Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (13)

Глава дванадесета

Чарлз Хамилтън беше адютант на капитан Робърт Кембъл.

Беше и състезател по борба. Стреляше с лък. И беше англичанин.

Но най-интересното нещо у него беше, че няма врат. Главата му изглеждаше като присадена направо върху раменете и напомняше на Лийън костенурка с полуизвадена от черупката глава. Това обаче не намаляваше музикалните му способности, нито неприкритото желание, с което я гледаше.

Последните два факта се вписваха идеално в плановете й.

Докато го слушаше да свири леко променения вариант на „Танца на цветята“, който възнамеряваше да използва като финална сцена на „Лешникотрошачката“, Лийън реши, че направо е изпратен от бога. Без него не би се добрала и до една десета от информацията, която вече имаше за Робърт Кембъл.

В резултат на собствени наблюдения вече знаеше, че е пияница и комарджия. Това, което не можеше да се види, беше, че презира всички в Гленкоа заради склонността им към конекрадство. Това го довело до финансов крах и го принудило да стане военен, и то на възраст, когато повечето мъже вече си стоят вкъщи при жените и щапукащите край тях внучета. Като Алистър Макдоналд например.

С тези мисли Лийън премести погледа си от Чарлз към съпругата на старейшината.

Махна с ръка с чувството, че дирижира симфоничен оркестър и каза:

— На това място ще дам сигнал на децата. Спомняш ли си? Дърпай струните на арфата бавно, както ти показах.

Нежните акорди на арфата изпълниха огромната зала в голямата къща като окръжности от потънал в тиха вода камък.

— Чарлз, на това място се включваш и ти.

Жизнерадостната флейта се присъедини към ромоленето на струните.

— Малко по-бързо. Точно така. Идеално! Двамата звучите невероятно. Само помнете, че когато дам знак за вдигане на завесата, трябва да започнете да свирите.

Лийън естествено чувстваше липсата на нещата, които смяташе за съвсем обикновени в своя век: горещ душ, студено кисело мляко с плодове, електрическо осветление, книги от обществената библиотека, музика — само с едно натискане на бутона. И преди всичко танцувалното студио и танцовата й трупа. Ето защо, когато Алистър й предложи да направи балет, с ентусиазъм прие възможността отново да работи. Избра „Лешникотрошачката“, защото имаше милиони версии и не съществуваше един-единствен начин, по който можеше да бъде осъществена хореографията. Освен това я знаеше наизуст.

Тя самата щеше да танцува в ролята на Сливовата фея. Децата от клана, включително Айзабел, щяха да бъдат статистите. Те се включиха в подготовката с огромно желание и съвсем доброволно. Много се радваха на възможността да работят с нея.

— Нали ми обеща да изсвиря и аз нещо, госпожо — гайдарят на Алистър, Бар Макдоналд засвири.

Дуетът от арфата и флейтата заглъхна в дисхармония.

Гайдарят на старейшината беше излекувал изкълчения си глезен и искаше да се включи в представлението. Нямаше сила, която да го разубеди.

Протекцията на Алистър правеше невъзможно да му се откаже звезден час под светлините на сцената.

Ако хората от трупата й можеха да видят как разработва „Лешникотрошачката“ за арфа, флейта и гайда, вероятно щяха да припаднат и след това да се обадят в лудницата на чичковците с белите престилки, за да дойдат да я приберат, помисли си Лийън. Да не говорим за Пьотр Илич Чайковски. Руският композитор вероятно ще се обърне в гроба си. Впрочем забрави, че е невъзможно, защото той още не се е родил. Това я развесели още повече. Използваше музика, която ще бъде написана чак през 1892-ра.

„1692-ра, 1892-ра, 1992-ра. Дали и тук няма някаква изчанчена зависимост?“

Лийън притисна с пръсти слепоочията си и започна да ги разтрива. Единственото предимство при работата с Бар Макдоналд беше, че, за разлика от жената на старейшината, той говори английски и няма нужда да прибягва до езика на немите, когато младата й преводачка Айзабел е заета с децата.

