Дженифър Блейк
Кралски страсти (10)

Глава десета

Мара се разхождаше из главната галерия. Бледото зимно слънце, проникващо през оцветените в пастелни тонове стъкла, хвърляше върху нея нежнорозови и небесносини отблясъци. Беше сама. Родерик бе повикан на аудиенция в двореца. Свитата се беше разпиляла да изпълнява поръчения. Не очакваха гости. Би трябвало да се чувства облекчена, да се радва, че има няколко минути за себе си, вместо това се чувстваше изоставена.

Всъщност наистина й трябваше време за размисъл. Вече можеше да пристъпи към изпълнението на плана. Беше постигнала поставената цел и трябваше да използва произтичащите от това предимства. Лошото беше, че се усещаше неспособна да се съсредоточи върху необходимото.

Досега почти не се беше замисляла как ще убеди Родерик да отиде на бала на графиня дьо Босир. Задачата да го прелъсти беше толкова важна, че не бе мислила за онова, което ще последва. Сега виждаше, че трудностите ще са големи. Въпреки уверенията на Дьо Ланд, че Родерик щял да стане много податлив веднага щом превземе леглото му, тя не вярваше, че сега има по-голямо влияние върху него, отколкото преди. Принцът я желаеше — след изминалата нощ едва ли можеше да има съмнение, но беше смешно да се мисли, че ще й позволи да насочва постъпките му.

Мисълта, че трябва да накара по някакъв начин Родерик да се подчинява на волята й, че трябва да използва с тази цел случилото се между тях, не й даваше мира. Караше я да се смята за проститутка. Имаше чувството, че ще предаде не него, а най-доброто в самата себе си.

Нощта с Родерик беше откровение. Не беше и помисляла, че е способна на такова самоотдаване, на толкова силни изживявания. Откритието беше същински подарък, който би стъпкала в калта, ако реши да използва пробудилите се чувства, за да го манипулира.

Но нямаше друг избор. Не можеше да се изплъзне. Сигурността и здравето на баба й зависеха от това. Трябваше да го направи.

Но как да насочи разговора към бала, за който всъщност не би трябвало да знае нищо. Под какъв предлог да придума принца да дойде? Как да направи така, че да я вземе, въпреки че няма официален ранг и не е спомената в поканата? Лесно му беше на Дьо Ланд да приказва за публични изяви, на които мъж с неговото положение можел да заведе и любовницата си. Според нея френското общество очаква дори от непредсказуемия рутенски принц по-голяма дискретност, щом става дума за прием, на който ще присъства и Луи Филип.

От нерешими проблеми я заболя глава. Какво да направи? Нямаше ли да е най-добре да изчака подходящ момент, може би след любовен акт и да заговори мечтателно за бляскавите приеми и балове, за които е чувала, но за които няма спомен. Трябваше ли да го моли нежно за честта да бъде заведена от един истински принц?

Не, не беше способна на такова нещо.

Дали не можеше уж случайно да намекне, че на голям бал някой може да я познае и така да реши загадката на живота й? Да, това бе добра възможност, защото беше и истина. Но можеше ли да го стори, без да се изчерви от собствената си постъпка? Без да пробуди подозренията на Родерик? Съмняваше се.

Някой удари камбанката на входа. Мара се скри бързо в стаята си в края на коридора и видя как едно слугинче избърза по стълбата надолу да отвори вратата на посетителя. Няколко минути по-късно то застана пред нея.

— Дошъл е господин Балзак, госпожице Скъпа. Казах му, че принцът не си е у дома, но той настоява да разговаря с вас. Поканих го в салона.

Мара благодари на момичето, приглади с ръка косата си и се върна през коридора към приемната, където я очакваше писателят. Един лакей й отвори двукрилата врата и тя му благодари с усмивка, преди да влезе. Балзак стоеше в противоположния край на помещението, с гръб към огъня в камината. Беше си взел портокал от фруктиерата на масата и го беше захапал необелен, сякаш беше ябълка.

— А, госпожице, простете, че няма да ви целуна ръка — каза той с широк жест и гениална усмивка, — но съм малко лепкав.

— Нямаше ли ножче за плодове? Съжалявам. Веднага ще кажа да донесат:

— Не, не, моля ви! Няма нужда. Всички хубави неща на този свят имат горчив привкус и трудно се преглъщат.

— Да, навярно…

— Е, това е само моя теория. Приятелят ми Юго изяжда понякога омарите заедно с черупката, виждал съм го със собствените си очи. Каква челюст има този човек и какви зъби! Фантастика! — той отхапа втори голям къс от портокала и задъвка с удоволствие семките.

— Както обичате — каза Мара и се запъти към канапето. — Сигурна съм, че принцът ще съжалява, че е пропуснал посещението ви.

