Ричард Харууд
Лъжата за шестте милиона (7)

6. Аушвиц и полските евреи

Концлагерът Аушвиц край Краков се явява мястото, където уж били убити милиони евреи. Веднага след войната плъзват слухове, че в лагерите Дахау и Берген-Белзен също са били осъществявани масови убийства в газови камери, но скоро става ясно, че това не са газови камери. Тогава историята за геноцида се премества на изток, в лагерите на територията на Полша, особено в Аушвиц. Но тъй като тези лагери са се намирали в съветска окупационна зона, никой не може да каже колко състоятелни са тези твърдения. В продължение на единадесет години след края на войната, руснаците не разрешават на никого да посети Аушвиц, а по това време те работят по изменението облика на лагера, за да му придадат вид, съответствуващ на легендата за милионите унищожени там. Те даже построяват комин, който води до несъществуваща пещ!

Това не е единственият подобен трик. В Бабий Яр например, повечето от погребаните там жертви са загинали от ръката на палачите на ГПУ и НКВД. Те са били погребвани още от 20-те години, обаче и до ден-днешен там стои паметник, показващ че на това място немците са разстреляли 200 000 мирни жители. В течение на почти петдесет години руснаците заблуждават, че убийството на полските офицери в Хатин е дело на хитлеристите, те даже създават село Хатин в Белорусия за да отвлекат вниманието от истинското Хатин, докато Горбачов не е принуден да признае, че престъплението е извършено от сталинисткия режим. Руснаците също така твърдят, че масовите убийства във Виница са дело на немска ръка, въпреки че всички веществени доказателства събрани от международна комисия по време на детайлни разкопки и изследване на труповете, сочат кървавата ръка на Сталин.

Аушвиц е бил най-големият и най-важният индустриален център, произвеждащ материали за войната. Там са се намирали заводите за производство на синтетично гориво и каучук, построени от фирмата „И. Г. Фарбен“ (J. G. Farben Industrie) в които работели затворниците. Там са се намирали също така и заводите на Круп, други мощни компании, селскостопанска изследователска станция, оранжерия и ферма за отглеждане на расови говеда. Записките за посещенията на Химлер в Аушвиц показват, че главната цел на неговите визити са били инспекция и оценка на промишленото производство. Когато посетил Аушвиц през март 1941 година заедно с ръководители на фирмата „И. Г. Фарбен“, той заповядал да се разшири лагера с цел побирането на 100 000 затворници. Това решение противоречи на преписваното му участие в унищожаване на затворниците.

Все повече и повече милиони:

Според слуховете, около 3 000 000 (три милиона) хора са изтребени в Аушвиц, даже някои споменават цифрата четири и даже пет (!) милиона. 4 000 000 е сензационната цифра съобщена от съветското правителство, след като то провело „разследване“ на територията на лагера по същото време, когато това правителство се опитва да прехвърли вината за убийствата в Хатин върху немците. Райтлингер признава, че броят на убитите в Аушвиц и други източни лагери произлиза от следвоенните комунистически режими в Източна Европа. „Веществените доказателства“ от „лагерите на смъртта“ на територията на Полша са събрани основно след войната от полски държавни комисии или от Централната еврейска комисия в Полша („The Final Solution“, стр. 631). Обаче не е представен нито един свидетел, който да потвърди съществуването на газови камери.

Бенедикт Каутски, който прекарва осем години по концлагери, от които три в Аушвиц, заявява в своята книга „Teufel und Verdammte“, (Цюрих, 1946 г.), че не по-малко от 3 500 000 евреи са били убити именно в този концлагер. Това е един забележителен факт, защото, както сам той пише, никога не е виждал газова камера.

