Дженифър Блейк
Кралски страсти (8)

Глава осма

Беше ден с много гости, едни идваха, други си отиваха. Юлиана се появи изневиделица след брат си в салона и поздрави Арвин, пруския престолонаследник, със сияеща, възможно най-мила усмивка. Нескритата й радост, че го вижда отново, пропъди и последното облаче от лицето му, още повече след не дотам сърдечния поздрав на Родерик. Преди Арвин да дойде на себе си, тя вече го беше придумала да се разходят из заснежения Париж. Двамата Дюма се сбогуваха преди обеда, но обещаха, по настояване на принца, да се върнат за вечеря. Вратата тъкмо се затвори зад тях и се отвори отново, за да влязат един академик, един политик с подчертано републикански възгледи и една бъбрива стара графиня, легитимистка до дъното на душата, която отстояваше пламенно позициите си. Триото остана за обед и за малко не се сби над печеното. След обеда наминаха разни дами и господа от двора на Луи Филип и се оплакаха от скука. В момента животът им беше по-скучен от обикновено, защото мадам Аделаида, сестрата на краля, беше болна. Рутенската резиденция била единственото място, където човек със сигурност можел да се поразвлече, да води остроумни разговори, без да диша мирис на лекарства. Заедно с графинята, политика и академика, които се бяха оттеглили междувременно в окопите си, всички седнаха да играят на карти.

След обяд към тях се присъедини и Теофил Готие, журналист от „Ла Прес“ и поет. Той им прочете откъс от най-новата си творба, фрагмент, описващ пътуването му из страна, чието име Мара не запомни. Но стиховете бяха хубави и всички възторжено изръкопляскаха. Готие се оплака, че сега всички пътуват и описват пътешествията си, или поне се канят да го направят. Скоро щяло да има само книги за друга страни, но не и за Франция. Един възрастен мъж, който се бе появил междувременно в салона, заяви, че той прави изключение. Обикаля от години цяла Франция, разглежда стари постройки и ги описва.

— Но само в научни статии — възрази му Готие. — Най-прочутата ви новела разказва за едно испанско цвете на име Кармен!

Родерик, който се беше изтегнал пред камината с чаша вино в ръка, вдигна високо вежди.

— Тези научни статии допринесоха за запазването на много паметници на архитектурата из цяла Франция. Назначаването на Мериме за инспектор по културните паметници беше едно от най-важните решения на Юлската монархия.

Проспер Мериме се поклони благодарно за комплимента, но един от придворните възрази:

— Звучи, сякаш не очаквате нищо повече от Луи Филип. Но той е още жив.

— Абсолютно сте прав — каза Родерик, вдигна чаша и се загледа в искрящото вино. — Моля за извинение.

Мара му хвърли бърз поглед. В момента тя участваше в старомодната игра бриск. Спомни си за наставленията на Дьо Ланд. Тя трябва да направи така, че Родерик да е близо до краля. А където е Родерик, там е и свитата му. Можеше ли това да има нещо общо с факта, че хората му са известни и като „Отряд на смъртта“? Не беше ли замислено покушение срещу краля? Но ако е така и ако Родерик трябва да участва, защо се налага тя да се погрижи принцът да се озове на определено място? И защо мъж от министерство на Луи Филип, зависим от благоволението на краля, ще играе някаква роля във всичко това? Не виждаше смисъла. И все пак причина трябваше да има. В противен случай тя нямаше да е тук, в резиденцията на Рутения.

Родерик беше ненадминат домакин, той умееше да направи всичко, за да прекарат гостите му приятно, увличаше ги в разговори, които искряха и блестяха като фойерверки. Имаше дарбата да внушава на всеки, че е добре дошъл, но в неговото лично присъствие нямаше нищо успокояващо. Напротив, около него се създаваше сгъстена, напрегната атмосфера, но сякаш това само изостряше словесните дуели и явно никой не се канеше да си тръгва, защото всеки се боеше да не изпусне нещо вълнуващо.

Мара забеляза, че този ден напрежението нараства и заради лошото му настроение. Дори да не беше го усетила сама, фактът, че свитата се движеше на пръсти, щеше да я предупреди. Гласът му се намесваше в разговорите като плющене на камшик, блестящата логика, с която сразяваше опонента, привидно мекия тон и сериозния израз, с които насърчаваше всеки, който се опитваше глупаво да му възрази, всичко въздействаше силно. Не по-малко обезпокояваща беше и подчертаната му галантност към дамите, на които се усмихваше така дръзко, че една се обеси на ръката му и притисна със светнали очи гърдите си към неговите, а друга почваше да се хили нервно, щом той погледнеше към нея.

