Елен Танер Марч
Целувката на Принца (14)

Глава тринадесета

Джема се събуди от силния трясък на изстрел. Тя се измъкна изпод палтото, втурна се надолу по стълбите и отвори широко вратата на колибата. В тресавището не се виждаше жива душа, но понито стоеше наострило уши в далечния край на двора. Тя сложи ръка над очите си и се взря в посоката, в която гледаше животното. Стори й се, че забеляза някакво движение между разпръснатите борове и ели на отдалечения склон.

Конър. Какво правеше, дявол да го вземе?

Проехтя втори изстрел и два гълъба, които бяха кацнали на покрива, се подплашиха и отлетяха. Над тресавището се разнесе тревожният крясък на дива птица, последван от още един и още един изстрел.

Така. Значи той беше отишъл на лов.

Джема се върна в колибата. Вътре беше също толкова студено колкото и навън. Тя сбърчи нос, докато оглеждаше отпадъците в огнището. Нямаше смисъл да се опитва да пали огън, преди огнището да бъдеше почистено. Всъщност, нямаше смисъл да се прави каквото и да било, преди цялата къща да бъдеше почистена.

Тя се обърна бавно и огледа внимателно новия си дом. Онова, което видя, накара сърцето й да се свие. Четири съвсем голи каменни стени, под от отъпкана пръст, камара от счупени мебели и парчета от разбити глинени съдове. Никакви килими, никакви завеси, дори прозорците нямаха стъкла. Таванът беше почернял от сажди. Докато гледаше нагоре към него, тя осъзна, че не би могла да запали огън, дори ако огнището беше чисто, а коминът — поправен. Наоколо не се виждаше торф, а Джема нямаше никаква представа къде да го потърси.

„Поне мога да премета“ — помисли си унило тя.

Но дори тази проста задача я изтощи, а прахът, който се вдигна, само засили кашлицата й. Когато пристъпът премина, тя се отпусна на някакво столче. Господи, колко време щеше да й бъде необходимо да си възвърне силите? На едно такова място несъмнено липсваха и най-малките удобства.

„Приеми истината — каза си мрачно тя. — Ще трябва да останеш тук, докато състоянието ти се подобри.“

Но тогава зимата вече щеше да е настъпила и щеше да бъде невъзможно да прекоси планините.

„Тук съм като в капан — помисли си тя. — И трябва да остана цяла зима в тази… тази ужасна бърлога с Конър Макюън.“ Може би щяха да минат месеци, преди планинските пътища да станат отново проходими и кой знае колко време, преди да види друго човешко същество, още по-малкото пък човек, на когото да може да продаде вещите си, за да получи достатъчно пари за пътуването до Лондон!

Ако не се чувстваше толкова изтощена, Джема сигурно щеше да излезе навън и да се удави в езерото. Или пък да вземе въже и да се обеси на някоя греда. Или да открадне понито и да тръгне към планините или бог знае накъде, някъде, където студът и снегът скоро щяха да сложат край на живота й.

Но тя никога не бе имала навика да се отдава на самосъжаление за твърде дълго и реши, че нямаше да позволи на Конър да спечели тази битка за свободата и щастието й.

Желанието за мъст й даде нови сили. Тя нямаше да позволи на този Макюън да я принуди да живее в мизерия и бедност и да обработва жалкия му парцел земя. Тя заслужаваше нещо по-добро, а той заслужаваше да си плати за нещастието, което й беше причинил!

Джема реши, че да прекара една зима с него е за предпочитане пред това да прекара целия си живот с него в тази дупка и се примири с факта, че щеше да й се наложи да остане тук, докато снегът се стопеше. До пролетта тя отново щеше да бъде здрава и силна и може би щеше да е спечелила доверието на Конър дотолкова, че да успее да планира бягството си, без той да заподозре нещо. Но тя трябваше да внимава също така да не събуди някакви подозрения у него още сега. Трябваше да постигне подходящия баланс между несъгласие и примирение. Не трябваше да изглежда, сякаш приема новия си живот с голямо желание и ентусиазъм, но не трябваше и да показва, че гори от нетърпение да се отърве от него. И двете крайности щяха да накарат Конър да я наблюдава по-внимателно, а Джема знаеше, че в такъв случай нямаше да има почти никакъв шанс да му се изплъзне, тъй като той беше много умен и хитър.

