Елен Танер Марч
Целувката на Принца (26)

Глава двадесет и пета

Когато Джема влезе в кухнята, там вече бяха започнали да приготвят вечерята. Въздухът беше изпълнен с аромата на печено месо.

Носът й потрепна. Джема беше прекарала цели две седмици в Гленарис, но все още не можеше да свикне с мисълта, че всеки ден щеше да получава наготово вкусните ястия на госпожа Сътклиф. Не и след трудната есен, която беше прекарала с Конър.

Сложила ръце зад гърба си, тя огледа помещението. Когато за първи път се беше почувствала достатъчно укрепнала, за да стане от леглото и да поеме домакинството на Гленарис, тя беше повикала госпожа Сътклиф и я беше помолила да й помогне да научи задълженията си. Джема се беше притеснявала, че домакинята ще се възпротиви на всеки опит някой да навлезе в царството й, но очевидно беше преценила неправилно госпожа Сътклиф, която беше заявила, че за нея ще бъде приятно да изпълни желанието й.

Първото нещо, което тя беше поискала в замяна, бе разрешението на Джема да наеме още една прислужница, която да помага в кухнята.

Джема се беше съгласила. Новото момиче се беше оказало слабо, дребно създание, което живееше в една от колибите отвъд селото и едва ли беше на повече от дванадесет години, но беше много трудолюбиво. Джема се беше сприятелила с нея, доколкото можеше, въпреки че Фиона Синклер беше много срамежлива и изпитваше страхопочитание към Джема. След първата им среща Джема беше дръпнала госпожа Сътклиф настрана и й беше споменала, че може би няма да бъде лоша идея да се постараят и Фиона да понапълнее.

— Долу в равнината всички са такива — бе отвърнала госпожа Сътклиф, свивайки рамене. — Само очи и широки дрехи, тъй като нямат достатъчно мазнина по телата си, за да запълнят дрехите си.

— Но защо? — беше попитала възмутено Джема.

Второ повдигане на широките, мъжки рамене.

— Тук зимите са тежки, мадам.

Джема обаче бе забелязала, че след този разговор Фиона винаги получаваше по една допълнителна порция, а понякога дори и кожена торбичка с храна, за да я занесе у дома си.

Когато беше започнала да възвръща силите си и разговорите й с Мод я бяха накарали да започне да се интересува от Гленарис, Джема откри, че Фиона не беше единствената, която изглеждаше недохранена. Конярите в конюшнята бяха също толкова кльощави колкото и хрътките в кучкарника. Джема все още не беше достатъчно укрепнала, за да слезе в селото, но подозираше, че и там положението не беше по-различно.

В крайна сметка тя беше осъзнала, че Мод имаше право, като твърдеше, че Конър не се интересува особено от управлението на наследствения си имот. Тя се беше заела да подобри положението, поне докато беше принудена от зимните бури да остане в Гленарис. Конър можеше да не й обръща голямо внимание, но тя нямаше намерение да му позволи да се държи толкова безразлично със своите изполичари!

Сега, докато обикаляше огромните кухненски помещения, които се намираха дълбоко под великолепните бални зали на Гленарис, Джема доволно оглеждаше огромните котли, пълни със супа, натежалите от месо шишове, огромните камари тесто, които госпожа Сътклиф месеше сръчно. Тази вечер щеше да има достатъчно храна, въпреки че Конър се беше прибрал неочаквано. Повече от достатъчно храна, за да изпрати и на конярите в конюшнята и да могат онези слуги, които всяка нощ се прибираха при семействата си, също да занесат храна в къщи.

Джема спря да размени няколко думи с Фиона, която беше научила, че господарят се е върнал и беше изпаднала в ужас. На Джема не й беше лесно да я накара да се усмихне, но най-накрая все пак успя, след като я увери, че независимо какво беше чула, леърдите от клана Макюън не ядяха деца за закуска.

Джема усмихнато откъсна парче тесто, преди да се отдалечи. Погледът й се спря върху един мъж, когото не беше виждала досега и който стоеше в сенките близо до огромната каменна пещ и я наблюдаваше. Той изглеждаше добре и може би беше малко по-възрастен от Арчибалд Беърд, косата му беше посивяла, а дрехите — прилични. Когато погледите им се срещнаха, мъжът изправи гръб, приближи се към нея и се поклони.

— Джейми Тендейл, мадам. Личният прислужник на мастър Конър.