Юлиана се прибра най-сетне от разходката с принца, наблюдава известно време брат си, а после хвърли бърз поглед и към Мара.

— Ако не внимава, скоро ще получи кинжал в гърба — каза й тя. — Или ще лежи под масата, защото пие наред вино и коняк. Никога не се напива, освен когато е много уязвен или бесен от гняв. Питам се какво ли го е ядосало толкова? Човек би могъл да се закълне, че е нещастно влюбен.

— Едва ли — отсече кратко Мара.

— Не? Колко интересно.

Какво знаеше Юлиана за случилото се миналата нощ? Изразителното й лице не издаваше нищо. Мара не вярваше Сарус или Михаел да са раздрънкали какво са видели, но кой можеше да знае дали наблизо не е имало слуги и дали не са слухтели от стаите си. Освен това, не можеше да се предвиди какво ли си е помислил скрит наблюдател, видял принца да я носи на ръце в спалнята й. Сцената можеше да означава много неща.

Но беше ли се разгневил Родерик още тогава? Може би малко, но всеки случай не беше така бесен като днес.

— Причината трябва да е друга — каза тихо.

— Какво например?

— Представа нямам.

През целия ден не беше разменила дума с Родерик, нито той я беше заговарял. Бъркотията с кучетата й помогна да понесе присъствието му по-лесно, отколкото очакваше. Притесни се, че той я свари обкръжена от мъже и видя младия Дюма, сврял лице в скута й, но възмущението от глупавата му реакция даже й помогна. Вдъхна й сигурност и пълното му равнодушие, сякаш миналата нощ изобщо нищо не се беше случило.

Въпреки това беше й почти непоносимо да прекара целия ден в една стая с него. Беше сигурна, че той го вижда, но изобщо не го интересуват чувствата й. Сякаш за да я накаже, остана до края и я наблюдаваше, вместо да се оттегли, както обикновено, за да се посвети на задълженията си. Да, тя е свръхчувствителна, да, личи й, че е притеснена, но неговата реакция е положително плод на фантазията й.

Падна здрач и най-сетне стана време за вечеря. Двайсет и осем души насядаха около масата, включително и двамата Дюма, баща и син. Храната беше изобилна и великолепно приготвена, виното се лееше. Мара сложи парче телешко в чинията и си каза, че трябва да похвали готвачката за майсторството и добрата организация.

Гласовете бяха високи и весели. Но на нея й действаха като драскане с нокти по стъкло. Усещаше как зад челото й се надига мигренозна болка, признак, че денят е бил напрегнат. Повече от всичко си пожелаваше да е вече в тихата си стая, да се оттегли при първа възможност.

Тъкмо излизаха от трапезарията, когато Сарус се приближи и докосна Родерик по рамото. Принцът наведе глава, за да чуе прошепнатите думи, след това се извини с елегантен жест и обеща да се присъедини по-късно отново към гостите си.

Гласовете тутакси се снишиха, макар да останаха оживени. Тук всеки познаваше всеки. Бяха се разделили на малки групи, но повечето се трупаха около Юлиана, изтегната удобно върху канапето в средата на салона. Прусакът, който се беше върнал за вечеря, се беше надвесил над нея, а Дюма баща й пееше дитирамби за нейната красота и се мъчеше с всички сили да я убеди да се откаже от живота си на принцеса и да стане актриса.

Сред малцината, останали сами, беше Лука. Облегнал рамене о рамката на един прозорец, той следваше с тъмен поглед всяко нейно движение, всяка промяна в лицето й. Ако се вярва на Родерик, в жилите на Юлиана течеше циганска кръв и тя откликваше може би на нямото му възхищение. Във всеки случай принцесата го забелязваше, защото поглеждаше от време на време към Лука и тогава на устните й се появяваше тайнствена усмивка.

И Мара се откъсна от гостите, но Дюма-син дойде при нея и застана редом до една от камините. Той сложи ръка върху мраморния плот и се облегна като отметна полите на фрака си, за да пъхне другата в джоба.

— Както чувам, госпожице Инкогнито, станала сте любовница на принц Родерик. Вярно ли е?

