Дженифър Блейк
Кралски страсти (9)

Глава девета

Обратният път с каретите до резиденцията беше студен, неприятен и безкраен. Мара се беше свила в мокрите си дрехи, зъзнеше със стиснати зъби и се опитваше да не се притиска твърде в рамото на Родерик, който я крепеше. Струваше й се нередно да поема неговата топлина, неговите грижи. Не беше редно и да му натрапва присъствието си, въпреки че това не му беше неприятно. Беше готова да се вкопчи в него, да сподели с него малкото топлина в тялото си, стига той да имаше нужда от нея, но той нямаше нужда. Дали от силния коняк, от напрежението при гребането, или след усилията да я намери във водата, Родерик само дето не вдигаше пара — така се беше загрял. Водата се стичаше от косата му, капеше от златните му къдри, които отмяташе с пръсти, от носа и брадичката му. Той сякаш изобщо не я забелязваше.

— Какво… какво стана с Естес и с престолонаследника Арвин? — попита тя.

— Идват зад нас с Михаел и с Труде, които ги измъкнаха от водата. Естес не спира да бъбри. Той лесно се възбужда. Арвин не проронва ни дума.

— Надявам се, надявам се, че сте доволен.

Той я погледна.

— Трябва ли да съм?

— Като птиче през май, тра-ла-ла. Нали вие принудихте престолонаследника да… да покаже слабостта си, хъса си на всяка цена да спечели.

— Но трябва да признаете, че ако не беше тази му слабост, ако беше достатъчно галантен да даде джентълменски на моя тим равен шанс, сега той щеше да е в по-изгодна позиция като човек, предпочел да приеме поражение, но не и да изложи на опасност здравето на своята възлюбена и нейния брат…

— Това с шлепа вие ли го измислихте?

— За такъв ли интригант ме мислите? Наистина ли смятате, че е възможно?

— Тъкмо това се мъча да си изясня — беше й все по-трудно да произнесе нещо през тракащите зъби. Тя притисна по-силно ръце към тялото си.

— Какво бихте предпочела — мъж, който умее да се възползва от благоприятния момент, или такъв, който го претегля?

— Какво общо имат тук моите предпочитания?

— Не сте се замислила. Аз ви оставих да се качите в лодката на Арвин.

Тя го погледна, опита се да различи лицето му в тъмната сянка, осветена само от външния фенер на каретата.

— Още един изпит, при това двоен? Кажете ми: издържах ли го?

— Убеден съм, че не сте оръдие на Арвин.

— Вярвахте ли го?

— Появихте се много скоро един след друг — сякаш се оправда той.

— Не вярвам изобщо да сте си го помисляли.

— Наистина ли?

Така беше, но тя виждаше с безмилостна яснота, че въпреки привидния му хумор, нещо го измъчва. Попита:

— Приличам ли на прусачка?

— Не, а гневът ви е, изглежда, толкова силен, че вече не приличате и на извадено от водата коте, нито звучите така.

Бяха стигнали входа на резиденцията. Той скочи от каретата и й помогна да слезе. Въпреки че беше отговорил с лекота, и сякаш между другото, тя не се остави да я заблуди. Не беше хвърлил необоснованото обвинение, за да подклажда гнева й. Това не можеше в никакъв случай да е причината.

Почти бе очаквала той да я внесе в къщата. Вместо това Родерик мина напред и тя чу спокойните му, но резки разпореждания, докато изкачваше бавно стъпалата към коридора над входа, оставяйки мокра диря върху мрамора. Тя се запъти към стаите си, но при Андреевския кръст й препречиха пътя.

— Както всяка вечер, и сега в гардеробната ме очаква гореща баня — каза Родерик. — Сарус тъкмо долива гореща вода. Отстъпвам ви я.

Мисълта за гореща баня беше като балсам. Но тя се изправи гордо.

— Много мило от ваша страна, но ще почакам, докато ми приготвят баня в моята стая.

— Не мога да го допусна. Бъдете благоразумна.

— Аз съм самото благоразумие. Но вие не понасяте присъствието ми във вашите апартаменти, затова не бих искала да ви го натрапвам излишно.

Другите също бяха пристигнали; по калдъръма на предния двор скърцаха колела, чуха се гласове.

— Харесва ли ви да ви разнасят като чувал с брашно? — попита Родерик с мек, почти нежен глас. — Ще се наложи да го направя, но първо бих искал да зная дали наистина ви харесва.

— Не говорете глупости.

— Тогава елате с мен в гардеробната ми.