— Обаятелен човек е този принц и чудесен събеседник, но още по-приятно е човек да гледа вас, госпожице.

Беше просто галантност и Мара не правеше грешката да съзира зад нея нещо повече. Попита върху какво работи сега писателя и заслуша с интерес разказа му за герои, които не желаят да му се подчиняват, за безсънни нощи и кръвожадни издатели. Зад грубата, недодялана външност се крие много чувствителен човек, помисли си тя. Беше чела някои от романите му и беше учудена от това колко добре разбира той жените. Сега му го каза.

— Колко мило от ваша страна. Колко мило. Те идват при мене, тези жени, за които пиша, посещават ме като страстни нощни видения. Жените се отдават на страстта, наречена любов. Те не са самовлюбени като мъжете, затова могат да променят себе си, съдбата си, тялото си чрез любовта. На този свят стойност имат не нещата, направени от мъжете, а само семейството, което жената създава с безкрайната си любов.

— Странно е да чуеш това от един мъж.

— Всички мъже, които имат очи, за да виждат, знаят това — каза той простичко. — Не е ли бракът само опит на мъжете да овладеят любовта за собствените си цели и потребности?

— Да — съгласи се тя, после изведнъж й хрумна нещо и продължи: — Господин Балзак, вие познавате добре Париж и парижани. Как мислите, би ли могъл принцът да заведе любовницата си, да речем на бала на графиня дьо Босир?

— Защо трябва да присъствате на приема? Ще бъде безумно скучно.

— Питам ви най-сериозно.

— Аха! — кимна той, пъхна в устата си последното парче портокал и си избърса ръцете с носната кърпа, приближи се и седна до нея. — За съжаление това не е моят кръг. Имам, разбира се, приятели сред аристократите, но не се движа в техните среди. Разочарована ли сте?

Тя не отговори на въпроса му.

— Но вие пишете и за тях, както и за най-бедните хора в Париж. Не може да не знаете кое е възможно и позволено.

— Сигурното е, че аристократите си позволяват по-големи волности, отколкото буржоазията, скучната средна класа, която живее в постоянен страх какво щели да кажат за нея.

— Това не е отговор — каза тя със спокоен поглед и най-сериозно.

Той въздъхна.

— Вие сте трудна жена. Да, предполагам, че принцът може да ви заведе, ако пожелае. Не сте куртизанка, известна на целия град. Винаги може да ви представи за далечна роднина, ако се наложи, например, да бъдете представена на краля.

— Опазил ме Господ! — възкликна искрено Мара.

— Има такъв риск — Балзак сви масивните си рамене. — Но защо се обръщате с този проблем към мен? Защо не попитате чисто и просто принца?

— Исках да разбера най-напред дали изобщо е възможно, преди да го занимавам с това.

Балзак взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Не се съмнявам, че няма да му дотежи нито една ваша молба, госпожице. Как би могъл?

— О, много лесно — отвърна тя сухо.

— Страхувате се от него? — попита Балзак и свъси вежди.

— Не, не. Но понякога е трудно да молиш за нещо, особено когато е важно за теб. Не сте ли съгласен?

Беше казала твърде много, осъзна го късно. Дано няма последици.

— Не бихте искали да събудите подозрението, че подарявате благоволението си… срещу привилегии.

— Знаех, че ще ме разберете — каза тя привидно весело. Но преди той да продължи, смени бързо темата.

Говориха за куп неща и времето летеше. Хората от свитата се прибираха един след друг, прибра се и Юлиана, облечена в елегантен костюм за езда. Върху горнището от черно кадифе беше зашит сив кръст в стила на сиво-черните мускетари на Луи XVI. Отдолу се подаваше червен жакет, а шапката напомняше шлем с пера. С Юлиана се появиха и двама поети, чиито имена в бъркотията Мара не можа да запомни и някакъв навъсен барон, който я преследваше като пес, хукнал подир много тлъст кокал. Не след дълго се появи и Родерик. Той се усмихна на Мара през салона и я поздрави, вдигайки чашата, която му поднесе един слуга.

Мара ни най-малко не се притесни от това, че той не се опита да дойде при нея. Не беше го виждала от рано сутринта; тя още спеше, когато е станал. Представа нямаше какво да му каже, когато застанат отново един срещу друг.

Чувстваше се някак променена, откакто бе прекарала нощта с него. Всичко й се бе сторило толкова правилно, толкова истинско и различно от ужасните и болезнени изпитания, за които беше дочувала случайно като дете и от невъздържания начин, по който я бе награбил на времето Денис. И все пак знаеше, че е станала някак по-различна и сякаш дамгосана. Тази нощ беше станала любовница на принца. Мнозина отдавна го подозираха, но сега вече беше реалност. Любовница. Никога не беше допускала, че е възможно.