— Какъв безсрамен въпрос! — отвърна тя и се постара гласът й да прозвучи равнодушно.

— Щом не отричате, значи е така. Исках само да ви предпазя, животът на една куртизанка, тъй наречения галантен живот не е нито толкова лек, нито толкова интересен, колкото може да изглежда на пръв поглед.

Каза го напълно сериозно и беше навярно много доброжелателно настроен, но тя нямаше настроение за лекции по морал.

— Бяхте откровен, затова няма да се изненадате, ако ви кажа, че подобен съвет звучи странно в устата на един мъж, за когото се приказва, че от години споделя възлюбените си със своя баща.

Той сви рамене.

— Вярно е, че имах някога привилегията да намирам любовници на баща си и да доизносвам обувките му. Отказах се и от двете.

— Виж ти! — забеляза тя учтиво и се озърна за възможност да се оттегли.

— Нямам никакво право да разговарям така с вас, зная, но вие много ми напомняте отдавнашна позната. Наричаха я Мари Дюплеси, но истинското й име беше Алфонсин Плеси.

— Какво?

— Тя почина неотдавна от туберкулоза. Беше на двайсет и три.

— Бил сте… близък с нея?

Болка се изписа на лицето му.

— Ако искате да знаете дали е била моя любовница — не, не беше. Ние се обичахме, но аз не можех да си позволя да я издържам. Тя ме остави, стана любовница на други мъже, превърна се в бижуто на Париж. Но животът сред камелии, диаманти и кожи не трае дълго. С възрастта тези жени стават все по-алчни и страхливи или ги отнася някоя болест. Не заслужавате такава участ, както не я заслужаваше и Алфонсин. Трябва де се върнете, откъдето сте дошла, да станете отново селянка, монахиня, да доживеете старини, само не това.

Мара го погледна мрачно.

— Бих го сторила — каза тя, — стига да можех. А сега ще ви помоля да ме извините.

Тя избяга от него и не спря, докато не излезе от салона. Думите на Дюма-син продължаваха да кънтят в ушите й. Нямаше нужда да ги чуе, за да знае какъв риск беше поела; съзнаваше го от първия ден. Навън, в коридора, тя се облегна на стената и затвори очи. Какво ще стане с нея, ако се разчуе за връзката й с принца? Дори ако и баба й, и тя разкажат истината, кой ще им повярва? Звучеше толкова неправдоподобно.

Не си правеше илюзии. Скоро щеше да стане известна навсякъде като любовницата на принца. Когато новината стигне и в Ню Орлиънс, ще започнат да я преследват многозначителните погледи и кикотенето зад ветрилата. Ще вярват, че е направила фаталната стъпка, от която предпазват всяка млада жена. Разбира се, някои ще твърдят, че не са очаквали друго — баща й толкова я беше разглезил, а тя се беше държала направо неприлично.

Какво друго я чакаше, освен да остане в Париж и да заживее като такава, за каквато вече я имаха? Когато напускаше Луизиана и през ум не й минаваше, че съдбата й е отредила да стане куртизанка, да води галантен живот, за да се харесва на мъжете.

Изглежда, нямаше изход. Без никаква вина се оказа затънала в блато от лъжи и измами. Беше станала тяхна пленница.

Мара се откъсна от стената и се запъти към стаите си. Стълбището над входа имаше прозорци от двете страни и бе леденостудено. Тя обгърна гърдите си с ръце и забърза. Когато стигна до мястото, където коридорите се кръстосваха, сви наляво и прекоси три рядко използвани стаи до салона и дългата галерия, където свитата прекарваше по-голямата част от времето си. Сви още веднъж вляво, за да стигне стаите и стълбището за слугите, откъдето можеше да се мине за нейните стаи над западния двор.

Вратата към преддверието тъкмо се затвори, когато тя приближи. Реши, че влязъл някой слуга, изпратен по работа. Натисна дръжката и влезе.

Родерик се извърна мълниеносно, наведе се и измъкна с бързо, стремително движение кинжала от пояса си. Тя спря като прикована и с мъка потисна вика си. Той руга невъздържано и дълго. От сянката зад него пристъпи още един мъж.

— Представете ме, скъпи принце. Дама, способна да посрещне така спокойно измъкнатия ви кинжал и да не вика, положително е не по-малко дискретна, отколкото хубава.