В гласа му звучеше онази спокойна непреклонност, която вече беше чувала и с която се обръщаше към свитата, за да преодолее нечие колебание или да отстрани предизвикателство. Щеше да е детинщина да му противоречи от инат. Беше й съвсем ясно, че ако е решил по някаква причина да я има в стаята си, ще я занесе дотам. Дори да не знаеше дали мотивите му са чисто алтруистични, пак щеше да е грешка, ако изтърве възможност да изпълни задачата, пред която я бяха изправили. Освен това отново се беше разтреперила цялата от студ.

— Е, д-добре — каза тя, вирна въпреки предателското треперене глава и влезе в стаята, която водеше към покоите му.

Гардеробната беше тясно помещение, което можеше да бъде бързо затоплено. Огънят вече пращеше и съскаше в печката. Ваната беше седяща, от покрита с порцелан мед, с изрисувани по ръба гирлянди от бръшлян и с висока облегалка. Дебели турски пешкири лежаха приготвени върху един стол, а в кристалната купичка на ръба на ваната имаше парче сандалов сапун. На друг стол беше метната тъмносиня хавлия с бели маншети, с избродирана на джоба корона. Висок свещник с шест свещи осветяваше стаичката.

От полите на наметалото й сякаш заваля пороен дъжд, докато чакаше принцът да я остави сама. Но той затвори вратата след себе си и се приближи към нея. Спря съвсем близо и я огледа замислено. Учудена, с червени кръгове от изтощение под очите, тя впери поглед в лицето му. Той протегна съвсем спокойно ръка, разкопча наметалото и пусна тежката прогизнала дреха да падне на пода, след това затърси в косата й последните останали фуркети.

— Но какво правите?

— Помагам ви.

— Лила ще ми помогне, ако пратите да я повикат.

— Ще стане по-бързо, ако аз го направя.

Гласът му беше толкова мил, пък и топлината от огъня парализираше волята й. Успя все пак да бъде хаплива, когато каза:

— Едва ли.

— Съмнявате се в опита им?

— Във вашите подбуди.

— О, те са най-очевидните — той прокара разперени пръсти през черната коприна на косата й, разпиля я по раменете й, после я хвана за ръката, за да я обърне към себе си. Усети пръстите му по копчетата на роклята. Трябваше да му заповяда да спре. Някакъв вътрешен глас й го подсказваше. Щеше да го направи, ако можеше да събере сили. Не го разбираше и не можеше да му вярва. Беше сложен човек, непроницаем и неразбираем. Беше научила толкава малко за него, но дори то й вдъхваше страх. Сега трепереше не само от студ.

Той разкопчаваше роклята с добре премерени, сигурни движения. Прокарваше кадифени тънки пръсти по гръбначния й стълб, но кожата й сега беше толкова свръхчувствителна, че всяко докосване сякаш я пробождаше. Стоеше неподвижно, навела с неволна грация глава, докато не усети лекото придръпване, с което той се залови да развързва корсета.

Тя се сви, опита се да се дръпне от него, но той обви със силна ръка талията й, охлаби с мълниеносна бързина връзките на корсета и на фустите. Чак тогава я пусна. Тя тутакси се отскубна.

Прочел възмущението в погледа й, той каза:

— Непостоянство, твоето име е жена. Или само съм сънувал сладката съблазън преди две нощи?

— Тогава решихте, че не ви привличам. Защо сега?

— Лъжете се, и тогава ви желаех.

Преди две нощи нещо го бе възпряло. Сега вече не. Какво се беше променило междувременно? Мара цялата настръхна от предположението, което й мина през ума. Дали е научил нещо?

Далечно почукване долетя откъм вратата на спалнята, съседна с гардеробната. Родерик погледна натам. Доброжелателно и уверено каза:

— Това трябва да е Сарус. Излизам за малко да уговоря нещо с него. Когато се върна, вече да сте във ваната, или ще ви съблека чисто гола и собственоръчно ще ви напъхам в нея.

Заканата беше сериозна. Нямаше основания да се съмнява. За миг се поколеба между гордостта и страха, между нуждата от топлина и строгата повеля да спечели доверието на този мъж. Впрочем нямаше избор. Бързо хвърли прогизналите дрехи и прекрачи от мократа купчина в горещата вода на ваната. Трепереше като от опарване, докато се потапяше бавно, докато водата покри раменете й. Мократа й коса се разпиля като ветрило над водата, образува черен копринен воал над белите полукълба на гърдите й. Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и наведе глава. Едва сега, потопена в горещата вода, разбираше колко е премръзнала, но вътрешният студ продължаваше да надделява.

— Вземете, изпийте това.

