Дженифър Блейк
Кралски страсти (18)

Глава осемнадесета

Обгърнаха я сигурност, топлина и покровителствен мрак. Поне засега опасността отмина. Останаха живи и тази мисъл изостряше сетивата й. Мара се притисна към мъжа, чиито ръце я прегръщаха и изведнъж вътре в нея нещо се освободи. Това, че беше принц Родерик от Рутения, вече нямаше никакво значение. Какъв мъж е, какво е правил или ще направи занапред, също не я интересуваше. Достатъчно й беше онова, което знаеше за него, достатъчно, за да му се довери. Умът му, неговата сила и власт й вдъхваха уважение. Чувството му за хумор, загрижеността за близките, разбирането, което проявяваше към нея, готовността да й разкрие и по-уязвими страни от същността си, бяха спечелили нейното сърце. Навярно не им оставаше още много време, но то принадлежеше само на тях.

Той разтвори наметалото й, посегна към нежното хълмче на гърдата.

— Сладка Мара — прошепна той и дълбокият му, топъл глас стигна до нея през копринените вълни на косата — исках да ви превърна в нещо недосегаемо, да ви окажа уважение като се държа далеч от вас. Но можех ли да подозирам, че тази клетва ще разкъса душата ми, ще превърне главата ми в празна кратуна?

— С радост ви освобождавам от клетвата.

— Ако ви кажа, че всичко зависи от вас, че нищо и никой няма да ви принуди да отстъпите пред желанието ми, кажете, ще ме отблъснете ли тогава?

Беше отмаляла от докосванията му и думите й прозвучаха бавно, несигурно.

— Ако владеех изкуството на куртизанка, щях да ви омагьосам, дори отново да ви съблазня, ако трябва.

— Подобно изкуство не ви е нужно, една многообещаваща усмивка е достатъчна, за да ме плени.

— Усмивката, която в момента не можете да видите.

— Хиляди път съм я виждал и хиляди път съм се наслаждавал на вашите прегръдки в мечтите си. Кажете ми, че тя е на устните ви, ще направя заклинание и ще я видя.

— Със силата на въображението си? Но ще успея ли и аз да го сторя?

Той разбра страховете й, затова отговори без колебание:

— Искам ви до себе си и няма да се задоволя с по-малко, нито сега, нито когато и да било.

Тя искаше да му вярва, затова вдигна устни към неговите и те трепнаха в колеблива усмивка.

Съвсем друго обещание беше скрито в безкрайната нежност, с която той пое устните й в своите, опиянен от сладостта им. Галеше с език деликатната им повърхност, пробуждаше в нея невероятна чувственост, преди да навлезе внимателно още по-навътре. Тя се остави на това нежно завладяване, плъзна език по неговия, обви го в желанието си да го привлече, да се осмели и тя на свой ред да го опознае.

Задъхана, близна редицата равни зъби, докосна твърдото небце, коравите, мускулести ъгълчета на устните му и слабо наболата брада. Дълбоко и неукротимо желание се надигаше в нея да опознае сантиметър по сантиметър неговото тяло, всеки мускул, всяка гънчица, всяко кътче. Искаше да усети мъжа в него, да го поеме в себе си и да превърне това в незабравим спомен. Вдигна ръка, отхвърли наметалото му и разпери пръсти върху коравата му, мускулеста гръд.

Той отхвърли наметалото, и разкопча с трепереща ръка униформата си. После прокара пръстите й по копчетата на ризата си. Топлината на тялото му, силните удари на сърцето под тънкия плат, омайващият му дъх на мъж накараха мускулите на стомаха й да се свият от желание. Не стана нужда да я придумва да коленичи до него, за да простре под нея падналото наметало, да се отдаде на сигурните движения на пръстите му, които развързаха корсажа й, и накараха роклята да се измъкне от копченцата.

Той не се задоволи с разкопчаването на роклята, положи я върху мекото вълнено наметало и я освободи от поли, риза и гащички. Свали и своите колосани дрехи, а после притисна голото й тяло към своето — дълго, кораво и също тъй голо тяло. Бе почувствал непреодолимото й желание за близост и бързаше да го сподели.

