Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (8)

Глава седма

Йейн не си търсеше съпруга. Но ако си търсеше, Лийън би била идеалната. Не беше виждал жена като нея. В един момент хвърляше гневно снежни топки по него, а в следващия вземаше неговата страна в спора с Джон Макдоналд. Беше спечелила безусловното му уважение заради отношението си към него след всичко, което мина през главата й заради брачния договор.

Освен сърдечна, мила и интелигентна, тя беше и много красива. С този водопад от немирни къдрици, черни като абанос, в които копнееше да зарови пръстите си. Със зашеметяващите сини очи, които така настойчиво се взираха в него и поставяха толкова въпросителни.

Но, Йейн реши, че дори да не притежаваше тези физически качества, той пак би я харесал. Духът й беше толкова млад и свеж, че нещо дълбоко в душата му просто не можеше да не реагира.

Първата му жена, Макгрегор от Лох Ломонд, беше млада, много работлива и го обгръщаше с внимание. Но така и не се научи да танцува. В това отношение Лийън беше радост за сърцето и за очите, замисли се Йейн, като наблюдаваше танца й, нейния абстрактен балет, всяко движение, на който издаваше жажда за живот. Той следеше очарован Лийън, която извиваше снагата си и изпълняваше сложните стъпки с лекота и ефирност въпреки трудността им и усилията, които те очевидно изискваха.

Йейн огледа тайно публиката на Лийън. Жителите на Гленкоа изглеждаха очаровани като него.

Почувства как го изпълва гордост, която едва ли имаше право да изпитва. Бяха обвързани с брачен договор, но Лийън не му принадлежеше — не в истинския смисъл на думата. След година и един ден щеше да си отиде от живота му, защото такова беше желанието й. Даде му да разбере достатъчно ясно и той го прие.

След като беше прекарал само два дена в компанията й, на Йейн му прилошаваше само при мисълта, че ще я загуби. Лийън приличаше на белите орхидеи, които се намираха, макар и рядко, по сенчестите склонове на Гър Аонах. На галски името им означаваше „стройни“, „гъвкави“. И други орхидеи цъфтяха през лятото по хълмовете на „Трите сестри“, които се извисяваха отвъд реката Коа. Бяха разкошни розови и пурпурни цветя, но той не можеше да ги обича така, както деликатните трилистни бели орхидеи.

Погледна към Сези. Видя как роклята й се надига, защото бебето в нея подритваше. Улови се, че я наблюдава внимателно. Беше седнала на ръба на скамейката и масажираше с ръце кръста си. След това погледът му се прехвърли върху Парлан, който се наведе и прошепна нещо в ухото й. Тя сви устни и изшътка за тишина, но преди това потупа коляното му в знак на съгласие.

Подтекстът на жестовете, които си размениха, го накара да потрепери. Беше обещал пред себе си, че повече никога няма да бъде отговорен за това, че една жена ще роди дете, заченато от него.

Да. Лийън беше доста предизвикателно цвете. И не би желал да я види в сегашното състояние на сестра си. Цвете, което не смееше да откъсне точно за това.

Няма значение колко болезнено му се иска отново да изпита вкуса на медените й устни. Или невероятно нежното усещане на ръцете й върху кожата си. Или изкусителната копринена повърхност на бедрата й.

Музиката заглъхна и Йейн изведнъж скочи на крака. Провирайки се между публиката, той прекоси просторното помещение и се насочи към центъра на всеобщото внимание — неговата съпруга чужденка.

 

 

След заключителните стъпки на балета последва мъртва тишина. Когато хората от клана започнаха да се споглеждат и да си говорят с ниски гласове и неразбираеми неща, Лийън изпита съмнения. Въпреки че танцуването пред публика беше за нея нещо много познато и приятно от години насам, този път беше нервна както преди излизането на критика в сутрешните неделни вестници. Очаквайте всеки момент към нея да полетят яйца и домати или средновековният им еквивалент.