Тя вдигна очи. Родерик беше застанал над нея. Под едната мишница носеше сгънати пешкири, в другата ръка сребърна табличка. Там имаше две сребърни чаши с някаква течност, от която се вдигаха спирали пара.

— Какво е това? — миришеше на алкохол.

— Това знаят само Сарус и боговете. Изпийте го.

Мисълта за нещо топло беше примамлива. Мара пое една от чашките и я поднесе към устните си. Отпи и веднага се закашля, защото течността беше толкова силна, че й секна дъхът. Родерик се беше отдръпнал. Нямаше къде да остави чашката, без да стане и да покаже голотата си.

— Вкусно е — каза задъхано. — Сарус навярно е смесил всички ракии на този свят, подсладил ги е и ги е кипнал.

— Доста точно описание на моряшки пунш.

— Махнете го, моля ви — подаде му тя чашката.

— След като я пресушите.

Мина й през ум да запокити чашката, но после обърна очи към огъня. Алкохолът щеше да се превърне в чудесен висок пламък.

— Тогава ще остане моят — каза той, сякаш беше прочел мислите й. — Вие имате по-голяма нужда от него, отколкото аз.

— Ако искате отново да ме разгневите, за да се сгрея, постигнахте целта си.

Той гледаше зачервеното й лице и видя припламващия гняв в сивите й зеници.

— Какъв късмет, пък аз исках само да пропъдя зимната хрема.

— Така ли? А после? — тя отпи предпазливо още веднъж.

— После исках да взема една вана, ако се решите, разбира се, да я освободите.

Това не беше отговор. Тя отпи още веднъж, докато размисляше върху думите му, отпусната върху високата облегалка. Топлината плъзна от стомаха към ръцете и краката. Яките възли на напрежението започнаха да се отпускат. Беше уморена, страшно уморена. Мозъкът й вече не работеше, отказваше да се занимае с въпроса защо Родерик е променил отношението си към нея. Вече не й се струваше важно. Той се беше раздвижил и стоеше сега някъде зад гърба й. Стори й се, че слага дърва в огъня. Пламъците пращяха и съскаха, изпълваха стаята със светлина. Въздухът беше изпълнен с плътен дим и миризма на свещи, смесени с аромата на сандалово дърво от стоплилия се сапун в купичката.

Протегна ръка да вземе сапуна, отпи още глътка от пунша и започна да се плакне. Обливаше се с гореща вода, за да измие сапунената пяна, изми и речната вода от косата си. Водата във ваната беше изстинала и тя побърза да се увие в пешкир и да излезе от нея.

Родерик я наблюдаваше, облегнат на камината; гледаше потоците вода, които просветваха на светлината на огъня и се спускаха по тесния й гръб и по краката; любуваше се на косата, прилепнала като тъмна копринена вълна по седефената кожа на бедрата. Не вярваше тя да е забравила за присъствието му, но навярно го е възприела като неминуемо и е решила да го пренебрегне. Мисълта не беше приятна, но даваше предимства.

Той пресуши чашата с пунша, остави я, после взе един пешкир и го разгъна срещу огъня. Когато Мара си изсуши косата, пристъпи към нея и я загърна с топлата кърпа.

— Благодаря — каза тя тихо и равнодушно. Но не го погледна. Той не отвърна, обърна се и смъкна ботушите, разкопчавайки едновременно панталона. Вперила поглед в пламъците, Мара го чу как влезе във ваната и почна да се къпе. Тя се отпусна бавно и предпазливо на един стол до огъня и се залови да разчесва с пръсти косата си, за да изсъхне по-бързо. Не се обърна, когато след дълги минути чу как Родерик стана и почна да се разтрива енергично с кърпата, която тя беше пуснала да падне. Но се сви цялата, когато той се отпусна на коляно до нея и събра в шепа плътната завеса на топлата й коса.

— Вече е достатъчно суха — каза той.

— За какво? — попита тя с буца в гърлото.

— За моите цели.

Той стана с гъвкаво и силно движение, вдигна я от стола със същата лекота, с която беше вдигнал преди малко хавлията си. Мара затаи дъх, когато той се насочи с нея към вратата и влезе в спалнята. И там гореше огън, който осветяваше и най-тъмните ъгълчета. Той проблясваше в позлатената корона на герба над възглавето и осветяваше яркобелите кадифени и копринени завеси, които се спускаха от балдахина. Широкото легло беше оправено. Родерик я положи, все още завита в пешкира, върху мекия матрак и се пъхна до нея. Покри и двамата с меката пухена завивка, а после се подпря на лакът, за да я огледа с равнодушен поглед.

— Защо? — прошепна тя въпроса, който я терзаеше. Устните й бяха сухи.