Пълни с живот, пламнали от дълго потисканата страст, те не обръщаха внимание на хладния нощен въздух, влажната земя и толкова незначителни неудобства като клоните и камъните под тях. Кръвта шумеше и кипеше в жилите им като ромолящ поток в леглото си. Земята, на която лежаха, беше твърда и миришеше на мухъл, но това беше мирисът на природата. Потънаха в усещанията, които ги завладяваха с нарастваща сила. Телата им се докосваха с изострена чувственост, кожата на едното се плъзгаше по кожата на другото, вече не чуваха стъпките на хората, които минаваха наблизо.

Ръцете му обгръщаха кръглите извивки на бедрата й, притискаха ги внимателно. Тя усещаше коравия му, възбуден член върху хълмчето на женствеността си. Родерик наведе глава и прокара топли устни по шията, по раменете й. Описваше леки кръгове около набъбналите й гърди, потръпващи от ударите на сърцето, а после засмука сладко коравата пъпка на гърдата. Едната му ръка се плъзна от бедрата по плоския корем и се пъхна между краката й, потърси и намери чувствителния източник на нейното удоволствие. Повтори същия път и с уста, плъзгайки език от гърдите към кръста, към бедрата и по-надолу.

Тя потрепери от почти непоносима наслада, усети как тя я завладява, повдига я, как изпълва всеки мускул, всяка клетчица, докато съзнанието й не потъна в небитието, докато тя сякаш престана да съществува, а после отново се роди, обновена и слята с него в едно. С треперещи ръце и неудържимо желание да му върне безценния дар, тя го галеше с длан и меки, търсещи устни. Той й се отдаде изцяло, докосваше с нежни пръсти косата й, лицето й. Най-сетне въздъхна и в гласа му тя усети усмивка:

— Нека спрем, Мара, сладка изкусителко, иначе ще се превърна в огъня на твоята клада.

Решително и силно я привлече той под тялото си и проникна дълбоко във влажната й, податлива топлина. Тя го пое още по-дълбоко в себе си, огъна тяло, отдаде му се изцяло и без остатък.

Понесе ги силен, омагьосан вихър. Движеха се в извечния ритъм на живота, пленени от великолепието и могъществото на най-стария и най-първичен танц в света, отдадени с всяка частица на телата си на взискателната му повеля, на силата и мамещите му обещания. За способните да чуват музиката му имаше прекрасна награда. Тя се изля над тях като от древен рог на изобилието — наградата беше този див, безкраен, омагьосан миг, главозамайващата вечност, в която човекът е най-самотен и все пак най-близко до възможността да преодолее изначалната си самота.

После останаха прегърнати, взрени в мрака и всеки от тях утешаваше другия и се оставяше да бъде утешен.

 

 

Малко по-късно Мара и Родерик поеха отново към резиденцията. По средата на пътя срещнаха Михаел, Труде и Естес. Когато братовчедът на Родерик се прибрал и му казали, че принцът и Мара още ги няма, веднага организирал с Ролф и цялата свита групи, които тръгнали да ги търсят. Очите на Родерик весело блеснаха, когато зърна хората си, но радостта му не трая дълго. След като ги похвали за бързото реагиране и благодари за загрижеността, той се постара да изложи пред тях приемлива версия за изтеклите часове. Обяснението защо дрехите им са кални, не беше особено убедително, но хората му се направиха, че не са го забелязали.

Страхът за Мара накара Елен да стане от леглото. Сега тя ги очакваше с Анжелин в салона. Родерик и Мара бяха в едно и също време смъмрени и прегърнати. Още веднъж трябваше да разкажат цялата история отначало, а после още веднъж, когато се прибраха всички, тръгнали да ги търсят. Най-сетне Анжелин се смили над тях и ги прати да се изкъпят и преоблекат за вечеря.

Вечерята се превърна в същинско тържество. Към ястията поднесоха три вида вино. За десерт имаше кошнички с ягоди, които Мара толкова обичаше. По този начин готвачката и щабът й изразяваха радостта си от нейното завръщане. След това в салона бе сервирано и шампанско.

