Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Рутения (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Royal Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дженифър Блейк. Кралски страсти

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–445–020–4

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

— Негово величество!

Възгласът беше на баба Елен. Тя се надигна от креслото, опря на една ръка на облегалката и се наведе в дълбок придворен поклон. Във внезапната тишина Родерик направи бърз поклон и бе тутакси последван от Михаел и останалите членове на свитата. Мара наведе очи и направи реверанс.

Ролф, крал на Рутения, ги възпря с кратко движение на ръката и направи няколко крачки напред, за да подаде ръка на бабата на Мара.

— Мадам Елен Дьолакроа, наричана още Мерси, доколкото си спомням.

— Спомняте си за мен, въпреки че при първата ни среща бях само най-обикновена жена? — Елен се изчерви от гордост. — Наистина изключително и толкова мило от ваша страна.

Беше наистина изключително, защото се бяха видели преди близо тридесет години. Мара беше чувала тази история безброй пъти, защото баба й я разказваше с огромно удоволствие — как от благодарност, че му е разрешила да дойде непоканен на нейната вечеринка, принцът й направил елегантен комплимент: Вашето име би трябвало да звучи „Мерси“, казал той. Макар и смутена, баба й съобразила да му отговори: „Както обичате, Ваше височество, но съм кръстена Елен“.

— Толкова отдавна беше — въздъхна старата дама.

— Доста отдавна — отговори Ролф. — Как е Андре?

— Благодаря, добре. А Анжелин?

— Тревожи се за това, което става тук, в Париж. Аз съм неин пратеник и неофициален министър на правосъдието. Както виждам, тук има нужда от такъв.

Беше всъщност въпрос, свързан със създалата се ситуация, или поне с ролята, която играят в нея старата дама и внучката й. Отговорът на Елен беше уклончив.

— Щом сте информиран, вече знаете, че в центъра на конфликта с моята внучка. Ще позволите ли да ви я представя, Ваше величество.

Ролф се обърна и пристъпи към Мара. Лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните му, но той я огледа достатъчно строго. Очите му не бяха вече така ясносини като тези на неговия син, косата му по-скоро сребърна, отколкото златна. Лицето му, обгоряло от вятъра и прорязано от бръчки, издаваше силен характер и голям опит, излъчваше сурова строгост и непреклонна воля, затова, въпреки напредналата възраст на краля, внушаваше, ако това беше възможно, по-силен страх от лицето на неговия син.

Когато Мара се поклони още веднъж, той я хвана за ръката и я накара с лек жест да стане.

— Мара. Гръцко име с лек ирландски оттенък и две сиви очи, които прозират в бъдещето. Такава красота е опасна съблазън. Нищо чудно, че рутенската дипломация във Франция е изгубила присъщата си изкусност.

— Тук не става дума за дипломация — каза твърдо Родерик.

Баща му го изгледа втренчено и властно.

— Да, казаха ми. Въпросът, който възниква пред едно разумно и незамъглено съзнание е — защо не?

— Истории, свързани с леглото, обикновено нямат нищо общо с държавните работи. Тази направи изключение, но тъй като успяхме да отстраним една нежелателна намеса, тя много скоро ще престане да интересува някого извън дамата и мен.

— Значи ще стреляш с топове по врабци, така ли? Струва ми се повече от екстравагантно да искаш да поставиш на карта една корона само за да доведеш една интимна история до нейния край.

Отровната ирония в гласа на баща му явно не направи никакво впечатление на Родерик.

— Не до нейния край, а тъкмо обратното — до нейното начало.

— Нима може да се гради нещо върху недоверие и омраза, покорени само с брутално насилие? Каква лъчезарна и радостна перспектива за бъдещето!

— Ти би предпочел да ми избереш кралица, преизпълнена с чувство за дълг и потиснала всички свои желания, която тихичко ще въздиша, но да е търпелива и удобна? Такава перспектива е по-нерадостна, уверявам те.

Ролф скръсти ръце на гърба си и веднага попита:

— Готов си, значи, да се подчиниш на законите на буржоазната порядъчност, само за да избегнеш някакви жалки клюки? Ако е вярно, поне веднага си го признай. Тъкмо ще започнем едновременно и преговорите за пълната капитулация на Рутения.

— Ако алтернативата е да се подчиня на такъв ултиматум, наистина не си струва да воювам за подобно кралство.

В гласовете им звучеше такъв гняв, че Демон се скри със скимтене под канапето. Бяха равностойни противници и толкова си приличаха в държане и упоритост, че словесния им двубой кънтеше със силата на битка между титани. Никой от присъстващите не смееше да помръдне или да каже нещо — от страх да не привлече към себе си ударите на словесните камшици. Мара следеше с ужас и чувство за вина разгорещения сблъсък.

Свил ядно вежди, Ролф беше вперил поглед в сина си.