На прага се появи някаква сянка. Джема вдигна глава. Конър стоеше на вратата и държеше в ръце четири яребици.

— Закуската — обяви весело той.

Джема се ядоса. Как смееше да стои и да й се хили, сякаш си нямаше никакви грижи и сякаш това беше някаква игра, а не борба за оцеляване?

— Няма за какво да се мръщиш така — каза той, докато влизаше в колибата. — Този път ще ги почистя аз, въпреки че рано или късно и ти ще трябва да се научиш да го правиш. Би ли разчистила масата, ако обичаш?

Тя неохотно изпълни желанието му и остана да го гледа, докато Конър слагаше птиците на масата и вадеше от колана си пистолетите, които беше взел от кочияша на чичо й. Джема го зяпна.

— Нали не си ходил на лов с тях?

— Да не мислиш, че съм уловил закуската ни с голи ръце?

Джема повдигна колебливо едната яребица, след което огледа и останалите по същия начин. И четирите бяха улучени в главата. Погледът й се закова върху Конър.

Той сви рамене.

— Тресавището гъмжи от дивеч.

Но с пистолети? Къде се беше научил да борави толкова умело с тези толкова трудни за използване оръжия?

— Ще ги изнеса навън да ги изкормя — добави Конър. — Ти запали огън. И виж дали можеш да намериш нещо, което да използваме за шиш.

Джема незабавно забрави за любопитството си. Той за кого се мислеше, по дяволите? Как смееше да й дава заповеди и да я кара да върши такава слугинска работа?

Тя обаче си припомни колко важно беше поне донякъде да се прави на смирена. Пък и беше дяволски гладна!

Тъй като Джема вече беше почистила огнището, сега беше достатъчно само да натрупа остатъците от мебелите върху почернелите от сажди камъни. Когато Конър се върна, тя вече беше наклала доста силен огън от крака на столове и една счупена масичка.

Докато се навеждаше да сложи поредното парче дърво в огъня, тя чу Конър да се приближава с едно „хмм“.

Джема обърна рязко глава.

— Топло е — побърза да каже Конър.

Тя посочи към камарата от дърва, които беше натрупала наблизо.

— Няма да стигнат за дълго.

— Така е, а и някои от мебелите са твърде запазени, за да ги горим. Определено мога да поправя онзи стол, а от тези дъски ще станат добри полици. Предполагам, това означава, че ще трябва да започна да копая торф колкото се може по-скоро.

— Да копаеш торф?

— Ами, да, разбира се. Ти как си мислеше, че се получава торфът?

Джема нямаше никаква представа. Тя дори не можеше да си представи как хората в тази забравена от бога земя се топлеха, след като наоколо не се виждаше нито едно дърво, освен няколкото високи бора от далечната страна на езерото.

Междувременно Конър се беше заел да направи шиш, на който да изпекат птиците. Джема го гледаше, като се мръщеше силно. Не беше необходимо някой да й казва, че Конър ловуваше и готвеше дивеч от малък. Имаше ли изобщо нещо, което този арогантен дивак да не може да върши?

Погълнат от работата си, Конър се преструваше, че не забелязва мрачния поглед на Джема, въпреки че го усещаше. Той вече знаеше твърде добре какво означаваха стиснатите й устни и бляскавите й очи, за да се залъгва, че тя имаше добри чувства към него. Конър дори подозираше, че ако Джема не беше толкова отслабнала от болестта, вече щеше да е счупила крака на някой стол в главата му.