Поради безредиците гости нямаше и всички бяха доволни от това. Разгоря се разпален спор за политическото положение. Ролф смяташе, че ако не прояви колебание, Луи Филип може да се справи с кризата. Родерик не беше съгласен. Кралят трябваше да покаже по някакъв начин, че не е непримирим, че си дава сметка какъв напредък е постигнала Франция през последните четиридесет години, какви промени са настъпили в нейното общество. Елен и Юлиана, мислеха като Ролф. Анжелин подкрепяше сина си, а Мара също смяташе, че аргументите му са убедителни. И хората от свитата също се бяха разделили на два лагера и се намесваха в спора на висок глас. Въпреки противоречията, въпреки че споровете ставаха все по-остри, всички мислеха, че проблемите могат да се решат, ако не се стигне до въоръжени стълкновения между краля и реформаторите.

Родерик се оттегли доста рано, за да се погрижи, както той се изрази, за проблем, изискващ личното му внимание. Малко по-късно Мара усети, че е капнала след всички днешни приключения. От изпитото вино й се доспа и тя с мъка държеше очите си отворени. Целуна баба си, пожела на останалите лека нощ и ги напусна.

Очакваше да намери в гардеробната си Лила, но момичето го нямаше. Мара влезе в спалнята с надеждата, че Лила й приготвя нощницата или стъква огъня в камината. Докато вървеше, измъкна фуркетите от косата и пусна тежките тъмни къдрици да се разпилеят по раменете. Навела глава, затърси в тях забравени фуркети. Когато вдигна очи, спря като вцепенена.

Родерик се беше отпуснал в креслото пред камината. Беше протегнал кръстосани в глезените крака, вдигнал ръце зад тила. Дълбоко в очите му трептяха пламъчета. Той я наблюдаваше, гледаше тъмния водопад на косите й, полуотворените от изненада червени устни и закръглените й гърди, подчертани от вдигнатите ръце.

— Това ли е проблемът, изискващ вашето присъствие? — попита тя.

— Да, много е важен, може да се каже стратегически проблем. Обходна маневра — той свали ръце и със силно, гъвкаво движение стана от креслото и се приближи към нея.

— Разбирам, искали сте да заблудите баща си.

— Това е по-умно, отколкото да му противореча. Той обича да се мисли за всемогъщ, разбира се, за благото на всички. Понякога наистина е така, но не и в този случай.

— Вие много го обичате.

— Той е два пъти мой повелител — обясни й простичко Родерик. — Освен това ми е и баща.

Умората й сякаш изчезна. Тя му обърна гръб и подхвърли през рамо:

— За да не го срещнете из коридорите, ще ви се наложи навярно да прекарате нощта тук.

— Може би — отговори й той с достойнство и вдигна една мека къдрица, за да я погали с нея по бузата.

— Неприятно ли ви е?

— Не, ако някой ме освободи от този затвор от дрехи. Какво направихте с Лила?

— Аз ли? Нищо, защо? Но тя си отиде, щом забеляза, че имам намерение да остана.

— Така ли? — попита Мара с насмешливо недоверие в гласа.

Той сложи ръка на рамото й, обърна гърба й към себе си. Наведе глава, за да докосне с устни нежната кожа на тила и подчерта думите си с целувки по меката кожа на гърба, докато разкопчаваше роклята.

— Какъвто съм самоуверен понякога… може да съм й дал повод… да предположи… че тази нощ… няма да имате нужда от камериерка…

 

 

Лука се върна на другата вечер. Родерик го прие в салона, в присъствието на всички. Принц до върха на пръстите, той стоеше разкрачен, със скръстени на гърба ръце пред камината, докато циганинът прекосяваше залата, за да се приближи към него. Лука козирува и Родерик му отвърна с кимване, но поздравът не беше приветлив.

Не беше и категорично отблъскване. С тих, но твърд глас Родерик попита:

— Защо си тук?

— Нали съм член на свитата — заяви Лука, вирнал глава. Беше сложил белоснежната си униформа, по която нямаше нито петънце.