— Наистина казах, че ще свириш, Бар — „по настояване на Алистър.“ — Но не по време на балета. Ще помисля. Може би… може да изтанцувам „Остриетата на войната“ в края на представлението. Така става ли?

Гайдарят кимна.

— Да. За мен е голяма чест да го свиря, госпожо.

— Тогава точно така ще направим. Аз ще танцувам, ти ще свириш и всички ще бъдат доволни.

— Да. Ще бъдем доволни.

— Добре. Помолих децата да бъдат тук към четири. Искам музикантите да дойдат в голямата къща точно в пет. Представлението започва в седем. Не би било зле да повторим всичко още веднъж, преди да се вдигне завесата.

Не получи никакъв отговор. Всички, освен Чарлз стояха по местата си като замръзнали. Жената на старейшината се усмихваше и гледаше към Бар в очакване на някакви инструкции.

Лийън опита отново.

— На здрачаване — изрече бавно. Нищо. — Привечер. — Пак нищо. — При залез-слънце, разбирате ли.

— А-а, искаш да кажеш по здрач — каза Бар.

— Нека да е по здрач, само бъдете тук навреме.

— Колко щеше да е лесно, ако съществуваше универсален език… освен музиката — измърмори си Лийън. — Сега ми е ясно как ще се чувства този извънземен, който намери посланието на Земята на Вояджър…

Погълната от мислите си, Лийън се обърна, за да си тръгне, и се сблъска с Чарлз Хамилтън. Флейтата му издрънча на каменния под. Той се наведе да я вдигне.

Същото направи и Лийън. Главите им се чукнаха.

Тя се изправи и му подаде инструмента.

— Извинявай, Чарлз. Не знаех, че си зад мен.

Той заекна й се изчерви.

— Ударих ли Ви, госпожо? — протегна колебливо ръка, като че ли да изтрие червеното петно на челото й.

Лийън несъзнателно се отдръпна.

— Аз трябва да те попитам — побърза да го увери тя. — Не погледнах къде вървя.

— Да, госпожо. Искам да кажа не, госпожо. Нямам това предвид, госпожо.

Той замълча, сякаш искаше да продължи.

— Какво има? — настоя Лийън.

Чарлз хвърли неспокоен поглед към Робърт Кембъл, който играеше шах с Алистър Макдоналд в другия край на стаята и явно печелеше, ако се съди по самодоволната му усмивка.

— Предпочитам да не разговаряме тук — каза той с нисък глас и пъхна флейтата в колана си. — Мога ли да Ви изпратя до вратата на вашата къща?

На Лийън й беше неприятна мисълта да поощрява Чарлз, но беше решила твърдо да узнае намеренията на Робърт Кембъл. Той беше лукав и подъл, прекалено подъл. Въпреки че пиеше прекалено много, все още не се беше издал. А тя искаше точно това повече от всичко. Много по-лесно щеше да е, ако Робърт Кембъл сам изплюе камъчето. Имаше чувството, че не разполага с никакво време и че Гленкоа е на прага на нещо потресаващо. Ако можеше да остане достатъчно време насаме с Чарлз, щеше да научи някои подробности.

— Аз също искам да поговоря с теб за някои неща — чу се да казва. — Не предполагах, че толкова хора ще пожелаят да видят „Лешникотрошачката“. Ако беше лято, щяхме да направим представлението на открито, за да го гледат всички. Но е зима и голямата къща няма да ги побере, затова решихме да изнесем представлението два пъти.

— Алистър има намерение да организира лов утре. Повечето мъже няма да са тук до вечерта. А може и до по-късно.

Лийън потри недоволно носа си.

— Знам. Алистър ми каза, че в случая не става въпрос толкова за спорт, колкото за изхранването на всички тези гърла. Затова вдругиден ще направим едно дневно представление. Реших, че нещата може да се улеснят с билети. Децата ги приготвиха и те моля да ги раздадеш на хората си в зависимост от това, кой кога възнамерява да дойде.

Чарлз кимна и погледна още веднъж към Робърт Кембъл. Като джентълмен отвори вратата и я пусна да мине преди него.