— Колко грубо и невъзпитано! Ако и спрямо дамата си проявявал такава липса на добри обноски, не се учудвам, че тя се оплаква.

— Ние не танцуваме придворен менует с копринени кърпички и елегантни реверанси. Налага се да взема тази жена за съпруга.

— Налага се за кого? — попита меко Ролф.

— За Рутения, за Франция и за нашите връзки с тази страна. За тебе. За нея. За мен.

— Толкова голяма жертва не е нито желателна, нито препоръчителна. При моя двор не си бил обучаван на толкова несръчна дипломация.

— Наистина ли? — попита с язвителна ирония Родерик. — Ами всички тези осуетени бракове, за да бъде запазена страната ти толкова време от революции — те щастлива случайност ли бяха? Добри или лоши, но тези уловки ги изучих на твоето коляно, татко.

— В такъв случай лекциите още не са приключили. Всичко, което изреди, не е причина да се стига до брачното ложе. За да се постигне хармония в официалния и частния живот на едно семейство се изисква нещо повече от налагането на твоята воля. Това е бащина заповед.

— Мара ще бъде моя.

— Срещу господаря си можеш да се опълчиш, но срещу своя крал — само на свой риск и отговорност. На карта е сложено наследственото ти право. Готов ли си да се лишиш от него заради тази жена?

— О, не! — избухна Мара. — Моля ви, недейте. За сватба не може и дума да става.

Въпросът на крал Ролф изплющя като камшик:

— Защо не? Не ви ли привлича короната?

— Не ме привлича! И още по-малко кавгите, които са очевидно свързани с нея.

Родерик застана до нея и посрещна погледа на Ролф.

— Не намесвай Мара в играта. Не е подходяща за целите ти, не става.

— Много благодаря — обърна се към него Мара, вирнала гордо брадичка. — Но нямам нужда от защитник. Аз се оттеглям от сцената. Няма да бъда повод за кавги между баща ви и вас.

— Достойно за уважение, но безсмислено решение — каза кралят на Рутения. Изведнъж някак странно се беше замислил, вперил поглед в двамата млади.

— Браво! — извика Юлиана от вратата. — Нима това предложение за женитба е подтикнато от слуховете, които обикалят цял Париж? Спокойно можехте да ме изчакате, защото приказките за тази уж неприемлива връзка засягат и мен.

— Не, тебе не — заяви брат й с подчертан хлад.

— Ще признаеш, че поне на пръв поглед изглежда точно така. Във всеки случай по улиците никога не са ме заглеждали толкова много. А пред къщата се събират хора. Един замери каретата ми с кал.

— Ако не беше в Париж — отсече безмилостно баща й, — нямаше да имаш повод да се ядосваш и да бъдеш замеряна с кал. Мога ли да попитам какъв номер си изиграла на пруския престолонаследник?

— На Арвин? Никакъв, откъде накъде? Енергичното му преследване се увенча най-сетне с успех. Чакаме само предстоящият ни брак да бъде оповестен. Даваш ли ми благословията си?

— Децата — изрече тихо Ролф — са проклятие, което ни пращат разгневените богове, задето сме си позволявали да влизаме в рая.

— Недоволен ли си? — попита с престорена наивност Юлиана. — Не те разбирам. Нали ти заповяда аз да се омъжа, а Родерик да остане ерген? Или си имал тъкмо обратното предвид?

— Разкажи ми всичко. Разкажи ми, че Арвин се е качил сърдит на тавана да си играе с оловни войничета. Или е избягал от тебе, като е скочил в Сена?

— Колко си досетлив, татко. Само че не скочи, ами лодката му се преобърна. Надбягвахме се с лодки. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но сигурно се е прибрал в Прусия хремав и в лошо настроение. Родерик организира цялата работа.

— Колко си дискретна — измърмори Родерик.

Мара, която не изпускаше краля от очи, видя как в погледа му припламнаха за миг гордост и смях, но той побърза тутакси да ги угаси.

— Радвам се да чуя, че може да бъде полезен, когато пожелае — каза той с леко хаплив тон и се обърна към сина си. — Сигурен съм, че ще науча след време всички подробности.

— Разбира се — поклони се дълбоко Родерик.

— Всичко това е чудесно — вдигна вежди Юлиана, — но какво ще предприемем срещу скандала, който положително ще избухне? Обещава да е ужасно неприятен.

Ролф я изгледа с престорено учудване.

— Аз съм тук, както и госпожа Елен Дьолакроа. Ако фактът, че дамата е под закрилата на своята баба и кръстника си не е достатъчен ще оставим света да си дрънка каквото си ще.

— Нима вие сте мой кръстник, Ваше величество? — попита изненадана Мара.

— След като моята кралица е ваша кръстница.

— Не знаех.