Той пише: „Аз бях затворен в големите немски концлагери. Обаче трябва да призная, че нито в един от тях не съм виждал газови камери“ (стр. 272) Единствената екзекуция, която той някога е наблюдавал, е екзекуцията на двама поляци, които били разстреляни за убийството на двама евреи. Каутски, когото прехвърлят от Бухенвалд в Аушвиц през октомври 1942 година, за да работи във фабриката на Буш, подчертава в своята книга, че основната цел на концлагерите е била използването на затворниците в качеството на работна сила. Но той не казва как тогава може да обясни пълното противоречие в политиката за унищожаване на евреите, която уж се е провеждала по това време. Масовото унищожаване на хора в Аушвиц уж се е провеждало между март 1942 година и октомври 1944 година. Тогава, ако приемем цифрата 3 000 000 като достоверна, то това означава, че там са били убивани 94 000 души за месец или 3 350 за ден, в продължение на две години и половина. А как са се избавяли от всички трупове, за които и до днес не е открит нито един масов гроб, нито една могила от кости и никой никога не е виждал планината от въглища, която би била необходима за изгарянето на всички тези трупове? Въпреки това Райтлингер заявява съвсем сериозно, че в Аушвиц немците убивали и изгаряли по 6 000 (!) на ден. Шест хиляди на ден означава, че до октомври 1944 година са били унищожени повече от 5 000 000! Но даже и това не е предел на фантазиите сред привържениците на легендата за планомерното изтребление. Олга Лендел в своята книга „Петте комина“, Лондон, 1959 година, надскача всички възможни граници. Признавайки, че е бивш затворник от Аушвиц тя казва, че там изгаряли в крематориумите не по-малко от 720 трупа на час, 17 280 на денонощие! Тя даже заявява, че 8 000 трупа са били изгаряни за едно денонощие (стр. 80). Но при такива темпове немците биха убили повече от 8,5 милиона души за година. А това означава, че от март 1942 година до октомври 1944 година в Аушвиц са убити повече от 21 милиона души! С цели 6 милиона в повече, отколкото цялото еврейско население на света!

Тук има и друго разминаване с реалността, което привържениците на легендата за масовото изтребление на евреите не могат да обяснят.

Под давление на фактите, даже Райтлингер е принуден да признае, че за периода от януари 1940 година до февруари 1945 година в Аушвиц са били регистрирани само 363 000 затворници („The SS Alibi of a Nation“, стр. 268), и не всички от тях са били евреи. Разбира се, твърди се че не всички от затворниците са били регистрирани. Но това твърдение не може да бъде доказано. Но даже и да допуснем, че нерегистрираните са били толкова колкото регистрираните, то това би означавало, че през Аушвиц са преминали 3/4 милиона, цифра, която даже и не се доближава до тези 3–4 милиона, които уж са били убити там. Съща така трябва да добавим, че голямо количество затворници са били преместени в други лагери по време на войната, а малко преди приближаването на фронтовата линия в близост до лагера, 80 000 човека са били евакуирани на запад. И накрая, няколко хиляди са останали в лагера в очакване на Съветската армия.

На затворниците от Аушвиц е бил предложен избор — или да си тръгнат с немците, или да останат и да чакат съветските войски. Ел Визел, един от най-големите опоненти срещу легендата за изтреблението, не остава в Аушвиц, а предпочита да си тръгне с немците.

А ето и още един пример на манипулация с цифри — Шиърър в своята книга „Възход и падение на Третия Райх“ потвърждава, че през лятото на 1944 година, не по-малко от 300 000 унгарски евреи са унищожени в продължение на 46 дни. (стр. 1156) Но това би означавало, че почти цялото еврейско население на Унгария, наброяващо 380 000 е било унищожено. Съгласно данните на Централното Статистическо Бюро в Будапеща, в Унгария пребивавали 120 000, а не 300 000 евреи. От тях 35 000 емигрирали, а 25 000 все още са се намирали в съветската окупационна зона в която по-рано те били доведени от немците за работа в трудовите отряди. По този начин остават около 60 000, които „изчезват“. Но съгласно Намен, около 60 000 са се върнали в Унгария, от където били по-рано депортирани, въпреки, че Райтлингер твърди, че тази цифра е завишена („The Final Solution“, стр. 497). Може и да е така, но отчитайки значителната емиграция на унгарските евреи през войната, можем да кажем, че броят на загиналите унгарски евреи е твърде незначителен.