— Ти вече веднъж ни напусна. Защо се върна?

— Знаете какво става в града: демонстрации, барикади от камъни. В стана се чу, че националната гвардия, която би трябвало да потиска смутовете, е хвърлила пушките и се е присъединила към реформистите. Освен това подразбрахме, че един мъж, в когото вие с право нямате доверие, господин Дьо Ланд, събира отряд. Той купува разбойници, мошеници, сган, хора, готови на всичко за пари. Перчи се, че му трябвала армия, с която може да се превземе дворец. Вие сте мой принц, син на болярина. Може да ви потрябвам. Ето ме.

На устните на Родерик се появи горчива усмивка.

— С право казват, че принцовете не знаят какво е благодарност. Но аз не мога да ти дам ръката на сестра си в замяна на твоята вярност.

— Не го и очаквам — циганинът хвърли бърз поглед към Юлиана, но веднага го насочи отново към принца. Лицето му беше като каменно, не издаваше нито надежда, нито примирение.

— Ако ти поставя задача да ми пазиш гърба, откъде да зная, че няма да напуснеш поста си и да се върнеш при палатките на циганите?

— При вас свикнах на по-динамичен живот, на бърза мисъл и полезна работа. Вече не мога без това. Затова, а и заради вас, ще се откажа да бъда циганин.

Родерик го гледаше, претегляше думите му, преценяваше спокойния блясък в очите му. Най-сетне каза:

— Ти винаги ще си останеш циганин, но нека бъде така. Добре дошъл, Лука.

Протегна ръка и циганинът я сграбчи. Свитата шумно заликува, наобиколи ги, заудря и двамата по раменете. Юлиана, станала свидетелка на всичко, тихо, сподавено изстена. С очи, изпълнени с ледено презрение, скочи и напусна салона. Лука я проследи с мрачен поглед, но не направи опит да я последва.

На другия ден, двадесет и трети февруари 1848 г., Луи Филип се покори, ако не на своя народ, то на волята на хората по улиците на Париж и уволни своя министър на външните работи и най-близък довереник — Франсоа Гизо. На негово място кралят назначи човек с реформистки възгледи, граф Моле.

Новината стигна със закъснение до разгневените плебеи. По-късно вечерта пред дома на Гизо на Булеварда на капуцините се събра цяла тълпа, хората крещяха лозунги, размахваха факли. Извикаха полиция да брани бившия министър и дома му. Войниците слагаха нервно пръсти на спусъците, защото тълпата ставаше все по-многолюдна и шумна. Тя ги обсипваше с обиди, замеряше ги с камъни, гнили плодове и яйца. Сред разбуненото множество един мъж размахваше револвер. Дали случайно или нарочно, той стреля. Войниците отвърнаха със залп право в тълпата. Хората хукнаха във всички посоки, крещяха, помагаха на ранените да бягат. На паважа, до изтърваните факли останаха труповете на двадесет мъже и жени.

Реформистите обявиха убитите за мъченици, бонапартистите заявиха, че били идиоти, легитимистите се радваха, че са загинали селяни, но кралят заплака от гняв, когато петима от мъртъвците бяха отърколени през улицата, защото разбра, че те символизират неговия край.

Под натиска на хората от улицата и на собствените си синове, още преди да бяха изтекли двадесет и четири часа, Луи Филип, крал на французите, абдикира. За свой наследник обяви племенника си, графа на Париж, а снаха си, принцеса Орлеанска, за регентка. Тъй като беше научил суровия урок, преподаден от екзекуцията на Луи XVI и Мария Антоанета, кралят-буржоа се отказа от какъвто и да било героичен жест и избяга с наета карета заедно с кралицата си от Париж. Двамата вече притежаваха само онова, което можеха да носят в ръце, когато прекосиха канала в посока към Англия и своето изгнание.