— Досега беше, за съжаление, само почетно задължение, от днес нещата могат да се променят. Анжелин положително ще се присъедини към нас и ще пожелае да ви опознае по-отблизо — той се усмихна така топло и очарователно, че Мара само примигна. Ролф се обърна отново към дъщеря си: — Ще получа ли, въпреки всичко, чаша вино? Уморен съм от пътя.

— От възрастта е — изрече Юлиана с престорено съчувствие. — Ще ида да видя дали в къщата е останал някой слуга, който още не е припаднал от подслушаното.

— Кажи му, моля те, да поднесе виното в покоите ми. Родерик, ти ще ми правиш компания, докато измия праха от пътуването, а трябва да поприказваме и за други неща. Моля дамите да ни извинят.

Двамата мъже излязоха. Свитата се оттегли. Юлиана не се върна след разговора си с персонала. Мара остана сама с баба си. Тя се отпусна в креслото до камината. Един лакей влезе да нагледа огъня и пак излезе. Бяха сами.

Когато вратата се затвори след слугата, бабата каза:

— Е, скъпа моя?

— Какво има? — Мара погледна разтревожено баба си.

— Все още ли искаш да заминеш?

— Би било най-добре.

— Възможно, но желаеш ли го?

— Толкова съм объркана — проплака Мара тихо. — Не зная дали ме закрилят, или само гледат да не им бъда в тежест. Или едното и другото. Не зная дали Родерик наистина иска да се ожени за мен или го движи чувството му за дълг и отговорност.

— Или инат?

— Да, също и това.

— Можеш да останеш тук, да изчакаш и да разбереш.

— Не искам повече да чакам.

Но дори да разбере, че желанието на Родерик да я направи своя съпруга идва от сърцето му, това едва ли ще промени нещо. Привлича го не тя, а някакъв измислен образ на капризно и загадъчно същество. Родерик всъщност не я обича, не му е даже особено симпатична. Щом я опознае, щом разгадае докрай загадката, тя ще престане да го интересува. Баба й въздъхна.

— Нетърпението на младите. За някои неща се иска време.

Мара почти не я слушаше. Без да откъсва поглед от баба си, попита:

— Защо крал Ролф е настроен срещу мен? Той не настоя пруският принц да стане съпруг на Юлиана, значи не държи толкова на произхода. Не зная какво би го задоволило.

— Ако останеш, ще можеш да го попиташ.

— Дали той не подозира, че макар Дьо Ланд да те беше затворил в замъка, аз съм могла да му съдействам и по политически причини?

Елен сви устни.

— Допускам, че не е изключено.

— Не бих искала да замина, преди да го убедя в противното.

— Да, няма да е добре, ако продължи да се съмнява.

— И още нещо. Ако напуснем точно сега резиденцията, толкова скоро след отвратителния атентат, могат да си помислят, че бягаме. Не се съмнявам, че за всички нас ще е по-добре, ако не създадем такова впечатление.

— Много си права! — потвърди войнствено старата дама.

— Освен това чакаме моята кръстница. Чувала съм много за нея и бих искала да я видя, да поприказвам с нея. Би изглеждало смешно, ако заминем преди тя да е пристигнала, пък и не бих желала за нищо на света да я засегна.

— И аз с удоволствие ще се запозная с нея.

— Не се съмнявам.

Имаше още една причина, която Мара не намери сили да сподели с баба си. Докато наблюдаваше Родерик вече редом с баща му, изпита непреодолимо желание да разбере що за човек е той всъщност. Дали зад строгата фасада, която показваше на света, не се крие нещо друго и дали този остър, така добре контролиран ум, е потиснал напълно способността му да изпитва истински чувства? Предпочиташе да не се замисля какво е пробудило това желание, просто го прие.

— Значи така решаваме? Ще останем? — попита Елен.

— Да, решено — отвърна Мара. Призна капитулацията си с твърд глас, но и без радост.

През следващите дни нещата привидно лека-полека започваха да се нормализират. Ролф посети издателя на вестника, разпространил скандалната новина и в него бе публикувано опровержение.

Хората престанаха да се трупат пред резиденцията, не на последно място и благодарение на караула, който свитата доброволно даваше. Дали защото денят на Родерик беше плътно запълнен, или поради присъствието на Ролф, но Мара спеше необезпокоявана.

Кралят и неговият син продължаваха да са в конфликт, но съумяха да посрещат заедно тълпите от гости, които нахлуха в резиденцията, откакто се разбра за пристигането на Ролф. Елен бе поела неофициално ролята на домакиня и председателстваше на всички събирания — било от горния край на масата в трапезарията, или от креслото до камината. С Мара се държаха като с дъщеря на семейството, закриляна от краля, посрещана от Родерик с някоя закачка или с пълно пренебрежение. Отначало всички вперваха в нея многозначителни погледи, но ореолът на почтеност около нея беше така плътен, че любопитството бързо угасваше. Продължиха и нощните събирания в салона, но идваха най-вече хора от по-старата генерация. Затова и разговорите не бяха разгорещени и възбудени, а по-скучни. Нищо чудно, че участниците непрекъснато намаляваха.