Постепенно сред мъглата за геноцида на евреите, започват да изплуват нови факти за Аушвиц. Неотдавна излезе книгата „Лъжата за Аушвиц — разказ за преживяното от Тис Кристоферсон“, 1973. Немският юрист Манфред Рьодер, който пише нейния предговор, по-късно отпечатва тази книга в списание „Deutsche Burger — Initiative“. Това е разказ за Аушвиц от човек, който е бил там и е работил в лабораторията на фабрика, в която е изпратен от института на Кайзер Вилхелм за да изследва нови методи за получаване на синтетичен каучук. През май 1973 година, малко след публикуването на това повествование, еврейският „ловец на нацисти“ Симон Визентал пише до Франкфуртския съюз на юристите молба за започване на дело срещу Манфред Рьодер. И както може да се предполага, делото започва да се разглежда през юли, въпреки критиките в пресата. „Deutsche Wochenzeitung“ от 27 юли 1973 година публикува статията „Симон Визентал — новият гаулайтер на Германия?“ Повествованието на Кристоферсон е един от най-важните документи за Аушвиц. Той прекарва там цялата 1944 година и през това време посещава всеки един от лагерите влизащи в състава на комплекса Аушвиц, включително и Биркенау, където уж са се провели най-масовите екзекуции на евреи. Кристоферсон доказва, че всичко това е измислица.

Той пише: „Аз бях в Аушвиц от януари до декември 1944 година. След войната чух историята за масовите убийства, които били извършени от СС и бях поразен. Въпреки показанията на «свидетелите» и вестникарските репортажи, аз не вярвам, че това е ставало. По този повод казах много, но никой не ми повярва.“

Ние няма да разглеждаме детайлите от разказа на Кристоферсон, ще отбележим само, че те включват подробни описания на режима на затворниците, които безусловно се отличават от това, което пише в многобройните книги за масови изтребления. Ето какво пише той за уж съществуващия там лагер на смъртта: „По време на моите посещения в Аушвиц аз не видях нищо, което би могло да ме наведе на мисълта за използване на газови камери с цел ликвидиране на хора.“ В историите на „очевидците“ могат да се срещнат такива „детайли“ като миризма на горящо човешко месо, разстилаща се над лагера. Според Кристоферсон това е пълна измислица.

Недалече от лагера се е намирал стоманолеярен завод и миризмата от него естествено не е била от най-приятните (стр. 33). Райтлингер потвърждава, че там е имало пет стоманолеярни пещи и пет пещи за обгаряне на кокс, които заедно с фабриката на Бун, представляват лагера Аушвиц ІІІ (стр. 452). Кристоферсон не отрича съществуването на крематориум в Аушвиц. „Там бяха около 200 000 човека и във всяко градче с толкова население има крематориум. Естествено и там умираха хора, но това не бяха само затворници.“

Съпругата на началника на Кристоферсон, например, също е починала по онова време.

Нивото на подпочвените води около Аушвиц е много високо и погребението на трупове в тези места е невъзможно. „В Аушвиц нямаше тайни“, пише Кристоферсон. „През септември 1944 година комисия от Червения кръст пристигна там за инспекция. Те особено много се интересуваха от лагера Биркенау, но провериха също така и другите лагери от комплекса Аушвиц.“

Потвърждението че се е извършило масово унищожение на хора не издържа никаква критика, като се има предвид колко много и различни комисии са преминали през лагера. Кристоферсон описва посещението на своята съпруга в Аушвиц и добавя „… този факт, че роднините можеха да пристигнат по всяко време, показва доколко открит е бил режимът в лагера. При нас едва ли можеха да идват посетители, ако в Аушвиц се провеждаше унищожаване на хора“ (стр. 27).