Тогава помещението сякаш въздъхна и всички гости на Алистър започнаха бурно да я аплодират.

Изпълнена с благодарност, Лийън направи грациозен поклон, напусна сцената и попадна право в обятията на Йейн. Лицата им се оказаха едно срещу друго — мъж срещу жена — и само няколко сантиметра деляха телата им едно от друго. Сякаш минаха векове, преди той да заговори.

— Мисля, че беше права за балета. Той, изглежда, наистина показва душата ти. Както и прекрасните ти крака, нежните извивки на лакътя ти, и стройната ти бяла шия.

В гласа му се прокрадна нотка на възбуда, но Лийън беше сигурна, че Йейн говори абсолютно сериозно.

Изчерви се и запита с усилие:

— Би ли ми забранил това, Йейн?

На устните му се появи лека усмивка.

— Не, красавице. Никога не бих си позволил да попреча на безценния ти талант. Последиците биха били много неприятни, особено през зимата, когато навсякъде има сняг.

Лийън се почувства уверена в себе си, макар че беше уязвима. Попи потта, събрала се над веждите й, с края на наметката.

— Мога да приема това за комплимент?

— Да. Можеш — отвърна той искрено. След това се усмихна и Лийън усети как сърцето й сякаш се удвои и гърдите й трудно го побират.

— А сега какво? — попита тя, като дишаше учестено.

Йейн повдигна вежди.

— Искам да кажа какво ще правим сега? Празненството свърши ли? — попита Лийън като наблюдаваше как публиката й се разпръсва на групички: мъжете при игралните маси, жените да клюкарстват, а децата се събраха около някакъв възрастен джентълмен, който топлеше старите си кости до огнището.

Появи се слуга в просто облекло на едноцветни карета и застана с табла до тях. Йейн му кимна и той поднесе на Лийън чаша, пълна с пенеста бяла течност.

— Мляко ли е? — попита тя.

— Сметнах, че няма да имаш нищо против да ти поръчам нещо освежаващо. Избито е и е много полезно за тялото след физическо натоварване.

Лийън се усмихна, защото Йейн говореше точно, като рекламен директор на млекарска фабрика. Взе чашата и отпи. Не беше съвсем като пастьоризираното мляко, но определено освежаваше. Изпи течността на един дъх и остави чашата на подноса.

— А сега да отговоря на въпроса ти за празненството. То тепърва започва — заяви той с доволна усмивка и се насочи към групата деца, хванал Лийън под ръка. — Бих желал да те запозная с един човек. — Спряха пред стареца, когото децата бяха наобиколили. — Как се чувстваш тази вечер, Мангус?

Старият човек ги дари с беззъба усмивка и изгледа одобрително Лийън.

— Като за човек, който яде овесена каша три пъти дневно, съм добре — отвърна той. — И аз имам въпрос към теб. Как си, Йейн Макбрайд?

— Бих ли могъл да ти кажа нещо ново, което не виждаш, старче?

Мангус намигна.

— А-а, момче, все така млад и жизнен. Убеден съм, че след време ще осъзнаеш колко правилна е била женитбата ти.

— Все едно че слушам Алистър.

— Да. Ние сме на едно мнение — заяви Мангус.

— За повечето от нещата.

— Но по този въпрос, без съмнение. Представи ме на тази красавица, за която слушам, откакто съм дошъл, и седни тук.

— Лийън, това е Мангус — Йейн се обърна към нея. — Живее в Актриоктан.

— При лебедите ли? — попита тя и приседна на скамейката до него.

— Ти помниш.

— Разбира се — каза тя и протегна ръце към живителната топлина на огъня. — Помня като слон.

— Като слон ли? Това е доста необичайно сравнение — отбеляза Мангус.

— Там, откъдето идвам, често го употребяват. Означава просто много добра памет — обясни бързо Лийън и си помисли колко е досадно непрекъснато да държиш сметка за думите си.

— А откъде знаят тези хора, че слоновете имат добра памет?

