужещите на Вермахта, особено офицерите от СС, са били подлагани на изтезания, за да се изстискат от тях „показания“, които да поддържат легендата за масовото изтребление на евреите.

Американският сенатор Джоузеф Маккарти, в свое заявление, направено на 20 май 1949 година, обръща внимание на американската преса върху редица случаи на използване на побой, с цел получаване на „самопризнания“. Офицери от дивизията на СС „Лайбщандарт Адолф Хитлер“ са пребивани до такава степен, че потънали в кръв, падали на пода, а техните полови органи са безжалостно тъпкани. Побоите продължавали дотогава, докато подсъдимите подписвали „своите“ признания. На основание на такива „самопризнания“ изтръгнати от генералите Зеп Дитрих и Йоахим Пайпер, дивизията „Лайбщандарт Адолф Хитлер“ е осъдена като „криминална организация“, въпреки че тя била една нормална фронтова дивизия.

Американците твърдят, че по време на битките в Ардените, танковият полк под командването на генерал Пайпер разстрелва пленени американски войници близо до местността Малмеди в Белгия.

Официално заявление от немското правителство не е правено, тъй като, съгласно договора за създаване на ФРГ, правителството на Аденауер поема ангажимент да не предприема никакви разследвания и процеси за военните престъпления на и срещу съюзниците. Немските войници и офицери от полка на Пайпер отричат, че те са разстрелвали пленниците. В своите спомени участниците отбелязват, че техният танков полк е водил бой с подразделения на американската армия и в този бой победили немците, след което Пайпер заповядал телата на загиналите американци да бъдат събрани на едно място, за да се облекчи работата на групата, регистрираща убитите. Американците, откривайки всички трупове на едно място, решават, че те са били разстреляни.

Генералът от СС Освалд Пол, икономически администратор на системата от концлагери е бил пребит, лицето му е било мазано с нечистотии, докато той не подписал това, което се е искало от него.

Разглеждайки тези случаи сенатор Маккарти заявява в пресата: „Аз съм слушал и даже съм виждал документални доказателства, удостоверяващи, че с подсъдимите са се отнасяли лошо, били са подлагани на побои, използвани са такива методи, които могат да се използват само от извратени. Подсъдимите са били подлагани на такива мерки за въздействие, като импровизирани процеси и екзекуции, които се отменят в последния момент. На тях им е говорено, че ще бъдат отнети купоните за храна на техните семейства или даже, че ще бъдат прехвърлени в съветската зона. Всичко това е било вършено със знанието на прокурора с цел обезпечаване на психологическа атмосфера, целяща изтръгване на «самопризнания». След като позволяват подобни действия, САЩ дават повод на целия свят да ни критикува и да се съмнява в нашите мотиви и в нашия морал.“

Такива методи са използвани и на процесите във Франкфурт, а огромно количество немци са осъдени само на основание на техните „самопризнания“. Американският съдия Едуард Л. Ван Роден, един от членовете на Военната комисия Симпсън, която впоследствие е назначена за разследване методите на дознание на съдиите в Дахау, разказва за действията, използвани за изтръгване на „признания“. Репортаж за това е публикуван във вестник „Washington Daily News“ от 9 януари 1949 година. Сред описаните методи били също така и изтезания с горящи кибритени клечки, забиване на игли под ноктите, побои, при които са избивани зъби и разбивани челюсти.

Според Ван Роден, „показанията“ и „признанията“, които са разглеждани в съда, били получени от хора, държани и измъчвани по подобен начин в продължение на три, четири или пет месеца.