Реформистите бяха съвсем объркани. Постигнатото надмина и най-смелите им мечти. Очакваха да принудят краля да направи промени, вместо това свалиха правителството. Мнозина от тях, Виктор Юго например, очакваха много от младата принцеса Елен фон Мекленбург-Шверин, която минаваше за либерална и интелигентна дама. Немалко реформисти, които не желаеха вече да имат нищо общо с монархията, мечтаеха да наложат правителство на народа и да създадат конституция като тази на Съединените щати. Събранието на реформистите в резиденцията на Рутения имаше тъкмо тази цел — да се обсъдят по-нататъшни мерки за осъществяването на необходимите промени. Сега то щеше да се превърна във форум, на който ще се обсъждат различните мнения.

Събраха се в голямата галерия, където донесоха столове от всички краища на дома. Високи месингови свещници бяха наредени край стените. Свещите в тях горяха ярко, пламъците им се олюляваха на течението в огромната галерия. Светлината се отразяваше и умножаваше във високите прозорци от двете страни. Мъжете, петнадесетина, освен свитата, се бяха струпали край огъня, защото нощта беше леденостудена.

До този момент срещата беше протекла шумно, но делово.

Събралите се сякаш усещаха значимостта на онова, което вършеха, отговорността си за промените, които внасяха в хода на историята. Месеци наред бяха подкрепяли искането за реформи, а също и бунта на масите — до този миг никой не беше възприемал това като предателство.

Дали от чувство за отговорност, или защото разбираха, че отсега нататък ще играят на по-голяма и открита сцена, но те допуснаха да има и слушатели. Елен беше очарована от възможността да стане толкова близък свидетел на политическите събития и настоя да присъства; Анжелин, не по-малко заинтересувана от нея, я подкрепи. Юлиана и Мара се присъединиха към тях — Юлиана от любопитство, Мара от силно желание да е там и да разбере какво ще стане с Дьо Ланд.

Щеше ли французинът да се появи? Ще изпълни ли онова, което тя му предложи, или се е отказал от намеренията си, защото Родерик я спаси? Ако се съди по сведенията, събрани от Лука, беше напълно възможно той още да е готов на всичко. Без съмнение, той бе човекът, подстрекаващ престъпниците и крадците, за когото разказа циганинът. Ако е вярно и ако го свърже с плана, който бяха обсъдили, това означаваше, че е надвиснала опасност.

Беше ли подготвен Родерик да я посрещне? Мара не знаеше. Беше се опитала да говори с него, но навярно не беше избрала подходящото място и време. Той кимаше с разбиране за всичко, което тя му говореше и продължаваше да я люби. Ако е разбрал колко е сериозно, ако е ковал планове, за да попречи на Дьо Ланд, правил го е скришом. Неговите приготовления бяха като мислите му — в тях рядко можеше да се проникне. Но Мара щеше да е по-спокойна, ако видеше, че свитата е нащрек или поне, че е въоръжена. Що се отнася до Родерик и Ролф, които се бяха разположили в кресла пред мраморната камина, те едва ли носеха дори джобни ножове.

Личната свита на Родерик се намираше сега откъм двата края на събралите се: Михаел, Труде и Естес откъм единия, Жак и Жаред — откъм другия. Мара се огледа за Лука, но той не се виждаше никакъв. Преди малко го беше зърнала в коридора. Дали не е на пост? Мисълта, че поне един внимава какво става, я поуспокои.

Ламартин, човекът, станал водач на реформистите, се надигна и заговори. Стоеше изправен, тясното му лице излъчваше дълбока вяра в онова, което от дълго време беше подготвял с всичките си сили.

— Приятели, часът удари. Кралят и орлеанистите паднаха. Краят не беше кървав, те се хванаха в собствения си капан. В своята история ние имаме една революция на свободата и една контрареволюция на славата. Сега сме свидетели на революцията на общественото съзнание и революцията на презрението.