Прииждаха все повече гости, докато й се стори, че салонът вече няма да може да ги побере. Мара се стараеше да не занемарява задълженията си на икономка и домакиня, следеше да има достатъчно освежителни напитки и се разхождаше бавно през салона. Юлиана също се присъединяваше ту към една, ту към друга група и бъбреше, демонстрирайки неуморно кралска учтивост. Същото правеше и Родерик.

След известно време гостите почнаха да се разотиват, като по магичен сигнал, защото времето за сутрешни посещения бе минало. Сбогува се и Балзак, последван от поетите и от графа. Свитата се оттегли в своята галерия. Само Юлиана още беше в салона, когато Родерик се отпусна на канапето до Мара.

— Осведомиха ме — каза той, — че повече от всичко на света желаете да отидете на бала на графинята.

Тя му хвърли бърз поглед и издайническа руменина заля бузите й. Още не се беше подготвила, изобщо не беше готова.

— Аз… аз предполагам, че господин Балзак е побързал да ме издаде.

— Да, бе така любезен. Беше убеден, че ще се зарадвам да науча как мога да ви доставя удоволствие.

— Но е сбъркал, естествено.

— Защо мислите? И поетите, и крадците понякога казват истината. По една случайност той не сбърка, въпреки че намирам малко странно, че ми се наложи да изслушам проповед за чувствителността на жените и задължението на мъжете да изпълняват съкровените им желания. Не по-малко странно е, според мен, да научавам за желанията ви от него — Родерик се облегна, протегна дългите си крака и скръсти ръце на корема. — Защо не ми го казахте сама?

— Аз… изобщо нямах представа дали е възможно.

— Така мисли и Оноре. Въпросът е какво ви привлича толкова на този бал?

Тя направи безпомощен жест.

— Ще бъде гала прием.

Юлиана се присъедини към тях, оправи костюма си за езда и седна.

— Защо да не иска да иде? Там ще бъдат и кралят, и всички, които в Париж имат име и сан. Освен това откакто си измъкнал Скъпа от канавката край пътя, тя непрекъснато работи за теб. Разбира се, че иска и да се позабавлява.

— Наистина много съжалявам — хвърли Родерик продължителен поглед на сестра си. — Съжалявам, че Луи Филип уреди миналата година сватбата на принц дьо Монпансие с престолонаследничката Мария Луиза. Монпансие щеше да е най-подходящата партия за теб. Парижкият граф е много млад, едва седемгодишен, но той е престолонаследник и това е известна компенсация. Трябва да поговоря с баща ни за подходящ кандидат за теб. Откакто Арвин замина, нямаш постоянно занимание и непрекъснато се бъркаш в неща, които не те засягат.

Юлиана вдигна високо вежди.

— На твое място щях да съм по-предпазлива и да не подхващам с татко разговори за женитби. Може да му скимне да се огледа и за подходяща принцеса.

— Този дамоклев меч вече хвана ръжда. Той разполага с дълъг списък на възможни кандидатки, започнат още когато дойката ме е представила на присъстващото общество като ревящо червенокосо дете.

— Може и да си успявал да избягваш досега от съдбата на принцовете — брак без любов, — но забавеното не е и забравено. Както и малкият граф на Париж, ти също си престолонаследник.

— Загрижеността ти ме трогва. А сега можеш ли да си отидеш, за да поприказвам спокойно със Скъпа?

— За да можеш спокойно да я убедиш, че тя в никакъв случай не може да отиде на бал, нали? Да ти кажа ли нещо? Аз също бих желала да се позабавлявам и да потанцувам. Вие всички тук сте ужасно скучни.

— Наистина ли сме чак толкова скучни? — попита меко Родерик.

Юлиана го погледна ужасена.

— Не исках да те ядосам, не, не. Но ми се струва, че на Скъпа няма да й е излишно да промени малко обстановката и кой знае? Може би ще откриете там човек, способен да идентифицира загадъчната дама?

— Което би било много добре — каза брат й с равен глас.

— Не зная дали разбрахте — обърна се Юлиана към Мара, — но това беше капитулация. Та какво ще сложим на този бал? Трябва бързо да решим и да хукнем по модистки, ако искаме тоалетите ни да са готови навреме.

Оказа се прекалено лесно. Мара си мислеше, че ще трябва да приложи всички хитрости, на които е способна, да измисля аргументи и дори да моли. Вместо това принцът даде почти веднага съгласието си. Тъкмо това искаше, тъкмо това й трябваше; това беше най-важната й цел. Но изпитваше странна неудовлетвореност, защото го бе постигнала прекалено лесно.