Беше Шарл Луи Наполеон, принц Луи Наполеон, ако трябваше човек да се обърне към него с истинската му титла, племенникът на Наполеон и престолонаследник на Франция по линия на Бонапарт. Значи с него разговаря Родерик още от вечерята. Мара му протегна ръка и направи реверанс, когато той се наведе да я целуне. Той не пусна пръстите й, държеше ги леко стиснати и я оглеждаше. Тя го погледна пак така открито и се опита да си представи какво ли обмислят двамата с Родерик. Този мъж не беше особено привлекателен, среден на ръст, с тесни рамене и рядка кестенява, леко къдрава коса. Мустаците и малката му брадичка бяха грижливо подстригани, носеше тъмнокафяв фрак и светлокафява жилетка, черен панталон. Най-изразителни бяха очите му, тъмни, воднисти, засенчени, сякаш искаше да скрие мислите си, но в тях се четеше спокойна решителност.

— Много се радвам… Наричат ви Скъпа, нали?

— Не знаех, че сте във Франция, Ваше височество.

— Никой не знае. Продължавам да съм тук персона нон грата, вече много години, затова се измъквам през задните врати. Този страх от мен би могъл даже да ме ласкае, ако не водеше до толкова усложнения.

С крайчеца на окото тя видя бързото, решително движение, с което Родерик пъхна кинжала в ножицата. Той ги наблюдаваше мрачно.

— В такъв случай вие сте в опасност — каза тя на Луи Наполеон. — Не бива повече да ви задържам.

— Да — въздъхна той със съжаление. — Но рискът щеше несъмнено да си струва, ако бяхте го сторила.

Беше галантен и без съмнение имаше око за хубави жени. Но говореше с толкова очарователна сдържаност, че човек не се чувстваше застрашен. Колко лесно може да внуши на една жена да не се пази от него, помисли си Мара.

— Позволете да ви пожелая добър път — усмихна му се тя.

— Да, налага се. Колко жалко.

Родерик ги наблюдаваше. Колко бавно върна кинжала в ножицата. Наистина не можеше да допусне кръвта на бонапартисткия престолонаследник да бъде пролята пред неговата врата. Със саркастичен хумор си призна какво още го беше развълнувало — ревност. Как успя тази жена толкова бързо да го покори? Как можа да се случи, след като се беше въоръжил с цинизъм и недоверие? Но въпросът как вече не беше важен. Той позволи на една безименна жена да му влезе под кожата, да се промъкне в сърцето му. Трябва да я изтръгне от там, защото тя вече не е безименна.

Мара — помисли си той, сякаш опитваше мислено вкуса на това име и го сравняваше с живата жена, а когато тя му хвърли бърз и тревожен поглед, се запита дали не го е изрекъл на глас. Не, тя чакаше само той да се намеси, трябваше да влезе в ролята си на домакин и да изпрати госта през входа за прислугата. Посочи безмълвно пътя на Луи Наполеон и го последва бързо по стълбите надолу.

Мара не си легна. Разхождаше се из стаята и се опитваше да проумее какво става наоколо й. Родерик беше принц, престолонаследник и би трябвало да е заинтересуван монархията да се задържи в Европа като форма на управление. Освен това беше трениран боец, имаше опит в защитата на кралски персони, но също и в отстраняването им. През дома му минаваха радикални републиканци, членове на френското кралско семейство, легитимисти, които искаха да видят в лицето на граф дьо Шамбор Бурбоните отново на трона, а ето че видя сега и Луи Наполеон, надеждата на бонапартистите. Родерик не беше предан на никого от тях, приятел с никого от тях, но въпреки това непрекъснато събираше информация за всички. Защо?

Скоро щеше да има бал, на който трябваше да присъства и крал Луи Филип. При влизането на краля Родерик трябваше да е там, и то на определено място. Защо?

Защо? Този въпрос я подлудяваше.

Ако се окаже по някакво чудо в състояние да изиграе възложената й роля, ако Родерик наистина се озове в уреченото време на уреченото място, за онова, което щеше да се случи, ще има вина и тя. Умираше от тревога.

Но ако той не отиде, ако не се случи нищо, тогава щяха да ранят нейната баба, може би дори да я убият. Тази заплаха тегнеше непрекъснато над нея.

Беше минал навярно час, когато Юлиана почука на вратата, после широко я отвори и се втурна в стаята.

— Чудесно, още сте облечена. Елате! По-бързо!

— Но какво има?

— Решиха да се надбягват!