Мара се радваше, че не трябва повече да се прави на получила амнезия. Вече не ставаше нужда да внимава за всяка дума, можеше да разговаря и да се държи напълно естествено. Можеше спокойно да разказва за Луизиана и живота там. Всички въпроси, които бе желала да зададе на хората от трупата, можеха да бъдат вече изговорени на висок глас.

Разбра, че Леополд, бащата на Михаел, се е оженил за една от придворните дами на Анжелин, весела тъмнокоса жена, която му подарила девет деца. Живеели в просторна къща високо над долината, през която се виела река и викове и смях кънтели през дебелите каменни стени. Михаел мечтаеше, щом свърши службата му при Родерик, да си намери жена, да се върне при братята и сестрите си в огромния замък, да сади лозя и да прави вино поне толкова хубаво, колкото френското, а също да се погрижи да има много наследници.

Близнаците Жак и Жаред бяха синове на Освалд, също член на първоначалната свита на Ролф. Баща им също имал брат-близнак, но той починал в Луизиана. Сега двамата се увъртаха около една и съща шивачка — безнадеждна любов, довела и тримата до отчаяние. Но двамата бяха предани преди всичко на Родерик и готови да го последват навсякъде, където би пожелал да ги заведе.

Естес, граф Чано, й разказа за много събития, на които е бил свидетел и за толкова подвизи, че всичко се обърка в главата й. Беше неуморен, даровит разказвач и умееше да поднася историите си с много хумор. Когато не изпълняваше някое поръчение на Родерик, пишеше книга, основана на собствените му спомени. Смело заявяваше, че тя щяла да засенчи всичко създадено от господин Дюма. В книгата гъмжило от подземни затвори и запустели замъци, пленени девойки, спасявани от навъсени, но добросърдечни рицари, с една дума тя съдържала всичко необходимо, за да натъпче джобовете му със злато. Била и малко смела, но не прекалено.

— Сигурна съм, че ще я забранят — заяви Труде. — Папата ще я включи в списъка на инкриминираните книги.

— Само защото твърдя, че героят трябва винаги да бъде възнаграждаван задето освобождава онеправданите? Че какво лошо има в това?

— Твоят герой прилича на тебе.

— И какво от това? — попита италианецът, засуквайки дебелите си мустаци.

Труде посочи с глава към графа и каза на Мара:

— Той се има за Ерос на деветнайсети век.

— А не съм ли? — погледна я той многозначително.

Русата амазонка направо му се изсмя.

— Ерос Естес.

Естес поклати глава и погледна мрачно и тъжно Мара.

— Труде си няма понятие от литература. Смята, че било празна работа. Как можах да се влюбя в руса амазонка, която ми се подиграва поради невежеството си?

Естес стана и се закрачи с наведена глава. Труде се изкикоти.

— Ужасно е смешен. А любовта му към мен трябва да е най-голямата му шега. Кажи, права ли съм?

Най-непроницаем беше циганинът Лука. Той сякаш никъде не си беше на мястото. Беше от свитата и носеше нейната униформа, но на него тя му седеше някак иначе, не толкова безукорно и някак предизвикателно, въпреки че беше трудно да се каже откъде идва това впечатление. Той участваше във всички задължителни маневри, беше силен, ловък и бърз, като всички тренираше упорито в галериите и дворовете на замъка, но в движенията му винаги се криеше и нещо непредвидимо.

Освен това не стана много ясно защо настоя да се присъедини към свитата. Причината, очевидно, не беше лоялност към предводителя. Той уважаваше Родерик и изпълняваше безпрекословно всички негови заповеди, но в държанието му нямаше безрезервна преданост. Едва ли беше и непреодолимо желание да е член на свитата. Той се смесваше с останалите, смееше се с тях и пиеше с тях като равен с равни, но обичаше да остава и сам. Не беше го привлякъл и войнишкия живот, защото въпреки че се гордееше с униформата, носеше я само когато се налагаше. Обикновено предпочиташе да е с циганските си дрехи. Спеше най-често в една стая с някой от мъжете в свитата, но при първа възможност се измъкваше от къщата, за да преспи под открито небе.

Понякога Мара си мислеше, че Лука може да е бил привлечен от много неща, но единственото, което го държи тук е Юлиана. Той бързаше да изпревари всички, за да направи на принцесата някоя услуга, беше винаги готов да я придружава. Често я наблюдаваше, когато тя не гледаше към него, а веднъж Мара го видя как вдигна и пъхна в джоба си ръкавица, която момичето беше изпуснало. Но той не търсеше предлози, за да остава с нея и в нейно присъствие говореше малко. Той беше загадка, тъмнокос и хубав, малко див, но предан и закрилящ.