След като излязоха от къщата, Чарлз тежко въздъхна, което Лийън изтълкува като облекчение.

— Толкова ли е лошо? — попита тя.

Чарлз изправи глава и в безцветните му очи блесна обожание.

— Благодаря, че ме поканихте да свиря на флейта във вашия балет.

— О, радвам се да го чуя. Ако не беше Алистър, едва ли щях да разбера, че си толкова талантлив.

— Когато капитан Кембъл разбра, че подготвяте представление, предложи услугите ми на старейшината с надеждата, че ще можем да го видим и ние.

— Интересно. Твоят капитан не прилича много на човек, който би станал патрон на някакво представление.

— Той сметна, че това може да спомогне за спадане на напрежението у някои от хората.

— Искаш да кажеш, че те предпочитат в момента да са към Единбург и да гонят бегълците, вместо да стоят тук в Гленкоа и да се чудят какво да правят, така ли?

— Бързат да изпълнят кралското поръчение, за да могат да се върнат при семействата си.

Той погледна към мрачното небе и прехапа устни.

— Колко жалко, че вълците са подплашили товарните ви животни. Предполагам, че отдавна щяхте да си тръгнете оттук, ако това не беше се случило.

Чарлз за момент изглеждаше доста озадачен.

— А, да. Сигурно нямаше да сме тук — съгласи се замислено.

— Но, от друга страна, капитан Кембъл има повод да навести племенницата си — продължи Лийън, въпреки че беше забелязала как през последните пет дни той бе зает по-скоро да я избягва по всякакъв начин.

Като стигнаха вратата на къщата, Лийън си помисли на шега дали да не го покани вътре. Но кланът имаше очи и уши навсякъде и по-голямата част от тях в момента бяха насочени към тях.

— Предполагам, че на това място трябва, да Ви напусна — каза Чарлз и й спести неудобството сама да му го каже.

— Ще се видим късно следобед. Да не забравиш да си вземеш флейтата.

Лийън грациозно бутна вратата на къщата.

— Госпожо?

Тя спря на прага.

— Да?

Беше се извърнал настрани и погледът му шареше по полуразтопения сняг при навеса на понитата.

— Ами билетите?

— А, да. Благодаря, че ми напомни. Почакай за секунда и ще ги донеса.

Лийън отиде до леглото и взе сто и двадесетте билета, предназначени специално за войниците.

— Заповядай. Трябва да ги раздадеш, преди да се върнеш в голямата къща за премиерата. На всеки билет е отбелязана датата. Не е приятно, че едни ще дойдат тази вечер, а други трябва да чакат, но при този неочакван интерес няма друг изход. Алистър раздаде своята част от билетите. Защо не ги сложиш в една шапка и не предложиш на войниците да теглят. След това може да си ги разменят, ако имат други предпочитания.

Чарлз не каза нищо, но лицето му издаваше объркани чувства.

— Ако имаш по-добро предложение, ще се радвам да го чуя.

— Разпределянето на войниците въобще не ме притеснява. Те ще се оправят. Просто ще кажа на една част от тях, че ще отидат на първото представление, а останалите на второто.

— Какво тогава? Музиката ли?

— Не. И това не.

— Може би се тревожиш, че децата няма да се справят след толкова малко упражнения? Трябва да призная, че аз също имах резерви в това отношение, но все пак най-трудната роля ще изпълнявам аз. Те попиха ролите си като сюнгери. Толкова голямо е желанието им да играят. Досега не бях виждала така ентусиазирана и настойчива група.

Чарлз поклати глава.

— Няма нищо общо с представлението.

— А какво, тогава?

— Може ли да Ви задам един личен въпрос?

Лийън кимна, любопитна да узнае накъде клони той.

— Вярно ли е, че с Йейн Макбрайд Ви обвързва само брачен договор? — запита той след дълго колебание.

Лийън беше изненадана, но отговори веднага.

— Вярно е.

— И че той Ви е изоставил, за да иде във владенията си на Лох Ломонд?

Лийън отново кимна без коментар.

