Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (14)

Глава тринадесета

— Доста късно се прибираш, красавице.

— А ти се върна три дни по-рано — каза Лийън.

Йейн седеше до огъня с гръб към вратата, прехвърлил крак върху подлакътника на креслото. Лийън погледна празната винена бутилка до огнището.

— Нито ден по-рано, отколкото е трябвало. Така мисля аз.

„Боже, колко приятен е гласът му“ — помисли си Лийън, въпреки че акцентът беше по-отчетлив, а думите излизаха леко завалени от изпитото вино.

— Защо се забави толкова в голямата къща?

— Останах, за да помогна на жената на старейшината да пооправи.

Тя свали наметката си и я остави на закачалката до неговото палто и до меча, небезизвестния меч, който й беше причинил толкова неприятности, помисли си и докосна с пръсти гравюрите по ефеса.

— Алистър ме придружи дотук. Желае да ти каже нещо и чака пред вратата.

— Покани го тогава. Не трябва да стои на студа.

Лийън даде знак на Алистър. Той прекрачи прага, затвори вратата след себе си, но остана близо до изхода.

— Тъжен е такъв ден, когато хора, които толкова се обичат и уважават като нас, Йейн, стигнат до задънена улица — изрече унило той.

— Да — отвърна Йейн, без да става.

Лийън разбра, че Йейн нарочно се държи студено с него. Какво ли се беше случило между тях отвън, докато танцуваше „Остриетата на войната“.

— Смятам, че раздорите не са от полза за клана — продължи Алистър.

— Не са.

— Затова и съм тук. Моля те да се присъединиш към ловната дружина утре сутринта.

— Ти си един досаден старейшина.

— И изкуфял, доколкото си спомням.

— Да. И си на един акъл с виторогия овен, дето Парлан беше решил да вземе на всяка цена от Джон.

Алистър хвърли бърз поглед към Лийън и й намигна.

— Виж какво, момко. Може да имаш право да ме наричаш дърт, досаден и изкуфял — готов съм да се съглася. Но не е честно да ме оприличаваш на безмозъчно парче говеждо, и то кембълово говеждо.

— Сигурно.

Раменете на Йейн се отпуснаха и Лийън усети как атмосферата в стаята се разведрява.

— Парлан ще дойде ли на лова? — попита Йейн.

— Допускаш ли, че няма да дойде?

— А Робърт Кембъл?

— О, не. Капитанът вече се бил разбрал с адютанта си да играят шах. Той и без това не може да понася студа. Мисля, че в Кембълови тече слаба кръв. Между другото, той нямал претенции за това, на чии територии ще ловуваме.

— Сега ми стана ясно — изрече Йейн, изправи се и се обърна към Алистър.

Гостът се усмихна и засука мустак.

— Доста мъдър си за твоите тридесет лета, Йейн Макбрайд.

— Имах възможно най-добрия учител, Алистър Макдоналд. Ще дойда с вас сутринта… за да наглеждам Парлан вместо Сези.

Лийън остана с мъглявото впечатление, че така нареченият лов ще бъде по-скоро конекрадство във владенията на Кембъл. И то под носа на самия Робърт Кембъл! Непоправимите членове на клана Макдоналд бяха по-нагли и смели от отряд морски пехотинци. С особено чувство за хумор — щяха да хранят Червенодрешковците със собствения им добитък.

— Ще ви оставя да се оправяте двамата с Парлан, макар че според мен той ще има коренно различно поведение, заради малката и всичко останало — каза Алистър и се обърна към Лийън.

— Утре сутринта жена ми ще сготви та-тис-ан-нийпс. Каза да идеш по обяд, за да ти даде една купа.

Лийън погледна към Йейн. Припомни си, че й беше разказал как Сези му е готвила та-тис-ан-нийпс.

— В него има ли месо?

— Струва ми се, че английското име на това ястие е картофи с ряпа — намеси се Йейн.

„Я! Нещо по-различно от овесената каша и содените питки“ — помисли си Лийън.

— Ако обичаш, кажи на жена си, че й благодаря и ще бъда при нея точно по обяд — каза тя с пресъхнала уста и си спомни за варените зеленчукови гарнитури, които неведнъж бе оставяла неизядени.

— Добре тогава, ще се видим на разсъмване, Йейн. Разбрахме се да се съберем тук.

Йейн кимна и Алистър бързо излезе от къщата.

— Искам да се извиня — обърна се бързо Йейн към нея.

