Елен Танер Марч
Целувката на Принца (32)

Глава тридесет и първа

Джема вървеше по дългия коридор на третия етаж в западното крило на замъка с куп чаршафи на ръце. Повечето от гостите си бяха заминали вчера сутринта, но някои бяха решили да останат до Нова година. Въпреки че отначало тя се беше зарадвала на това, сега й се искаше да си бяха тръгнали. Джема беше раздразнителна като котка и не можеше да търпи добронамерените членове на семейството да й дават съвети за връзката й с Конър.

Каква връзка? В продължение на два дни двамата се избягваха като страхливи врагове. Няколкото пъти, когато необходимостта ги беше събрала, те се бяха държали с леденостудена учтивост един към друг. Все едно че бяха напълно непознати, а не съпруг и съпруга!

Първоначално Джема бе възнамерявала да остане в Гленарис малко по-дълго — докато летните култури бъдеха засети и тя осъществеше амбициозните си планове да построи училище и клиника. Но последните два дни, през които беше живяла под един покрив с Конър, я бяха убедили, че най-разумно щеше да бъде да си тръгне при първа възможност. Не можеше да продължава да се преструва, че всичко в живота й е наред, след като се чувстваше напълно нещастна. Да се преструва на безразлична беше твърде изтощителна задача.

Тя влезе в една стая, събра използваните чаршафи и ги захвърли встрани. Когато сложи чистите чаршафи на леглото, Джема откри, че трябваше да повдигне полата си и да се качи върху леглото, за да ги постеле. Такова поведение не подобаваше на една дама, но нищо не можеше да се направи. Поне никой не можеше да я види!

Откъм вратата се разнесе смях. Джема обърна рязко глава. Конър беше застанал на прага с ръце в джобовете и я наблюдаваше.

Тя седна на пети по средата на огромното легло.

— Откога стоиш там?

— Достатъчно отдавна.

Тя се намръщи.

— Е, поне можеш да ми помогнеш.

— Разбира се. Какво да правя?

— Хвани онзи край там и го пъхни под дюшека. Не, не така! Така ще се извади веднага щом някой легне върху него. Никога досега ли не си оправял легло?

— Честно ли? Не.

— Значи е време да се научиш.

Тя слезе от леглото, изблъска Конър встрани и му показа как се прави. Той кимна и се наведе напред, за да вижда по-добре.

Внезапно Джема се изправи, обърна се и видя, че той я гледа втренчено. Лицето му моментално прие отегчено изражение.

— А сега възглавниците. Ще успееш ли да се справиш?

— Предполагам, че да, въпреки че не съм дошъл тук да се правя на прислужница.

— Тогава за какво си дошъл, ако смея да попитам?

— Едно от момичетата се кълне, че снощи чула странни звуци да идват откъм тази стая.

Джема се намръщи.

— Странни звуци ли? Какво имаш предвид?

Той сви рамене.

— Трополене. Тя твърдеше, че цялото семейство било долу и че в това крило не трябвало да има жива душа. Реших, че ще бъде най-добре да сложа край на всички приказки за таласъми и разни други подобни, които се носят между прислугата.

Джема се разсмя.

— Призраци в Гленарис? Колко интересно.

— Не и ако си суеверна. Това си е направо страшно.

Джема изсумтя.

— Уверена съм, че странните шумове в тази стая си имат много просто обяснение.

Конър повдигна вежди.

— Така ли?

— Твоите братовчеди Дръмкори бяха настанени в стаите в края на коридора.

— Е, и?

— О, я стига, Конър! Не е ли очевидно? Те са похотлива двойка и се съмнявам дали успяват да се наспят нощем. Защо постоянно закъсняват за закуска? И къде си мислиш, че ходят, когато изчезнат за около час? В първата празна спалня, която успеят да намерят, и колкото по-отдалечена е тя, толкова по-добре. Знаеш какви са младоженците.

— Знам ли? — попита тихо Конър.

Тя се стресна, сякаш той я беше ударил. Бузите й се зачервиха.