— Изпитвате ли някакви чувства към този шотландец?

Тя вдигна рамене — жест, който според нея изразява безразличие.

— Аз почти не го познавам, Чарлз. Освен това, както ти спомена, обвързани сме само с брачен договор, и то при доста особени обстоятелства.

Чарлз отново въздъхна тежко.

— Чух от клана всичко за вашето обвързване и за обстоятелствата, довели до него.

— Не знаех, че сме толкова любопитна тема за разговор.

— Мислили ли сте изобщо да се махнете от Гленкоа и да напуснете Йейн Макбрайд, преди да са минали година и един ден?

„Само сто петдесет и три пъти за изминалите десет дни.“

— Има ли причина, поради която трябва да го сторя?

Чарлз ритна замръзналата земя с върха на ботуша си.

— Гленкоа просто не е място за една учителка, при това англичанка. Шотландия не е Англия. Зимите тук са… нездравословни.

Лийън присви очи. Чарлз правеше опит да й даде някаква информация, без да й го казва направо. Реши, че това може да се обясни по два начина: или е някакъв вид завоалирано предложение, или начин да я предупреди за предстоящо нещастие.

— Нездравословни, опасни или смъртоносни? — попита тя.

— Кой знае. Може би и трите.

— Искаш да кажеш, че положението е несигурно, така ли?

— Всички са наясно, че Алистър Макдоналд си е спечелил доста врагове както в Лондон, така и в Единбург. Те са особено недоволни от неохотата, с която е изпълнил дълга си през януари. Някои хора смятат, че трябва да му се даде урок. Един от тях е началникът на протокола на Уйлям, сър Джон Далримпъл.

Лийън нямаше понятие от политиката и от политиците на седемнадесети век, но имената щяха да помогнат да принуди Йейн да изслуша обвиненията й срещу Робърт Кембъл.

— Далримпъл ли?

— Човек трудно може да си представи, че държавният секретар за Шотландия може да се съгласи да предизвика допълнителни проблеми в този и без това неспокоен район, но не кой да е, а херцогът на Бридълбейн го притиска. Джон Кембъл е амбициозен, а шотландската хазна е в окаяно състояние. Дори обикновените хора знаят, че едно допълнително облагане с данъци би било немислимо в този момент…

Лийън вече започваше да си дава сметка за нещата.

Икономиката и проблемите, свързани с националния дълг не бяха нещо ново за нея. Нито пък данъчното облагане. Това бяха основните неща, които занимаваха и американците.

— Един бунтовник като старейшината не допринася за реда в икономиката на Шотландия. Само я обърква още повече — продължи Чарлз. — Алистър трябва да разбере, че търпението на крал Уйлям спрямо шотландските старейшини се изчерпва. В противен случай едва ли кралят би насрочил запасната повинност в това отвратително време на годината.

Разчитайки на неговата разпаленост, Лийън изпърха с мигли.

— И?

— И, макар че английското дворянство не подкрепя идеята, всички в правителството смятат, че настроенията сред бунтовническите сили трябва да бъдат овладени в зародиш — довърши той на един дъх.

„Значи са въртели, сукали и пак са допрели до този виторог овен, който първо е бил у Джон Макдоналд, а сега е у Парлан.“

— Ти откъде знаеш толкова много неща? Да не би да се интересуваш от политиката? — запита го лукаво тя.

— Не. Професионален военен съм и харесвам професията си. Вторият ми братовчед лейтенант полковник Хамилтън от форт Уйлям в Инвърлоки следи политиката на краля и действията на правителството. Той се стреми към по-висок пост. Въпреки че трябва доста вода да изтече, докато настигне в това отношение Робърт Дънкансън, главнокомандващия на форта.

Тръпката, която премина по гърба на Лийън, нямаше нищо общо със студа. Причината беше информацията, която Чарлз й даде. Каквото и да се гласеше, беше много добре обмислено, изпипано отдалеч и забулено с тайна от най-високо място.

Когато пристигна в Гленкоа, чу Алистър да говори за форт Уйлям и за задължението си към краля. Той е подписал присъдата на хората си със закъснението си да се подчини на английския крал. Беше го направил, но не по начина, по който са очаквали от него.