Не беше в стила на Родерик да променя толкова бързо решението си. Нали нямаше намерение да приема поканата за този бал! Не допускаше, че изпълнява желанието й само заради няколкото прегръдки или заради аргументите на сестра му. В такъв случай какво цели?

Опита се да се убеди, че той нищо не цели и че представата й за него като за мъж със сатанински интелект е чисто въображение. Нищо не помагаше. Не я напускаше съмнението, че вместо да помами принца в капан, сама е попаднала в неговия.

Обикалянето на магазините се увенча с успех. Мара се боеше Юлиана да не настои да отидат при мадам Палмир. Затова помоли да се отбият най-напред при Гажлен, а щом пристъпи прага на магазина за платове, веднага се обърна към продавача на име Уърт. Искаше да се посъветва с него за плата и цвета, но най-вече Юлиана да чуе неговите възражения срещу претрупаните дрехи.

Уърт не я разочарова. Той донесе едно тежко, плътно морскосиньо кадифе, което правеше кожата на Юлиана прозрачна и чиста като най-фин порцелан, придаваше на очите й невероятна дълбочина и сияние. Скицира й рокля с удължена талия, която великолепно подчертаваше царствената й осанка и съвършенството на фигурата й, без да ги скрива под рюшове и розетки, под дантели или лехи от изкуствени цветя.

На Мара препоръча тънък копринен крепдешин с лек розов оттенък в гънките, предложи й модел със сложно набран корсаж, който да прави талията й още по-тънка от нейните шестдесет сантиметра. Освен това им даде адреса на модистка, някогашна гризетка, способна да ушие безупречно скъпите платове, но не толкова претоварена, че да има опасност да не свърши роклите навреме. По настояване на Юлиана той й продаде няколко пера от фламинго, които можеше да боядиса в подходящ цвят и да украси с тях шапчицата си. Но Мара успя да я убеди, че има нужда само от една-две розови пъпки в тъмната коса. Когато англичанинът с очарователния акцент се сбогува с тях с дълбок поклон, Юлиана заяви, че той е просто чудесен и се закле, че пак ще го посетят.

Върнаха се при каретата и Юлиана заповяда да я откарат при един прочут майстор на бални обувки.

— Знаете ли, трябваше да вземем и Труде — заяви изведнъж сестрата на Родерик.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че е време да престане да играе ролята на мъж. Под униформата й се крие женско тяло и тупти женско сърце. Сигурна съм, че не би искала да отиде на бала в панталон.

— Кой знае. Труде е доста непредвидима — отвърна Мара.

— Тя не е много откровена, признавам, а най-малко с вас, по понятни причини.

— Искате да кажете, защото споделям сега спалнята на вашия брат — попита Мара, решила да погледне реалността в очите.

— Ами да — заяви припряно Юлиана. — Тя следва Родерик по петите откакто се помни, а той го допуска, защото я обича и не иска да я нарани, а освен това и защото му е полезна. Но ако тя си позволи да бъде жена, ще разбере може би, че на този свят има и други мъже.

— Възможно. Но какво би променило това?

— Няма никога да разберем, ако не намерим начин да й помогнем.

— За тази цел е необходимо голямо умение да убеждаваш — каза Мара.

— Аз го притежавам — заяви простичко Юлиана.

— Наистина. Още не съм ви благодарила, задето склонихте брат си да ни заведе и двете на бала.

— Мислите, че го направи заради мен? — Юлиана поклати глава и на устните й заигра усмивка. — Колко скромна жена сте вие, Скъпа.

Мара й хвърли бърз поглед.

— Неприятно ли ви е, че съм любовница на вашия брат?

— Да ми е неприятно? Но защо? В никакъв случай, вие се държите добре с него. Никога не съм го виждал толкова увлечен. Получавал е всичко толкова лесно — той е хубав, интелигентен, силен, много даровит, от добър произход е, разполага с огромно богатство. Има всецяло предани родители, а баща му, въпреки че е малко разочарован, продължава да се грижи за него. Имал е много жени, които почти или изобщо не се съпротивляваха на желанията му и бяха толкова прозрачни, че и едно дете можеше да отгатне подбудите им. За разлика от тях вие му се изплъзвате. Вие нямате минало, нямате бъдеще, само настояще. Той не може да ви разбере, не може да отгатне мислите ви и това го привлича. Ще бъде жалко ако си възвърнете паметта.

Искаше ли Юлиана да намекне, че тя ще изгуби привлекателността си за Родерик, ако разбере коя е? Нямаше значение, нали и без това скоро щеше да го напусне — веднага след бала. Въпреки всичко тази мисъл прободе болезнено сърцето й.

Труде отказа да облече бална рокля. С цяла глава по-висока от Юлиана, тя заяви:

— Аз съм от свитата. Нямам нужда да се прикривам зад някаква си рокля.