След войната до Кристоферсон достигат вести, че в Аушвиц е имало голямо здание с огромен комин. „Навярно, пише той, искаха да го представят като гигантски крематориум. Обаче аз не видях там такова здание.“

Райтлингер твърди, че всичко е било разрушено и напълно изгоряло. Що се касае до свидетелите, това е видяно само от един евреин, някой си Бендел. Други свидетели досега не са открити (Райтлингер, 457). Стандартна история — когато нещата достигат до веществени доказателства, тях просто ги няма — зданието е „разрушено“, документът е „загубен“, заповедта е „устна“, „очевидецът“ е починал…

Днес в Аушвиц има крематориум, който показват на туристите и говорят, че там са били унищожени милиони човешки същества.

Съветската държавна комисия, която провежда „разследване“ в Аушвиц, обявява на 12 май 1945 година, че се е стигнало до заключението, че в течение на съществуването на Аушвиц фашистите са убили там не по-малко от 4 000 000 човека. Но даже и такъв привърженик на легендата за масовото изтребление като Райтлингер назовава тази цифра „несериозна“ (стр. 460).

Трябва да се отбележи, че единственият обвиняем, който не е изправен пред съда по време на процеса за Аушвиц проведен в 1963 година във Франкфурт, е Рихард Бер, който става комендант след Рудолф Хес. Въпреки факта, че е в отлично здравословно състояние, той неочаквано умира в затвора малко преди началото на процеса. И както отбелязва вестник „Deutsche Wochenzeitung“ от 27 юли 1973 година, той умира при загадъчни обстоятелства. Неговата внезапна смърт непосредствено преди даването на показания е подозрителна, имайки предвид една статия в парижкия вестник „Ривавол“, в която се казва как Бер твърдял, че в Аушвиц не е имало никакви газови камери.

Показанията на Кристоферсон се явяват значително допълнение към другите доказателства за това, че Аушвиц е бил военнопромишлен комплекс в който влизали около 30 различни фабрики. Той е бил толкова голям, че през неговата територия преминавала железопътната магистрала Краков-Виена. И въпреки това, че там се е използвал принудителния труд на затворниците, унищожаване на хора в лагера не е имало.

Варшавското гето:

Твърди се, че уж полските евреи са пострадали повече от всички в резултат на „планомерното масово изтребление“ и не само в Аушвиц, но и в Треблинка, Собибор, Белзек, Майданек, Челмно, а неочаквано и някои други се превръщат в „лагери на смъртта“.

„Гвоздеят на програмата“ в тази легенда се явява, разбира се, въстанието във Варшавското гето през април 1943 година.

Това въстание се представя като кулминацията на протеста против „лагерите на смъртта“. То уж започва, когато детайли от секретно съвещание между Хитлер и Химлер достига до жителите на гетото. Тази история много добре илюстрира как е създадена легендата за „масовото унищожение“ на евреите. Евакуацията на гетото през 1943 година често се представя като унищожаване на полски евреи. А след публикуване на книги като „Стена“ на Джон Хърси и „Изход“ на Леон Урас, събитията в това гето буквално се обгръщат с митология.

Реалната ситуация е такава — когато немците окупирали Полша, те събрали всички евреи в гето от съображения за безопасност. Вътрешната администрация на гетото се е намирала в ръцете на евреи. В гетото са се използвали специални пари, които били пуснати в обръщение с цел по-ефикасна борба със спекулата. Не трябва да се забравя, че тези мерки са въведени при военни условия. Разбира се, гетото съвсем не е било привлекателно място, но то в никакъв случай не може да е инструмент на геноцида. В много публикации се заявява, че гетото се е използвало за унищожаване на евреите наред с концлагерите, тъй като там са ги морили с глад.

Това не съответства на действителността. В гетото е съществувало значително ниво на икономическа дейност и тези, които работели, са имали възможност да си осигурят сносен живот.