В отговор се чуха ликуващи гласове. Когато се възцари тишина, Ламартин продължи:

— Ние трябва да използваме възможността, която ни бе подарена, защото втора няма да има. Ние можем да се присъединим към принцеса Орлеанска и графа на Париж и се надявам, че ще можем да използваме влиянието си, за да постигнем нашите цели. Но ние можем и да съставим временно правителство, правителство на Втората република. Зависи от нас. Важното е да решим какво да правим и да действаме. Легитимистите на граф дьо Шамбор вече се събират като ято гарвани. Радикалите и социалистите вече се срещат в кметството, за да съставят тяхно правителство. Не можем да позволим втора кървава баня, да допуснем нова братоубийствена война между аристокрацията и Асамблеята, или между Асамблеята и Комуната. От нас зависи да спасим Париж и Франция от нов хаос. От нас, от нашето влияние, зависи дали ще постигнем най-доброто за всички, дали ще извоюваме стабилност. Само ние можем да го направим!

— Няма да успеете! Жалко поетче!

Беше го изкрещял Дьо Ланд. Той стоеше на вратата с пистолет в ръка. След него в галерията нахлуха въоръжените му хора. Все мрачни фигури, брадати мъже с разядени от сипаницата лица, с пламтящи, безчувствени очи. От поясите им стърчаха пистолети и кинжали. Те почнаха да заобикалят мъжете в помещението, опитваха се да ги хванат като плъхове в делва. Реформистите наскачаха от столовете си, ругаеха, крещяха и заставаха така, че да могат да устоят на мъжете, които бавно ги изблъскваха.

Мара се надигна с широко отворени очи. Защо никой не даде сигнал за тревога? Къде е Лука? Дали не е мъртъв, убит, преди тя да успее да го предупреди? Или си е отмъстил с предателство, за да си върне за петното, хвърлено върху произхода му? Тя погледна към Юлиана и прочете в очите на сестрата на Родерик същите страхове.

Юлиана гледаше Родерик и баща си. Лицата на двамата мъже бяха навъсени, но по тях не се четеше изненада. Нищо чудно, те да са очаквали, че ще има нападение и все пак в цялата ситуация имаше нещо, което Мара не можеше да проумее.

Изведнъж една мисъл й мина през ума. Беше толкова ужасна, че усети как пребледнява, а сърцето й сякаш спря. Възможно ли е Родерик да е невъоръжен и толкова спокоен, защото е част от заговора? Затова ли не дава вид, че ще се брани? Негова манипулация ли е дяволската измама?

Не е ли възможно да са я въвлекли от самото начало в историята с Родерик, не за да може Дьо Ланд да го превърне в своя изкупителна жертва, а за да създаде претекст принцът да се появи на бала и да предотврати атентата? Родерик не намекна ли, че я е видял преди дьо Ланд, че я е пожелал и всъщност сам е организирал собственото си прелъстяване? Ами ако атентатът е бил инсцениран само за да се спечели доверието на крал Луи Филип, за да се ограничат Родерик и хората му от легитимистите, които го били уж подготвили.

Не, не е възможно. Родерик спаси баба й лиши Дьо Ланд от възможността да я държи в ръцете си.

Но нали го направи едва след неуспеха на атентата срещу Луи Филип и след като тя вече не можеше да му бъде полезна. Малко по-късно пристигна крал Ролф. Знаел ли е Родерик, че баща му е на път за Париж, знаел ли е, че Ролф няма да одобри играта му с нея? Предложи й женитба, когато скандалът с предполагаемото й отвличане стана публичен, но той навярно е подозирал, че Ролф не би допуснал и това.

Възможно ли е Родерик да й е казал цялата истина, когато й обясни, че Ролф се противопоставя на женитбата им, защото смята, че тя е прекалено добра за сина му?

Защо да не допусне, че Родерик, който се представяше навсякъде за либерален принц и последовател на реформистки идеи, се е преструвал, за да измами реформистите? Какво по-естествено? Като престолонаследник той сигурно храни големи симпатии към наследника на Бурбоните, граф дьо Шамбор, от когото Луи Филип беше откраднал трона. По майчина линия Родерик е и негов сродник, макар и далечен. Положително е бил готов да помогне на реформистите да свалят узурпатора от трона. Но сега, когато това стана, сигурно е също тъй готов да използва натрупаната информация и спечеленото доверие, за да ги примами в клопката.