„Нека се опита“ — помисли си весело той. Миналата нощ се беше наспал добре и сега настроението му беше прекрасно. Всъщност, той щеше да се зарадва на завръщането на старата, жизнена Джема — не само защото това щеше да означава, че тя се е възстановила напълно, но и защото нейната сила и дух му липсваха.

Като си подсвиркваше тихо, Конър набучи птиците на шиша и го сложи над огъня. До вчера се бе чувствал победен и не бе имал никакво желание да продължава повече с този маскарад, но сега очакваше с нетърпение следващия ден, както и дните и седмиците след него. Точно това беше причината, поради която Конър винаги беше приемал облозите на Кинг Спенсър, независимо колко непосилни бяха изглеждали. Те прибавяха предизвикателства към живота му и го правеха интересен. А животът в тази примитивна колиба щеше да бъде много вълнуващ поради присъствието на непокорната Джема, която винаги беше готова да се изправи срещу него.

Конър й хвърли скришом един поглед от мястото си до огъня. Тя стоеше в рамката на вратата, обърната с гръб към него, скръстила ръце под младите си гърди. В този момент той трябваше да си признае, че голяма част от ентусиазма му за схватката се дължеше на възбуда, възбудата, която беше усетил, когато се бе събудил тази сутрин и бе открил Джема притисната към него и вплела интимно краката си в неговите. Беше минало твърде много време, откакто за първи път я бе любил и тялото му протестираше срещу дългото въздържание.

Тъй като двамата бяха стигнали до края на пътуването си, Конър реши, че вече беше време да започне да се опитва да привлече Джема, като използва огромния си опит с жените. Той нямаше да бърза и щеше да я прелъсти по правилата, с ласкателства и нежност — така, както жените обичаха да бъдат прелъстявани. Въпреки че самата Джема не знаеше това, тя беше чувствена и страстна, жена, създадена, за да бъде любена.

О, той много добре знаеше, че не беше първият мъж, който беше осъзнал това, но се изпълваше с гордост при мисълта, че беше първият й любовник и че щеше да я научи на удоволствията на любенето. Конър не се съмняваше, че след като преодолееше първоначалната си омраза към него, Джема щеше да му се отдаде с желание и щеше да се прояви като любознателна и способна ученичка. Той беше усетил това през онази катастрофална нощ след сватбата им, когато тя, без да иска, беше отвърнала страстно на ласките му. А любовта? Тя щеше да дойде сама. Така ставаше винаги.

Джема чуваше как Конър си подсвирква, докато клечеше пред огнището и печеше яребиците. Налагаше й се да стиска здраво зъби, за да се пребори с желанието си да се обърне и да го блъсне в огъня. Господи, колко се дразнеше, когато той изглеждаше толкова доволен! Тя се вбесяваше, че беше необходимо толкова малко, за да го накара да се почувства щастлив — само този… този презрян начин на живот, който той очевидно водеше, откакто се беше родил.

„Е, ти може и да си щастлив да живееш така, Конър Макюън — каза си ядосано тя, — но аз никога няма да бъда просякиня като теб! Никога, ясно ли ти е?“

— Джема?

— Да? — Тя погледна към него.

— Ще трябва да намерим място, където да приберем тези птици, когато ги изпечем. Виж какво можеш да измислиш.

Това, че Конър очевидно не знаеше какво има в колибата, потвърди съмненията на Джема, че той никога не беше живял тук и че беше дошъл от друго място, когато бе тръгнал да си търси работа в Англия. Тя обмисли тази загадка, докато ровеше из сандъците, които бяха останали в каруцата. Сега знаеше още по-малко за него, отколкото преди. За Джема беше загадка не само произходът му, но и причината, поради която Конър я беше довел на това място. Чия собственост бяха колибата и парцелът? И къде се намираше този Гленарис, за който й беше споменал Конър? Дали не беше съседният град? Имаше ли изобщо някакъв град, който да се намира на по-малко от сто мили оттук?

