Елен Танер Марч
Целувката на Принца (10)

Глава девета

През първия час Джема не можеше да мисли за нищо, освен за Хелиос. Тя постоянно се обръщаше, за да гледа назад, дори след като пътят зави рязко нагоре по склона и бавно движещата се каруца се изгуби от погледа й. Но след известно време вниманието й беше привлечено от други грижи, най-голямата, от които беше клатушкащата се походка на огромния кон, който Джема яздеше — походка, от която гърбът и задникът я боляха, точно както беше предсказал Конър. Тя обаче щеше да бъде проклета, ако му позволеше да разбере за това!

Освен това на Джема не й харесваше как пътят се изкачваше все по-нависоко в планината. Тя бе чувала да се говори, че южната част на Шотландия е много красива, но северната е пуста и студена. Сякаш тези проходи не бяха достатъчно неприятни!

Тя вдигна очи и погледна към широкия гръб на Конър, който яздеше пред нея с разпиляна по раменете коса. Той сякаш не забелязваше студения вятър и дори беше свалил палтото си, така че Джема можеше да види как мускулите му се движеха под ризата при всяка крачка на коня.

Ако можеше да забие нож между тези широки рамене…

Конър сигурно беше усетил изпепеляващия й поглед, тъй като се обърна да я погледне. Тя забеляза усмивката на брадатото му лице и жизнеността на тъмните му очи, преди той да вдигне ръка за поздрав и да се обърне отново с гръб към нея.

Ама той се забавляваше! Тази мисъл направо я вбеси и тя изпита още по-голяма решителност да го убие по най-жестокия начин.

Беше почти тъмно, когато Конър най-сетне спря коня си на една защитена от вятъра полянка. Той не предупреди Джема, че ще спират, и тя едва успя да спре своя кон до неговия.

— Какво има? — попита тя, като почти очакваше да чуе, че някакво свлачище е препречило пътя им или че глутница гладни вълци са застанали пред тях.

— Нищо — отвърна той. — Ще нощуваме тук.

— Тук?

— Че къде другаде? — отговори ухилено той. — Тук сме защитени от вятъра, има течаща вода, както и много мъх за хубаво легло.

— Искаш да кажеш, че ще спим на земята? Под открито небе?

— Да. Ти какво друго…

За Джема чашата преля. Този път той наистина беше прекалил! Тя изчака Конър да слезе от седлото си, след което пришпори коня си напред и едва не го прегази, докато се опитваше да мине покрай него.

— Джема! — изръмжа Конър.

Той се метна на седлото си, като ругаеше, и тръгна след нея. Джема отказваше да намали скоростта си и той беше принуден да се изравни с нея, което беше много опасно по този тесен път, преди да успее да улови юздите на коня й и да ги дръпне рязко.

Конете спряха един до друг, като се опитваха да си поемат дъх. Ездачите направиха същото. Конър усещаше, че тя беше бясна. Дори в бързо настъпващата тъмнина той виждаше стиснатите й устни и зеления огън, който хвърляха очите й. Той се наведе от седлото си, хвана я за китката и безмълвно я поведе обратно към поляната, без да я пуска нито за миг.

Когато спряха, Джема вдигна рязко глава.

— Няма да остана на това място!

На Конър вече не му беше до шеги.

— Напротив, ще останеш!

— Не можеш да ме принудиш!

— Така ли?

— Мразя те!

— Да, знам.

Внезапно Джема замахна срещу него със свободната си ръка. Юмрукът й го улучи в окото. Конър изрева като ранен бик и викът му подплаши коня на Джема. Животното изцвили диво, вдигна се на задните си крака и се втурна напред по пътя. Конър все още държеше здраво китката на Джема, така че тя беше изхвърлена от седлото и падна върху скалистия път. Конят й се отдалечи, а Конър едва успя да удържи своя кон да не се втурне след нейния и да я стъпче.

Когато най-сетне успя да укроти животното, той скочи на земята и вдигна жена си за яката на дрехата й.

— Видя ли какво направи! — изрева гневно той.

— Кой, аз ли? — изкрещя предизвикателно тя, докато краката й се люлееха на няколко сантиметра над земята.

— Проклета твърдоглава хлапачка! — Той я разтърси силно. — Сега ще имаме доста главоболия, докато го уловим, ако преди това не си счупи краката. Хайде, ставай. Няма да ти позволя да ми създаваш повече проблеми, ясно ли е?