— Не съм съвсем сигурна — каза тя, леко учудена от обрата на разговора. — Предполагам, че от проучвания.

— Какви проучвания?

— Научни — надяваше се, че терминът е измислен преди 1692 година.

— Струва ми се, че специално за слоновете би било доста трудно да се разбере нещо по научен или по някакъв друг начин.

Лийън почти подскочи, когато Йейн, останал прав до тях, постави небрежно ръка на рамото й. Изпита лудо желание да вдигне ръка и да стисне неговата. Той се наведе леко и каза:

— Не се връзвай чак толкова на въпросите му, красавице. Бардовете имат жив ум. А Мангус е един от най-добрите. Всеки от нас е бил надприказван от него по едно или друго време.

Лийън се чувстваше така, сякаш е отворила, без да иска, кутия с рибарски червеи и те са се разпълзели във всички посоки по-бързо, отколкото може да ги събере. Трескаво се опита да насочи разговора към друга тема.

— Е, Мангус…, значи живееш в Актриоктан. Много интересно. Днес Йейн ми каза, че някой ден ще ме заведе да го видя.

— Така беше. Бардовете са си направили нещо като малка общност край езерото — каза той.

— Предполагам, че наричате поетите бардове.

— Да, както и разказвачите като Мангус.

Седналата по турски върху някаква животинска кожа на пода, Айзабел прекъсна разговора на възрастните:

— Моля те, Йейн. Може ли Мангус да започне? По-малките деца ще заспят, преди да е свършил приказката.

— Каква да бъде тя, Айзабел? За троли? Или вещици? Може би за великани? — попита Мангус.

— Разкажи ни приказката за вярното куче — предложи Айзабел.

— Нещо не съм сигурен, че я знам. Защо не започнеш вместо мен, Айзабел.

— О, спомняш си я, Мангус. Възрастен овчар живеел сам в къщата си и единствено неговото куче споделяло земните му дни. Една нощ чул дращене по вратата си.

Айзабел погледна към Мангус.

— И какво станало тогава? — окуражи я той.

— Помислил, че е неговото куче, което се връща от вечерния си лов, и отворил вратата.

Айзабел пое дълбоко въздух и огледа заинтригуваните личица на децата, събрали се около нея.

— И какво било то? — попита Сези, която тихо се бе присъединила към тях.

— Огромна зелена хрътка с очи от злато, и тъмночервени уши била гостенката, която драскала по вратата на овчаря.

Едно от малките деца уплашено попита:

— И какво искала?

— Измръзналото и уморено от зимния лов куче искало нещо съвсем обикновено — храна и вода.

— Овчарят дал ли му тези най-обикновени неща? — попита второ дете.

— Да. Кучето се нахранило и утолило жаждата си, след което легнало да почива край огъня.

— А лаело ли? — попита Мангус.

— Не. То изобщо не лаело. Защото това означавало сигурна смърт — поясни Айзабел. — Само си почивало. И когато си починало, напуснало къщата по същия начин, както дошло.

Айзабел замълча.

Лийън сбърчи озадачено чело и се замисли върху странната приказка. Урокът по шотландски фолклор й беше много приятен, но не успя да схване същността на историята.

— Има ли още?

— Разказвам бавно и подред, госпожо — каза Айзабел.

— О, извинявай.

— Кучето на овчаря се върнало ранено в битка с освирепели вълци. Не можело да пази стадото, докато не се излекува. Но се извила снежна буря и овчарят тръгнал сам да прибере стадото си на топло. Времето се влошило още повече и той вече си мислел, че ще умре, когато вярното куче го намерило. То и неговите приятели събрали стадото и го отвели на сигурно място у дома заедно със стопанина му. Преди да си тръгне, вярното куче близнало пръстите на овчаря. Той се навел, за да го потупа по главата. И знаете ли какво станало тогава? — попита Айзабел, вперила поглед в Лийън.

— Не. Какво станало?

Очите на Айзабел се разшириха.

— Вярното куче изчезнало при допира на ръцете му.

— И това ли е всичко?