— Аз съм придворен шут на Господа, същество, съставено само от любопитство и жертвоготовност. Каква друга причина може да има?

— Много причини — промърмори тя.

— Може би по-късно, но не тази нощ. Спете сега, Скъпа.

Когато Мара се събуди, бледото зимно слънце се промъкваше между пердетата и осветяваше стаята. Огънят в мраморната камина се беше превърнал в черна пепел, в спалнята беше студено. Постелята, в която лежеше, беше топла, но тя бе сама сред нейното великолепие и кралска величавост.

Тя седна. Косата й беше разчорлена и тя я отметна с едно движение върху раменете. Протегна ръка да докосне хладния чаршаф, върху който беше лежал Родерик. Завивката падна и тя усети изведнъж голотата си, изпита чувството, че е загубила нещо. В същия миг се усети и ужасно притеснена. Беше прекарала нощта в леглото на принца и нищо не се беше случило. Какво ставаше с нея, защо беше все още недокосната? Да, беше му благодарна, защото не бързаше да се покори на съдбата си. Въпреки това беше достатъчно жена, за да се почувства уязвена, че той така лесно пренебрегва очарованието й.

Откъм салона долетя лек шум. Мара притегли бързо завивката. Миг по-късно вратата се отвори. Лила влезе плавно в стаята. Държеше в ръка кана горещ шоколад и чиния с хлебчета, носеше и изпраното й бельо, а също и гранатовата рокля. Момичето сложи таблата върху коленете на Мара и се обърна да остави дрехите.

Мара се запита откъде момичето знае къде да я намери, но беше всеизвестно, че слугите знаят всичко. С организаторския си талант Родерик положително се бе погрижил да й бъдат донесени закуската и чистите дрехи.

— Къде е принцът? — попита тя.

— Той излезе, госпожице. Не зная къде отиде.

Явно не й оставаше нищо друго, освен да си изпие шоколада, да изяде хлебчетата и да се залови за ежедневната си работа, сякаш нищо не се е случило. Вече съвсем не беше сигурна, че нещо въобще се е случило.

Облечена и с коса, прилично прибрана на възел, Мара излезе от спалнята. По пътя през салона спря за малко, видя остатъците от закуската на Родерик и сутрешната му поща, сред която три изчетени вестника и купчина покани. Сред тях Мара зърна и дебел, тежък плик. Приближи се и го измъкна за крайчеца от купчината. Както и очакваше, това беше поканата от графиня дьо Босир. Повече от очевидно беше, че Родерик няма намерение да я приеме.

Трябваше да предприеме нещо. Тази мисъл не й даде мира нито сутринта, нито следобеда. Не биваше повече да се разсейва. Новината, че пруският престолонаследник е напуснал с кихавица и хрема Париж, почти не я засегна. Лудориите на Юлиана, която беше препускала, придружена от Лука, цели часове през Булонския лес, я оставиха напълно равнодушна. Кризата в кухнята, предизвикана от факта, че вместо поръчаното телешко бяха доставили по-голямо количество карантия, я отвлече само за малко. Появата на някакъв тип с голям вързоп, който настоя да види Сарус, а после изчезна за цели два часа с иконома в покоите на Родерик, предизвика в нея само леко недоволство. Когато вечерта премина в нощ, тя си задаваше един-единствен въпрос — къде е отишъл Родерик и какво ще прави, когато се върне.

Първото, което той направи, беше да проведе дълъг разговор със сестра си зад затворени врати, след което Юлиана изхвърча бледа и със стиснати устни от стаята му. Но се извини на Лука, че дълго време е очаквала от него да бъде единственият й защитник. След това Родерик съобщи на кухненския персонал, че иска да бъде сервирана вечеря за двама в неговата спалня. И най-сетне изпрати да извикат Мара.

Сърцето й се разтуптя, когато й предадоха поканата му. Беше ли настъпил мигът? За щастие, вече се бе изкъпала и вдигнала косата си в нова висока фризура, от която по гърба й се спускаше поток къдрици. Би искала да може да сложи нещо по-хубаво, някоя от предишните си прекрасните рокли. Тази, която носеше, й стоеше добре, но не можеше да го изненада, принцът я беше виждал вече няколко пъти с нея.

Нямаше смисъл да се вайка. Нито да предвижда събитията, като си мисли за чудесното бродирано бельо, което й бяха ушили калугерките в Ню Орлиънс. Родерик искаше може би само да има компания за вечеря.