На главите на обвиняемите са нахлузвали чували, след които е следвал жесток побой. От 139 случая разследвани от комисията, 137 „обвиняеми“ са получили атрофия на половите органи вследствие удари в слабините. Това е била стандартната процедура на американските следователи, някои от които по-късно стават прокурори — подполковник Бъртън Елис, глава на комитета по военните престъпления и неговите асистенти — капитан Рафаел Шумахер, лейтенант Роберт Бърн, лейтенант Уилям Пърл, майор Морис Еловиц, майор Хари Тон и майор Киршбаум. Съветник по юридическите въпроси бил полковник А. Розенфелд. Читателят може да види, че у болшинството от тези хора съществува „преднамерено отношение към процеса“. Според съдията Венстър, те са евреи и не трябва да бъдат привлечени по никакъв начин в тези разследвания.

Въпреки факта, че „признанията“ за организирането на изтреблението на евреите са изтръгвани по този начин, писатели от типа на Райтлингер и други, и до ден-днешен считат, че показанията дадени на Нюрнбергския процес се явяват основното доказателство за това, че шест милиона евреи са били убити. И досега се поддържа илюзията, че Нюрнбергският процес е проведен справедливо.

Когато попитали генерал Тейлър, главен прокурор по този процес, откъде е взел цифрата шест милиона, той отговорил, че всичко това е взето от признанията на генерала от СС Ото Олендорф, който между другото, също е бил измъчван. Но що се касае до всички тези „признания“, то най-добрата илюстрация може да бъде цитатът от английския вестник „Sunday Pictorial“, където е публикувана статия за съдията Ван Роден: „Хората са доведени до такова състояние, че са готови да подпишат каквото и да е «признание», искано от следователите.“

 

 

Показанията на Вислицени:

Хайде сега да се обърнем към някои от Нюрнбергските документи. Най-често цитираният документ в поддръжка на легендата за шестте милиона са показанията на капитана от СС Дитер Вислицени, асистент в отдела на Айхман, а по-късно началник на Гестапо в Словакия. Тези показания са получени по начини много по-жестоки от описаните по-горе, тъй като Вислицени попада в ръцете на чешки комунисти, които го разпитват в затвора на Братислава през ноември 1946 година. Те са го измъчвали до такава степен, че в края на процеса е доведен практически до невменяемо състояние. Едва ли „показания“ получени при подобни условия могат да внушат някакво доверие, но това не пречи на Поляков да напише в затвора няколко мемоара, които съдържат интересна информация („Реколта на ненавистта“, стр. 3). Тези „мемоари“, както ги кръщава Поляков, съдържат няколко правдиви твърдения, разчитайки с това всичко написано да придобие правдоподобен характер, като например твърдението, че Химлер поддържа еврейската емиграция и че еврейската емиграция продължава по време на цялата война, но като цяло те приличат на „стандартните“ показания, получени от подсъдимите под натиск. Много се говори за „масово унищожаване на евреите“ и по този повод са въвлечени много главнокомандващи от СС. Допуснати са и много явни грешки, сред които и твърдението, че войната с Полша е добавила повече от три милиона евреи под немски контрол.

 

 

Групите СД (Einsatzgruppen):

Показанията на Вислицени съдържат описание на дейността на групите СД, които са работили в окупираните съветски територии. За това трябва да поговорим по-подробно, тъй като съществуващата до неотдавна представа за тези митични групи е пълна с огромни преувеличения и фалшификации. Съществуват четири такива групи, създадени от Гестапо и СД, чиито задачи са били борбата с подривните елементи в тила. Съветският прокурор Руденко по време на Нюрнбергския процес проявява голяма активност по отношение на групите СД. В обвинителния си акт от 1947 година, той твърди, че в резултат на тяхната дейност са убити около един милион евреи.

Тези твърдения по-късно се разширяват и съветската страна започва да заявява, че унищожението на евреите от групите СД представлява първата фаза от плана за пълното изтребление на евреите в Европа. Втората фаза уж се състояла в транспортирането на евреите в Полша.

Райтлингер признава, че под израза „окончателно решение“ трябва да се разбира емиграция, а не унищожение, но след това, изненадващо и в същата тази своя книга, потвърждава, че политиката на изтребление започва след нахлуването на Хитлер в Съветския Съюз.