— Кой?

— Свитата, разбира се. По Сена. Вземете си наметалото.

— Изглежда всички са полудели! — възкликна Мара.

— Или поне пияни, предполагам.

Последните думи долетяха неясно, защото Юлиана беше вече излязла и сега тичаше по коридора. Мара се поколеба само за миг. После грабна наметалото от гардероба и изтича след нея.

Нощта беше студена, а улиците заледени под мръсния, полуразтопен сняг, който блестеше на светлината на фенерите като лента от черни диаманти. Увити в кожи, със закопчани вълнени палта, гостите ту се подхлъзваха, ту се препъваха, но бързаха всички към спрелите пред къщата карети. Някои от кочияшите бяха разпрегнали конете и ги разхождаха по улицата, за да не премръзнат и не се разболеят. Затова гостите се сместиха в малкото карети, готови за краткия път до брега на реката. Отначало бяха още възбудени и разгорещени от виното, но пътуването през студените тъмните улици, през Площада на Бастилията с извисяващата се в среднощното небе колона, до там, където Аустерлицкият мост описваше дъга над Сена, поохлади ентусиазма им. В края на краищата взеха да проклинат непредсказуемия си домакин, въпреки че продължаваха да се смеят и да клатят смаяно глави. Човек никога не знаеше какво ще измисли този път Родерик — темпераментът му може да се сравни с живак, не е ли тъй? Нищо общо с безличните и сковани досадници от френския двор!

Не бяха се уговаряли за целта на състезанието. Идеята беше възникнала, изглежда, от спор за пътувания с лодка по река Елба, но дали беше бас, предизвикателство, или просто хвалба, никой не можеше да каже. Кавга явно не бе имало, но въпреки това мъжете се разделиха на две команди, едната начело с принца, другата — с прусака.

Сена е жизнената артерия на Париж, най-важния път за хора и товари. По зелено-кафявите й води се пренася по-голямата част от стоките, било с товарни корабчета или гемии с издути търбуси, но най-често с тесни плоскодънни лодки с остър нос, които лесно преминаваха под сводовете на многобройните мостове. Караше ги обикновено един гребец на кърмата, понякога към него се присъединяваше и втори на носа. Бяха собственост на лодкари, чиито дядовци и бащи вече си бяха изкарвали прехраната с такива плавателни съдове. За през нощта ги навързваха на цели флотилии покрай реката и най-вече по кейовете в горното й течение, където спираха новодошлите. Родерик и свитата му бяха избързали напред, за да събудят спящите собственици, да се спазарят и наемат четири лодки.

Лодките чакаха под моста. Всяка имаше по едно гребло на носа и едно на кърмата. Теглиха жребий, за да съставят отборите. Прусакът и Естес се паднаха в първия, заедно с Михаел и Труде. Родерик, Жаред и Лука — във втория. Трябваше да преминат най-напред близо две мили без завои до двата острова — Сен Луи и Сите. Там лодките щяха да се разделят. Първият отбор трябваше продължи по десния ръкав на реката, вторият — по левия. След островите щяха да продължат отново заедно до Кралския мост. Победител ще бъде отборът, който пръв стигне до този последен мост.

Събра се цяла тълпа. Пъргави врабци прехвърчаха между лодките и стените на кейовете. Под моста три гризетки късаха цветя и панделки от шапчиците си и ги хвърляше на Жак и Жаред. Близнаците флиртуваха с пълна пара и се закичваха с тези доказателства за благосклонност. И Естес не се лиши от това удоволствие. Останалите не обърнаха внимание на хубавките шивачки.

Юлиана изскочи от каретата и изтича до парапета на моста.

— Родерик! — извика тя към мъжете, насъбрани долу край олюляващите се лодки. — Искам да дойда с теб!

— С риск да се озовеш във влажните прегръдки на Сена? Целта не е особено привлекателна. Нашият многоуважаван баща не би одобрил и то с право — силният му, ясен и спокоен глас стигна до тях… Лицето му беше бледо на светлината на фенерите, окачени на всеки нос, но очите му святкаха дори прекалено силно. Явно не беше трезвен.

— Но татко не е тук.

— Неопровержим аргумент. Но какво ще кажеш за допълнителния товар?

— Ако лодките трябва да са еднакво натоварени, Скъпа може да се присъедини към другия отбор.

— Еднаква тежест за двата отбора. Ще видим коя от дамите първа ще помоли за милост.