Блюдата бяха сервирани в салона върху масичка пред камината. От двете й страни имаше два стола. Пламъците танцуваха във винените чаши, отразяваха се, златисточервени, в среброто. Родерик чакаше до масата, скръстил ръце на гърба и леко разкрачен. Униформата му беше безукорна, ослепителнобяла, на гърдите му бяха кръстосани тюркоазни ленти със златни нишки. Косата му беше влажна, падаше на лъскави къдрици над челото, сякаш току-що бе излязъл от банята. Посрещна я със замислен поглед.

— Казах на Сарус, че ще се обслужим сами — обясни той, докато я настаняваше да седне. — Смущава ли ви това?

— Ни най-малко.

Тя му хвърли бърз поглед. Изведнъж осъзна колко сами са в това крило. Другите бяха в трапезарията далеч от тук. Дори ако извика за помощ, сигурно никой няма да дойде. Тя не значеше нищо за тях, беше една жена без име, а мъжът до нея беше техният принц. Обзе я странен ужас и изведнъж си спомни много живо как беше лежала, увита в хавлия, в прегръдките му. Запита се отново, както вече толкова пъти, дали не е наследила нещо от способностите на майка си да чете мисли. В този миг това й беше неприятно.

Родерик забеляза краткото издайническо треперене и беше доволен. Тази жена може да не беше невинна и лишена от фалш, но поне нямаше навика да остава насаме с мъж. Желанието, което бе изпитал миналата нощ и с което едва успя да се справи — да я вкара насила в леглото си и да я задържи там, докато не си признае всичко, докато не каже коя е и какво иска — това желание нямаше да осъществи и днес. Защото беше продиктувано по-скоро от изпитаното разочарование и от пламенното му желание да я има, а не от разумно решение. Имаше и други, по-изтънчени методи да постигне същата цел. Щяха да му отнемат може би повече време, но той не бързаше.

Мара. Мари Анжелин Дьолакроа, на гости във Франция, живее при своя братовчедка. В приятелски отношения с Дьо Ланд, амбициозен и не особено верен мъж. Само това му беше докладвал Лука предишния ден. Причината за появата й при него беше доста прозрачна. Положително не беше просто съвпадение, че Мара е кръщелничка на неговата майка. Дьо Ланд е искал да използва това роднинство. Но целта на цялата тази комедия, произтичаща от връзката й с неговия дом, не му беше ясна, не проумяваше и защо Мара се е съгласила да я играе. Но скоро това положение щеше да се промени.

Мара ядеше и пиеше, но ястията, които поглъщаше, можеха със същия успех да са отвратителни, а превъзходното вино — най-обикновено и евтино. Не знаеше за какво да говори с мъжа срещу нея. А той сякаш беше другаде с мислите си. Въпреки това усещаше, че не му отбягва нито едно нейно движение. Това беше тревожно.

Родерик привърши вечерята си и хвърли салфетката върху масата. Мара хапна още малко, но скоро и тя остави вилицата. Родерик мило й се усмихна.

— Ядохте много малко.

— Не бях гладна.

— Добре ли сте? Никакви последици от… премеждието?

— Не, абсолютно нищо.

— Е, добре — той стана и й подаде ръка. — Елате, искам нещо да ви покажа.

Ръката му беше топла и силна. Водеше я към вратата на спалнята, отвори я и я въведе. Тя пристъпи няколко крачки и застина, широко отворила очи.

Стоплен от силно пламтящ огън, въздухът в стаята беше напоен с миризмата на пармски виолетки. Тъмносините цветя изпълваха цялото помещение: в малки вази върху камината, с листа от папрат в сребърни филигранни съдове, пръснати по пода. Но най-много бяха букетчетата, забодени по новите завеси от лилава коприна над леглото и по кремавото копринено покривало. Върху един стол беше преметната дантелена нощница, тънка и прозрачна като паяжина. Украсен с дантели пеньоар, на който беше избродиран нейният монограм, беше сложен до меката възглавница, а върху него лежеше синя кадифена кутия във формата на мида с емблемата на Восен, най-скъпия парижки бижутер. Кутията беше отворена, вътре върху възглавничка от бяло кадифе искреше диамантена гарнитура от огърлица, гривна и обеци.

Мара се обърна рязко и погледна Родерик.

— Какво значи това?

— Наивността, дори престорената, вече не е на мода. Не е ли ясно, че това е идеалният декор за едно съблазнявате.

— Вашето или моето? След всичко, което се случи между нас, трябва да задам този въпрос.

— Чието предпочитате — отвърна той с невинен и безкрайно мил смях.

Тя преглътна мъчително.

— Мислех, че сте твърдо решен да ми устоите и то за мое добро.

— Саможертвата е очарователен лукс, който не ми се предлага често. Промених решението си.

— Непостоянство, твоето име е мъж.