Той разтърси Джема още веднъж, сякаш искаше да подсили думите си, след което я метна на седлото си. Конър се качи зад нея и едната му ръка се обви около кръста й и я притисна към гърдите му. Той дръпна юздите и подкара коня си напред с голяма скорост в тъмнината.

Джема стоеше неподвижно. Тя не можеше да повярва, че той се беше държал толкова грубо с нея! По-лошото обаче беше, че тя не бе оставала толкова близо до Конър от онази ужасна нощ след сватбата им и беше забравила колко едър и ужасен беше той! Докато седеше между разкрачените му бедра тя усещаше всеки негов мускул през тънкия плат на панталоните му. Сърцето му туптеше срещу гърба й, а силните му ръце я стягаха твърде интимно.

Той караше коня си твърде бързо и животното често се спъваше върху неравния път, при което главата й се отмяташе назад и се блъскаше в гърдите на Конър. Отвратително! Той миришеше на кожа, пот и кон — мъжка миризма, която беше по-силна, отколкото й се искаше. Още по-лош беше начинът, по който задникът й постоянно се доближаваше до вътрешната част на бедрата му, защото Джема прекрасно знаеше какво ужасно нещо се криеше между тях. Повече от всичко тя се плашеше да се допре до него.

— Не мърдай! — изрева Конър докато тя напразно се опитваше да се измъкне от хватката му.

Тя отказа да се подчини. Конър изруга, стисна я още по-силно и я прилепи плътно към гърдите си.

— Ако не стоиш мирно — предупреди я той на ухо, — конят ще се подплаши и ще ни пребие!

Джема се укроти, но само защото нямаше друг избор. Конър я беше залепил за гърдите си, сякаш беше някакво украшение. А и мисълта, че може да умре, не й беше особено приятна, така че тя си наложи да се отпусне още повече. Стегнатият й гръб се отпусна и главата й падна върху сгъвката на рамото на Конър.

О, господи! Тя никога не беше предполагала, че едни толкова твърди гърди като тези на Конър можеха да се окажат толкова удобна възглавница! Сигурно беше изморена повече, отколкото си мислеше, защото внезапно я обзе някакво странно спокойствие, което замени страха и гнева й. Тя се опитваше да попречи на очите си да се затворят, но губеше битката.

Конър усети как главата й натежава върху рамото му. Той размърда леко ръката си, за да й позволи да се настани по-удобно. Джема измърмори нещо, което му заприлича на обида, но след това бузата й се долепи до тялото му и тя остана да седи неподвижно.

„Горкото дете“ — помисли си той, обзет внезапно от странна нежност. Конър знаеше, че през последните няколко дни я беше претоварвал твърде много, както и че Джема беше изтърпяла физически трудности, които бяха по силите на малко мъже. Нищо чудно, че беше толкова изтощена.

Той си помисли, че ще бъде най-добре да я остави да поспи, и подкара коня си по-бавно. Така поне нямаше да му се налага да слуша язвителните й думи известно време. Но той все още не можеше да си позволи да я послуша и да спре. Не и докато конят й все още беше изгубен някъде в тъмнината. Трябваше да продължи напред, дори ако това означаваше да се прави на възглавница за това момиче, чийто задник се притискаше в бедрата му и го караше да губи самообладание.

— Ти си истинско проклятие, Джема Макюън — измърмори той, но за първи път думите му не бяха толкова яростни. Конър се успокои, като си напомни, че след няколко дни Джема щеше отново да бъде Беърд и той щеше да се отърве от нея завинаги. Това сигурно щеше да я накара да се почувства щастлива.

Както и него, дявол да го вземе!

Нали?

 

 

Джема се събуди отпочинала. Утрото беше настъпило, защото тя усети топлината на слънцето върху лицето си, преди още да беше отворила очи. Тя седна на земята, отмести косата от лицето си и с изненада осъзна, че беше увита в дебела кожа. Тя отхвърли тревожно кожата и миг по-късно осъзна, че беше спала завита с палтото на Конър. Но как, по дяволите…?

— Виждам, че вече си се събудила.

Джема се обърна бързо и видя, че Конър е приклекнал пред горящия огън. Той беше измайсторил кука от една къса пръчка и я използваше да държи над пламъците една пълна с вода купа. Водата кипеше и Конър пусна в нея шепа чаени листа. Джема се загледа в пламъците, които ближеха дъното на купата, потъмняваха среброто и… Чакай малко! Сребро ли?

— Хей! — Тя скочи и отиде до него, като заекваше от възмущение. — Т-ти използваш моята сребърна к-купа!