— А ти какво повече искаш, красавице? — попита Йейн.

— Ами, не знам. Нещо.

— Сигурно имаш наум някоя сазенах история, която ще обясни това, което според теб липсва — каза Йейн.

— Аз пък никога не съм срещал сазенах, който да знае нещо за вярното куче и други такива неща — каза Мангус, почесвайки наболата си брада.

Лийън се съгласи.

— Не знам никакви истории за верни зелени кучета, но знам една страхотна приказка за конника без глава.

Няколко мъже, които надаваха по едно ухо, между тях и Алистър, отклониха вниманието си от картите. След това постепенно се присъединиха към групата около огъня.

— Хайде бе. Конник без глава ли каза? — попита Йейн.

— Главните противопоставящи се характери в историята са Ихавод Крейн и Бром Боунс.

Айзабел се премести и седна почти до лакътя на Лийън.

— Продължавай, госпожо — каза тя. — Разкажи ни тази сазенах история.

— Позволяваш ли, Мангус? — попита Йейн, и се обърна към барда.

— Да. Любопитен съм да чуя историята й — отговори той дълбокомислено.

Лийън не беше съвсем сигурна дали си я спомня добре, но се радваше, че искат да я чуят.

— Добре. Тази история е написана от Уошингтън Ървинг и се нарича „Легендата за Сънливата долина“. Но ви предупреждавам, че е доста заплетена.

— Пред нас е цялата вечер — обади се от стола си Алистър.

— Добре. Започвам. В едно село, наречено Тари Таун…

 

 

— … това е историята на „ревящите висини“ — приключи с дрезгав глас разказа си Лийън.

— На мен ми харесва приказката за Джек и граховото зърно — каза между прозевките най-малкото дете.

— „Кървавото писмо“ ми даде доста теми за размисъл — каза Мангус.

— „Хамлет“ също не е лоша — обади се Алистър.

Въпреки че беше чела драмата, Лийън си спомняше за пиесите на Шекспир повече покрай Мел Гибсън, който играеше главната роля в телевизионната версия. Беше я гледала наскоро по кабелната телевизия.

— Изобщо не съм виждал бард — жена — каза Мангус.

— Аз също, но явно между нас има един — отвърна Йейн.

— И аз искам да стана такава — обади се Айзабел.

— Не ми се вярва бардовете в Актриоктан да останат много доволни — каза Йейн. — Това открай време е била мъжка професия. Или поне беше досега.

Лийън долови прикрито недоволство в думите му. Дори леко негодувание, че пълни главата на Айзабел с щури идеи. Според него това, което е добро за гъсока, не е непременно добро и за гъската. Но преди да успее да се изкаже по въпроса за равенството на жената и правото й да определя сама професионалната си кариера, Сези я прекъсна.

— Йейн, мога ли да ти отнема Лийън за минута? — попита тя, стана от скамейката до огъня и пристъпи към Лийън.

Йейн кимна. Сези дръпна Лийън настрана.

— Не исках да пропусна празненството и както се опасяваше Парлан, изглежда, съм чакала прекалено дълго.

— За какво си чакала прекалено дълго? — попита съвсем объркана Лийън.

— За да мога да се върна в моята къща. Може ли да те помоля да отидем във вашата къща.

— Да спите там ли?

— Не. Да родя бебето.

Изумена Лийън пое дълбоко въздух.

— Веднага ще кажа на Йейн.

Сези бързо я спря, като улови ръката й. Пръстите й се впиха в нейните.

— Не искам да тревожа брат си. Ако ми помогнеш да стигнем до твоята къща…

Лийън изпита желание да се скрие някъде. Както повечето жени, които не са раждали, тя имаше съвсем бегла представа за него. Беше имала по-близък контакт с родилка само веднъж, когато посети една приятелка в районния родилен дом, но след раждането. Погледът на Сези и нотките в гласа й показваха, че моментът не е подходящ за спор. Вместо това тя каза:

— Разбира се. Но не искаш ли да ни придружи и друга жена…, някоя, с която си по-близка, например жената на старейшината?

