Елен Танер Марч
Целувката на Принца (1)

Пролог

Единбург, Шотландия октомври 1853 година

 

Конър Макюън беше болен от грип и лежеше в леглото си. Главата го болеше ужасно и той се вслушваше в шумоленето на дъжда срещу стъклото на прозореца. Един от слугите бе влязъл безшумно, за да сложи дърва в огъня, но Конър дори не беше отворил очи. Слугата го беше попитал тихо дали има нужда от нещо и беше получил в отговор порой от ругатни.

Сега, докато Конър обмисляше намаляващата възможност за бързо оздравяване, той чу някой да чука на вратата.

— Махай се — каза раздразнено той, но въпреки това вратата се отвори със скърцане и няколко чифта крака се приближиха до леглото му.

— Значи е вярно! Джейми каза, че си на легло, но ние не му повярвахме.

— Хей, Кон, чумата ли те е тръшнала, или просто си прекалил с уискито в кръчмата снощи?

— Не, ако беше ходил в кръчмата, щеше да бъде с жена в леглото, нали? Това под завивката жена ли е, или собственото ти тяло, о, планинецо?

Конър чу подигравателните мъжки гласове и отвори бавно очи. Той обърна глава върху възглавницата си и погледна намръщено тримата младежи, които бяха застанали до леглото му.

— Чумата е — каза мрачно той, — а сега ще заразя и вас. Джейми не ви ли предупреди да стоите настрани от мен? Не ми остава повече от седмица.

Той забеляза уплахата по лицата им и осъзна, че му бяха повярвали. Конър беше най-възрастният от четиримата и беше техен водач още от детството им. Останалите никога не бяха поставяли под съмнение думите му, нито пък смееха да го обвинят, че лъже. А той знаеше, че трескавите му очи и наболата му брада подкрепяха доста убедително думите му.

Конър се разсмя и останалите се спогледаха с облекчение.

— Всъщност, ние се радваме, че си болен — призна Ийчърн Макюън, който беше на ръст колкото Конър, но не беше мургав като него. — Това, че не изглеждаш добре, може да се окаже полезно за нас.

— О, така ли? И как? — попита той, като гледаше подозрително ухиления си братовчед.

— Измислихме нещо ново — обясни Картър Слоун. Той беше най-младият от тримата и близък приятел на Ийчърн от университета. В много отношения Картър беше най-умният от всички. Той беше загубил на два пъти по цяло състояние на масите за хазарт и рядко приемаше облозите, предлагани от неговите приятели, но твърде често измисляше свои облози, и то възможно най-причудливи.

Последното важеше с най-голяма сила за Конър. През дванадесетте години, през които те постоянно се бяха опитвали да се надхитрят с все по-смели облози, никой не беше успял да го победи. Животът му трябва да беше омагьосан, защото той се съгласяваше и с най-немислимите, коварни и дори опасни облози, от които неизменно се измъкваше като победител.

— Какво сте намислили? — попита Конър. Той седна в леглото и огледа внимателно ухилените лица на братовчед си и приятелите си. Ийчърн изглеждаше самодоволен, Картър определено беше радостен, а Реджиналд Спенсър, когото всички наричаха Кинг, изглеждаше твърде добродушен.

От личен опит Конър знаеше, че по характер Кинг беше малко злобен. Въпреки че повечето от облозите им бяха безопасни, Кинг нямаше нищо против малко опасност — а понякога и повече, както преди две години в случая с дъщерята на свещеника от Хай Дъмфърлайн. Кинг я беше отвлякъл и напоил с уиски, преди да я вкара в леглото на Конър, защото се беше обзаложил, че щеше да накара изпитващия отвращение от брака Конър да мине под венчило.

Ийчърн и Картър бяха постъпили благоразумно и бяха показали разкаяние и неудобство, но Конър направо бе побеснял, защото бащата на момичето беше висш служител в местната църква и последвалият скандал се бе оказал труден за потушаване. Конър се бе скрил във Франция, където се бе радвал на шест месеца непрекъснати удоволствия в компанията на безброй красиви и леснодостъпни парижанки. Той дори бе привлякъл вниманието на самата императрица Южени и бе получил няколко покани за двора, при което бе успял да си го върне на Кинг по такъв изобретателен начин, че все още избухваше в смях, когато си спомнеше за това.

Но точно сега, докато оглеждаше с присвити очи гостите си, скръстил ръце на гърдите си, изобщо не му беше до смях.

— Ще трябва да дойдете някой друг път. В момента не съм в настроение за облози, най-малкото пък за онова, което сте намислили да ми предложите. Тримата ми приличате на лисици, които се опитват да се вмъкнат в кокошарника. Махайте се.

— Извинете, с-сър. — Заекващият глас беше на една от прислужничките на Конър.

Тримата мъже, които бяха застанали до леглото му, се отдръпнаха, като се хилеха. Момичето хвърли един поглед на голите гърди на Конър и се изчерви като домат.

— Какво има, Люси?

Тя вдигна очи от гърдите към лицето му.