И пак Лука покани всички в циганския лагер. Племето беше станало неспокойно, защото Родерик му наложи твърде много ограничения и го обрече на бездействие. Като разбраха, че боляринът им е в Париж, те пожелаха да видят още веднъж сред себе си своя господар и неговия син. Ще празнуват, ще свирят, ще пеят и ще танцуват цялата нощ.

Още преди да стигнат лагера, усетиха миризмата на печено прасенце и пържени кокошки. Силният аромат се смесваше с миризмата на пушек, на сено и коне. Фургоните бяха наредени в кръг, за да пазят от студения поривист вятър. В средата на кръга гореше огън, на който готвеха, а на други места огньове издигаха стоплящи пламъци към тъмното небе. Наоколо бяха струпани килими, на които се бяха налегнали мъже и жени. Децата бяха увити в по-малки килимчета, за да са на топло, но някои тичаха из целия лагер и си играеха с кучетата. Силна музика заглушаваше гласовете, смеха и крясъците на децата, които проникваха и през оградата.

Кучетата първи откриха пристигането им и дотичаха с див лай. Родерик и Лука ги накараха със строг вик да млъкнат, но нямаше начин да спрат ликуващите викове на посрещачите, които вече приветстваха болярина Ролф и престолонаследника. Циганите наобиколиха краля и всеки искаше да го пипне. Той прие благосклонно и весело преклонението им, потупваше мъжете по гърба, целуваше жените, които се хвърляха в обятията му.

Без церемонии, но с удоволствие, го отведоха на почетното място върху най-дебелия килим пред огъня. Настаниха Родерик вдясно от него, а Мара накараха с мека настойчивост да седне до принца. Мъжът, който командваше племето в отсъствието на Родерик, непокорно момче с упорито лице и кърпа на гарвановочерната коса, седна вляво от болярина, та да могат да се съветват. Приветстваха и Юлиана и я настаниха зад вожда на племето. Лука се намести до нея. Михаел измъкна от фургона стол за Елен, сложи го до Мара, а той седна в краката й. Останалите се погрижиха сами да си намерят място.

Наляха вино. Подадоха на Родерик мандолина. Звуците на циганските цигулки се заиздигаха бавно във въздуха. Необуздани и сладки, те разказваха за живота, любовта и свободата. Родерик подхвана мелодията и изпрати чисти, нежни тонове в нощта.

Мара беше повярвала, че ще може да се разтовари тук и дори да се позабавлява. Сега изпита някакво успокоение. Над нея се простираше небето с проблясващи звезди. Фургоните и лумналите огньове пазеха от нощта и зимния вятър. Виното беше стипчиво и младо, но добро и я стопляше. Музиката галеше, но и странно възбуждаше. Но най-силно я привличаха самите цигани. Може да бяха любопитни, но никога недискретни. Приемаха я каквато е, без въпроси, без предразсъдъци. Това й стигаше.

Наоколо й всички се бяха излегнали, пиеха и се смееха. Едва сега, когато се поотпусна, разбра колко изнервени са били всички. Сякаш зад маските си бяха очаквали и по-нататъшно изостряне на отношенията. Но тази вечер можеха да се забавляват, можеха като циганите да вярват, че животът е прост и независимо от това как се живее, винаги е по-добър от смъртта. Тъкмо това се бе опитал да й обясни Родерик в нощта, когато я измъкна от Сена. Тогава тя недоразбра думите му, но сега те прозвучаха отново, ясно и отчетливо в съзнанието й.

Чуйте ме добре, скъпа моя и запомнете думите ми: Никоя съдба не е по-страшна от смъртта…

Беше казал още нещо, но тя не можеше да си спомни. Нямаше значение. Думите му излъчваха сила и тя ги харесваше.

Близо до нея се мъчеше да пристъпва момиченце на не повече от годинка. Косицата му растеше на меки, красиви тъмни къдрици, очите му бяха черни като нощта и много весели. След него вървеше по-големичко момиче, пет-шест годишно, караше му се като същинска майка и се опитваше да го спре. А мъничкото, почти бебе още, се препъна в ресните на струпаните килими и залитна към огъня. Родерик простря мълниеносно ръка да го хване и успя да улови дрешката, а после да дръпне с другата ръка детето към себе си. Остави мандолината и подхвърли детето във въздуха. Уплашеното му скимтене се превърна във висок, радостен писък.

— Крехко месце, но прекалено скъпо, за да бъде изпечено — заяви Родерик.

Бебето се вкопчи в косата му и прокара лепкави пръстчета по златните къдрици, а после залепи мокра целувка на носа му. Той забеляза, че платът в ръкава му е мокър и въздъхна:

— Напишкани са и все нещо искат, но са толкова беззащитни и милички. Истинско чудо е как човечеството е успяло да се запази.