Но в такъв случай защо трябваше Дьо Ланд да я отвлича? А лютата клетва на французина да убие принца? Възможно ли е Дьо Ланд да не е посветен в плановете на принца? Възможно ли е до следобеда, в който я отвлякоха, французите да не са подозирали нищо за сложната игра на Родерик? Не беше ли използвал Родерик желанието на Дьо Ланд да я има, за да изманипулира и французина?

Французинът е тук, а Родерик стои срещу него, без да дава признаци, че е смутен. Ако е отгатнала вярно, двамата са погребали противоречията си и сега работят заедно, за да сложат отново на трона на Франция един Бурбон.

Но докато тези мисли се носеха като горски пожар през мозъка й, Ламартин взе думата. С потъмняло от гняв лице попита:

— Какво значи това?

— Значи, че ние ви спипахме, приятелче — отговори Дьо Ланд. — Значи, че Анри V, нашият законен крал, ще управлява Франция, а вие и този обор, пълен с предатели, няма да попречите на това.

— Бурбонско псе! Не можете вечно да ни държите затворени!

— Прав сте, но моите хора и аз можем да ви откараме в затвора, докато вдигнат отново мадам Гилотина на площад Конкорд.

— Но това е безумие! Нима искате завръщането на терора?

— Какви ги дрънкате? Или само пролетариатът ще подбира средствата, с които да отстранява враговете от пътя си?

Родерик пристъпи малко напред, но движението му беше толкова енергично, че всички в галерията погледнаха към него. Светлината на свещите правеше лицето му бронзово, косите златни и хвърляше жълто петно върху широките му гърди в белоснежна униформа.

— Честолюбието е строг възпитател и лош защитник. Кой ще ви защити, ако начинанието ви пропадне?

— Не се нуждая от защита, най-малко от вашата — заяви самодоволно Дьо Ланд. — Бяхте сигурен, че сте спечелил, нали? Мислехте, че можете да ме пренебрегнете. Излъгахте се.

Нещата не протичаха както трябваше. Дьо Ланд наистина ли е решил в края на краищата да си отмъсти, да измами измамника? Мара искаше да чуе всяка дума и си проправи път напред. Направи крачка, още една, мина между двамата мъже до Труде. Дьо Ланд забеляза раздвижването, хвърли й бърз поглед, преди да погледне отново към принца.

Дали не я подцених? — помисли си в този миг Родерик.

Хладнокръвието, с което той посрещаше нахлуването, сякаш само пришпорваше противника му.

— Да не си въобразявате случайно, че една екзекуция не може да сполети и вас? Вие сте чужденец в тази страна, дошъл да събира във Франция информация. Това значи, че сте шпионин, комуто се полага възможно най-тежкото наказание.

— Дипломатическият имунитет отменен ли е? Френските посланици по цял свят няма да го научат с удоволствие.

— Вие твърдите, че сте официален представител на страната си, нали? Може и така да е. Но това не е наша грижа. Сигурен съм, че пълномощията ви скоро ще станат невалидни. В противен случай ще се наложи да се извиним на Рутения… за сполетялото я нещастие.

— Да изразите дълбоките си съболезнования, нали? — намеси се Ролф, кралят на Рутения и също пристъпи напред. — Та кого се каните да убиете?

Дьо Ланд изгледа с хладна насмешка бащата на Родерик.

— Рутенските реформисти, разбира се, които положително горят от нетърпение да завладеят страната ви, ако очарователните ви съпруга и дъщеря не се завърнат, станали и те жертва на нещастен случай.

— Не! — прошепна Мара. — Не!

Дьо Ланд се обърна към нея и протегна свободната си ръка, докато продължаваше да се цели в Родерик с револвера в другата.

— Елате, скъпа Мара. Вие трябва да споделите с мен този триумф. Без вас той нямаше да е възможен.

— Вие не можете да сторите това — каза тя с треперещ и умоляващ глас. И пристъпи към французина.

— Мара, останете си на мястото — предупреди я Родерик и в гласа му прозвуча дълбока загриженост.

— Какво чувам, вие се противопоставяте на плановете ми, скъпа моя? Или сте станала страхлива?