— Вече… вече е три и половина, сър. Господата от банката дойдоха. Господин Джейми излезе и… и те ме изпратиха да в-ви повикам.

Очевидно прислугата му беше разказала на момичето някакви ужасни истории за Конър и то се страхуваше от господаря си. За Конър беше очевидно, че тя не беше очаквала да го намери полугол в леглото, нито пък да завари в спалнята му трима добре облечени господа.

— Ще сляза след малко — изръмжа той, въпреки че главоболието му беше непоносимо. Беше последният ден от месеца, а той отдавна бе уговорил тази среща с банкера си, сър Дънкан Кембъл, и няколко от неговите служители, с които трябваше да прегледа сметките на фирмата си преди началото на новия месец.

Люси избяга от стаята с видимо облекчение и това накара Ийчърн да се разсмее.

— Ето! Виждаш ли? Никоя жена не може да ти устои, братовчеде!

Конър не му отговори, а отметна завивките и откри чисто голото си тяло, по време на треската си беше разкъсал нощницата си. Той отиде до шкафа в ъгъла на стаята си и започна да рови из дрехите. Забележката на Ийчърн не му направи никакво впечатление, тъй като неведнъж бе чувал подобни коментари.

— Чудя се дали не ни е ядосан — каза Кинг. — Утре е първият ден от месеца, в който изтича крайният срок за следващия ни облог. Да не би да си се надявал, че ще молим за мир, Кон?

Конър извади една бяла риза от шкафа и я облече.

— Мина ми през ума — призна си той, докато закопчаваше ризата. — Досега никога не ви е отнемало толкова много време да измислите нещо.

— Това е, защото последният ти облог беше толкова невъзможен! — оплака се Картър и на момчешкото му лице се изписа раздразнение.

Конър знаеше, че Картър има предвид скъпият впряг коне, които беше изгубил в полза на Конър, след като не беше успял да представи парфюмираните бели чорапи на испанската графиня Де лос Акиралес. Картър се беше заклел, че ще успее да ги получи от дамата по време на кръщенето на новородения принц Леополд в двора на катедралата „Свети Джеймс“ миналото лято.

Бащата на Картър бе побеснял, когато бе научил за загубата на чистокръвните коне — загуба, която ядосваше Картър дори повече от вниманието, което студената графиня незабавно бе проявила към Конър, когато той се беше появил неочаквано в Лондон седмица по-късно.

— Стига, Картър! — каза Ийчърн и потупа приятеля си по рамото. — Не прави такива физиономии. Всички се съгласихме, че няма да недоволстваме, когато губим, защото в противен случай всичките ни облози биха били безсмислени. — Пък и — добави той и му намигна — този път той със сигурност ще загуби, нали, Кинг?

— Смея да се съглася с теб — потвърди приятелят му, докато оглеждаше Конър, който обуваше меки панталони. — Никога ли не използваш прислужник, човече? Да се обличаш сам, е отвратителен навик.

— Като селянин, не мислите ли? — подхвърли Ийчърн.

— Това трябва да е някаква ваша шега — каза Конър и се обърна да ги огледа, когато тримата избухнаха в смях. — Чудя се какво ви е толкова забавно.

— Ти си твърде мъдър — каза Картър през смях, докато бършеше насълзените си очи.

Конър се усмихна сухо и облече сакото си.

— Добре, момчета, можете да ми кажете. Но бъдете кратки. Кембъл е долу и аз не искам да го карам да чака дълго. Какво сте ми измислили този път?

Не че той беше кой знае колко разтревожен. Тримата от години се опитваха да го победят, като замисляха най-невероятни облози, с надеждата да го видят да пада от онова, което наричаха неговия много висок кон. Понякога те успяваха да го изненадат, като измисляха задачи, които го принуждаваха да използва ума си — а понякога и пистолетите си. Но дори ако облогът беше някаква дреболия, с която той можеше да се справи за две седмици, Конър винаги подхождаше към него с ентусиазъм. Всичко, което щеше да пропъди скуката и да му даде извинение да поразмърда мозъка си, му беше добре дошло.

Той се наведе над умивалника и наплиска лицето си. Усещането от леденостудената вода върху пламналото му от треската лице беше дяволски приятно. Конър се изправи и посегна към кърпата.

— Е?

— Давай, Кинг — каза ухилен Картър. — Идеята беше твоя. Кажи му. Става въпрос за прелъстяване.

— О, не отново! — изпъшка Конър.

— О, не, скъпи приятелю — каза Кинг — този път е доста по-различно. Повече нямаме намерение да гледаме как жените са готови да припаднат само след един поглед към красивото ти лице.

Картър и Ийчърн се подхилваха самодоволно.

Конър отиде до прозореца и погледна към улицата. Елегантната му къща се намираше в най-модерната част на стария град, точно на Роял Майл. Кулите и покривите на двореца Холирууд се виждаха право на изток, въпреки че днес бяха прикрити от спусналите се ниско облаци и лекият дъждец.