Лийън си помисли за Йейн, за Сези и Парлан, за новородената Елизабет. За Алистър, жена му, синовете му и внучето ангелче, за експресивната Айзабел, току-що навлязла в радостите и в неволите на женствеността. За семействата, с които се беше запознала на каманахда, които и бяха предложили хляб и вино. За барда Мангус и дори за Бар, набедения гайдар на старейшината. Какво щеше да стане с тях?

Загърна наметката плътно около раменете си и погледът й проследи този на Чарлз. Разбра, че той всъщност не гледа навеса на понитата, а нещо зад него — едно петно в далечината, което Йейн й беше показал по време на пътешествието им. Наричаше се Сигналната скала и беше най-високата точка на Ан Тор.

— След колко време смяташ, че трябва да намеря начин да оставя Гленкоа зад себе си?

Чарлз прехапа долната си устна.

— Според мен възможно най-бързо, да кажем след последното ти представление на „Лешникотрошачката“.

„Седемдесет и два часа!“

Устата й пресъхна. Най-после това, което търсеше. Нещо повече от езика на жестовете и от намеците, изречени с половин уста. Нещо конкретно и почти прокоба.

— Предполагам, че не е възможно да бъдеш малко по-конкретен.

— Да съм малко по-конкретен, означава да бъда обявен за предател.

— Ясно.

Наистина й беше ясно, че той рискува на границата на възможното.

Дясната му ръка бавно се плъзна към дръжката на меча му. Чарлз поглади ножницата и потупа кожената връв, която придържаше ръкохватката.

— Мога ли да бъда сигурен, че ще се въздържите да споменете за нашия малък разговор пред когото и да било?

Стана й ясно, че Чарлз Хамилтън може да се превърне в най-големия й враг, ако въпросът допре до това, да си спасява кожата. Страхът, както и любовта понякога вършеха странни неща с хората: изкарваха на бял свит най-доброто и най-лошото у тях. Но Макдоналдови от Гленкоа я бяха посрещнали изключително сърдечно и гостоприемно. Подкрепиха я и се държаха много мило при създалите се обстоятелства. Децата, които учете през последната седмица, бяха толкова сладки. И още — никога не е била толкова близка с друга жена, както в момента със Сези, благодарение на помощта, която й беше оказала при раждането на Елизабет.

Ако се ръководеше от здравия разум, би трябвало да гледа отстрани и да не предприема нищо. Но нямаше да избяга. Дори инкрустираният със сапфири меч да беше в момента в ръцете й. Дори ако оставеше настрана всичките лични връзки, които беше създала през последните дни. Обичаше Йейн Макбрайд прекалено много, за да го остави да се натъкне сляпо на меча на Робърт Кембъл.

— Чарлз, не би ми минало и през ум да те издам пред някого.

Колко лесно се изплъзна лъжата от устата й.

 

 

Същата вечер по-влиятелните хора на Гленкоа и част от войниците на Робърт Кембъл се събраха в залата за празненства на голямата къща, за да гледат премиерата на „Лешникотрошачката“.

— Вие с Чарлз Хамилтън май станахте големи приятели напоследък — изрече със заговорнически тон Айзабел. Кипреше се пред голямото стоманено огледало в залата. Бяха отделили едно малко пространство за гримьорна пред входа. Вече всички бяха готови и чакаха на горния етаж, за да излязат на сцената. Изключение правеше червенокосата.

— Какви ги говориш, Айзабел? — възкликна Лийън, пристегна воала около гърдите си и го завърза отзад по много сложен начин.

— Дочух старейшината да казва на Парлан, че сте станали ужасно близки с ординареца на Робърт Кембъл, така било, като го няма Йейн, и други такива.

Значи поведението й е било обсъждано при закрити врата, помисли си Лийън. Трябваше да го очаква.

— Айзабел, до вдигането на завесите остават пет минути. Между другото, от теб излезе прекрасна Клара — каза Лийън със съвсем нормален глас и дооправи костюма на протежето си.