Лийън премигна.

— За какво?

— За това, че не останах в голямата къща да изгледам докрай изпълнението ти.

— Няма нищо. Не си изпуснал кой знае какво — долови някаква измамна мекота в гласа му. Всъщност започваше с нея някаква хитра игра на котка и мишка. Не разбираше обаче защо.

— Ела да се стоплиш до огъня — каза той и й предложи собствения си стол. — Моля те, настоявам.

Лийън кимна и прекоси стаята, за да седне в креслото. То все още пазеше топлината на тялото му.

— Донесох ти подарък — изрече внезапно Йейн.

Преди да разбере за какво точно става дума, той бръкна в жилетката си и извади от вътрешния джоб пакетче, увито в бяла коприна и превързано със синя панделка.

Йейн дълго въртя пакетчето в ръцете си и накрая безцеремонно го постави в скута й.

— Какво е това?

— Едва ли ще разбереш, преди да го отвориш.

Лийън развърза панделката и разопакова пакетчето. В ръцете й се озова красива гравирана кутийка, подобна на кутиите за пудра. Отвори капачето и погледна тъмния прах, който се съдържаше вътре. За момент помисли, че е емфие, но усети миризмата и разбра, че греши.

— Канела?

— Сметнах, че ще ти е приятно да подправяш с нея чая си от време на време. Като бях в голямата къща, си спомних, че майка ми много обичаше да пие така чая си.

— Кутийката нейна ли беше?

— Да.

Лийън се трогна.

— Нямаше нужда.

— Достави ми удоволствие да го направя.

— Пътуването дълго ли беше?

— Доста дълго.

— Беше ли студено?

— Да. Студено, скучно и уморително.

— Какво става със западното крило на къщата ти?

— Изгоряло е до основите. Няма да могат да го построят пак до пролетта.

— Откри ли причината за пожара?

— Вероятно е станало случайно, както каза Робърт Кембъл.

— Чудя се…

— Да зарежем тези празни приказки, красавице. Искам да обсъдя с теб нещо много по-важно — прекъсна я той с нетърпящ възражение глас. — Най-общо казано, искам да те помоля да стоиш настрана от адютанта на Робърт Кембъл.

Лийън не се изненада от грубата му заповед и не посмя да го погледне в очите. Не беше моментът да го омайва с приказки. Не и пред лицето на типично мъжката арогантност.

— Боя се, че не мога да изпълня молбата ти.

Той вдигна вежди.

— Не можеш? Или не искаш? Необходимо ли е да ти напомням, че е твой дълг да изпълняваш желанията ми?

— Така ли?

Погледна я внимателно. Отговорът й предизвика неочакван ефект. Тя също се вгледа внимателно в него. Нервираше се, а тя не знаеше точно защо.

— Ако не се чувстваш обвързана с дълг, честта няма ли значение за теб? — изрече рязко.

— Имам собствени разбирания за чест. Явно ти няма да ги разбереш, но това е положението. Тук стават разни неща, за които никой, освен мен, изглежда не го е грижа.

Не се беше правила напразно на Джесика Флетчър, Шерлок Холмс и Агата Кристи едновременно, докато Йейн го нямаше.

— Нали ти е ясно, че той не те обича? — каза миролюбиво Йейн, прекалено миролюбиво.

— Кой? — попита напълно объркана Лийън.

— Адютантът на Робърт Кембъл. Онзи с флейтата, дето не те изпускаше от поглед, докато танцуваше. Той иска да те прелъсти. Казаха ми, че проявяваш определен интерес към него, а това не ми харесва — замълча, сякаш внимателно подбираше думите си. — Възможно ли е да го правиш, защото не пожелах да те взема със себе си?

— Някой ти е наговорил куп глупости — каза Лийън и затвори очи.

Болеше я от несправедливото обвинение. Болка, неочаквано силна и почти непоносима.

— Не съм сляп, Лийън. Адютантът на Кембъл едва не си счупи врата от бързане да сложи меча си в краката ти.

— Не говори абсурдни неща. Чарлз няма врат — измърмори неуверено Лийън, неспособна да повярва на ушите си.

Йейн продължи, все едно че не беше казала нищо.

— Ако това не ти е достатъчно, Алистър сметна за необходимо да поговори с мен след балета. Робърт Кембъл му се оплакал, че оплиташ в мрежите си адютанта му, защото нещата между нас не вървели добре. Досещаш ли се какво има предвид Алистър, като казва, че не ни вървят нещата?