— Аз никога не съм искала това.

Тя погледна Родерик и в меките й сиви очи се четеше болка и отчаяние от онова, което най-сетне разбра. Той я изгледа с присвити очи.

— Горката Мара — изсмя се саркастично Дьо Ланд. — Отново ли ви използваха?

Вдясно от нея се раздвижи бяло петно. Беше униформата на Труде, нейната сабя се олюляваше безполезно на бедрото и сега бе докоснала роклята на Мара.

— Не го слушайте — предупреди я хладно младата жена.

Труде, член на свитата на Родерик, Труде, влюбена в своя принц. Можеше ли да й вярва? Но нали трите заедно се бяха отбранявали срещу разбунената тълпа.

Сега думата взе Родерик, привлече вниманието й към себе си и погледът му се вряза в очите й, проникна дълбоко в нея.

— Останете на мястото си, Мара, защото се кълна в зелените реки, в изгорените от слънцето ливади и високите сини планини на Рутения: нещата не са такива, каквито си мислите.

Тя долови гнева и мъката в думите му, тяхната убедителност и разбра. Колко глупаво беше да не му вярва. Родерик не е предател. Каквото и да е направил, било е за доброто на Рутения, а може би и на Франция. Не можеше да допусне той да умре. Ако сега е застрашен, вината е нейна. Ако му е съдено да издъхне под блестящото острие на гилотината, това ще я мъчи докато е жива. Това не бива да става, няма да стане, дори ако трябва да умре, за да го предотврати. Тя трябва да направи нещо. Но какво?

Дьо Ланд я мисли за враг на Родерик и едва ли се страхува, че тя може да му попречи, защото досега никога не беше успявала. Има възможност да отвлече вниманието му, да направи нещо, което да обърка и хората му, да даде възможност на свитата да ги нападне. Но какво оръжие може да използва за тази цел?

Отново усети сабята на Труде да я докосва. Не спря да размисля, обърна се и изтегли звънтящото острие от ножницата. Не й остана време да се приближи към Дьо Ланд. Вдигна високо сабята и я размаха с онова майсторство, на което я бе научила русата амазонка през сивите зимни дни. Запокити я с всичкия си безкраен и неприкрит гняв срещу човека, който я бе изнудил.

Родерик я гледаше смаян. Тя рискуваше толкова много заради него! Сърцето му се изпълни с ужас и дълбоко разкаяние. Изруга тихо и свирна рязък, ясен сигнал. В същия миг се хвърли със силен скок напред и посегна към въоръжената ръка на французина.

Зад разбойниците на Дьо Ланд коридорите се изпълниха с тъмни, гъвкави силуети. Въоръжени с пистолети и ножове, с проблясващи бели зъби на ухилените яростни лица, със златни обеци в ушите, в галерията нахлуха циганите. Водеше ги Лука в бялата униформа на свитата. Като вихрушка се стовариха те върху наемниците на Дьо Ланд.

Сабята, която Мара бе размахала, прелетя със свистене във въздуха и улучи безпогрешно целта си. Дьо Ланд я видя и вдигна инстинктивно пистолета. Очите му бяха широко отворени, устата нададе вик.

Пистолетът изгърмя със силата на топ. Черен дим и жълт пламък излязоха от дулото. Родерик изтръгна пистолета от ръката му и го дръпна назад. Французинът падна и остана да лежи неподвижен. Треперещото острие на сабята беше забито право в гърдите му.

Родерик се обърна. И Мара лежеше, присвита, на пода, а червеното петно върху роклята й бавно се разширяваше. Миг по-късно той беше вече до нея, отблъсна Труде и Михаел, коленичи, за да вземе главата й в ръце, станали изведнъж нежни, сякаш ръцете на майка, която приспива новороденото си дете.

Миглите й трепнаха и се вдигнаха. Тя видя мъжа над себе си, гнева, пламтящ като огън в сините му очи.

— Съжалявам — каза тя, но думите й бяха не повече от лек шум в помещението, в което се беше възцарила мъртва тишина.