Мара видя колко внимателно освободи косата си от малки ръчици, как гали детето и усети, че леко се усмихва, защото бе видяла неочаквано принца на Рутения в съвсем нова светлина. Защо това я накара да се почувства щастлива и изненадана — не би могла да каже. Бяха говорили за бебета, тя и Родерик, през нощта на първата им среща, но тогава нищо не подсказваше, че той обича деца. Или че умее да се оправя с тях.

Готовото ядене се оказа превъзходно, подправено с треви и чесън, коричката беше хрупкава, златиста и се топеше в устата, месото беше сочно и нежно. Изпеченият в пепелта хляб, с лек мирис на пушек, беше идеалното допълнение. Както и изобилното вино. След това гостите си избърсаха ръцете в груби пешкири, натопени в ароматизирана с вермут вода.

Още се хранеха, когато се зададе група конници. Когато разпознаха униформите, в лагера настъпи тишина. Вождът на племето остави пуешката кълка и стана. Заедно с Родерик, който го беше изпреварил, двамата тръгнаха към конните стражари.

Из лагера се зашепна, че ставало дума за откраднат кон… Стражарите искали да намерят животното и крадеца.

Циганите нямаха какво да крият, разбира се, че не! Пуснете стражарите да влязат! Дайте им да ядат и пият! Свирете, танцувайте, пейте!

Родерик, учтив като в собствения си салон, посочи на мъжете място върху килимите. Донесоха вино и печено и ги сложиха пред тях. Весело и силно зазвуча музика. Млада жена с яркочервена златотъкана кърпа пристъпи бързо в средата на кръга и затанцува с развят шал около огъня. Циганите подеха ритъма на танца и заръкопляскаха в такт. Очите на танцьорката сияеха, усмивката й просветваше, докато се въртеше, потупваше с крак и извиваше тяло. Пендарите й звънтяха. Танцуваше все по-бързо и по-бързо, докато не се отпусна след вихрена каденца в краката на стражарите и на Родерик. Избухнаха ръкопляскания, но бързо утихнаха, защото музиката отново засвири. Беше бавна, тъжна мелодия, а движенията на надигналата се танцьорка меки и овладени, с извечна прелъстителна сила. Тя танцуваше за стражарите, прокарваше кърпата си пред лицата им, обвиваше с нея раменете им, но танцуваше всъщност най-вече за Родерик.

Усмивката на принца беше учтива, в очите му светеше благодарност. Мара, която го наблюдаваше, усети как стомахът й се свива. Тя откъсна поглед. Демон седеше в краката й и я гледаше просещо и тъжно. Тя му хвърли реброто, което ядеше, избърса си пръстите и отпи голяма глътка вино. Топлината, която се разля по тялото й беше приятна, но и мъчителна. От доскорошното й задоволство не бе останала и следа. Причината можеше лесно да се отгатне. Тя ревнуваше.

Бяха я принудили да прелъсти един принц, а тя направи грешката да се влюби в него. Беше глупаво, безсмислено и унизително. Той идваше от друг свят, свят на привилегии, власт и добре обмислени връзки. Дори ако се бяха запознали при нормални обстоятелства, щеше да е малко вероятно да преодолеят различието в общественото си положение. А сега, след като го бе лъгала, след като бе забъркала и двама им в скандал, това ставаше абсолютно невъзможно. Можеше да се надява само, че той никога няма да разбере какво изпитва към него и така ще спаси поне гордостта си.

Тя се извърна от Родерик и погледът й падна върху Лука. Циганинът седеше, прегърнал с ръка присвито коляно и цялото му внимание беше насочено към Юлиана. Отблясъците от огъня сякаш ближеха тъмното му лице и на оранжевата им светлина лесно се четеше онова, което беше изписано на него. Най-новият член на свитата беше влюбен в сестрата на Родерик.

Танцът продължаваше. Сега един циганин направи знак на музикантите да свирят по-бавно и почна да се движи, следвайки ритъма. С величествена сигурност пристъпваше, обикаляше тълпата, застанала в кръг около огъня. Най-сетне си избра с помамващ смях една жена. Тя се присъедини към него и сега двамата, гръб до гръб се заплъзгаха с протегнати напред ръце през мрака, от време на време рязко се завъртаха, поглеждаха се, приближаваха се, отново се отдалечаваха, преди да се прегърнат и да се притиснат един към друг, залюлени от мелодията. С ръце върху бедрата на партньора и с пламнали от страст погледи, те се движеха в ритуала на силно привличане. Музиката стана по-бърза, все по-бързо и по-бързо затанцуваха и те. Докато мъжът не привлече най-сетне избраницата си в своите прегръдки и не изчезна с нея в мрака.