— Да се прикривате ли? — възкликна гневно Юлиана. — Няма да се прикривате, а само ще покажете, че сте жена.

— С или без рокля, аз съм си жена.

— Да, но…

— Моля ви, престанете да настоявате, принцесо.

Каза го Естес. Той се беше озовал в края на коридора, където Юлиана и Мара бяха довлекли Труде.

— В такъв случай убедете я вие — обърна се Юлиана към италианеца. — Тя не си представя какво изпуска, като не танцува, никога не флиртува, нито се уговаря с обожател за следващия бал.

— Всичко това ни най-малко не ме привлича — заяви хладно Труде.

— Е, в такъв случай значи сте престанала да бъдете истинска жена. А моят брат ще трябва да отговори на някои въпроси.

— Вината не е негова. Не всички жени искат да им се възхищават, не всички копнеят за влюбени погледи.

— Откъде знаете, след като никога не сте го изживявала?

— Зная. Щастлива съм там, където съм.

— Нищичко не разбирате.

— Простете, принцесо — подхвана отново Естес. Тясното му лице под брадата беше сериозно. — Как не разбирате. Някои жени имат по-различни нужди и други неща ги задоволяват.

— Освен това — каза Труде, — едва ли ще съм полезна на принца, ако се опаковам в куп фусти.

— Ако правите всичко това заради него…

— Това не жертва, а мой дълг спрямо принц Родерик и спрямо свитата. Те разчитат на мен.

Труде се гордее с това, че е необходима, помисли си Мара. И това й е достатъчно, поне засега. Освен това Труде си бе спечелила защитник. Валкирията и италианският граф стояха сега един до друг и тихичко си приказваха. Мара и Юлиана напуснаха помещението.

Времето продължаваше да е сиво, мрачно и студено. Валеше дъжд, понякога и град. Въпреки това парадът на посетителите нямаше край: прочути и съмнителни, важни и неизвестни. Вечер двадесет до тридесет души седяха около масата в трапезарията и оставаха често до късно през нощта. Но след като си отидеха и вратата се заключеше след тях, Родерик се оттегляше в покоите си и вземаше със себе си и Мара. В спалнята му се събираха все повече нейни вещи и тя постепенно свикваше да се облича и съблича пред него, да приема ласките му и да ляга до него в огромното кралско легло. Започна да вярва, че той търси при нея не само плътска наслада, но и си почива в нейно присъствие от работата и задълженията, които му отнемаха всяка свободна минута.

Всеки път й разказваше по нещо за себе си и тя вече си представяше светлорусото бебе, което е бил, лудия палавник, който е вършел всичко напук на строгия си баща и всеки път е бил защищаван от майка си, кротката и добра Анжелин. Виждаше пред себе си планините и гористите долини на Рутения, бързите ледени потоци, селцата и заобиколените със стени градове със стари мостове, по чиито перила стоят статуи на светци и някогашни крале и кралици.

От време на време той се опитваше да я изненада с въпрос за нейното минало, за детството й. Но тя беше свикнала вече да се измъква с мълчалива усмивка, а нерядко й се струваше, че наистина няма минало, достойно да бъде помнено. Струваше й се, че от край време живее тук, в резиденцията на Рутения с принца и неговата свита. Сякаш винаги е спала гола в прегръдките на Родерик и винаги ще спи. Беше опасно да се отдава на такива чувства, знаеше го, но беше безсилна да се възпре.

Най-сетне настъпи вечерта на бала. Предишният ден бяха донесли тоалетите, които Мара и Юлиана си бяха поръчали. Роклята на Мара висеше в гардероба в стаята на Родерик. Бельото й също беше приготвено, заедно с копринените чорапи и белите сатенени бални обувки, украсени с перли. Изкъпа се рано, за да може косата й да изсъхне. Лила й беше направила маникюр. Би трябвало сега да си почине в някой фотьойл в спалнята на Родерик. Вместо това седеше пред огъня, вперила поглед в пламъците и се опитваше да не мисли.

Наближаваше решаващата нощ. Беше дошъл моментът на изпитанието, когато трябваше да изпълни повелите на Дьо Ланд. Беше изиграла ролята си. Задачата й щеше да е изпълнена в момента, в който ще пристъпи под ръка с Родерик, прага на резиденцията на графиня дьо Босир. Какво щеше да стане след това вече не зависеше от нея. Но мъчително силно искаше да знае какво ще стане. Не беше изключено Родерик да бъде публично изобличен, въпреки че нямаше представа как би могло да стане. Мислеше и за възможност за атентат или за неговото арестуване и обвинение като водач на „Отрядът на смъртта“, та дори и за затвор и смъртно наказание.