— Тя има задължения към гостите си. Освен това ти си ми снаха. С коя жена бих могла да съм по-близка? Та ти си от моето семейство.

— Но…

— Не се притеснявай, Лийън. Бебето ще си дойде само и съвсем навреме. Раждането е толкова естествено нещо, колкото приливите и отливите в морето.

— Ами акушерка… искам да кажа жена, която да бабува?

— Не ми трябва такава жена, въпреки че не един и двама Макдоналдови са дошли на бял свят с нейна помощ. Тя е много стара и немощна, а и не иска да си мие ръцете.

— В такъв случай не мога да те виня, че не я искаш.

— Както и да е. Доста раждания съм виждала досега, за да знам какво трябва да правя.

— Радвам се, че е така, защото мисля, че надценяваш способностите ми — призна си Лийън.

Сези изглеждаше изненадана.

— Искаш да кажеш, че ти не си виждала?

— Точно така.

— Колко необичайно!

— Тук в Гленкоа може и да е, но не и в родния ми град.

„Просто отиваш в болницата, размахваш здравната си осигуровка, плащаш си и си тръгваш с новороденото.“

— Ако ще се чувстваш по-добре, да извикам Парлан да ни помага.

— Той разбира ли нещо от това?

— Естествено.

— И ще се погрижи за всичко, което трябва да се свърши, така ли? Например да отреже и да върже пъпа?

Лийън знаеше поне това. Беше го научила в часовете по сексуална култура в гимназията.

Сези премигна.

— Ами защо да не го направи?

— Не познавам много мъже, способни да издържат на раждане.

— А мъжете в твоя град не помагат ли при раждането?

— Някои помагат. Но повечето не искат да имат нищо общо.

— Струва ми се, че познатите ти мъже са странни хора, Лийън.

— Нека ги наречем различни.

— Различни като брат ми сигурно — каза замислено Сези. — Той би предпочел да се бие с голи ръце с десет въоръжени английски войници, отколкото да помага при раждане.

Пръстите на Сези се впиха в ръката на Лийън. Нямаше време да мисли върху забележката й за Йейн.

Когато контракцията премина, Сези попита:

— Може ли вече да тръгваме?

Лийън огледа стаята — търсеше Парлан, но безуспешно.

— Не виждам Парлан!

— Така се заплеснах, че не съм забелязала кога е излязъл. Сигурно е отишъл, да си прибере овена. Беше решил твърдо до сутринта да го отведе в нашия обор.

— Страхотно! — изрече Лийън и усети как започва да я обзема паника. Реши твърдо да не се поддава на страха.

Тогава се намеси Йейн.

— Какво има, Сези?

Лийън изтърси без никакво предисловие.

— Ще ражда.

Лицето на Йейн пребледня и доби пепеляв оттенък.

— Боях се от това. Трябва да те отнесем до къщата.

— Точно това обсъждахме с Лийън. Трябва да легна някъде. Парлан, изглежда, е отишъл с Джон Макдоналд, за да вземат овена, а аз подцених скоростта, с която бебето иска да излезе на белия свят.

— Боже Господи! Ще извия врата на Парлан за този овен и ще намаля грижите на Робърт Кембъл с една — изръмжа Йейн.

Сези се опита да се усмихне.

— Имам чувството, че слушам майка си в някой от лошите й моменти, Йейн.

— И ти не й отстъпваш, Сези. Знаеш как да дръпнеш юздите на някой ядосан мъж.

— Всичко е наред, Йейн. Понякога нейните английски изрази се изплъзват от устата ми, преди да успея да ги спра.

— Никой не е безгрешен, сестричке.

— Нямах това предвид. Въпреки че с теб избрахме да живеем в Шотландия, като татко, аз обичах и мама, независимо от политическите ни различия. Липсват ми и двамата. Понякога ми е приятно да чуя, че и ти изпитваш същото, дори да вървиш против себе си.