Имаше толкова много неща, които тя трябваше да научи, ако искаше да успее да се справи с Макюън. Но как можеше да го попита, след като знаеше, че Конър нямаше да отговори на въпросите й? Време. Трябваше да му даде време и да спечели доверието му.

Но за Джема се оказа изключително трудно да се концентрира върху стратегията си да се държи добре с Конър и да му има доверие, докато ровеше из съдържанието на сандъците, в които се намираха остатъците от предишния й живот, който Макюън бе унищожил така неочаквано. Когато напипа красивите покривки за маса, които беше донесла от Дербишър, тя забрави какво беше тръгнала да търси. Когато си представи как щяха да изглеждат върху разнебитената маса в колибата, й стана мъчно. Ами тези сребърни свещници? Как щяха да изглеждат те в празната рамка на прозореца, потъмнели от студения въздух? Ами гобленът, който беше ушила под ръководството на леля си Друсцила? Къде щеше да го закачи сега? А всички тези топове плат, които беше взела с надеждата да намери шивачка и да си ушие нови рокли и бельо за зимата…

— О, боже! — възкликна тя през смях, който премина в хлипане. — Ще полудея, преди да свърши зимата, знам си го! — Миг по-късно се запита какво щеше да прави с всички тези неща? Те никога нямаше да изглеждат добре в тази дупка, никога!

— Джема!

Викът на Конър беше гневен, глас на мъж, който не беше свикнал да не му се подчиняват.

Джема сграбчи две красиви чинии от устърски порцелан — да, тя беше постъпила глупаво, вземайки съдове и прибори за дванадесет души — и влезе в колибата.

— Какво? — изкрещя в отговор тя.

— Защо се бавиш толкова, но дяволите? Месото ще изгори!

Джема тръшна чиниите на масата с такава сила, че за малко не ги разби.

— Дръж! Сега можеш да свалиш птиците от шиша, но за в бъдеще ще ти бъда много благодарна, ако се обръщаш към мен по-любезно. Аз не съм ти домашна прислужница!

Лицето му беше потъмняло колкото бързо прегарящата им закуска.

— О, страхувам се, че е точно обратното, скъпа моя, и те съветвам да свикнеш с това.

— Никога!

— Напротив!

Двамата стояха и се гледаха гневно, като дишаха тежко. Внезапно Джема тропна с крак — жест също толкова детински, колкото беше и целият им спор. Тя се обърна и изтича навън.

— Върни се! — изкрещя той, но тя тичаше с всичка сила и полите на роклята й се развяваха като платно зад нея.

Конър я настигна едва на брега на езерото. Той я сграбчи за китката и я завъртя рязко, така че се блъсна силно в него.

— Пусни ме!

— Спри да ме риташ и ще те пусна!

Тя се втренчи гневно в него. Конър се беше надвесил над нея като ястреб над плячката си. Внезапно раздразнението изчезна от красивото му лице и той се усмихна. Промяната беше толкова внезапна и обезоръжаваща.

— Джема, съжалявам.

Тя долови някаква опасност и се вцепени. Той говореше толкова искрено, толкова… нежно. Дали това означаваше, че й се извинява? Като джентълмен? И то на нея? Джема не знаеше как да разбира думите му. Промяната в настроението му беше потушила гнева й, а в сърцето й се пробуждаше нещо странно, нещо, което я караше да отвърне на момчешката му усмивка.

— Извинението се приема — отвърна тихо тя и мина покрай него с високо вдигната глава.

Конър тръгна ухилен след нея, защото бе забелязал как тя се бе изчервила, въпреки че вървеше пред него толкова гордо, сякаш беше самият Наполеон. Значи и тя не се различаваше от останалите жени, а? Достатъчна беше една мъжка усмивка, за да я накара да се разтопи.

Невероятно доволен от себе си, той влезе в колибата след нея.

— Джема, мисля, че ще бъде по-добре да…

Думите му бяха прекъснати от леденостудена вода, която заля лицето му.

Джема хвърли кофата на земята и се показа от другата страна на вратата, където се беше спотайвала досега.