Опитваше се да си внуши, че всичко ще свърши добре, че най-неочаквано ще му бъдат оказани почести, ще го наградят, или ще опипат почвата за негов бъдещ брак, с оглед на бъдещо споразумение между Франция и Рутения. Последното беше малко вероятно. Дъщерите на Луи Филип бяха вече омъжени, а племенничките му още в пелени. Що се отнася до почестите и наградите, за тази цел кралят щеше просто да го покани в Тюйлери.

Не, не можеше да намери причинна връзка. Ужасът пред това, което предстоеше, я накара да потрепери. Протегна ръце към пламъците в камината и не се учуди, като видя, че треперят.

Вратата зад нея се отвори и Мара чу меките, равномерни стъпки на Родерик.

— Размишлявате на тъмно? Безсмислено занимание, но някои хора го вършат с удоволствие.

Мара вдигна очи и погледна към прозореца. Беше се стъмнило. Тя стана и се обърна към него.

— Чаках да стане най-сетне време да се облека за бала.

— Имам чувството, че не се радвате много. Ако искате можете и да не отидете.

Изкушението беше много силно. Ако просто си останеха вкъщи, нищо нямаше да му се случи. Той щеше да е извън опасност. За разлика от нейната баба.

— Юлиана ще е недоволна — каза тя и се накара да се усмихне.

— Ще го преживее.

Щеше ли да остане жив след тази нощ? Това беше причината за безумния й страх. Тя трябваше да отиде на този бал, той също, но може би всичко щеше да има добър край, ако тя го предпази. Пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Родерик — каза тя, но тутакси млъкна.

— Кажете ми какво ви е на сърцето — настоя той. Гласът му звучеше решително и настойчиво.

Тя го гледаше с широко отворени очи. Той беше толкова жизнен, така зареден с енергия, дори когато просто стоеше така, наклонил глава към нея. Мисълта, че ще отиде неподготвен на този бал й беше непоносима, но как да го предупреди? Не можеше да измисли. Ако почне да му обяснява, че трябва да се пази, нямаше да й остане нищо друго, освен да му открие всичко. Рискът беше прекалено голям. Беше невъзможно.

— Не, няма нищо — каза тя, плъзна пръсти по ръкава му и се извърна.

Той я наблюдаваше, гледаше тъмните й копринени мигли, виждаше как светлината от огъня се пречупва в черните, блестящи вълни на разпиляната й по гърба коса, а тя вече се отдалечаваше от него. Сърцето му се сви от разочарованието. За един кратък миг повярва, че тя има доверие в него и ще му каже всичко. Беше поне сигурен, че тя изпитва желанието да го направи.

Все пак това доказваше нещо. Настъпваше решаващата нощ. От мига, в който тя спомена за пръв път за този бал, Родерик вече го подозираше. Не можеше да каже какво събуди тревогата му. Може би някакво седмо чувство или беше забелязал колко напрегната беше тогава Мара, сякаш този бал има за нея огромно значение. Както и да е. Планът му беше вече готов. Беше се опитал да предвиди какво би могло евентуално да се случи и вярваше, че е успял. Повече не можеше да направи.

Въпреки това изпитваше неудържимо желание да провери по някакъв начин подозренията си, да я накара да бъде откровена. Пристъпи към нея, сложи ръка на рамото й.

— Кажете, наистина ли сте добре?

— Но да, разбира се, може би съм малко нервна, но не бих искала в никакъв случай да изпусна такава блестяща възможност.

Рицарската й смелост го изпълни с гняв против онова, което я подтикваше да постъпи така, каквото и да беше то. Той искаше силно да я прегърне и да я задържи. Щом осъзна желанието си, разбра ужасен, че колкото и да е загрижен за нея, най-много се страхува да не я изгуби. А той искаше да я задържи само за себе си до онзи далечен и непредсказуем ден, в който магията между тях ще угасне. А това ще е възможно, ако сега, тази нощ, избяга заедно с нея. Ще се съгласи ли да дойде с него? Да стане негова жена и да скита с него като циганска царица? Ще го последва ли в Рутения, за да стане там перлата на царските палати? Ако не пожелае, остава му възможността да я принуди насила. Със сила ще може да я задържи. И вече няма да има значение дали един ден ще му открие по собствено желание коя е и какво всъщност иска от него. Родерик дори не искаше и да узнае тайната й, ако срещу това трябваше да загуби Мара.

Не, той не може да я отвлече, нито да изчезне. Още не. Имаше още много работа, твърде много беше поставено на карта. Но можеше да я има сега, за последен път, преди тя да се облече за проклетия бал. Жалко подобие на близостта, за която копнееше, но и щеше да му донесе някакво странно удовлетворение.