Всъщност това беше един трофей, който Джема беше спечелила, докато бе яздила майката на Хелиос на някакъв провинциален панаир преди много години, още преди раждането на Хелиос. Тя винаги бе пазила този трофей, защото се беше трудила много, за да го спечели. Джема лично беше обучила непокорната кобила и я беше яздила тайно във фермата на един от съседите на чичо й, когато леля й и чичо й бяха отсъствали от дома си, защото те не одобряваха подобни неща и строго й бяха забранили да посещава такива панаири.

Разбира се, те я бяха разкрили и наказали за прегрешението й, но трофеят беше останал скрит в раклата й в продължение на години, за да не бъде конфискуван от чичо й. А сега висеше над огъня и дъното му беше почерняло от саждите, докато отвратителният й съпруг хвърляше чаени листа в него!

— Откъде взе това? — попита вбесена тя.

Конър изобщо не се стресна от гнева й.

— Взех някои неща от багажа ти, преди да напуснем Аландрохит, защото знаех, че ще ни потрябват.

Джема се втренчи ядосано в него. Конър изглеждаше толкова смешен, докато клечеше в тревата и китките му висяха над присвитите му колене. Той изглеждаше също така добре отпочинал и в отвратително добра форма, груб мъж, който очевидно беше доволен, че отново се е върнал в дивата си страна.

Но тя не можеше да отрече, че страната му беше красива. Джема изсумтя презрително, обърна гръб на Конър и се огледа. Миналата нощ сигурно бяха напуснали планините, тъй като сега се намираха на ръба на голямо тресавище, което приличаше на море от тъмна трева. По голите склонове цъфтяха есенни цветя, а в далечината се виждаха бляскавите води на някакво езеро. Наоколо беше пусто, но въпреки това пейзажът беше величествен.

— Къде сме? — попита тя, забравила за трофея си.

— Местните хора наричат това място Голямото тресавище. Ако продължиш на изток след половин ден — той посочи натам, — ще стигнеш до Единбург. На запад са Глазгоу и Северният канал. Пред нас лежат Грампианите.

— Кое?

— Грампианите. Планините, които разделят равнината от планинската част на Шотландия. Утре вечер би трябвало да стигнем до подножието им, ако имаме късмет.

— Конър… — Джема се настани до огъня срещу него.

Той я изгледа остро.

— Къде ме водиш?

Той не й отговори, а само взе чая от огъня и започна да рови в кожената торба, която лежеше на земята до него. Конър взе една чиста ленена кърпа, разви я, извади и два малки самума хляб и й подаде единия. Двамата си разделиха чая, като пиеха направо от купата, въпреки че металът беше толкова горещ, че Джема трябваше да внимава да не си изгори устните.

— В Гленарис — каза той най-накрая, докато се отпускаше по гръб в тревата с ръце зад тила.

Очите му срещнаха нейните над ръба на купата.

— Гленарис? Какво е това?

— Домът на клана Макюън.

— Искаш да кажеш, че има и други като теб? — попита тревожно Джема.

Конър се разсмя.

— Мисля, че ще се зарадваш, ако ти кажа, че не сме твърде много.

— Но ти имаш родители — каза тя, като се опитваше да говори, сякаш това не я интересуваше, въпреки че отчаяно искаше да разбере нещо повече за този мъж. Тя не знаеше нищо за него, освен че се беше оженил за нея заради парите й и беше много важно да научи колкото се можеше повече. Знанието беше сила, а Джема имаше нужда от всички сили, за да избяга от него. — Както и братя и сестри, предполагам?

— Не. Нямам и родители. И двамата са мъртви. А аз съм единственото им дете, защото те решили да нямат повече деца след моето раждане.

— Не мога да си представя защо — подметна язвително тя.

На брадатото му лице бавно се разля широка усмивка.

— Имам един по-малък братовчед на име Ийчърн. Ще се срещнеш с него, когато стигнем там.

„И сигурно ще го намразя също толкова, колкото мразя и теб“ — помисли си тя. И къде изобщо беше това „там“? Сега „там“ имаше име — Гленарис. Но къде беше това, по дяволите? Град ли беше? Долина? Някое затънтено тресавище като това тук? Джема не смееше да попита, нито пък трябваше да го прави. Тя и без това можеше да си представи какво щеше да бъде това място.

Настъпи тишина и двамата потънаха в мислите си и се заеха да довършат закуската си.

— Това е вкусно — отбеляза Джема и размаха остатъците от някакъв поръсен с овес сладкиш.

— Нарича се банок. Майката на Дирк ни го приготви.

— Банок. Досега не съм яла такова нещо.