Значи Робърт Кембъл беше усетил! И я беше надхитрил, причинявайки й неприятности с измислени обвинения, за да й покаже, че не е за подценяване. Стените на стаята сякаш се наклониха към нея и миризмата на торф почти я задуши. Изкашля се, но това не и помогна много.

Лийън извика на помощ гордостта си и изрече твърдо:

— Адютантът на Робърт Кембъл не е мой тип. Чарлз Хамилтън няма врат.

Йейн се намръщи.

— Няма врат ли?

— Точно така. Абсолютно никакъв врат. Прилича на костенурка.

— Вратът на един мъж едва ли е най-важното нещо — отвърна уклончиво Йейн.

Не можеше да му обясни моралната дилема, пред която се намираше, философски погледнато, знаеше, че не трябва да се намесва, но върху нея упражняваха влияние сили, неподлежащи на контрол, и я принуждаваха да действа.

— Не съм неискрена с теб и не го правя от неблагодарност. За това, което съм сторила, има основателна причина. По-точно за това, което явно всички си мислят, че съм сторила.

— И каква е тази причина?

Лийън се надигна и постави кутийката с канела в дланта на Йейн. Той не оказа съпротива.

— Политика.

Йейн се разсмя. Звукът не беше особено приятен.

— Какво разбира от политика една учителка, още повече жена? — захвърли небрежно кутийката на леглото.

Лийън се завъртя на пети и изрече твърдо:

— Махам се оттук.

Прекоси стаята, грабна наметката си от закачалката и я метна на раменете си.

— Не можеш да избягаш от това, което ти казах — изрече просто Йейн.

Твърдо решена да напусне стаята, Лийън се насочи към вратата и я отвори. Гласът й не беше по-топъл от въздуха навън, когато каза:

— Не бягам. Много добре знаеш, че откакто съм пристигнала в Гленкоа, не съм избягала от нищо. Не възнамерявам да постъпя по различен начин и този път. Но е пределно ясно, че не си в подходящо настроение, за да ме изслушаш, така че няма да си губя времето. Лийън почувства острия поглед на Йейн, забит в гърба й. Изправи рамене.

— Къде възнамеряваш да отидеш, красавице?

Предпочете да не му отговори.

Беше й страшно неприятно да се кара с Йейн, но въпреки това чувстваше, че съдбата й е отредила по-важна роля от тази да танцува в Гленкоа. Не знаеше дали може да поправи миналите грешки, но няма да позволи на Йейн да я спре поне да опита. Очевидно щеше да се сблъска лице в лице със съдбата си тук, в Шотландия, а не на сцената. И нямаше да капитулира пред Робърт Кембъл.

Йейн я сграбчи за ръката, обърна я към себе си и затръшна вратата. Дори не беше чула как е прекосил стаята.

— Попитах те къде отиваш, Лийън.

Направи фаталната грешка да го погледне в очите.

— Повече няма да те безпокоя, така че нищо не ми пречи да отида в голямата къща и да се опитам да влея малко здрав разум поне в главата на Алистър… Трябва да извадя всичко на бял свят, преди да е станало късно — изрече бързо и се облегна на вратата.

— Да не си полудяла?

— Моля?

— Казах, че си полудяла.

— Йейн, не виждаш ли, че тук се пече нещо?

— Пече ли?

— Нещо ще стане.

— Какво се опитваш да ми кажеш, красавице?

— Че в Лондон са замислили нещо. Началникът на протокола и херцогът на Бридълбейн. Нещо повече, смятам, че самият крал Уйлям е замесен. Решила съм твърдо да стигна до дъното на тази мръсотия, дори това да се окаже последното нещо, което ще направя в живота си. Ако можех да склоня глава и да изпълнявам всяка твоя прищявка само като щракнеш с пръсти, щях да го направя. Но не мога. Възпитана съм да бъда независима и да отговарям за себе си, да използвам пълноценно дадения ми от Господ мозък. Но не съм неблагодарна. Не ми е приятно да ме обвиняват несправедливо — нито Кембъл, нито Алистър… нито ти.

— Ох, мислех, че Сези е опърничава! Тя е цвете пред теб.

— Като спомена Сези, смятам, че не би било зле да говориш с Парлан във връзка с присъствието на Робърт Кембъл тук. Един от вас, големите и силни мъже, трябва да помисли как да изведе нея и бебето от Гленкоа — препоръча Лийън.