Беше реванш и то по-сполучлив, отколкото бе очаквал. Въпреки това съмненията й му допадаха, защото доказваха, че е равностойна противничка, но думите й го ядосаха. Отдавна не беше се колебал толкова дълго как да се справи с дадена ситуация или пък жена.

— Аз ви желая — каза той и погледът му не се скри зад крайчетата на златните мигли, защото казваше истината. — Може ли да има по-добра причина?

Тя също го желаеше, но болката, съпътстваща това желание, беше като нож, който се забиваше дълбоко в нея. Въпреки това изпитваше най-вече съжаление. Беше оценила високо скрупулите му, безмилостното му самообладание. А той го бе загубил.

— Очаквам вашето решение.

Да прелъсти или да бъде прелъстена. Имаше ли друг избор? Не виждаше такъв. Можеше, разбира се, да се довери на великодушието на принца, да го помоли да спаси баба й. Беше сигурна, че ще я разбере, но не и че ще предприеме нещо. Едва ли сигурността на една възрастна дама ще означава за него повече от отмъщението срещу разобличен враг. Родерик носеше огромна отговорност и зад заговора против него се криеше много повече, отколкото й бяха позволили да разбере.

Не вярваше той да упражни над нея физическо насилие, ако тя предпочете сега да се отдръпне, но и в това не можеше да е сигурна. Изглеждаше така категорично решен, че не можеше да е сигурна в нищо. А съществуваше и Дьо Ланд, който вече я заплаши. Определените дни скоро щяха да свършат, балът приближаваше все повече. Тя трябваше да действа.

Нужно бе само да пристъпи към него, да протегне ръце и всичко щеше да е свършено. Нещо я възпря. Не беше страх или физическо отблъскване, нито неудоволствие или дори свян, макар да изпитваше всички тези чувства. Беше изисканата учтивост на принца — фина смес от изящество и сила — и подчертаното му самообладание през последните няколко дни. Очевадно и сегашната сцена бе добре обмислена. Мара нямаше доверие нито в себе си, нито в него, но най-вече се съмняваше в собствената си способност да му устои. Даваше си ясна сметка, че макар да предоставя на нея решението, съвсем не е толкова равнодушен, колкото се представя. Родерик наистина възнамеряваше да я прелъсти. Въпросът беше защо, защо? И можеше ли да му попречи? Можеше ли вместо това тя да го омагьоса?

Той не изчака отговора, а се приближи към леглото и взе кадифената кутия. Сложи я на нощното шкафче и извади фантастичното колие с тежки, блестящи диаманти.

Тя отстъпи назад.

— Не, моли ви, недейте.

— Боите ли се?

Тихият отговор прозвуча несигурно.

Той сложи колието на шията й и го закопча.

— Ако се боите, ако се колебаете дали да се решите, най-доброто е да пренебрегнете страха и да живеете — каза той и тя усети дъха му на слепоочието си.

— Как бих могла тогава да се боя от собствената си решителност?

Колието лежеше, студено и тежко, на гърдите й. Дали искаше да я подкупи? И така да беше, не можеше да си позволи да се окаже обезоръжена. Беше близо до него, толкова близо. Ако се обърне, ще се озове в прегръдките му. Беше крайно време да направи точно това. Но как би могла? Той беше принц и олицетворяваше властта и бляскавото съвършенство на тази титла. Всичко това, заедно с пълното покорство, в което държеше и хората си, и самия себе си, му създаваха ореол на безсмъртие. Въпреки смелите думи тя всъщност се боеше. Не беше само обичайният страх от физическата близост. Боеше се, че близостта му ще я завладее не само физически, но и духовно. И без съмнение ще я промени. Не беше изключено да бъде унищожена — като робиня, отдала се на непознат древен бог.

Имаше само един начин да надвие този неоснователен страх. Вдървена като фигура от стенен часовник, тя се обърна на пети, докосна с връхчетата на пръстите си колосаната бяла куртка и се наведе напред.

Гръдният му кош изведнъж се изпълни с поетия дълбоко въздух. Той я хвана за лактите и я привлече към себе си. Тя го погледна и веднага се почувства пленена от синия огън в очите му. Щом зърна пламъците в тях, разбра, че колкото и царствен да е, желанието му е напълно човешко.