Положително не аз, помисли си Мара. Беше изнервена и уморена. Ако не беше доловила пренебрежителните интонации в гласа му, щеше може би да се откаже. Водата под моста течеше в нощта, черна и бърза, цялата във въртопи, вълни и синджири от мехурчета въздух, издаващи опасни подводни течения. Състезателният отрязък пред тях беше тук-там слабо осветен от фенери и газени лампи, прехвърлящи пътеки през широката река, но това правеше ветровития мрак между тях още по-заплашителен. От водата се вдигаше мазна, възкисела миризма на застояла тиня. Лодките се удряха в основите на моста, чуваше се как скърцат веслата, с които гребците с мъка ги задържаха на място. Надяваше се куражът й да не я изостави, но никак не я привличаше перспективата да участва в това среднощно надбягване.

— Нали чухте? Можем да отидем с тях… Хайде! — извика Юлиана. Тя хвана Мара за ръка и я повлече към стълбите, които водеха надолу към пътеката под моста.

Докараха лодките до брега. Юлиана се качи при брат си, а Мара — при прусака. Двете седнаха в средата, за да бъде тежестта разпределена равномерно. Лодките отново заеха стартова позиция под моста.

Настъпи тишина. Лодките се олюляваха над вълните, студения вятър свистеше около каменните подпори на моста. Водата бълбукаше и сякаш се кикотеше. Лицата на мъжете бяха призрачни на матовата светлина на фенерите. Михаел и Труде изглеждаха изпълнени със съзнание за дълг и мрачна решителност. Естес, седнал до принца, сякаш се беше присвил от студа, но и той явно беше готов на всичко. Що се отнася до престолонаследника, той беше само нетърпелив. Лука и Жак се бяха поуспокоили; Жаред също беше съсредоточил цялото си внимание върху предстоящата задача. Родерик издаде тихо една-две команди и сега седеше отпуснат и самоуверен, вглъбен и абсолютно невъзмутим в лодката си. Всички чакаха.

Над тях припламна оранжева светлина — някой беше запалил факла. Гласът на Дюма-баща се издигна за изискана реч, чиито думи бяха отнесени от нощния вятър. След това факлата беше хвърлена с драматичен жест през перилата на моста. Тя полетя, като пръскаше искри и съскаше и тутакси угасна във водата. Лодките изхвърчаха изпод тъмната сянка на моста. Състезанието започна.

Като пуснати на свобода тежко плискащи китове, като изприпкали от конюшнята на лятна ливада коне, лодките запориха водата на Сена, тласкани от силни гърбове и яки мускули. Пенестите бразди се носеха надолу по течението към набелязаната цел. Веслата скърцаха, стенеха, потъваха във водата и хвърляха пръски в лицата. Реката бълбукаше и бучеше. Мъжете крещяха победоносно и бързаха, бързаха, изпъваха ремъците, с които бяха вързани. Зад тях откъм моста долиташе ликуването на гостите и постепенно заглъхваше, колкото повече се отдалечаваха.

Двете лодки хвърчаха една до друга и никоя не отстъпваше, а гребците разпенваха водата. От време на време ту едната, ту другата се откъсваше малко напред, на един мах разстояние. Вятърът плющеше в наметалата на гребците, рошеше косите им. Вдигнати високо, пръските падаха като дъжд върху разгорещените лица и се смесваха с росата на потта.

Виковете замлъкнаха. По двете успоредни на реката улици сега се виждаха бързо препускащите каляски, с които гостите се опитваха да не изостават от лодките. Мъжете размахваха през прозорците шапките си, други се бяха качили на каприте, за да виждат по-добре и да насърчават гребците.

Беше наистина увлекателно състезание. Лицето на прусака, седнал на носа на Марината лодка, издаваше навъсената решителност на булдог. Естес правеше гримаса при всяко замахване с греблото, но поддържаше същото неумолимо темпо като престолонаследника. На светлината на фенера лицето на Родерик беше и безумно радостно и страшно съсредоточено. Той си пое дъх и запя предизвикателна моряшка песен с отсечен ритъм. Жаред, Жак и Лука, които бяха в неговата команда, я възприеха като боен призив и загребаха на равномерни и силни тласъци.