Нощта напредваше. Стражарите, на които силното вино беше харесало, почнаха да пеят, а циганите да им пригласят. Пееха стари селски песни и куплети от любими оперети, арии из опери на Доницети и Белини, смели стихчета от кабаретата по Левия бряг. Когато най-сетне изпяха всичко, което знаеха, конекрадецът беше напълно забравен. Вече се чувстваха така свързани с циганите, че когато им предложиха втори път да претърсят лагера, стражарите отказаха обезоръжени. Малко по-късно те потеглиха, за да докладват на началника си.

Сложиха децата да спят. Елен клюмаше на стола. Родерик взе отново мандолината и подхвана бавна, омайваща песен. Цигулки те я подеха, мелодията ту се издигаше, ту стихваше с мъчителна молба и безкрайна сладост.

Музиката завладя Мара и събуди болката дълбоко в гърдите й. Подгонена от неясното желание да избяга от всички, тя изля виното от чашата си и стана. Проправи си път през кръга около Ролф, заобиколи огън, на който готвеха, тръгна покрай фургоните. Намери пролука между два от тях и излезе от кръга им. Пред нея се простираше шибан от вятъра простор, мракът беше прорязан тук-там от огньове, събрали още цигани. Далеч от пламъците беше много студено. Тя се загърна, разтреперана, по-плътно с наметалото.

От фургона пред нея се носеше сладка миризма на сено. Колата беше с яки странични стени и извит покрив, като всички останали, но без задна стена. По пода бяха пръснати купчини сено, навярно храна за конете на племето. Ще й бъдат мека постеля, а стените ще я пазят от вятъра.

Беше там едва от няколко минути, когато музиката, която така я разстрои, замлъкна. Изведнъж изпита облекчение. Позволи на мускулите си да се отпуснат и се облегна на сеното, струпано зад гърба й. Затвори очи, накара се да не мисли и се опита да извика в съзнанието си безгрижната философия на циганите.

Животът си е живот! Всеки миг ти е подарен! Наслаждавай му се!

Оста на фургона изскърца, защото някой измести тежестта. Сеното изшумоля. Мара отвори очи и видя в отвора на колата силуета на мъж. Тя потисна вика си, дръпна се встрани, за да се измъкне покрай него.

— Не бойте се, аз съм — каза Родерик.

Тя бавно се успокои, въпреки че сърцето й още тупкаше в гърлото.

— Какво обичате?

— Не бива да обикаляте сама. Някой любвеобилен циганин може да го възприеме като покана.

— Ще се излъже.

— Но може да го проумее твърде късно.

Не различаваше лицето му в мрака, но виждаше бялото петно на униформата, докато се приближаваше и сядаше до нея. Силното му тяло беше вече толкова близо и тя добре осъзнаваше, че са сами.

— Трябва да се върна при другите — каза неловко.

— Няма защо да бързате, вече не сте сама. Но ако се боите, тогава…

— Не се страхувам от вас — беше предпазлива, недоверчива, но не се боеше.

— В такъв случай защо ме избягвате?

— Не е вярно.

— Вие напуснахте леглото ми…

— Едва ли можехте да очаквате от мен да остана.

— Защо? Защото повече не мога да съм ви полезен? Защото вече никой не ви принуждава? Защото благоприличието се е завърнало? Защото крал Ролф може неприятно да реагира? Или защото не можете да ми простите, че използвах страха ви като оръжие, за да си осигуря вашето сътрудничество?

— Заради всички тези причини взети заедно — отвърна тя упорито.

— В такъв случай изредете ги една по една и ми обяснете защо трябва да имат значение.

— Добре знаете защо.

— Зная само, че споменът за вас ме изгаря — синьо-лилав и проблясващ като седеф. Зная, че ви искам, че никакво царство няма да ми е достатъчно, докато ми липсвате вие. Жадувам да ви докосвам, да ви прегръщам, да ви вкусвам — сладка като мед…

За да спре потока на думите му, тя каза:

— Трябва ви жена. Циганката-танцьорка сигурно ще ви задоволи не по-зле.

— Забелязахте, значи — каза той, доволен.

— Как да не забележа, когато я поглъщахте с очи? Всички са забелязали.

— Ревнувахте ли?

— О, не!

Мара се отмести от него и се опита да излезе от фургона. Той я хвана за ръката, дръпна я толкова рязко към себе си, че тя се озова по гръб върху сеното.

— Не е вярно, ревнувахте — каза той тихо, наведе се над нея и притисна ръцете й покрай тялото. — Защото ме желаете.

— Не!

— Да. И вие като мен мислите непрекъснато за онези копринени нощи и за така бързо настъпващото утро.

— Не — прошепна тя, но беше лъжа.

Той не й отговори, а притисна устни към нейните. Целуваше нежно изкусителното им очертание, докато те се разтвориха и го пуснаха. Той взе без колебание онова, което тя му предложи и затърси, страстно и бавно най-чувствителните кътчета на устата й. Тя вдигна бавно ръце, за да ги сключи на тила му.