— Да не би да си вражалица?

— Знаеш ли, не е лесно да се спори с теб при положение, че не разбирам как ме наричаш.

— Никак не те наричам. Питам дали случайно не виждаш в бъдещето.

По дяволите, помисли си Лийън. Защо не се беше сетила досега? Робърт Кембъл и езикът на жестовете му нямаха нищо общо, нито Чарлз Хамилтън и неговите съвети. Дори английските наемници не бяха това, които й причиняваха това безпокойство, а един пасаж от книга, на който беше попаднала по време на проучванията си за постановката с модернизирани шотландски танци. Дълбоко в подсъзнанието й се беше запазило нещо, свързано с Гленкоа. Но колкото и да напрягаше мисълта си, не можеше да си спомни нищо друго, освен една многоцветна картина от книга, която беше взела от огромния рафт в кварталната библиотека.

— Жалко, че не съм — отговори тя с вперен в далечината поглед. — Виж, Йейн, целият проблем е точно в това. Аз не виждам в бъдещето, а в миналото.

Напрегнатостта й се предаде и на него. За една учителка, привикнала към спокойствието и закрилата на класната стая напоследък се беше сблъскала с доста неща — реши той. Но само би утежнил положението, ако й обясни, че веднъж вече беше предизвикал Робърт Кембъл и Алистър му забрани да ходи в голямата къща до края на престоя му.

Йейн се поколеба. След това лицето му се изопна. Лийън не можеше да разбере. Може би никога нямаше да може. Явно не трябва да иска толкова много от една „сазенах“. Но поне трябва да опита. Беше му необходимо време, за да осъзнае това, което тя му казва, защото присъствието на Робърт Кембъл го притесняваше точно толкова, колкото и нея. Докато се връщаше от Лох Ломонд, се надяваше войниците да са си отишли. Може би утрешният улов ще им осигури достатъчно провизии, за да си тръгнат. Ако това не стане, той трябва да се скара с Алистър по повод на подозренията им, а не Лийън.

— Старейшината е корав човек, но ако нахълташ в дома му и обвиниш неговия гост в измама и политически интриги, това може да е последното нещо, което ще направиш, през живота си — предупреди я мрачно той.

— Не вярвам, че просто така ще стоиш настрана и ще оставиш Робърт Кембъл да извърши всички злини, които си е наумил, на приятелите и на семейството ти.

В очите й се четяха решителност и непокорство. Ако не успее да го убеди да действа, ще направи нещо извънредно, дори да й се наложи да демонстрира явно неуважение към Алистър Макдоналд и да се скара с него. Тя не знаеше каква е цената за неподчинение на шотландски старейшина, но Йейн знаеше. Беше виждал как заради много по-незначителни неща от това, което тя смяташе да извърши, хвръкват глави на хора и кръвта им се стича по земята.

— Опитах се да ти обясня традициите на кръвното братство и на настойничеството, както и ненарушимите правила на шотландското гостоприемство. Но думите ми явно са влизали от едното ти ухо и са излизали от другото.

Лийън знаеше, че Йейн може да бъде и мил, но сега в никакъв случай не беше такъв. Пръстите му държаха ръката й в желязна хватка.

— Правиш голяма грешка, Йейн.

— Не, красавице. Опитвам се да те предпазя ти да не направиш грешка. Не мога да ти позволя да предизвикаш Алистър. Наказанието за проява на неуважение е прекалено жестоко.

Словесният им сблъсък беше последван от напрегната тишина.

— Не можеш да ме спреш — отсече тя най-накрая.

Тишината отново ги обви в лепкавата си мрежа.

— Така ли мислиш?

Изражението не съответстваше на спокойния му тон.

— Единствено с груба сила — каза тя и вирна брадичка.

— Ако се наложи, ще употребя и сила.

Лийън не се впечатли от заплахата.

— Моля те, пусни ме да си ходя, Йейн. Ръката ме боли.

Той разхлаби малко хватката, но не я пусна.

— Искам да те пусна. Знаеш как да се справяш с мен, красавице — изрече с треперещ глас. — Не мисля, че си го сторила, за да ме направиш смешен, но те ревнувам от адютанта на Робърт Кембъл и от времето, през което несъмнено е бил в твоята компания, докато ме нямаше. Да не би да мислиш, че ще поощрявам неговите чувства?