Родерик наведе златокъдрата си глава и пълните му, меки устни докоснаха нейните, помамиха ги нежно. Без да мисли, тя се притисна по-плътно към него. Ръцете му се плъзнаха от лактите й нагоре, обхванаха гърба й, привлякоха я към него, а целувката ставаше все по-интимна. Сърцето й блъскаше в гърдите, а кръвта туптеше все по-силно в жилите й. С мъка си поемаше дъх. Устните й се сляха с неговите, съединиха се в едно, а под бельото, под топлата тежест на диамантеното колие, гърдите й напираха неудържимо. Устните му бяха така мъчително сладки, така безкрайно примамливи. Тя вдигна още по-нагоре ръце, събра ги на тила му, зарови пръсти в гъстите, гъвкави къдрици, по-дълги на врата. Не можеше да мисли вече за друго, освен за съвършената и неочаквана наслада на мига.

Пръстите му откриха кукичките на роклята на гърба й. Разкопча ги с лек звън една след друга. Тя леко потрепери от страх, но го потисна и предпочете да се съсредоточи върху играта на мускулите по гърба му, под униформения кител, който след миг също беше свален. Искаше да докосне голата му кожа. Желанието беше шокиращо, но тя не можеше да го отрече. Провря ръка между двете тела и се залови с опипваща предпазливост да развързва шнуровете на жилетката му.

Муселин върху батиста, вълна върху лен, дрехите им политаха една след друга и падаха с бавен, въздишащ шепот на пода. Буфон ръкави върху изгладени плисета, меко нагънати, здраво колосани, те се трупаха една над друга, една през друга. Най-сетне застанаха голи един пред друг, окъпани в светлината на огъня и свещите, с блестящи тела и със сетива, омаяни от аромата на теменужките, от незадоволена страст и изострена чувственост.

— Ах, Скъпа, ти си мечтата на всеки доверчив мъж. Да не даде Господ да се пробудя — каза той и угаси с връхчетата на пръстите пламъците на свещите.

Кой кого прелъстяваше? И имаше ли значение? Имаше, разбира се, но далеч не толкова важно, колкото пулсиращия прилив на желанието, който вече я отнасяше. Мара първа пристъпи към леглото, сложи коляно сред пръснатите цветя, отпусна се сред виолетките на копринената завивка, покриваща мекия като пух матрак. Родерик дойде при нея, повдигна се на лакът и сложи ръка върху корема й. Дългите му, корави от боя със саби пръсти обгърнаха с лекота тънката й талия. Той се взираше в лицето й, издаващо на треперливата светлина на огъня едва сдържана страст, после се наведе, задържа погледа й колкото можеше по-дълго и целуна пъпката на гърдата, заблиза я с грапавия си горещ език, пое я в нежно смучещата си уста. Покри с целувки възбуденото, втвърдено връхче, после и другото, за да повтори и с него същия ритуал. Прокара език по долчинката между гърдите й, отмести звънтящия бижутериен шедьовър около врата й, за да опита с език ямичката под него. Близна пулса, който туптеше лудо в сънната й артерия и силата му сякаш го омая, после покри с целувки и мекото очертание на брадичката й. Отново пое устата й, преброди с език влажната й кухина и в същото време сложи, все така властно и внимателно, ръката си върху малкото хълмче между нейните бедра.

Тя затаи дъх, усетила докосването му. Но нямаше причини за тревога, той беше напълно спокоен, като се изключи предпазливото леко притискане и бавното придвижване на един-единствен пръст. Обзе я неизпитвана магия, когато пръстът се заизвива като спирала, навлизайки все по-дълбоко в нея. Бедрата й се движеха въпреки волята й, притискаха се към неговата ръка и той започна бавно и нежно да я гали.

Беше смаяна и дори малко уплашена от чувствата, които изпитваше. След миг вече я изгаряше вътрешен огън, беше напрегната, но като музикално звучаща струна и сякаш изпълнена от преливаща чувственост. Стори й се невъзможно това да е все още нейното тяло и да изпитва такова удоволствие, когато вършеше нещо нередно. Със затворени очи и неовладян лек вик в гърлото тя се обърна към него. Той продължаваше да я гали неуморно с опитни пръсти, докато коремните й мускули се свиха, а устата му превърна връхчетата на гърдите й в напращели от очакване пъпки.

Сладостта я заливаше на вълни. Мислеше, че няма да издържи повече, но те прииждаха отново и отново. Пръстите му станаха по-целенасочени, потънаха по-дълбоко между бедрата й. Опипваха внимателно, навлизаха бавно, палещо.

Изведнъж той замря. С отдалечено ъгълче от съзнанието си Мара разбра, че е открил стената на нейната девственост, останалото след грубите напъни на Денис Мюлхоланд. Това не биваше да промени нищо, защото в този миг вече не значеше нищо за нея самата. Плъзна бързо ръка по китката му, притисна отново ръката му към тялото си и се прилепи към него, понесена от екстаза на желанието и страстта.