Не след дълго лодките се разделиха, за да свият в двата ръкава. Парижката Света Богородица с наклонените опорни пиластри се издигаше пред тях като прастар, огромен каменен паяк. Лодките минаха покрай катедралата и изведнъж нощта притихна, защото вятърът се укроти между високите каменни сгради. Отляво кеят се издигаше стръмно и колкото повече се стесняваше реката, толкова стената му ставаше по-висока. Над него стърчаха високите парижки къщи с тъмни, слепи прозорци и затворени магазини с пуснати рулетки на приземните етажи.

Навлязоха в миришещ на мухъл, катраненочерен каменен тунел и олюляващия се фенер на носа разля върху водата жълтата си светлина. Мъжете гребяха с изпъкнали на врата сухожилия, дишаха дълбоко и тежко и вече не можеха да мислят за друго, освен за следващия удар с веслото, следващата глътка въздух, за наближаващата лека извивка на реката.

На пейката си Мара търсеше опора при всяко равномерно дръпване на веслата, присвиваше очи, за да види нещо пред себе си. Мислите й бяха при другите, които плуваха край противоположния бряг на острова, покрай десния бряг. Измъчваха я съмнения. Навярно вече никой не можеше да си спомни как се стигна до това надпреварване, но тя би заложила мило и драго, че един го знае много добре. Трезвен или пиян, Родерик не правеше нищо случайно. Ако се спускаше сега като луд по Сена, за това имаше определена причина. Но каква? Какво беше замислил?

Пред тях изникнаха сиви парцали мъгла. Те се носеха над водата, въртяха се, снишиха се, когато минаха през тях… Прииждаха плътно един след друг, плениха светлината на носовия фенер и паднаха най-сетне като мръсна, плътна завеса. Мъглата ги обгърна отвсякъде, притъпяваше всички шумове, отпращаше света някъде много надалеч. Когато минаха край носа на остров Сите, мъглата вече лежеше като меко покривало над широката река и желязната плетеница на Моста на изкуствата отгоре. Като чайка с огнени очи прелетя през нея командата на Родерик, с цяла дължина преднина.

Прусакът изруга и лодката, в която беше Мара, подскочи напред: Разстоянието между тях и водещата лодка почна да се скъсява. Те задминаха лодката на Михаел и Труде, после се изравниха и с първата. Един безкраен миг трите лодки плуваха успоредно, после вторият съд с хората на Родерик, тази — в която бяха Лука и Жак — бавно изостана. Мостът на изкуствата прелетя над тях… Увлечени от течението и разпаленото съперничество, двете водещи лодки постепенно се приближиха. Пред тях се издигаше Кралският мост — каменна стена, пробита от пет обвити в мъгла арки. Там чакаха в дълга редица каляските с гостите, избързали напред, за да проследят края на състезанието.

Шлепът дойде от дясно. Той се носеше по течението, напредваше, тромав и огромен, право към тях… На палубата нямаше никой; шлепът се беше откъснал от котвата си. Арвин го задмина отляво, насочвайки лодката с кърмовото гребло.

Те можеха да минат покрай шлепа, но за Родерик вече не оставаше място. Прусакът не пожела да се отдалечи достатъчно от шлепа, за да могат две лодки да минат покрай него, той упорито не се отклони от курса си. Искаше да принуди Родерик да го пусне да мине, за да избегне сблъсъка с шлепа, но дори в този случай само отчаяна маневра можеше да предотврати удара.

— Уважаеми господине — извика Родерик и думите му изкънтяха ясно над водата, — тъй като съм принуден да избирам между две неприятни възможности, въртя се като игла без магнит. Предоставям избора на вас, Арвин.

Той дори не погледна към другите, а залегна още по-усърдно над веслото, докато лодката му, лесно управляема, не се насочи към тази на прусака. Миг по-късно престолонаследникът Арвин трябваше да избира дали да увеличи разстоянието до шлепа и да даде предимство на принца на Рутения, или да го блъсне.

Решението взе Естес. Той седеше на носа и ругаеше, прозрял маневрата на престолонаследника. Италианецът отклони с веслото си носа на лодката. С разкривено от гняв лице Арвин реагира, насочвайки с кърмовото весло лодката в противоположната посока, но противниците бяха вече минали през отвора, направен от Естес. Жаред и Юлиана ликуваха, Родерик пръхтеше и пееше тихо.