О, така значи. Интересно.

— Приятно ми е, господин Тендейл. Аз съм Джема Макюън. Вие ли придружавахте съпруга ми в Единбург?

— Да, мадам.

— Отдавна ли работите за него?

— Повече от двадесет години, мадам.

— Поздравявам ви за издръжливостта — каза сериозно тя.

Джейми се разсмя. Миг по-късно обаче се възмути от поведението си и веднага прие най-сериозния си вид.

— Разбрах, че сте от Англия, мадам.

— Да, от Дербишър. Уверена съм, че мастър Конър ви е казал при какви обстоятелства беше сключен бракът ни.

Джейми не можа да попречи на бузите си да се изчервят. По дяволите, тази жена не обичаше заобикалките! Той откри, че не можеше да отмести поглед от зелените й очи, които го гледаха, без да трепнат — красиви и толкова сериозни, че изглеждаха почти тъжни.

— Да, мадам — призна той. — Съжалявам, мадам.

Не му се беше сторило. Големите й зелени очи наистина бяха тъжни.

— Не толкова колкото съжалявам аз, господин Тендейл.

— Мадам Джема!

Тя се обърна към госпожа Сътклиф, която й махна с побелялата си от брашното ръка, след което се обърна към Джейми и му се усмихна. Усмивката й беше кратка и ослепителна, но озари лицето й за достатъчно дълго време, за да позволи на прислужника да забележи колко красиво беше то. В този момент той разбра защо Кинг Спенсър беше избрал това английско момиче за облога си с лорд Конър и защо господарят му се беше държал като мечка с трън в петата, откакто се беше появил в Единбург.

— Моля да ме извините, господин Тендейл — каза Джема. — Изглежда, че ме търсят. Госпожа Сътклиф винаги се притеснява, докато приготвя храната, въпреки че нейните ястия нямат равни на себе си. Приятно ми беше, че се запознахме. Радвам се, че сте тук.

Тя, изглежда, говореше искрено. Очевидно враждебността й към Конър не се простираше и върху слугите му.

Джейми остана да я наблюдава как се отдалечава, толкова малка и стройна в сивата си рокля, и моментално се влюби.

 

 

Вечерята беше сервирана след два часа в трапезарията за закуска, която беше много по-уютна от огромната и студена зала за приеми. Промяната на мястото беше наредена от Джема и Конър се питаше дали тя знаеше, че и майка му също бе настоявала да се храни тук, когато семейството нямаше гости.

Също както по времето на майка му, липсваше излишен лукс. Съдовете бяха железни, приборите — керамични, а обслужването се извършваше само от един слуга.

Тази вечер това беше Кеир Макнийл, чието поведение озадачаваше Конър, защото слугата му се държеше, сякаш се намираше на официална вечеря в двореца Холирууд и прислужваше на кралицата и принц Албърт.

Не му отне много време да осъзнае, че Макнийл се държеше толкова странно заради Джема. Очевидно красивата госпожа Макюън беше направила голямо впечатление на иначе твърде затворения домоуправител.

По някаква причина угодническото поведение на Макнийл и начинът, по който Джема му се усмихваше, вбесяваха Конър. Преди още първото блюдо да беше отнесено, той едва се сдържаше да не заключи жена си в мазето, а Макнийл в тоалетната.

Мод естествено само правеше положението по-лошо. На Конър незабавно му стана ясно, че старата вещица се беше влюбила в Джема и че двете бяха станали доста добри приятелки. Нищо че пралеля му никога не беше проявявала особено търпение към представителките на своя пол. Двете постоянно си говореха за стари врагове, а от време на време дори си разменяха доста неприлични шеги. Раздразнението на Конър нарастваше пропорционално на тяхното веселие. Трябваше да се досети, че тези двете щяха да се сдушат!

„Жени! — помисли си гневно той. — Каква полза има от тях?“

Конър заби ожесточено ножа си в телешкото, но въпреки всичко усети как от време на време погледът му неволно се отмества към Джема. Тя се беше преоблякла за вечеря и сега беше в рокля, която вероятно беше донесла от Дербишър, защото той не я беше виждал досега. Това беше неофициална рокля в тъмнозелено, чиито поли се държаха от кринолин. Ефектът беше смайващ, защото широките поли подчертаваха стройната й фигура.