— Благодаря, но исках да ти кажа, че Чарлз…

— Смятам, че би било далеч по-полезно, ако беше употребила тази енергия, за да порепетираш малко танцовите стъпки, вместо да подслушваш тъпи клюки.

— Значи няма истина в тези клюки, така ли? Искам да кажа, че на твое място не бих обиждала така Йейн, въпреки че сте женени по договор и начинът, по който това стана, може би те притеснява донякъде. Дори и да имаш нужда малко да се поразтушиш, докато го няма, не можа ли да намериш, нещо по-добро от един „сазенах“ с червени дрехи?

Лийън я изгледа остро. Наистина използваше Чарлз Хамилтън, но не за това, за което намекваше Айзабел.

— Аз също съм „сазенах“, Айзабел.

— Не, вече не си. Не и в очите на клана. Ти си една от нас и се обзалагам, че който и да е мъж от Макдоналдови, би дал мило и драго да бъде на мястото на Йейн — продължи, тя невинно.

— Айзабел!

— Ами да, това е ясно като бял ден, госпожо. Да не би да не си забелязала как те зяпат? Как не. Бих направила челна стойка, само и само Нийл Макдоналд да ме погледне поне веднъж така, както гледа теб.

Лийън се засмя и прибра една немирна къдрица в кока на Айзабел. Сети се кой е Нийл Макдоналд — синът на ковача, здрав и жизнен момък с очи на поет и тяло на танцьор. Имаше силни мускули поради тежката физическа работа, която вършеше. Айзабел явно беше доста влюбена в шестнадесетгодишния младеж.

— Защо не се въоръжиш с малко търпение? Нийл ще дойде на колене при теб, преди да си разбрала как е станало.

— Мислиш ли?

— Убедена съм. Можеш да забравиш притесненията си относно мен и Чарлз. За нашия балет е необходима музика, малко по-различна от гайда. Той свири божествено на флейта. Така че Чарлз и жената на старейшината…

— Ни свирят музиката и това е всичко.

Лийън повече от всичко искаше да е така. Хората в Гленкоа бяха добродушни, но невероятно много се влияеха от впечатлението си от този или онзи. А и как ще се справи с тази сложна ситуация, без да влезе в конфликт с Алистър и неговите шотландски разбирания за гостоприемство? Предизвикателството беше голямо, точно както и при Йейн, но Лийън усещаше по някакъв необясним начин, че и двете си струват, каквато и да е цената.

— Хайде иди да кажеш на децата да слизат. Имаме много публика и искам да започнем шоуто, преди да се е отегчила.

— Много публика? Това да не е артистичен начин да кажеш, че къщата е пълна?

— Бързо схващаш.

— Няма да споря с теб. Не беше кой знае колко трудно за разшифроване. Къщата направо пращи по шевовете.

— Значи дните, които прекарахме в репетиции, дават резултат, а още дори не сме вдигнали завесата.

— Почакай само да я вдигнем. Ще видиш как ще се изненадат.

Айзабел се запъти да събере децата. Лийън едва беше свършила с упражненията си за разгряване, когато те се изсипаха от стълбата и затанцуваха около коленете й като ято кукли на конци. Изгаряха от нетърпение да започнат почти колкото нея.

Плесна с длани, за да привлече вниманието им.

— Шшт. Искам малко тишина. Всички да поемат дълбоко въздух през устата. Издишайте през носа. Сега по местата. Готови. Тръгваме.

Даде знак на изпълняващия ролята на сценичен работник да вдигне завесата, изработена от десетки метри кариран плат. Импровизираният оркестър започна да свири.

— Хайде — каза си тихо Лийън и излезе с танцова стъпка на сцената, която представляваше просто заградена част от залата.

Последваха я група дребни и гъвкави шотландчета и една ослепителна червенокоса Клара.

Обикновено сценичните светлини я ослепяваха и омекотяваха първия контакт е публиката. Този път можеше буквално да преброи главите в залата от първия ред до задната стена. Това, което видя в отблясъците на свещите и на факлите, когато случайно се извърна към стената, я изпълни с напрегнато вълнение.