За нещастие рязкото противодействие на прусака беше избутало лодката на Мара напряко на течението. Реката я подхвана, завъртя я и удари носа й о шлепа. Дървената лодка изпращя. Дъските й се строшиха със звука на счупено яйце и лодката се озова наполовина под шлепа. Водата заливаше фалшбордовете, пълнеше лодката и тя се устреми надолу като увехнал лист по водосточна тръба, фенерът изсъска и угасна. Мара скочи, когато водата вече й стигаше почти до коленете и миг по-късно полетя в реката с главата напред.

Студено, студено. Водата й спря дъха, вдигна нагоре наметалото и полите на роклята и те заплуваха край нея като усукан мъртвешки саван. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, после се завъртя, все така неспособна да направи някакво движение. Дробовете й пламнаха, съзнанието й се освободи с вик на ужас от вцепенението си, после тя започна да рита и се опита да освободи ръце от усукания, напоен с вода плат. Главата й се подаде на повърхността, тя пое, кашляйки, въздух, отвори най-сетне очи. Течението я беше отвлякло под шлепа до противоположния му борд.

Тя не знаеше да плува. Можеше да се задържи няколко кратки мига над водата, ако рита с все сили и гребе с ръце, но знаеше, че силите й няма да стигнат за дълго, най-вече защото тежките мокри дрехи я дърпаха надолу. Реката я влечеше като тресчица, като отломка от корабокрушение. Не можеше да види къде са другите, но знаеше, че трябва да са малко зад нея. Нямаше сили да се озърне, не можеше да се надява, че ще я спасят, поне не преди да измъкнат престолонаследника Арвин и Естес.

Пред нея беше мостът. Гостите на принца крещяха и викаха нещо отгоре. Дали са я видели? Не знаеше, беше тъмно, а реката широка. Но подпората на една от арките сега се приближаваше към нея.

Тя се блъсна в нея с ужасна сила. Остра болка проряза дясната половина на тялото й, но тя протегна ръце да се хване за камъка. Изтръпналите й пръсти се плъзгаха по обвитата с хлъзгав мъх опора. Ноктите й се изпочупиха, когато се опита да се хване за нея и да се вдигне по-високо. Изведнъж напипа грапав камък. Пръстите се вкопчиха и я задържаха. Хриптеше, все още наполовина във водата, чуваше дрезгавата си мъчителна кашлица.

Нямаше да се задържи дълго. Беше толкова тежка, дрехите й бяха толкова напоени с вода, че реката я притегляше, а връхчетата на пръстите й вече изтръпваха. Имаше странното усещане, че краката и стъпалата й са топли и осъзна с ужас какво означава това — тялото й започваше бавно да замръзва в ледената вода. Под моста беше тъмно, още по-тъмно, отколкото по реката. Още малко и ще се пусне, ще потъне в пълния мрак. Продължаваше да се държи упорито за камъка, боеше се да се отпусне дори за миг, висеше на нокти, долепила буза о слузестия камък и затворила очи.

Нещо изплиска до нея. Повесмо от мъглата премина край лицето й, тялото й се разтрепери сякаш от топла болка. Някой я прегърна през кръста, пое тежестта от ръцете й, но тя все не ги откопчваше от камъка.

— Отпуснете се, опрете се на мен — й прошепна Родерик в ухото и я прегърна с едната ръка.

— Не!

— Това гордост ли е или страх? Чуйте ме добре, скъпа моя и запомнете добре: никоя съдба не е толкова страшна, колкото смъртта, никоя. И за мен няма нищо по-лошо от това да ви загубя, преди да съм ви опознал.

Двамата висяха неподвижни в студената вода, притиснали изтръпналите си тела. После Родерик извърна лице. Свирна късо и силно.

Чу се плисък и скърцане на весла, една лодка се приближи към тях… Принцът пое със силно, енергично движение тежестта на Мара и тя му се покори с въздишка. Един миг той я задържа така, после я извлякоха от водата. Яки ръце я обгърнаха, издърпаха я грубо, но умело през фалшборда. Малката лодка се олюля, когато Родерик се прехвърли и той в нея, после и двамата паднаха на дъното и сега лежаха в локва, която миришеше на водорасли и на риба, покрити с униформата на Родерик, а Лука и Жак гребяха към брега.

Една карета вече ги чакаше и Родерик качи Мара на ръце. На вратичката той спря за миг и се обърна към гостите си, които го бяха наобиколили, крещяха възбудено и го засипваха с въпроси. На лицето му бяха изписани умора и преживян страх, когато каза:

— Вечерта свърши. Свободни сте.