Позовавайки се на заповедта на Хитлер, дадена през юли 1941 година, да се разстрелват всички пленени комисари, Райтлингер прави заключение, че тя е съпроводена с устна заповед към групите СД да убиват всички евреи (из кн. „Окончателно решение“). Приема се, че заявленията направени въз основа на някакви документи и показанията на Вислицени, в които се посочва че групите СД са получили заповед за унищожение на комунисти и партизани, включително и унищожаването на съветски евреи, са напълно правдиви.

Забележителното е, че тук отново става дума за някаква „устна заповед“ за унищожаване на евреи, съпроводена уж с писмен документ, но това отново е едно мъгляво и недоказуемо твърдение от страна на Райтлингер.

Една по-ранна заповед на Хитлер от март 1941 година, подписана от маршал Кайтел, съвсем ясно описва функциите на новосъздадените отряди СД. Тя показва, че във войната със Съветския съюз, на Химлер, глава на СС, се поръчва да подготви апарат от политическа администрация за водене на борба с комунистическата система. (Манвел, Франкъл).

Но този текст говори единствено за унищожаване на комунистическия строй, в частност на неговите проводници — политическите комисари.

 

 

Съдът над Олендорф:

Най-показателният сред процесите против ръководителите на отрядите СД в Нюрнберг, е съдът над генерала от СС Ото Олендорф, който командва група СД в Украйна при XІ армия на фелдмаршал Манщайн. По време на последната фаза от войната той е бил експерт по външна търговия при Министерството на икономиката. Олендорф е подложен на мъчения и в своите „показания“ от 5 ноември 1945 година, той „признава“, че под негово командване са убити 30 000 евреи. Съдът над Олендорф се провежда през 1948 година, вече след края на Нюрнбергския процес, където той потвърждава, че неговите предишни показания са били дадени под натиск.

В своята реч пред трибунала, Олендорф обвинява в лъжа Филип Ауербах, генерален прокурор от Баварския държавен отдел по компенсациите, който е евреин и който иска компенсация за 11 000 000 (единадесет милиона!) евреи, които уж са преминали през немските концлагери. Олендорф опровергава тази цифра, твърдейки, че само много малка част от тези хора, от името на които Ауербах иска компенсации, са виждали концлагер.

Олендорф е екзекутиран през 1951 година, но той успява да види как Ауербах е осъден за присвояване на фондове и фалшификация на документи, според които са се искали компенсации за несъществуващи хора. В своите показания пред съда, Олендорф твърди, че на неговите части често се е налагало да защитават евреи от украинците, а убитите партизани от войската под негово командване, са значително по-малко от посоченото в обвинението. Той заявява, че партизанското движение е било толкова широкомащабно, че за борба с него се е налагало да се ангажира цяла регулярна армия и че броят на загиналите войници от тази армия многократно надхвърля убитите от групите СД. Съветската страна потвърждава показанията на Олендорф по този повод. Според нея жертви на партизаните са станали около 500 000 немски войници. Например, командирът на групата СД в Прибалтика загива от ръцете на партизаните в 1942 година.

Английският юрист Уил, описвайки тактиката на групите СД, споменава, че по време на войната със Съветския съюз е било много трудно да се различат партизаните от „мирните граждани“, тъй като партизаните сами убивали тези, които отказвали да им сътрудничат или да постъпят в техните формации. Уил твърди, че групите СД са били принудени да отговорят на терора с терор и че е юридически неправилно да се оправдават партизаните, въпреки извършените от тях жестокости, само защото те са се оказали на страната на победителите.

Нито Конвенцията от Хага, нито Женевската конвенция защитавали гражданските лица, водещи бойни действия или саботажи срещу регулярната армия. Те били разстрелвани на място без съд и присъда.