Йейн! Единствено самодисциплината и желязната й тренираност й помогнаха да не обърка ритъма на танца.

Колко предизвикателен изглеждаше накривил кепето на красивата си глава и с характерната си полуусмивка. Колко често през последните единадесет дни беше мечтала да е до него. Колко хубаво беше, че вече е тук от плът и кръв, а не като мечта.

Изигра „Танца на цветята“ така, сякаш в стаята присъстваше само той, защото в момента останалите нямаха никакво значение. С грациозните движения на стройното си и гъвкаво тяло тя приветстваше завръщането на шотландеца от владенията му в Лох Ломонд в долината. Душата й беше отворена за музиката и за Йейн Макбрайд.

В края на балета, който постави на изпитание възможностите на малките със сложността си, публиката обсипа с овации Сливовата фея и цветната й свита. Лийън видя как Йейн си пробива път към нея през тълпата и почувства погледа му върху себе си. В този момент се обади гайдарят и обяви, че ще свири „Остриетата на войната“. За пръв път в професионалната си кариера Лийън почувства слабост в краката, когато встъпителните акорди на „Джили Чалиъм“ колебливо изпълниха помещението.

Как можа да забрави обещанието, което даде на Бар Макдоналд, чудеше се тя, докато децата се подреждаха във финална редица и нетърпеливо очакваха соловото изпълнение на учителката си.

От този момент нататък наблюдаваше ужасена и изненадана развитието на нещата.

На половината път до сцената Йейн извади меча си от ножницата.

Робърт Кембъл се обърна и с угрижена физиономия каза нещо на Алистър.

Алистър остави госта с червената дреха, извади собствения си меч и го положи в краката й.

Обзеха я паника и ужас, почти обезумя. Ако Йейн положи меча си напреко на неговия, съществуваше деветдесет и девет процента вероятност по време на танца „Остриетата на войната“ да се завърне в собственото си време. И колкото и идиотски да звучеше, тя не беше готова да го стори.

„Проклетият гайдар на Алистър!“

Лийън се престори, че не вижда как Йейн си пробива път към нея и зашари с очи по сцената. Погледът й падна върху Чарлз Хамилтън, седнал на не повече от два метра от нея. С повелително движение на ръката тя го подкани да предостави меча си — бързо.

Чарлз без колебание остави флейтата, стана и извади от ножницата меча си, който не блестеше с нищо особено. Бързо прекоси разстоянието помежду им и го постави напречно върху оръжието на Алистър. През тълпата премина ропот. Йейн застина на място. „Изражението на Чарлз по нищо не се различаваше от това на Силвестър, когато цапна в устата Туити Бърд“ — реши Лийън.

Ярост затъмни лицето на Йейн и тя се уплаши, че може да дойде на сцената и да я изведе оттам насила.

Лийън погледна първо шотландеца, после англичанина и отново шотландеца. Чак тогава осъзна, че е опозорила Йейн пред сънародниците му. Зарадва се, че Сези не можа да дойде на премиерата.

И още нещо, Робърт Кембъл се заклати с пиянска походка и започна да се оплаква от жените и от неуместните им реакции.

Йейн изстреля нещо гневно и осъдително на галски.

Алистър се намръщи и се обърна към него. Опитваше се да предотврати назряващия скандал.

Лийън предположи, че думите му са били команда, защото Йейн го удостои с една крива усмивка, отстъпи и прибра бавно меча си в ножницата.

Също толкова бавно тя застана в позиция между кръстосаните остриета на мечовете.

Капитан Робърт Кембъл отново зае мястото си.

Докато гайдата достигне кресчендо, Йейн се обърна, тръгна по пътеката и пресече сцената и без изобщо да й обърне внимание бързо излезе от помещението. Алистър го последва. Лийън стисна зъби и си заповяда да продължи. Танцувайки по посоката на часовниковата стрелка и обратно, в и вън от квадратите, образувани от мечовете, тя изпълни „Остриетата на войната“, въпреки че искаше само едно — да заплаче.