Тя беше променила и прическата си. Русите й къдрици бяха започнали да растат и Джема ги беше извила в някакъв кок, който беше прикрепен към тила й с комплект гребени от черупки на костенурки. Тя си беше възвърнала силите и комбинацията от добър сън и питателна храна бяха върнали блясъка на косата й. Новата й прическа откриваше лицето й и подчертаваше изяществото на чертите й и чувствените й устни.

Докато я наблюдаваше, Конър усещаше колко много я желае. Толкова много, че желанието му беше болезнено. Кога беше спал за последен път с нея и се бе наслаждавал на страстта, която съпътстваше тези моменти? Кога за последен път тя го беше прегръщала и го бе гледала с желание, нежност и… любов?

Той скочи на крака толкова рязко, че събори стола си. Двете жени прекъснаха разговора си и се втренчиха в него.

— Нахраних се — изръмжа той, като гледаше навсякъде, само не и към Джема. — Извинете ме. — Без да каже нищо повече, той излезе от трапезарията.

 

 

Джейми разопакова вещите на господаря си в огромната, мрачна семейна спалня. В свещниците по стените бяха запалени свещи, а в камината гореше силен огън. Светлината от пламъците осветяваше в оранжево тъмната ламперия на стените и огромното легло, в което веднъж беше спала шотландската кралица Мери, докато беше гостувала на леърд Макюън.

Свещите и огънят обаче не можеха да прогонят мрака. Джейми се изненада, когато тишината бе нарушена от шумното отваряне на двойната врата. Конър влезе в спалнята. Начинът, по който господарят му нахълта в стаята не изненада Джейми, той отдавна бе свикнал с това. Изненадващо беше само времето, тъй като все още беше твърде рано и лорд Конър би трябвало все още да е на вечеря със съпругата си и леля си.

— Добър вечер, сър.

Конър не показа с нищо, че го е забелязал. Той отиде до дневната и си наля една чаша малцово уиски, която пресуши на един дъх. Последва я втора. Джейми продължи да сгъва и да прибира хубавите ризи, като междувременно следеше скришом движенията на Конър.

Като държеше третата чаша с уиски, Конър започна да крачи неспокойно из стаята. От цялото му тяло сякаш се излъчваше гняв. Той се спря до прозореца и се загледа в тъмнината навън. Вятърът виеше откъм северните планини и первазът на прозореца вече беше заскрежен. След известно време Конър се обърна и продължи да крачи напред-назад.

— Вечеряхте ли вече, сър? — попита учтиво Джейми.

Конър му отвърна само с тихо изръмжаване.

— Предполагам, че пралеля ви е присъствала? — добави прислужникът, въпреки че подозираше, че не Мод Макюън беше причината за лошото настроение на лорд Конър.

— Крайно време е тази жена да напусне този свят — каза троснато Конър.

— Да, сър. — Той се обърна да прибере ризите.

— Тя вече прекарва твърде много време с жена ми. Не трябваше да ги оставям насаме!

— От един дол дренки са — съгласи се прислужникът.

Конър изсумтя.

— На мен ми приличат повече на две диви котки. — Той влезе в дневната и си наля още уиски.

— Не знам какво да правя с нея! — възкликна Конър, когато се върна в спалнята. — Дали да я изпратя обратно? Дали да я задържа в Гленарис? Мисълта, че може би ще прекарам остатъка от живота си, живеейки с някаква умалена версия на Мод Макюън, е непоносима! По-скоро бих се обесил в кулата, отколкото да търпя някоя от тях около себе си.

— Да, сър — съгласи се прислужникът.

Лорд Конър очевидно беше много ядосан. Чашата за уиски едва не се разби, когато той я тръшна върху полицата на камината.

Джейми реши, че трябва да предотврати предстоящото избухване на господаря си.

— Сър…

— Какво? — изръмжа Конър и се обърна към него.

— Бих искал да… ъ-ъ-ъ… да ви дам един съвет.

Конър се отдръпна от камината с изражението на човек, който искаше да убие някого.

Джейми реши да спечели малко време докато затваряше гардероба и се оттегляше в дневната. На вратата той сметна, че се намира на безопасно разстояние от разгневения си господар, и се спря. След това се изкашля.

— Е? — тросна му се Конър.

Прислужникът си пое дълбоко дъх и заложи на карта цялата си вярна двадесет и три годишна служба, като изрече нещо, което мислеше отдавна.