— Това е, за да запомниш веднъж завинаги, че не съм ти прислужница, Конър Макюън! В бъдеще никога няма да се държиш с мен като с такава. Ясно ли е?

О, не! Никога Конър не беше чувал някой да му говори толкова смело и да му дава такива немислими заповеди. Тя да не би да искаше той да се държи с нея като с равна? Това момиченце, което можеше да смачка с голи ръце? Тази невъзпитана хлапачка, която бе трябвало да остави на бандитите в Дербишър? Той, разбира се, щеше да я прикотка, тъй като това беше единственият начин да задържи Гленарис, но преди това трябваше да смаже завинаги нейната арогантност.

Докато стоеше на вратата и водата се стичаше по косата, лицето, ризата и панталоните му, Конър изпита непреодолимо желание да набие Джема. Само че той никога не беше вдигал ръка срещу жена. От друга страна, това тук не беше жена, а дяволица с ангелско лице, разглезено хлапе, което заслужаваше да бъде натупано.

Той я вдигна над пода, обърна я и я сложи по корем върху коленете си. С едната си ръка Конър стисна китките й, а с другата вдигна роклята й и започна да я удря с длан по задника. Силно!

— Макюън! Спри!

— Ще слушаш ли?

— Не!

Пляс! Пляс! Пляс!

Ударите не бяха чак толкова силни, тъй като той не беше толкова коравосърдечен. Но унижението сигурно щеше да нарани едно толкова гордо момиче като Джема, а според него това щеше да й се отрази много добре.

— Макюън!

Джема беше започнала да се мята, за да се спаси от ударите му, и той откри, че трябваше да я пусне бързо, защото му беше трудно да я остави да се върти в скута му, без да й покаже, че го възбужда.

Конър я сграбчи под мишниците и я вдигна, след което бързо стана, за да прикрие подозрителната издутина в панталоните си.

— Така — каза той леко задъхан. — Търсеше си го от доста време. Може би ако чичо ти те беше бил по-често, нямаше да се превърнеш в такова чудовище.

За негово удивление Джема се сви, сякаш я беше ударил силно през лицето. Реакцията му го изненада. Какво беше това? Дали несъзнателно не беше докоснал някаква рана? Арчибалд Беърд едва ли се бе осмелявал да вдига ръка срещу нея!

Дали?

Но защо тогава Джема реагираше толкова подплашено, сякаш той беше съживил някакви реални и много болезнени спомени?

Конър не беше свикнал да се чувства като мръсник. Рядко му се случваше да съжалява за действията си, но точно в този момент съжаляваше искрено. Откакто се бе запознал с Джема, той я бе виждал в най-неочаквани състояния — просълзена, вбесена, предизвикателна, победена, а веднъж — но за толкова кратко — усмихната щастливо, но никога не я бе виждал да се свива уплашено пред него като ранено животно.

О, боже! Как, по дяволите, щеше да й каже колко много съжаляваше, че бе отворил някакви стари рани? Конър не беше човек, който имаше навика да се извинява. Та дори любезните думи, които й бе казал край езерото, бяха имали за цел да я объркат, да я изненадат неподготвена, за да може да започне да я прелъстява. Но сега, като гледаше изражението на лицето й, му се искаше да убие някого — и по-точно Арчибалд Беърд!

Докато се колебаеше, той пропусна момента. Джема се обърна безмълвно към огъня, свали овъглените яребици от шиша и ги понесе навън. На вратата тя се спря, без да се обръща назад.

— Ще трябва да намериш нещо друго за ядене.

И Конър се върна в тресавището, облекчен от това, че се намираше далеч от колибата и Джема. Дори сега обаче изражението й го преследваше в продължение на часове, докато обикаляше тресавището и му пречеше да се концентрира върху търсенето на храна. Конър знаеше, че трябваше да се реваншира пред Джема, но за първи път през живота си не знаеше откъде да започне. И тази мисъл беше много горчива.