Съюзническата войска даже е имала своя система от заложници — жителите от окупираните територии са били предупреждавани, че за всеки убит войник ще бъдат разстреляни сто мирни жители. Това се е прилагало още по време на Първата световна война. Ситуацията в Съветския съюз е била много по-сложна, тъй като правителството на Сталин активно участва в създаването и поддържането на партизанското движение, и много често пред мирните жители е стоял изборът — или да бъдат разстреляни от партизанските организатори изпратени от Москва, за отказ да воюват против немските агресори, или да бъдат разстреляни от немските наказателни отряди за саботаж или военни действия. Партизаните безсъмнено са били герои, но международната юридическа реалност е такава, че съгласно Женевската конвенция, която даже не е подписана от Сталин, те нямат никакви права срещу регулярната армия.

Например, след завземането на Крит, английските войници били взети в плен и с тях са се отнасяли добре, а местните жители, които стреляли срещу немските десантчици са били разстреляни.

Олендорф заема същата позиция, и в своето обжалване на смъртната присъда, той обвинява американците в двуличие за това, че се обвинява немската страна за нарушение законите на Женевската конвенция тогава, когато съветската страна също не се придържа към тези закони. Действията на групите СД са преувеличени. Съгласно съветските обвинители, тези групи са унищожили милиони евреи, но статистическите данни просто не потвърждават тази цифра. Поляков и Волф цитират заявлението на Вилхелм Хетл, който потвърждава, че Айхман „му е казал“, че 6 000 000 евреи били унищожени, 2 000 000 от които, от групите СД.

Тази абсурдна цифра надхвърля дори цифрата съобщена от прокурора Руденко и американския трибунал не я приема за сериозна.

Действителният брой на убитите от групите СД е посочен в книгата „Манщайн, неговият поход и съдът над него“, написана от английския юрист Реджиналд Паджет. Олендорф е бил под командването на Манщайн, така че Паджет описва и неговите действия. Авторът стига до извода, че на Нюрнбергския процес броят на убитите от групите СД е бил увеличен 10 пъти (!) и че ситуациите, при които се е вършело това са силно преувеличени. Тези фантастични преувеличения заемат шест страници от книгата на Уилям Шиърър „Възход и падение на Третия Райх“, стр. 1140 — 1146. И там тези прословути „шест милиона“ се отбелязват като десет пъти по-малко. Разбира се, съвсем не всички са били евреи и комисари. И не трябва да се забравя, че тези загуби са нанесени в хода на ожесточена партизанска война на Източния фронт, където партизаните, както потвърждава и съветската страна, са убили пет пъти повече немци, отколкото партизани са убити от немците. Въпреки това, до ден-днешен, се разпространява митът, че масовото унищожение на евреите започва от действията на групите СД в Съветския съюз.

Съдът над Манщайн е типичен за Нюрнбергския трибунал. Фелдмаршал Манщайн, който по това време е на 62 години и който е инвалид, се счита за един от най-видните немски генерали през Втората световна война. От 17 обвинения против Манщайн, 15 са предявени от съветската страна и 2 от комунистическото правителство на Полша. Призован е само един свидетел, но неговите показания са толкова несъстоятелни, че се налага да се премахнат от материалите по делото. Обвинението събира 800 „документа“, съставени уж на основата на „показания“ на свидетели. Тези „документи“ се приемат без каквито и да е доказателства за тяхната правдоподобност, в много случаи даже и без авторство (!). Съществуват показания, взети от Олендорф и други офицери от СС, но тъй като те тогава са още живи, адвокат Паджет изразява желание да бъдат представени по време на кръстосан разпит. Американците отказват да удовлетворят тази негова молба, в отговор на което адвокатът заявява, че съдът се страхува от Олендорф и другите офицери, тъй като е възможно те да разкажат за натиска, на който са били подложени, за да бъдат принудени да подпишат показанията против Манщайн. Манщайн е оправдан по 8 пункта на обвинението, включително и по двата полски, за които Паджет казва: „Те бяха до такава степен неправдоподобни, че е поразително как въобще са били допуснати!“

 

 

Съдът над Освалд Пол:

Съдът над Освалд Пол, проведен в 1948 година също се явява като много важен, тъй като той има отношение към администриране на концлагерите. Пол е бил началник на финансите при ВМФ на Германия до 1934 година, когато Химлер организира неговото прехвърляне в СС. В течение на 11 години той е началник-управление на икономиката и администрацията на СС, като започвайки от 1941 година, се занимава с организацията на промишленото производство в системата на концлагерите. Връх на двуличието по време на Нюрнбергския процес се явява заявлението на прокурора, че „… никой нямаше да има нещо против, ако Германия беше изселила евреите от своята територия, отнела немското им гражданство, изключвайки ги от всички правителствени учреждения или бе предприела други подобни действия…“. Но на самото заседание, върху Германия се изсипват потоци от оскърбления и икономически санкции. Създава се впечатление, че една от главните причини за избухване на войната са едва ли не мерките предприети срещу евреите.

Освалд Пол е измъчван до такава степен, че не е било възможно да бъде разпознат в съда. Както заявява сенатор Маккарти, Пол е подписал няколко „изключително важни показания“, сред които е и твърдението, че уж е виждал газовата камера в Аушвиц през август 1944 година. Пол има мъжеството да отрече тези свои „признания“ в залата на съда.

Според обвинението Пол представлява звяр в човешка кожа, но тези които са го познавали представят съвсем друга картина. Според показанията дадени от Хайнрих Хопкер, семеен приятел, който между другото е и антифашист, по време на неговите срещи с Пол, самият е виждал затворници, работещи в концлагер. Той обяснява, че те са се трудили спокойно, без никакво насилие от страна на охраната. Хопкер съобщава, че Пол не е изпитвал никаква омраза спрямо евреите и никога не е възразявал против връзката на неговата съпруга с нейната приятелка, еврейката Ани Мари Жак, която често е гостувала в техния дом.

Хопкер е убеден, че Освалд Пол не е допускал никакви злоупотреби с властта си в концлагерите и е поразен от факта, че срещу него е повдигнато обвинение.

Съпругата на Пол съобщава, че в началото на 1945 година в лагера Берген-Белзен избухва епидемия от тиф, която е предизвикана от влошеното снабдяване с продоволствия. Към края на войната в лагера престават да постъпват хранителни продукти и лекарства, въпреки че дотогава лагерът е бил чист, подреден и добре снабдяван, но това, което се случва след края на войната вече е извън контрола на немската страна.

Известният юрист Алфред Зайдел, който е главен адвокат на подсъдимите от Нюрнбергския процес, полага много усилия да се добере до оправданието на Пол. Зайдел и Освалд Пол са били дългогодишни приятели и адвокатът е убеден в неговата невинност относно обвинението за участие в еврейския геноцид. Той не променя своето отношение и след обвинителното заключение на трибунала. Зайдел заявява, че обвинението не е представило нито едно доказателство против Освалд Пол.

Едно от най-ефектните показания в защита на Пол дава подполковникът от СС Курт Шмидт Клевенов, който е бил юрист в Управлението на икономиката и администрацията на СС. Неговите писмени показания са датирани от 8 август 1947 година, но не са включени в сборника „Документи от Нюрнбергския трибунал над военните престъпници“. Според Шмидт Клевенов, Освалд Пол е оказал пълна подкрепа на Конрад Морген от Управлението на криминалната полиция, в чиито задължения били разследванията за нарушения в лагерите. По надолу ще приведем като пример криминалното дело, в резултат на което е произнесена смъртна присъда за коменданта на Бухенвалд, Кох, обвинен от трибунала на СС в престъпно нарушение на служебните норми. Шмидт Клевенов разяснява, че Пол е организирал административния апарат по такъв начин, че е станал възможен контролът над полицията и нейните действия по места в самите концлагери. Пол е изисквал строга дисциплина от личния състав и охраната на концлагерите.

Съдейки по показанията дадени от и срещу Освалд Пол, този съд е разчитал единствено на раздуваната легенда за геноцида спрямо евреите и „следователите“ не са се спирали пред нищо, за да се доберат до своето.