— Не спирай — прошепна тя, — моля те, недей.

Плътта й беше влажна и гореща навсякъде, където я беше докосвал. Той проникна дълбоко, галеше, изчакваше, притискаше внимателно, докато тя почна да стене и да мята глава върху възглавницата. Мара се топеше, тяло и съзнание й бяха меки като восъка на свещ. Желанието да го поеме целия стана безумно силно. Тя копнееше да притисне дълбочините и извивките на тялото си към него все по-силно и по-силно, сякаш можеше по този начин да го превърне в част от себе си.

Мускулите на ръката му потрепериха и тя разбра какво усилие му струва да продължи да бъде нежен, да следи нейните реакции и да прояви способността си да се съобразява с другия. Не го правеше само заради нея, то беше просто неделима част от него, въпреки това му беше благодарна.

Той проникна съвсем бавно в нея, усети с коравата си сила колко е тясна, притисна я към себе си, когато тя затаи дъх, защото той минаваше през тясната врата. Пламтящата болка престана почти веднага, след като се появи. Когато тя се отпусна и издиша въздуха от гърдите си, той почна да се движи в нея с отколешния прастар ритъм. Тя се притискаше към него, прегръщаше го, отдадена на очарованието. Позлатена от огъня, безпределна и прекрасна, магията обгърна и двамата и ги изпрати на пътешествие към безкрайността.

Огънят мъждукаше в черни или тъмночервени въглени. В стаята ставаше постепенно все по-хладно, въпреки това Родерик още не я завиваше. Облегнат на възглавниците, той съзерцаваше жената, която спеше изтощена до него. Беше се надявал да я разбере, след като я притежава в леглото си. Но остана излъган. Нейният аромат и нейният вкус се бяха вмъкнали като екзотичен опият в ноздрите и в устата му, кожата му сякаш носеше отпечатъка от нейните докосвания. Беше се насладил на прегръдките й, на желанието й през последните няколко часа отново, и отново да му се отдава. Въпреки това тя му убягваше. Той все още не беше доволен. И това никак не му харесваше.

Една невинна изкусителка. Кой би могъл да предположи? Все още не можеше да повярва, въпреки доказателствата, които сам бе открил. Съзнанието, че е първият, че му беше направила доброволно този подарък, пробуждаше в него странно чувство. Беше поласкан, засрамен и възхитен, но изпитваше и някакво недоверие. За това трябва да имаше причина. В противен случай то нямаше смисъл.

Той зърна сиянието на диамантите по колието, което й беше подарил, виждаше как слабата светлинка се отразява в тях… Беше приказно красиво върху голата й кожа, но и някак грубо, кораво и прекалено лъскаво. Не беше й избрал най-подходящия подарък. Беше сбъркал и в желанието си да наруши с много великолепие равновесието й, но се бе надявал, че ще може по този начин да научи нещо. Вместо това сега беше още по-объркан. Защо бе приела подаръка? Защо не го запокити в лицето му, както почти бе очаквал?

Изруга тихичко. Позволяваше й прекалена власт над себе си. Трябваше да внимава.

Мара се раздвижи, отвори очи. Седна в леглото и впери очи в тъмния силует до себе си.

— Някои ценят девствеността си повече, други по-малко, въпреки това съм любопитен. Защо не ми го казахте?

— Аз… аз не вярвах, че това ще промени нещо.

— Мислехте, че ще го пренебрегна?

— Да, разбира се. Нали не си записвате подобни неща в някой тефтер?

— Това, което казахте току-що — прошепна той тихо, — беше недостойно за вас.

— Въпросът е, според мен, реторичен — тя се извърна, дръпна одеялото и се зави.

— Кой знае, нали може един хубав ден да се озова пред някой разгневен годеник или баща.

— Струва ми се доста неправдоподобно — думите бяха приглушени. Тя помисли за миг за баща си, който беше някъде далеч, в Луизиана. Той не можеше да й помогне, поне не сега.

Уклончивият отговор събуди гнева му. Той протегна ръка, хвана я за лакътя и привлече топлото голо тяло към себе си.

— Защо? — искаше да знае, стиснал зъби. — Защо?

— Не зная — проплака тя. — Откъде мога да зная. Лудост е да ме питате.

Гневът му се изпари така бързо, както беше пламнал. Той я пусна и сега тя лежеше в скута му. Една виолетка се беше заплела в косата й. Той освободи цветето от тъмните кичури, повъртя го в пръстите си, погали с него нежната повърхност на устните й. Каза замислено:

— Може и да съм луд, може би наистина съм луд.

После се наведе и смачка с устни виолетката върху нейните устни.