— О! — каза подигравателно Конър. — Съгласен съм, че те сякаш не могат да се отделят един от друг. Прекрасно е да знам, че са се промъквали из дома ми и са опитвали дали леглата ми стават за малко борба.

— Конър, недей…

— Какво? — попита той, когато Джема млъкна внезапно и му обърна гръб.

Тя поклати глава и отказа да го погледне.

— Да не повдигам темата ли? — настоя гневно той. — Да не споменавам, че имаше време, когато и ние не можехме да се наситим един на друг ли?

— Не! Не става въпрос за това!

— Тогава за какво? Защо изведнъж започна да се притесняваш като девица? Забелязах изражението ти докато ги гледаше как се гушкаха и си шепнеха на закуска. Ти им завиждаш, нали, Джема?

— Не ставай смешен!

— Смешен? Колко странно. Струва ми се, че всеки път, когато братовчед ми Роди пъхне ръката си под роклята на Каролин, ти започваш да гледаш замечтано.

Устните й затрепериха.

— Ставах нахален! Не гледам замечтано! Аз… аз… — Но тя не можа да намери подходящите думи. Как можеше да измисли някаква лъжа, след като всичко, което той казваше беше истина? Джема тропна с крак и му обърна гръб.

Конър остана да я наблюдава мълчаливо, докато тя хвърляше възглавниците върху леглото и дърпаше завивките върху тях. Вместо да чувства гняв, той изпитваше радост. Джема му беше напълно равностоен противник в една такава караница и нямаше друга причини да мълчи, освен ако не беше съгласна с него.

Той изпита нова надежда. И копнеж. Защото и той си мечтаеше за същото, за което и тя.

Събра цялата си смелост, пое си дълбоко дъх и се приближи към нея. Спря се безшумно зад нея. Когато сложи ръце върху раменете й, тя се вцепени, но не се отдръпна.

— Джема…

— Конър, моля те. — Гласът й трепереше. — Махни се.

Той пристъпи още по-близо и дъхът му погали тила й.

— Наистина ли искаш да си тръгна?

— Н… да! Имам работа и вече не те искам по този начин.

Ръцете му започнаха да мачкат раменете й.

— По кой начин? — попита тихо той.

Джема се размърда нетърпеливо.

— Знаеш какво имам предвид.

О, да, той наистина знаеше. Но тялото й му казваше нещо съвсем различно. Той усещаше как тя трепери и колко неравномерно беше дишането й и знаеше, че само трябваше да плъзне ръце от раменете към гърдите й, за да открие, че зърната й бяха набъбнали. Тази мисъл ускори пулса му.

— Джема…

 

 

Конър я обърна към себе си. Тя стоеше с наведена глава и отпуснати ръце, сякаш се надяваше, че ако не му обръщаше внимание, той щеше да се откаже и да си тръгне.

Но Конър не го направи. Ръцете му се плъзнаха нагоре и повдигнаха брадичката й. Очите й бяха затворени — не в очакване на целувката, а защото отчаяно й се искаше да го отблъсне. Това беше единственият начин да му устои. Тялото й я беше предало, като беше отказало да се помръдне независимо колко много й се беше искало да се отдръпне.

— Целуни ме, Джема — прошепна дрезгаво Конър. — Целуни ме както преди.

— Не мога — прошепна в отговор тя.

— Защо? Да не би да си забравила как? Нека да ти припомня.

Устните му бавно се спуснаха върху нейните. Едновременно с това ръката му се плъзна по гърба й и той я притисна към себе си с едно плавно движение.

Джема изстена. От колко време желаеше този мъж? Твърде отдавна, за да му откаже онова, което той искаше. Те бяха съпруг и съпруга. Едва ли щеше да стане нещо, ако му позволеше да спи с нея още един път. Обзета от страст, тя се отпусна в прегръдките му. Джема се вкопчи в Конър, ръцете й се увиха около врата му и тя се притисна плътно до него.

— Джема, о, боже! — изпъшка той.

— Само този път — прошепна тя срещу устните му.

— Само този път — съгласи се Конър. — Кълна се.

Той я повдигна. Полите на роклята й се събраха над кръста й и тя обви крака около бедрата му. Ръката му намери едната й гръд и Джема изстена и отметна глава назад.