— Щом е така, скъпа моя, ще си позволявам по-често да вървя срещу себе си. Но нека Алистър не разбере нищо. Той ще се закълне, че съм си изгубил ума и съм преминал на страната на крал Уйлям — изрече Йейн на английски без никакъв акцент.

Лийън съзнаваше, че зад привидната закачливост на Йейн се крие много стоицизъм. Издаваше го и треперенето на брадичката му. Явно беше нещастен.

Развълнувана от неговата уязвимост, тя каза:

— Обвързани или не с истински брак, мисля, че трябва да помогнем на Сези да стигне до къщата, Йейн. Освен ако не искаме да роди тук, в разгара на празненството на Алистър — Лийън погледна течността, която се стичаше по краката на Сези. — Ако не греша, водата й изтече.

В този момент към тях бързо се приближи жената на старейшината и на скорострелен галски започна да убеждава Сези да се качи на горния етаж и да легне. Сези беше непреклонна. Подчерта, че предпочита уединението в дома на Йейн пред лудницата в къщата в Карнах.

„Сценката можеше да е и комична — помисли си Лийън, — ако не беше острата болка, която разкривяваше чертите на Сези“. Лийън загуби търпение.

— Всичко това е много хубаво и много мило, но не й помага — извика тя над галско-английската суетня.

Американският й акцент надви глъчката.

В крайна сметка, нетърпелив и на края на психическата си издръжливост, Йейн взе Сези на ръце и я понесе към къщата си точно както предишната вечер беше отнесъл Лийън. Ситнейки зад тях, Лийън призна, че в определени моменти силата има своите предимства.

Влязоха в къщата. Лийън вдигна кожите от леглото на Йейн и смени чаршафите с чисти, които той извади от дървения сандък. Застанал с гръб към Сези, брат й стъкна огъня, докато лумне. Сези съблече дрехите си и остана по прозрачна риза. За да не бездейства, Лийън започна да мокри парцали в легена и да приготвя компреси.

— Всичко ще бъде наред — промълви Сези между две контракции и легна в току-що приготвеното легло.

Лийън видя как Йейн се отдръпва с ужас.

— Надявам се, че си добре, за бога — изговори през зъби Лийън и постави компреса на челото й.

— Не е необходимо да стоиш при мен, Йейн — каза Сези, настанявайки се по-удобно върху пухения дюшек. — Ние с Лийън ще се справим, докато се върне Парлан.

Йейн остана странно безмълвен.

Виковете на Сези ставаха все по-силни. Лийън пое дълбоко въздух и реши, че не трябва да се страхува толкова. Пътуването във времето беше доста болезнено, но бледнееше пред раждането на дете.

Кой би повярвал до вчера, че тя ще вземе активно участие в това чудо на живота!

Накрая любопитството й надделя над страха. Успокои се, ако не за друго, поне за това, че нямаше друг избор. Сези имаше нужда от някой, а в момента този някой беше тя.

Действайки под влияние на инстинкта си, тя започна да масажира кръста и краката на Сези. Но болките зачестиха и Лийън започна да се моли за скорошното завръщане на Парлан. Устните на Йейн побеляха, той се изпоти и окончателно загуби самообладание.

— Прости ми, но имам нужда от малко свеж въздух — едвам изговори той.

— Нямаш право да ме изоставяш — започна Лийън, но той не й даде възможност да довърши.

— Имам нужда от въздух сега, красавице. Струва ми се, че подът всеки момент ще ме удари по челото.

Йейн да припадне? Какъв абсурд! Лицето му беше спокойно, но очите издаваха напрежението.

— Върви тогава — каза тя тихо, изненадана, че един шотландски боец може да реагира така безславно при вида на малко кръв. Но тази кръв все пак беше на Сези. — Ние ще се оправим — добави тя окуражително.

— От всичко на света най-много на това се надявам — отвърна той и излезе бързо от къщата, оставяйки Лийън на собствените й умения и късмет за пръв път, откакто беше дошла.