Животът си беше живот и трябваше да се живее. Вчера беше отминало, а утре — все още само сянка. Само нощта беше сигурна в себе си, а сегашният миг бе всичко, което наистина притежаваха. Не можеше да е грешно да се насладят на удоволствието, което той им предлагаше, за да го превърнат в бъдеще в сияен спомен — ако имаха бъдеще. Тя обичаше този мъж. Каквото и да беше сторил, не можеше да отрече, че единствен той караше кръвта й да кипва, а сърцето й да се свива в сладка болка. Отдадена на копнежа си и на фатализма, Мара се притисна към силното тяло на Родерик.

Телата им потънаха в копата сено. Ароматът му ги обгърна със спомени за лятото и топлото слънце. То шумолеше тихо, когато се движеха в мекото му, гъделичкащо легло. Вятърът свистеше над извития покрив на фургона, докосваше със студени пръсти кожата й, но двамата се заровиха още по-дълбоко в сеното.

Устните на Родерик прокараха палеща диря по шията й, брадичката, по нежната кожа на гърлото. Той плъзна ръка да повдигне фустите й, придърпа ги нагоре, докато не докосна коляното. Изтика още по-нагоре купчината поли и фусти, а тя леко изстена, когато усети топлата му ръка през тънкия плат на бельото. Той разпери пръсти над корема й, обгърна мекотата му, а после се наведе с бързо движение, за да зарови лице в нежната, гладка кожа. Леко и внимателно раздалечи бедрата й, потърси и намери цепката на гащичките. Тя усети загрубелите от фехтовката върхове на пръстите му върху най-чувствителното място на тялото си, после топлата струя на дъха му, горещината на неговата уста.

Чувственост, едно витално и опасно удоволствие ги заля с такава сила, че им секна дъхът. Съзнанието им беше замъглено, но и толкова ясно, че им се струваше — още малко и няма да издържат. Тя никога не се беше чувствала толкова жизнена и пълна със сили. Беше част от нощта и от музиката, и от дивата свобода на циганския стан, на студения зимен вятър, но и на мъжа, който я прегръщаше. Кръвта пареше в жилите й, сърцето й туптеше до пръсване, почукваше силно, пулсираше срещу ребрата й.

Тя обгърна рамото му, вкопчи се в него, мачкаше го и го галеше. От кръста надолу усещаше тежест и мускулите й бяха изопнати. Кожата й пламтеше. Едва сдържано, набъбващо желание се надигаше в нея. Тя искаше, трябваше да усети силата му при себе си, в себе си. Искаше да го прегърне, да го привлича все по-дълбоко в тялото си, докато той стане част от нея, а тя част от него, без разлика на ранг и име, женско или мъжко. И без край.

Тя провря ръце между двамата и разкопча униформата му. Той се раздвижи, за да й помогне. Разтвориха дрехите й, придърпаха ги встрани, смъкнаха най-тесните надолу. А после се съединиха с непреодолимата сила, с която се привличат магнит и желязо, лице до лице в шумолящото, дъхаво сено. Притискаха се с гъвкави движения един към друг.

— Мара — каза той. Беше магическа дума и обещание за наслада. Със силно движение на бедрата той се озова над нея и потъна дълбоко в тялото й.

Пленена от сладостното привличане и съединяване, Мара се движеше заедно с него, към него. Следваха заедно ритъма, кръвта им пулсираше едновременно в жилите, а дълбокото им, тежко дишане се сливаше в едно. Кожата й беше влажна и реагираше, пламтяща, на всяко докосване. Устните им се срещаха в екстаз, във всепоглъщаща целувка. Възбудата ставаше все по-силна, сега кипеше и се разливаше с безкрайно великолепие и се приближаваше към неизбежната, внезапна експлозия.

Тя изригна в тях, тиха и прекрасна, омайваща с магията си. Посрещнаха я, силно прегърнати, с благодарна наслада. С преплетени тела, разменяха тихо нежности и бавно се успокояваха.

Едва много по-късно забелязаха студения вятър. С нежелание се откъснаха един от друг, седнаха и оправиха дрехите си. Родерик помогна на Мара, закопча мъничките копчета по бельото й, докато тя си оправяше косата. Изпълнил наполовина задачата си, той наведе глава и притисна устни към дълбоката падинка между гърдите й.

В този миг пред тях се изправи Ролф. Той сложи крак на стъпалото на фургона и заговори с глас, в чиято мекота се криеше стомана.

— Каква сладка идилия да се търкаляш в сеното. Явно свидетелство за липса на елегантност, на финес и дори на разум, макар че може по свой начин да е привлекателна. Надявам се, че случилото се е било достойно да се запомни, защото то в никакъв случай няма да се повтори.