Конър я сложи върху току-що оправеното легло. След това се наведе над нея. Пръстите му развързаха връзките на бодито й и устните му се впиха в набъбналите зърна. Той започна да ги гали с езика си докато ръцете му се плъзгаха надолу. Конър свали фрака си и го захвърли встрани.

Тя не го изчака да свали бельото й, а го дръпна върху себе си.

Конър успя да свали и последните й дрехи и започна да обсипва с целувки голата й плът. Същевременно опитната му ръка безсрамно проникна в нея. Допирът му я овлажни и тя започна да се мята и да стене. Цялото му същество беше обзето от изгаряща възбуда.

— Конър, моля те… — въздъхна Джема.

И двамата не можеха да чакат Конър да се съблече. Той просто развърза връзките на панталоните си и ги остави да паднат до глезените му. След това се отпусна върху нея и след миг проникна в топлото й тяло.

— Ооох!

Очите й се разшириха. Джема беше забравила колко беше прекрасно да го чувства вътре в себе си. Бедрата й се извиха да посрещнат тласъците му и Конър се наведе и продължи да я целува.

Пот се лееше по телата им. Те се галеха взаимно, без да престават да се целуват.

С всеки тласък Конър усилваше страстта, която Джема изпитваше. Тя изстена и се изви към него. Ръцете й се вкопчиха в мускулестия му гръб, петите й бяха увити около прасците му. Джема усещаше напрежението, което се пораждаше у Конър. Крайниците им се оплитаха, дишането им беше учестено и двамата се движеха едновременно към екстаза.

Той настъпи като силна приливна вълна. Двамата се разтресоха и се вкопчиха един в друг, докато Конър викаше името й, а тя хлипаше.

 

 

Най-накрая в стаята настъпи тишина. Леглото престана да се люлее. Двамата лежаха прегърнати върху копринените чаршафи. Телата им все още трепереха.

Конър вдигна глава от рамото на Джема и отмести една влажна къдрица от челото й. Тя отвори очи и му се усмихна ослепително. Усмивката й сякаш прониза сърцето му.

— Ти — каза тихо той, хвана лицето й между ръцете си и се вгледа в зелените дълбини на очите й.

— Какво? — прошепна тя, когато той не каза нищо повече, а само продължи да гали с палци бузите й.

— Само това. Ти. Никога не е имало друга като теб, Джема Макюън.

— Знам.

— Безсрамница.

Те останаха да лежат неподвижно и да се усмихват един на друг. В продължение на доста време никой не каза нищо.

Тогава откъм долния етаж се чу приглушено затваряне на врата. Слаби гласове долетяха от коридора.

Въпреки че гласовете заглъхнаха веднага, те напомниха на Джема и Конър, че не бяха сами в замъка и че спалнята, в която се намираха не беше тяхната. Дори бяха забравили да затворят вратата.

— Скоро ще тръгнат да ме търсят — каза тя.

Конър въздъхна дълбоко и се отмести от нея.

Тя седна бавно в леглото. Чувстваше се задоволена. Конър стана и отиде да затвори вратата. Джема остана да седи и да се възхищава на тялото му, докато той се обличаше.

— Ммм — каза той.

Джема протегна безсрамно ръце и ги обви около врата му. Той я хвана за бедрата и я повдигна. С едно плавно движение той се изправи заедно с нея, без да нарушава целувката им.

— Конър! — скастри го възмутено тя.

Той се отдръпна само колкото да й се усмихне.

— Какво?

— Гола съм!

Тъмните му очи заблестяха.

— Повярвайте ми, мадам, знам това.

— Но… ако някой влезе?

— Допреди малко това нямаше значение за теб.

— Да, но тогава беше различно!

— Така ли?

— Сега аз съм гола, а ти си облечен! — Тя се отдръпна назад и го изгледа ядосано. — Престани да се смееш, Конър! Веднага ме пусни.

За нейна изненада — и разочарование — той се подчини. След това остана да я гледа усмихнат, сложил ръце на кръста си.

— Мога ли да те любя отново?