Въпреки лошото време, улиците гъмжаха от хора, защото Единбург току-що беше започнал да се радва на облагите на индустриалната революция, която младата кралица Виктория беше предизвикала в процъфтяващата си империя. Напоследък самият Конър беше по-зает от всякога. Корабите му пътуваха редовно за Лондон и за Изтока, натоварени с вълна, китайски порцелан и всички търговски стоки, които се произвеждаха в империята, за да се завърнат след това натоварени с нечуваните богатства на Индия.

Докато отместваше поглед от улицата, Конър мислеше за нарастващото си богатство и мъжа, който го очакваше на долния етаж.

— Значи трябва да прелъстя някого — повтори той с нотка на нетърпение. — Мислех, че е нещо ново.

— О, да, така е — увери го Ийчърн.

— Да го чуем тогава.

— Всъщност ние решихме, че ти не просто трябва да съблазниш някоя жена. Трябва да я накараш да се влюби в теб.

Конър изсумтя.

— Прелъстяване, любов, каква е разликата?

— Не сляпо увлечение или сексуално задоволяване, Кон — възрази му самодоволно Кинг. — Любов. Има огромна разлика.

— Така ли?

— Не ставай толкова циничен, по дяволите! — протестира Ийчърн. — О, да, вярно е, че има жени, които са се клели, че те обичат, но те винаги са искали само богатството ти…

— … или онова нещо между краката ти — добави Картър, като се подсмихваше.

— Но този път няма да имаш право да използваш богатството си или външния си вид, за да ги привлечеш — обясни Кинг.

— О, така ли?

— Ще бъдеш инкогнито.

— Грозен — добави с ентусиазъм Ийчърн.

— Той иска да каже — намеси се Кинг, — че ще бъдеш преоблечен. Ще си облечеш мръсни дрехи и ще си пуснеш голяма брада. Ще скриеш красивата си брадичка и ще ужасяваш жените с лошата си миризма. Без пари, без красота, само с духовното си очарование ще трябва да спечелиш сърцето на една нищо неподозираща красавица.

— Това е най-хубавото! — заяви радостно Картър. — Тази жена трябва да бъде съвсем непозната.

— Но не може да бъде, която и да е — побърза да добави Кинг. — В противен случай ти ще се лепнеш за някоя стара мома, която ще бъде благодарна да разтвори пълните си крака пред всеки мъж, който я пожелае. Не, мое скъпо момче, ние вече сме ти спестили търсенето на подходяща жена, достойна за това предизвикателство. Избрах ти една млада дама, която не познавам лично, но за която мога да те уверя, че е голяма красавица и че не се е поддала на чара на никой мъж. Доколкото разбрах, тя е отказала всички предложения за брак след представянето й в обществото.

— На колко е години? — попита Конър, който си представяше някаква стара вещица, влязла в обществото по време на царуването на Джордж III.

— Не съм напълно сигурен, но не е навършила двадесет. Откри я братовчед ми. Понякога той ходи на лов в Средна Англия, където чичо й притежавал големи имоти. Ти трябва да спечелиш сърцето й преоблечен като просяк в Дербишър, където никой не е чувал за богатството ти, нито за легендарните ти любовни афери, нито за… Къде отиваш, по дяволите?

— Долу — изръмжа в отговор Конър. — Чух достатъчно.

— Според мен треската е повредила мозъка му — каза на висок глас Кинг, докато Конър вървеше към вратата. — Как иначе може да се обясни, че той е забравил най-свещеното ни правило? Отказът да бъде приет облог е равносилен на загуба.

Конър се спря и се обърна бавно.

— И за какво се борим този път? — попита тихо той. Внезапно Картър и Ийчърн, които бяха по-млади и по-лесно се стряскаха в сравнение с Кинг, не смееха да го погледнат в очите.

— Е? — подкани ги Конър.

— Гленарис — отвърна Кинг.

Гленарис. В съзнанието на Конър се появи картина на огромната крепост, която се издигаше високо на хълмовете над река Арис. Конър и всички Макюън преди него се бяха родили там. Първият камък на старата крепост беше положен от един Макюън още през тринадесети век и леърди с името Макюън бяха владели земите, които се виждаха от най-високата кула на замъка до поражението на Веселия принц Чарли, наследника на Стюарт, през 1745 година. Дори и след това, въпреки че влиянието и богатството им бяха намалени значително от отмъстителния английски крал, Макюън бяха задържали замъка си и въпреки че сегашният му владетел предпочиташе оживлението на Единбург пред изолираната крепост в северната планинска част на Шотландия, той нямаше намерение да се откаже от Гленарис, докато в жилите му течеше кръвта на Макюън.

Конър отметна глава и се разсмя.

— Вие всички сте полудели — каза той, когато спря да се смее.

Ийчърн се изкашля.

— Казах им, че ще се вбесиш.

— Да се вбеся ли? — Той отново се разсмя гръмогласно. За бога, това беше предизвикателство, което щеше да направи живота му толкова интересен! Конър щеше да забрави за ужасното си главоболие, за летаргията и за очакващата го поредна мрачна и скучна зима в Единбург. — Дайте ми десет минути за срещата ми с Кембъл — каза той през рамо, докато излизаше от стаята — и ще се върна да обсъдим подробностите.