— Това, разбира се, е шотландски сладкиш. Местен специалитет, също като шкембе чорбата, която ядохме в Кинкалий.

Конър се ухили, когато забеляза гримасата й.

— Мисля, че тези сладкиши са по-вкусни, нали?

— Онова ужасно нещо! Как го нарече?

— Шкембе чорба.

— Уф! Имаш ли нещо против да ми обясниш какво означава това?

— Ами, приготвя се от варени овчи стомаси.

Джема спря да дъвче и го зяпна.

— От ов… овчи стомаси?

Конър кимна, като продължаваше да дъвче.

Джема усети как стомахът й се обръща при отвратителния вкус и ужасния сив цвят на онова ужасно нещо. Добре, че не беше яла твърде много от него! Но съзнанието, че все пак беше яла от него я накара да се хване за стомаха и да изстене.

— Джема?

Тя вдигна очи и видя Конър да я гледа, сякаш се забавляваше. О, колко мразеше, когато той й се присмиваше!

— Какво? — попита тя, стиснала зъби, сякаш го предизвикваше да каже само още една дума.

Конър мъдро вдигна ръце, като че ли искаше да й покаже, че се предава.

— Хей, можеш да изядеш остатъка от това, ако искаш.

Тя отблъсна ръката, която й подаваше парчето сладкиш.

— Не, благодаря. Загубих си апетита.

— Можеше да бъде и по-зле — подкачи я той.

Джема повдигна вежди.

— Трудно ми е да ти повярвам.

— Така ли? Следващия път можеш да опиташ агнешка саздърма или…

— Няма значение, Макюън. Дори не мога да си представя какво е това, а и не искам да знам! Но вие шотландците определено говорите на странен език.

Конър за първи път забеляза, че Джема се смееше, докато говореше за страната му. Очевидно храната и дългият сън й се бяха отразили добре. Той се облегна на лакът и започна да наблюдава как тя допива чая си и внимателно почиства дъното на купата от саждите. Той се съмняваше, че изящните й бели ръце някога бяха вършили нещо подобно. Донякъде беше срамота, че й се налагаше да го върши сега.

Той продължи да я наблюдава, докато Джема миеше ръцете си в леденостудената вода на потока, който преминаваше край лагера им. Конър се наслаждаваше на стройното й тяло и на разрошената й коса, която блестеше като злато на слънчевата светлина. Тя беше толкова дребна, но притежаваше смелостта и гласа на три пъти по-едър от нея мъж. Джема го беше карала да се чувства разгневен, нещастен, разкаян и подивял от страст, но точно в този момент Конър не беше сигурен дали би искал да замени дори една секунда от прекараното с нея време за малко заслужено душевно спокойствие. Животът щеше да бъде много скучен, когато Джема си тръгнеше.

По някаква необяснима причина тази мисъл го раздразни. Той се намръщи и се изправи.

— Ако се постараем, ще успеем да стигнем в Батгейт тази вечер — каза грубо той. — Тогава ще можеш да спиш в хубаво легло.

— Хубаво легло, така ли? — изсумтя презрително Джема. — И с чии пари ще платиш за него?

Той се обърна гневно и отиде да доведе конете. Когато се върна, Конър протегна ръка, за да помогне на Джема да се качи на коня си, но тя не му обърна внимание и се качи сама на широкия гръб на животното. Качването й беше съпроводено с много пъхтене, ругатни и недискретно размятване на полите й, което поне успя да успокои гнева на Конър.

Той загаси огъня, събра багажа им и се метна на своето седло. Погледът му срещна нейния и тя отмести очи встрани.

— Ако вирнеш още малко брадичката си, можеш да си счупиш врата — предупреди я той.

Раменете й се вцепениха, но брадичката й си остана все така вирната. Конър се разсмя и подкара коня си надолу по хълма. Джема го последва бързо.

 

 

Тя яздиха бързо цял ден, като спираха само колкото да си починат и да напоят конете. През целия ден Джема постоянно бе усещала как й се завива свят, но беше отдала това на изтощението си. Но болките в стомаха, които беше почувствала малко преди пладне, се бяха върнали отново по залез-слънце и нямаха нищо общо с умората. При поредния пристъп тя се задъха и изпусна юздите. Джема се изправи бързо, когато пристъпът отмина, избърса потта от челото си, изправи рамене и побърза да настигне Конър.