 

 

Представени веществени доказателства и лъжливи показания:

Показанията на Нюрнбергския процес, които уж включват неопровержими доказателства в поддръжка на мита за шестте милиона, са получени под натиск над бивши офицери от Вермахта или чрез обещания за по-леки наказания, ако те подпишат съпътстващите „документи“.

Като пример за последното твърдение се явяват показанията на генерала от СС Ерих Бах Залевски. Той се съгласява да сътрудничи на следствието, след като е заплашен с разстрел за потушаване на въстанието на полските партизани във Варшава през август 1944 година. Показанията, дадени от Бах Залевски се явяват основни показания против Химлер (из сборника „Съдът над главните военнопрестъпници“, том ІV, стр. 29, 36). През март 1941 година, малко преди нападението срещу Съветския съюз, Химлер свиква конференция на висшите ръководители на СС в своя замък във Вевелсбург, сред които бил и Бах Залевски, специалист по борба с партизаните. В своите показания на Нюрнбергския процес той заявява, че Химлер призовавал за ликвидация на населението от Източна Европа, но Гьоринг, който също се намира в залата на съда по време на четене на неговите показания, го обвинява във фалшификация и лъжа.

Особено фантастични са твърденията, че Химлер бил заявил как една от целите на Източния фронт трябва да бъде „намаляване на славянското население на тридесет милиона“. Но на самото дело Химлер казва, че „войната в Русия вероятно ще доведе до милиони жертви“. Това, както признават Манвел и Франкъл (стр. 117), казва и началник секретариата Волф.

Бах Залевски също така заявява, че на 31 август 1942 година Химлер е присъствал на разстрела на сто евреи, извършен от група СД в Минск и че, при това, самият Бах Залевски едва не припаднал. Обаче е известен фактът, че не е било възможно този ден Химлер да присъства в Минск, тъй като по същото време той е на конференция в Житомир (книгата на К. Фовинкел „Вермахта във войната“ том ІV, стр. 275).

Всички книги за Химлер включват показанията на Бах Залевски, като например книгата на Вили Фришауер „Химлер — дяволският гений на Третия Райх“, Лондон, 1959 г., стр. 148. Обаче през април 1959 година, Бах Залевски в западногерманския съд се отказва публично от своите показания, дадени пред Нюрнбергския трибунал, заявявайки, че тези показания нямат нищо общо с фактите и че те са направени с цел съхраняване собствения му живот. Но тази история, разбира се, е обгърната с „благородно мълчание“, а и до ден-днешен излизат книги разпространяващи легендата за „шестте милиона“ и показанията на Бах Залевски против Химлер се използват от баснописците на световната история.

Колкото и да е невероятно, но истината за Химлер е показана от неговия масажист и лекар Феликс Керстен. Керстен е бил антифашист, противник на режима и не поддържал легендата за това, че интернирането на евреите представлява план за тяхното унищожение. От неговите мемоари ние заключаваме, че Химлер е бил против ликвидацията на евреите и че той предпочитал тяхната емиграция („Мемоари“, Лондон, 1940–1945 г. стр. 119). Керстен не споменава даже Хитлер като вдъхновител на планове за масово унищожение, обаче правдоподобността на неговия разказ се влошава от твърдението, че Гьобелс е истинският поддръжник на „ликвидацията“. Но това твърдение е просто несериозно, тъй като по това време Гьобелс се занимава с Мадагаскарския проект.

Така стоят нещата с „показанията“ по време на Нюрнбергския процес. Към материалите на процеса са приложени хиляди фалшиви писмени показания, без проверка за тяхната достоверност, а в много от случаите и без проверка на тяхното авторство. Типичен пример за такива „писмени свидетелства“ са показанията на Алойс Холригер, член на администрацията в лагера Маутхаузен в Австрия, който представя пред трибунала разследването на концлагера през 1947 година.