— Не се притеснявайте — каза той. — Вие ще блестите като звезда сред мътни планети, ще се движите като лебед сред ято гъски с присъщата ви горда и естествена грация.

— Ласкаете ме.

— Невъзможно е — прошепна той, хвана я за ръката и я обърна към себе си. Сложи ръката й на рамото си и я прегърна през кръста.

— Напротив, и ми се струва, че преследвате определена цел — тя отметна глава и го погледна предизвикателно.

— Ще я постигна ли? — поиска той да знае, без да откъсва поглед от очарователната извивка на устните й.

За последен път. Желанието да лежи до него, да го усети още веднъж в себе си, беше болезнено и толкова силно, сякаш беше открила току-що извора на безкрайно мъчение. Тя се облегна на него. С уста само на сантиметър от неговата, прошепна:

— Да, ще я постигнете. Убедена съм.

 

 

Когато Лила и Сарус се появиха, за да ги облекат за бала, двамата вече седяха пред огъня, Мара в ежедневната си рокля, Родерик в униформата си. Докато ставаха, размениха многозначителен поглед и позволиха на слугите да свалят навлечените преди малко дрехи.

Усмивката бързо изчезна от лицето на Мара, когато се скри с Лила в гардеробната. Идеше й да се разплаче. Не беше ли смешно, че изпитва такива чувства? Би трябвало да е щастлива, защото този ужасен епизод скоро ще приключи и ще може да се откаже от извоюваното с измама положение в този дом, ще може да се изтръгне и от ноктите на Дьо Ланд. Какво ще стане с принца едва ли има значение. Тя ще се върне още при първа възможност в Луизиана — взе това решение през последните няколко часа. А там ще се оттегли в плантацията на баща си, разбира се ако той приеме отново опозорената си дъщеря. Дните ще минават един след друг в самота и светът ще я забрави, ще го забрави и тя. Да, така ще направи, та ако ще това да е нейната съдба до края на дните й.

Да, така щеше да стане. Когато започна всичко, Мара не знаеше какво я очаква, не се замисляше сериозно какво значи да е любовница на принца. Не си представяше какво значи да лежи в неговите прегръдки, да се събужда сутрин до него, да се радва на грижите му, на магията на неговата любов. Това щеше да й липсва, знаеше го отсега. С някакви дълбоки, най-съкровени кътчета на съществото си щеше да копнее за него.

Знаеше, че това е лудост. Би трябвало да изпитва облекчение при мисълта, че принудителната необходимост да се отдава на тези прегръдки скоро ще изчезне. Трябваше да е безкрайно щастлива, че напрегнатият маскарад скоро ще отмине и ще може да се върне към предишния си живот. Но нещата не бяха толкова прости. Родерик и свитата му вече имаха значение за нея, тя се замисляше над по-нататъшната им съдба. Болно й беше да се разделя с тях със съзнанието, че това е завинаги. Да, по-болезнено, отколкото си бе представяла.

Фризурата й беше най-сетне готова. Блестящите къдрици бяха вдигнати високо над челото, спускаха се като водопад от високата гръцка прическа, а над дясното й ухо бяха забодени две малки и съвършени, току-що напъпили рози. Носеше копринени чорапи и бални пантофки. Облече през глава бялата рокля с розови оттенъци, а Лила я закопча на гърба с редицата перлени копченца и оправи полите над многобройните фусти, подплатени със специална тъкан от конски косъм. Дълги, елегантни ръкавици покриваха ръцете на Мара до лактите.

— Ще сложите ли бижута, госпожице? — попита Лила. Мара знаеше, че са излишни, но Родерик й беше подарил диаманти и навярно очакваше тя да ги носи. Кимна утвърдително.

— Много сте хубава — прошепна Лила, когато колието, обеците и гривната се озоваха на местата си, и отстъпи назад, за да провери резултата от усилията си. — Никоя дама няма да може да се мери с вас.

Мара благодари на момичето, направи й заслужен комплимент за сполучливата фризура и отстъпи крачка назад, докато слугинята чукаше на вратата на спалнята и я отваряше пред нея.

Родерик се обърна от мястото си пред огъня, където стоеше, вперил очи в пламъците. Той веднага скочи, взе ръката й, вдигна я към устните си и направи лек почтителен поклон.

— Бийте камбани и барабани, тя е вече тук!

— Забавих ли се? — попита объркана Мара.

— Вие сте самата красота! Великолепна и безупречна.

Тя се усмихна и обгърна с поглед красивата униформа, която седеше като излята на широките му рамене и подчертаваше дългите, мускулести крака. Ордените на гърдите му блестяха, както и меките златни вълни на косата му.

— Великолепният сте, по-скоро, вие.

Той й се усмихна безкрайно нежно и поклати глава, после каза:

— Имам само едно възражение, или може би две.