— Мисля, че вече е време да пораснете, сър.

Конър се втренчи в него.

— Какво означава това, по дяволите?

— Онова, което си мислите, сър.

— Да те вземат дяволите!

— Мастър Конър, сър — продължи смело Джейми, без да показва колко беше развълнуван и уплашен. Но въпреки ужаса си, той все още си спомняше нещастното изражение на лицето на Джема Макюън и това му даваше кураж. — Откакто ви познавам, никога не съм казвал нищо за вашата… слабост към облозите.

— Да, и аз съм ти благодарен за това — тросна се нетърпеливо Конър. — Знам, че не го одобряваш.

— Нямах това предвид, сър.

Конър повдигна вежди.

— Така ли?

— Да, сър. Имах предвид… ъ-ъ-ъ… характера ви, сър. Една част от вас сякаш има нужда от постоянно стимулиране, от тръпката да си мерите изобретателността си с господата Спенсър и Слоун, но смея да твърдя, че напоследък братовчед ви, изглежда, е загубил желанието си за тези неща.

— Загубил е смелостта си, а не желанието си — подметна презрително Конър. — Ийчърн е страхливец.

— Може би мастър Ийчърн най-сетне е пораснал, сър — отбеляза прислужникът.

Конър се втренчи гневно в него.

— А аз не съм, така ли? Защото съм си все така безразсъден и безотговорен, колкото бях по време на бурната си младост, така ли? Стига си заеквал, човече, нали точно това искаш да ми кажеш?

Джейми кимна.

— А сега искаш от мен да порасна. Да стана отговорен, да бъда за пример, да приема факта, че съм женен и да се опитам да бъда щастлив.

— Струва ми се, че вече е крайно време да го направите, сър.

— Така ли? — Конър се обърна отново към прозореца. — В момента си имам много по-големи грижи от това как да се превърна от безразсъден младеж в почтен господин на средна възраст. Жена ми, изглежда, е решила да направи живота ми колкото се може по-нещастен.

Джейми измърмори нещо под носа си.

Конър се обърна рязко.

— Моля?

Джейми се размърда неловко. Рядко му се случваше да става обект на гнева на господаря си. Но лицето на Джема изплува отново пред погледа му.

— Казах, че човек едва ли може да я вини за това, сър.

Вероятно само уискито, което Конър беше изпил спаси живота на слугата. Господарят му беше обзет от внезапна апатия, обърна се отново към прозореца и широките му рамене се отпуснаха.

— Върви да си легнеш, Джейми — каза тихо той. — Денят беше тежък.

Дали имаше предвид пътуването от Единбург, или безмълвната война, която беше започнала между него и съпругата му още в мига, в който беше прекрачил прага на замъка? Джейми не беше сигурен, но все пак беше факт, че напоследък мастър Конър спеше твърде малко и понасяше твърде много удари от приятелите си, пралеля си и младата си съпруга.

Джейми си помисли, че Конър сам си беше виновен за неприятностите си, но не да продължи да се държи жестоко с него. Предаността му към лорд Конър беше непоклатима и прислужникът проявяваше голямо търпение и прощаваше всички обиди на господаря си, защото той вероятно беше по-близък на Конър от когото и да било другиго. Той винаги бе знаел онова, което убягваше на Ийчърн, Мод и всички останали членове на семейството — колко много бе страдал Конър след смъртта на майка си и колко жестоко и тиранично баща му се беше заел да го възпитава.

— Ще ви приготвя ваната, сър — каза тихо Джейми.

Конър кимна безмълвно. Джейми изглеждаше сломен както никога досега. Внезапно всичко му се изясни. По дяволите! Личният му прислужник беше влюбен в онази хитруша! Въпреки че това беше по-скоро пълно нещастие, отколкото любов.

— Предпочитам да не спя тук тази нощ — каза внезапно Конър и се обърна да огледа мрачния апартамент и огромното легло, което беше предназначено за двама души. — Приготви старата ми стая.

— Но, сър! Сега вече сте женен и семейният апартамент…

— Повярвай ми — каза мрачно Конър, — бракът ми няма да трае дълго.

Той излезе от стаята, като затръшна вратата и остави прислужника си да зяпа с удивление след него.

 

 

В тъмния коридор Конър налетя на една прислужница, която се качваше по задните стълби. Тя беше някакво кльощаво момиче, което не беше виждал досега. Момичето носеше поднос и едва не го изпусна, когато Конър се появи внезапно пред нея.