Защитата доказва, че Холригер е подписал „самопризнанията“ си под натиск и че те вече са били използвани по време на процеса срещу генерала от СС Ернст Калтенбрунер през 1946 година. Обвинението заявява, че в лагера Маутхаузен затворниците били убивани в газовите камери и уж, според признанията на Холригер, Калтенбрунер, който бил втори по ранг след Химлер, е вземал участие в тези екзекуции.

По време на съда над Освалд Пол (процесът за концлагерите) става невъзможно да се приемат сериозно обвиненията за газовите камери. Адвокатите на обвиняемите не само доказват, че „показанията на свидетелите“ по тази тема са били фалшифицирани, но също така и че всеки смъртен случай в Маутхаузен е бил системно разследван от местната полиция. Всички смъртни случаи са били регистрирани в специални журнали, един от които е представен в съда.

Защитата, също така, представя многочислени писмени доказателства от бивши затворници, които свидетелстват за съвсем нормални отношения спрямо тях.

От 60 000 съветски пленници във Финландия, 45 000 умират от глад и болести. Това не е преднамерена акция. Във Финландия храната не е достигала и за собственото й население и никой от финландското правителство не е съден след войната. Обвиненията на съюзниците са абсолютно безпочвени. Реакциите на подсъдимите срещу предявените им обвинения могат да послужат като доказателство за тиранията на този съд. Писмените показания на генерал-майора от СС Хайнц Фанслау, който е посещавал повечето от немските концлагери през последния период от войната, отразяват недоумението и шока на един несправедливо осъден човек.

Фронтовият офицер Фанслау също е поискал да се запознае с условията в концлагерите и посещава лично някои от тях. Може би, затова съюзниците го набелязват за един от основните архитекти на плана за унищожението на евреите, мотивирайки своето решение да го съдят, с твърдението че многото му контакти в системата на концлагерите го правят сигурен участник в изтреблението на евреите. Когато се появяват първите слухове за неговото предаване на съда, бързо се събират стотици писмени свидетелства от бивши затворници в лагери, които той е посещавал. Когато Фанслау се запознава с материалите на обвинението против личния състав на охраната на лагерите по време на едно от Нюрнбергските заседания (№ 4) на 6 май 1947 година, той не вярва на очите си и заявява: „Това не може да бъде! Само ако знаех тогава!“. Трябва да подчертаем, че в течение на целия Нюрнбергски процес немските лидери срещу които е повдигнато обвинение, не са вярвали в заявленията на съюзническите прокурори. Гьоринг, който е принуден да посрещне целия поток от пропаганда за геноцид спрямо евреите, го отхвърля като несъстоятелен.

Ханс Фрицше, най-главният чиновник в Министерството на Гьобелс и един от основните обвиняеми на Нюрнбергския процес, пише, че Гьоринг, даже след запознаването си с показанията на Олендорф за дейността на групите СД е убеден, че историята за организиране унищожението на евреите е пълен фалшификат („Меч над правосъдието“, Лондон, 1953 година, стр. 145). Пред съда Гьоринг обяснява, че за първи път е чул за геноцида над евреите на самия Нюрнбергски процес (Ширер, стр. 1147). Еврейските писатели Поляков, Райтлингер, Манвел и Франкъл твърдят, че Гьоринг е взел непосредствено участие в разработката и провеждането на плана за унищожението на евреите, но Чарлз Бюли, в своята книга „Херман Гьоринг“, 1956 г., доказва, че за това твърдение не са предоставени никакви доказателства.

Калтенбрунер също опровергава историята за геноцида. Той сменя Хайдрих на поста началник на службата за безопасност и става главният подсъдим от СС, тъй като Химлер умира в затвора много скоро след пленяването му от англичаните. Той споделя в разговор с Ханс Фрицше, че обвиняващата страна съсредоточава много сили за получаване на „нужните показания“ от подсъдимите, а също така и за замазване и блокиране на показанията, които опровергават повдигнатите обвинения. Това многократно е заявявано от съдиите Венерстурм и Ван Роден.