Лила намръщи чело и пристъпи почти войнствено крачка напред.

— Какво има, Ваше височество?

Родерик погледна към Сарус, който пристъпи напред с кадифена кутия в едната и вързопче в другата ръка. Старият камердинер отвори кутията, в която имаше гарнитура от нежнорозови перли; колието се закопчаваше с огромна перла в бароков обков. До двуредната огърлица лежаха обеци и двуредна гривна.

— Като изкупление на вина — каза спокойно Родерик, — ако ма позволите да поправя някак проявената преди време липса на вина.

Беше неоценим подарък. Перли с толкова рядък цвят, така подбрани по големина и блясък предполагаха дългогодишно търсене, докато бъдат намерени и събрани. Те се размиваха пред очите на Мара и тя преглътна с мъка, преди да може да погледне отново принца.

— Не беше необходимо.

— За мене, да.

Той направи заповеднически жест към момичето. Лила откопча диамантеното колие на шията на Мара и отстъпи назад. Родерик вдигна перлената огърлица от коприненото й ложе и я сложи на раменете на Мара. С точни движения махна обеците от ушите й, гривната от ръката в ръкавица, хвърли ги встрани като евтини стъклени украшения и сложи на тяхно място перлите. Без да спира, пое от Сарус вързопчето, изтърси го и след миг държеше в ръце хермелинено наметало. Прехвърли го през раменете й и го закопча на гърдите със скритата закопчалка.

— Прекалено… прекалено великодушен сте — каза потиснато Мара. Не можа да се накара да го погледне, така я измъчваше нечистата й съвест и болката. Вместо това прикова поглед в синята лента на ордена, препасана през гърдите му.

— Просто съм честолюбив. Харесва ми да ви видя покрита с перли, които сам съм избрал. Ако бях великодушен, щях да ви дам възможност да възразите, че ви натрапвам своя вкус. Ако бях велико душен, отдавна да съм ви пуснал да си отидете или да съм…

Изведнъж млъкна. Беше рано да разкрива прекалено много. За малко да й каже, че би свалил от нея товара на задачата й — ако беше наистина великодушен. Щеше да я принуди да признае, че никога не си е губила паметта, да я накара да изкаже защо е при него. Така щеше да й спести и тази последна стъпка, необходимостта да се покорява на желанията му и да живее в непрекъснат страх, че ще бъде разобличена. Не го направи, защото противоречеше на неговия кодекс на честта. Сега беше твърде късно да сложи всичко на място. Да, той наистина беше честолюбив.

— Ела — каза той и я хвана под ръка. — Вече ни чакат.

Свитата беше наобиколила огъня в салона, някои се разхождаха нервно напред-назад. Не смееха да седнат, за да не измачкат парадните си униформи със златни галони на кителите и турскосини кантове на панталоните. И Юлиана беше вече там. Красива като богиня в морскосинята си рокля, с пера в косите, от които изглеждаше още по-висока, и малка корона от диаманти и сапфири върху вдигнатите високо къдрици, която я правеше още по-величествена. Помещението беше сякаш претъпкано с бели униформи. Мина малко време преди Мара да разбере защо е така.

— Лука! — възкликна тя. — Колко добре изглеждате!

— Най-сетне и аз съм член на свитата — обясни той с поклон, в който беше събрана цялата му гордост.

Униформата стоеше като излята на гъвкавото му тяло, а от уважение към предстоящото официално събитие беше махнал дори обецата от ухото си. Но в тъмните му очи премина сянка, когато погледна принца, а после отново Мара.

— Само той ни липсваше — измърмори с престорен гняв Естес. — Пладнешки разбойник с дълги пръсти и остър нож.

Лука изобщо не реагира на обидата.

— Ще свикнеш да цениш талантите ми, когато почнеш да гладуваш, принуден да живееш от ден за ден, а пък аз ще ти нося ядене.

— Крадени кокошки? Мислиш ли, че ще ги ядем?

— Заедно с перушината.

— Включително и краката, както вече е ставало — добави Родерик. — Тръгваме ли?

Зад учтивото предложение се криеше заповед. Лука хвана под ръка Юлиана, наметнала самуреното си палто, останалите се увиха в пелерините и всички излязоха в най-добро настроение от къщата. Качиха Мара и Юлиана в каретата. Принцът и останалите яхнаха конете. Слугите, които ги бяха държали, отстъпиха назад, кочияшът изплющя с камшика и всички се изсипаха през широко отворената порта от ковано желязо на павираната улица. Зад тях се издигаше резиденцията на Рутения с осветени прозорци и разлюлени от студения северен вятър факли на входа. Очакваха ги тъмните, неосветени улици на тази стара част на града. И балът.