— Какво е това? — попита той и посочи към подноса.

— М-мляко с вино з-за мадам Джема, милорд — заекна момичето.

— Къде го носиш?

— В С-синята стая, милорд. Г-господарката отиде д-да си легне.

Той се намръщи.

— Толкова рано?

— К-каза, че е у-уморена, милорд.

— Дай ми това.

Прислужницата го зяпна.

— М-милорд?

— Дай ми го. Аз ще й го занеса.

— П-подноса ли, милорд?

— Да, по дяволите!

Пребледняло като платно, момичето се подчини и се затича надолу по стълбите.

Конър забрави веднага за нея и тръгна по коридора към Синята стая. Той почука на вратата.

— Влез, Фиона.

Конър отвори вратата и влезе. В камината гореше огън, а на нощната маса имаше само една свещ. Тежките кадифени завеси бяха спуснати и малката спалня изглеждаше по-топла и по-уютна от мрачния и огромен семеен апартамент.

Джема седеше пред нощната масичка и сваляше гребените от косата си.

Когато видя вдигнатите й ръце и красивата, отметната назад глава, Конър застина на мястото си. Колко сладка и уязвима изглеждаше една жена, когато оставяше косата си да се спусне надолу по раменете й, уязвима и невероятно чувствена.

— Донесе ли го? — попита тя, без да се обръща.

Гласът й го върна към реалността. Конър остави подноса, скръсти ръце и се приближи към жена си.

— Трябва да си наемеш прислужница, която да върши това вместо теб.

Джема се обърна рязко, сепна се, но миг по-късно вирна брадичка и го погледна със зелените си очи. Конър се възхити на бързината, с която тя беше успяла да се овладее.

— Няма да остана тук достатъчно дълго, за да оправдая такъв разход — отвърна хладно тя.

Ръцете му натежаха върху гърдите му. Конър се радваше, че това сякаш го отдалечаваше от Джема.

— Така ли?

Джема се зае отново с тоалета си.

— Разбира се, не мога да си тръгна, преди времето да се оправи. Макнийл твърди, че това може да не стане чак до пролетта.

— Дотогава има няколко месеца — отбеляза Конър. — Може би трябва все пак да си наемеш прислужница.

Вниманието на Джема беше насочено към бледото отражение на лицето й в огледалото.

— И кой ще й плаща заплатата? Аз или ти?

— Имам достатъчно пари — отвърна рязко Конър.

— Знам това… вече.

— Тогава си наеми проклетата прислужница! — Той не бе искал да се ядосва: Бе искал само да прегърне Джема и да зарови лице във вдлъбнатината на красивия й бял врат, да затвори очи и да забрави за умората си, за гордостта си… и за самотата си.

Тя вирна брадичката си още по-високо.

— В такъв случай ще се наложи да ми изпратиш някое момиче, когато се върнеш в Единбург. Съмнявам се дали някоя от жените в селото може да бъде прислужница на една дама.

— Какво те кара да мислиш, че ще се върна в Единбург?

Тя се обърна и го изгледа.

— А няма ли да го направиш?

Конър не беше имал намерение да напуска Гленарис, но не можеше да обърка разочарованието и изненадата, които бяха изписани на лицето й. Очевидно тя искаше той да се махне колкото можеше по-скоро от Гленарис. Е, добре, той щеше да го направи! Проклет щеше да бъде, ако си изгубеше времето, като я помолеше да му прости и да се опита да възстанови страстта и щастието — да, щастието — което бяха изпитали за толкова кратко време в колибата на стария Фъргюс Добсън! Не че той беше имал намерение да го прави!

— Можеш да ми кажеш какви са изискванията ти утре сутринта, преди да тръгна — каза сухо той.

Очите й се разшириха.

— Утре ли? Но ти току-що пристигна!

— Голяма грешка от моя страна. Вие с Мод се справяте доста добре и без мен.

— Но… но ти сигурно искаш да си починеш малко. Не можеш просто така да тръг…

Той я прекъсна с груб смях.

— Не бих казал, че напоследък Гленарис може да се нарече спокойно място, мадам. Ще се чувствам по-добре в Единбург, където е по-вероятно да намеря тишина и спокойствие. Ще тръгна рано сутринта, така че не нарушавайте съня си заради мен. Лека нощ, мадам.