Тя се изчерви.

— Не! Имам работа.

— Ха. Лошо оправдание.

— Не, Конър, наистина имам работа.

Той се ухили, разкрачи се и скръсти ръце на гърдите си.

— И каква е тя?

Джема започна да събира разхвърляните си дрехи, като същевременно изброяваше дълъг списък от задачи. Повечето от тях бяха реални, но имаше и някои, които тя си беше измислила.

— … А госпожа Сътклиф казва, че се е натрупало много пране, а сме свършили сапуна и естествено трябва да се мисли и за вечерята, а и господин Бюкенън ще дойде в три и половина…

— Кой?

— Господин Бюкенън, от селото.

— Имаш предвид отчето? Какво иска пък той, по дяволите?

Джема облече роклята си.

— Идва, за да поговорим за построяването на училище.

— Училище?

Тя се обърна бавно. Беше доловила някаква промяна в гласа му, която я беше разтревожила и която й показваше, че новината не му беше приятна.

— Да, училище.

— За децата в селото, така ли? С учител, чинове, материали и всичко останало.

— Точно така — отвърна предпазливо Джема.

— И кой трябва да плати за всичко това? Аз ли?

Джема прехапа устната си.

— Надявах се да се съгласиш.

— Значи сега трябва да се правя на помощник на щедрата дама.

— Само ако искаш.

— И ти ли ще бъдеш учителката?

Тя затвори очи и след малко ги отвори отново. Джема отиде безмълвно до огледалото на отсрещната стена и прокара пръсти през косата си. Когато заговори отново, гласът й беше уморен.

— Няма значение, Конър. И без това нямах намерение да те включвам в идеята.

— Джема, искам само да съм сигурен, че инвестицията ми…

Тя се обърна рязко към него.

— Инвестиция? Така ли виждаш нещата? Не можеш да сложиш цена на тези деца, Конър! Твой дълг като техен леърд е да се погрижиш те да имат подслон над главата си и да се научат да четат и да пишат!

— Така ли?

— Ти винаги прибягваш до сарказъм, когато се опитам да поговоря с теб за нещо сериозно. Защо? Да не те е страх от конфронтация?

Конър не отговори, а само стисна устни, което накара Джема да разбере колко безнадеждно беше положението.

— Между нас нищо не се е променило, нали, Конър? — попита тъжно тя.

— Че защо да се променя? — отвърна той. — Всеки път, когато съм край теб ти ми казваш колко много ме презираш, какъв съм егоист, как никога няма да порасна и да поема отговорностите си. Е, какво ще кажеш за себе си, Джема?

— Какво искаш да кажеш? — изненада се тя.

Той направи гневен жест.

— Джейми ми каза какво си направила за изполичарите ми и аз наистина съм ти благодарен. Вечерта на празненството сам видях колко благодарни са ти те. Но какъв е смисълът от всичко това? Какъв е смисълът да се строи училище и да се търси лекар, да им даваш надежда, след като в крайна сметка ще ги изоставиш? Лесно е да се правиш на добрата дама от замъка, когато трябва само да напълниш няколко кошници и да украсиш една коледна елха! Построяването на училището и клиниката, както и всички онези амбициозни твои идеи, за които ми разказа Джейми изискват време. Какъв е смисълът да се започва всичко това, след като ти така или иначе ще избягаш, преди да ги довършиш? По-добре недей да даваш обещания, които не възнамеряваш да спазиш. Върни се в Дербишър, Джема. Върни се у дома си, преди да нанесеш по-големи вреди!

Последните му думи бяха произнесени с тон, от който й се зави свят. Бавно, много бавно, тя се отдръпна от огледалото. Сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че всеки момент можеше да изскочи от гърдите й.

Това беше краят. Най-накрая Конър й беше казал истината. Той я гонеше. Беше се позабавлявал с нея, беше спечелил облога и беше запазил Гленарис, а сега вече нямаше нужда от нея.

На вратата тя се обърна и каза тихо, без да гледа към него:

— Знаеш ли, аз щях да предложа да им бъда учителка.

След това тя излезе и остави след себе си само оглушителна тишина.