Скоро обаче последва нов пристъп, и то много по-силен от предишния. Тя се преви и сграбчи стомаха си, докато болката не премина. Пристъпите зачестиха и започна да й се повдига. По тялото й преминаваха студени вълни. Джема вече не успяваше да управлява коня си, но за нейно щастие животното нямаше желание да прави нищо друго, освен да следва водещия кон. Внезапно на Джема й се зави свят и тя падна от седлото.

Конър чу, че нещо тупва на земята, и погледна назад.

Миг по-късно той вече беше коленичил до Джема и притискаше главата й към гърдите си. Лицето й беше бледо като платно, а по челото й бяха избили капчици пот.

— Джема!

Тя отвори бавно очи.

— Какво има? — попита тревожно тя. След това затвори очи и зарови лице в гърдите му, като се тресеше и стенеше.

— Джема, какво ти става?

— О-остави ме на мира — прошепна тя. — Мисля, че щ-ще п-повърна.

Конър галеше челото й и се опитваше да я успокои с нежни думи, докато тя повръщаше. След това той й даде да пие вода и изми лицето й. Когато видя, че тя не може да стои на краката си, Конър я отнесе встрани от пътя и я остави да легне в меката трева под едно голямо дърво.

— Откога? — попита тревожно той.

— Н-не знам. Часове.

— За бога, момиче, защо не ми каза?

Тя затвори очи, обърна глава настрани и изстена отново.

— Остави ме на мира.

— Джема…

— Остави ме, моля те! — Гласът й беше слаб, но Конър се подчини и отиде при конете да вземе палтото си. Когато се върна, Джема се беше зачервила от треска.

Конър извади една чиста риза от дисагите на седлото си и я разкъса на ивици, като непрестанно ругаеше непохватните си ръце. Той намокри ивиците в потока и започна да ги слага върху челото на Джема, като ги махаше, когато топлината на тялото й ги затоплеше.

Докато правеше това, Конър обмисляше положението. Джема беше твърде зле, за да прекара нощта на това място. Но как щеше да я отведе в Батгейт, който се намираше на поне един час път на север? Едно нещо беше да придържа в ръцете си спящо момиче, докато язди, а съвсем друго — да се опитва да откара трескавата Джема.

За първи път, откакто бяха тръгнали през планините, Конър се изруга за това, че беше оставил Дирк с каруцата. Какво ли не би дал само да можеше да я сложи да легне в каруцата! И да можеше да се намира само на половин час път от Единбург, където познаваше много добри лекари, докато в Батгейт едва ли щеше да намери и един.

Джема се размърда и Конър се наведе над нея.

— Какво има, момиче?

— Жадна — прошепна тя.

Той придържаше главата й, докато тя пиеше, но и този път водата не се задържа в стомаха й. Конър смени мокрите й дрехи. Когато свали жилетката й, тя започна да трепери от студ.

— По дяволите! — Той я сложи да легне колкото нежно можеше, след което я уви в палтото си. Джема продължи да трепери и да стене.

— Спокойно, момиче, спокойно — прошепна Конър.

Подтикван от чувства за безпомощност, каквото никога през живота си не беше изпитвал, той надигна глава и се огледа. Започваше да се стъмнява и небето се изпълваше със звезди. Конър забеляза някаква светлинка в далечината от другата страна на тресавището. Той присви очи и се загледа натам, но светлинката не се помръдна, което означаваше, че там сигурно имаше ферма или къща.

Той се наведе и сложи ръка върху челото на жена си. То беше толкова горещо. Ужасяващо горещо.

— Джема?

— Хмм? — Очите й бяха затворени и тя дишаше тежко.

— Малко по-напред има къща. Ще отида да взема каруца. Ще бъдеш в безопасност тук, докато се върна.

— Няма да се върнеш. — Гласът й беше толкова слаб, че му се наложи да допре ухо до устните й, за да я чуе.

— Какво каза, момиче?

— Казах, че няма да се върнеш. Това е само извинение да… да ме изоставиш тук. Б-браво на теб. Така… ще се отървеш от мен.

Сърцето му се сви при тези нейни думи и миг по-късно той вече яздеше с бързината на вятъра към светлинката в далечината.

Всеки нерв на тялото му казваше, че не беше разумно да я изоставя така, но Конър знаеше, че трябваше да го направи. Тя беше толкова изтощена благодарение на неговото желание да изминават такива големи разстояния всеки ден. Конър бе осъзнал това едва когато беше свалил жилетката й. Откъде щеше да намери сили, за да се пребори с тази ужасна болест? Само бог знаеше дали Джема щеше да бъде още жива, когато той се върнеше при нея!

Тази мисъл го накара да пришпори коня си отново.