Организирането на служба за социална обезпеченост е било вече работа на еврейската администрация на гетото. Точно за това е било създадено самото гето. Евреите да живеят сред свои, в своя среда. Богатите и там живеели в разкош, в гетото е имало не само ресторанти, но и нощни клубове! Така че евреите са били длъжни да проявят повече грижи за своите събратя, а средства за това в гетото е имало достатъчно.

Ние вече споменахме, че според преброяването на населението през 1931 година, броят на евреите в Полша е бил 2 732 600 и че след бягството им в Съветския Съюз, не повече от 1,1 милиона остават под немски контрол. Обаче тези факти не пречат на Манвел и Франкъл да твърдят, че в Полша е имало повече от 3 000 000 евреи когато Германия започва войната и че през 1942 година два милиона все още са очаквали смъртта си (стр. 140).

През лятото на 1942 година Химлер заповядва да започне преселването на полските евреи от гетото и другите райони в лагери за принудителен труд. Както заявяват всички привърженици на легендата за унищожението, всички тези евреи са били убити, но всъщност те са използвани само като работна сила. Доколко строг е бил режимът в гетото може да се съди по факта, че по време на неочакваното си посещение във Варшава през януари 1943 година, Химлер открива, че 24 000 евреи, които били регистрирани като работещи във военно предприятие, всъщност били заети нелегално като шивачи и майстори по обработването на вълна и кожа (Манвел и Франкъл, стр. 140). След шест месеца мирна евакуация, когато в гетото остават само около 60 000 евреи, избухва въстанието.

То започва на 18 януари 1943 година. Манвел и Франкъл признават, че евреите, които участвали във въстанието, в продължение на доста време тайно пренасяли и укривали оръжие. След това, в един ден, техните бойни групи нападнали охраната занимаваща се с отправяне на поредния ешелон към лагерите. Въстаниците са подпомогнати от партизаните на Армията на Крайова и Полската работническа партия. След това на немската армия не й оставало нищо друго освен да атакува въстаниците, които между другото, са били така добре въоръжени, че се е наложило немците да използват даже и авиация.

Можем да си представим колко „строг“ е бил режимът в гетото, след като е възможно да се натрупа толкова голямо количество оръжие и боеприпаси (!), а също така и да се създаде боеспособна организация и даже да се построят отбранителни съоръжения!

Немските загуби при потушаване на въстанието, включително и поляците, воюващи на немска страна, наброяват 101 човека убити и ранени. Упоритата съпротива на въстаниците срещу превъзхождащата ги сила довела примерно до 12 000 убити и ранени (евреи и поляци), болшинството от тях загинали в горящите домове. 56 000 след това били преселени по други места.

Много евреи в гетото били против действията на еврейската въстаническа организация и съобщавали на немците за нейната дейност.

Във Варшава е имало две въстания — в гетото през 1943 г. и непосредствено преди идването на съветските войски през 1944 г.

Варшавското въстание, а също така и депортацията на евреите в концлагерите, създават благоприятна почва за възникването на всякакъв род легенди относно съдбата на полските евреи — най-голямата еврейска общност в Европа.

Еврейският Обединен комитет по разпределението, в данни приготвени за Нюрнбергския трибунал, съобщава че през 1945 година в Полша остават само 80 000 евреи. Също така се съобщава, че в Германия и Австрия не е имало преместване на полски евреи, което противоречи на факта, че много полски евреи са арестувани от американските и английски окупационни власти за спекула.

А когато комунистическият режим в Полша се оказва неспособен да предотврати масовия погром в Килце на 4 юли 1946 година, повече от 150 000 полски евреи бягат в западната окупационна зона. Тяхната поява предизвиква значително объркване в правителствените кръгове на окупационните държави и за да се избегне грандиозния скандал, емиграцията на тези евреи в САЩ и Палестина е осъществена в рекордни срокове. След тези събития броят на полските евреи преживели немска окупация е значително „преразгледано“ и в Американския еврейски алманах за 1948–49 г. се посочва числото 390 000, което е значителен скок на по-рано посочената цифра от 80 000.

Сигурни сме, че и това число може да бъде увеличено.