Лийън долови нотка на собственическо чувство в гласа му. Неочакваната и странна промяна в настроението му я обезпокои повече от досегашния му гняв.

— Но аз не съм имала нищо с Чарлз Хамилтън.

— Не се прави на невинна.

— Кълна се, казвам ти истината.

Погледът му се спря на устните й. Йейн възкликна:

— Ох, красавице. Знаеш ли какво правиш с мен, като ме гледаш с тези омайни очи? Коленете ми омекват.

Това ли е мъжът, който се изправи пред сто и двадесет войници и се осмели съвсем сам да предизвика главатаря им? Невъзможно!

Лийън отвори широко очи.

— Изкушавам се да те компрометирам веднъж завинаги с надеждата, че това поне малко ще охлади лавата, която бушува в мен.

Пусна ръката й, но я прегърна със сила, която граничеше с жестокост.

— А защо не го направиш? — предизвика го Лийън, учудена от неочаквания обрат в караницата им.

— Ти пределно ясно показа отношението си към брачния договор, както и зеленчуковите си предпочитания. Не искам да проваля шансовете ти да напуснеш Гленкоа след година и един ден.

— Какво ти става? Какво е сторила първата ти жена, че така се вълнуваше?

Йейн се напрегна.

— Имаш някакви предубеждения, красавице.

Лийън видя в очите му смесица от вина и тъга, от болка и гняв и разбра защо е така. Караше го да изпитва чувства против волята си и това не му харесваше.

И без това се беше забъркала в достатъчно неприятности, затова реши да продължи темата.

— При всяко споменаване на първата ти жена в очите ти пламват противоречиви чувства. Всеки път, когато мисля, че се приближаваме към нещо повече от приятелството, ти се отдръпваш от мен. Същото е и с твоята галантност. Да не би от кавалерство да искаш да ме държиш на разстояние?

— Не — отрече твърдо той.

— Плаша ли те?

Йейн я погледна.

— Плаша те. Защо?

— Никога не съм виждал жена, която да знае кога сама да си отиде.

— До днес.

— Да. Да. И пак да!

Лийън го обичаше въпреки различията, предопределени от различните времена, в които живееха, въпреки отчаяното положение, в което се намираха, и въпреки несигурността на връзката им. Усмихна се.

Той веднага омекна.

— Лийън, не знаеш ли, че когато се усмихнеш на някой мъж, това означава откровена покана?

Гневът му премина в раздразнение.

Усмивката й стана по-широка. С внезапен порив тя премина пространството помежду им и устните й намериха неговите.

Почувства изумлението му.

— По дяволите, ти наистина ме предизвикваш, красавице!

Лийън обгърна врата му с ръце.

— Ами сега?

Неспособна да устои на непреодолимото привличане, тя потърси бавно и нежно устните му. Имаха вкус на тежко червено вино и бяха топли и пълни с желание.

— Ох, да, фантастично предизвикателство. Не мога да се боря със себе си. Ти рушиш самоконтрола ми — изтръгна се от него вик.

Зърната на гърдите й се втвърдиха и той ги усети под материята на дрехите й. Знаеше, че е усетил. Видя изненадания му поглед, а след това и чистото му и неподправено удоволствие.

— Защо не ме целуваш? — промълви тя.

— Не трябва — възпротиви се с потъмнели от желание очи. — Великият Томас целунал прекрасната кралица на елфите и бил загубен за света на хората — изрецитира Йейн.

— За година и един ден ли?

— За повече.

Лийън се почувства силна. Почувства се безотговорна. Почувства се пълноценна в неговите ръце.

— Аз не съм твоята „кралица на елфите“, Йейн. Аз съм най-обикновена жена от плът и кръв. — „Американска жена.“

— Не съм съвсем сигурен, красавице. Май си ме омагьосала. Мислех, че ще умра от копнеж по теб, докато бях в къщата на Лох Ломонд.

Лийън знаеше, че трябва да се вземе в ръце, но не можеше. Вместо това продължи да го целува, настойчиво изисквайки подходяща реакция.

— Лийън… — изрече той и се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Йейн… — отвърна му тя с изгарящ от желание глас.

— Това не е в твой интерес.

— Не е в мой интерес и да не съм с теб, така че не се притеснявай.

Неспособен да издържи повече на изкушението, той наведе глава и намери устните й. Езикът му погали зъбите й и той я повдигна.

— Няма ли да си затвориш очите, красавице?

Тя поклати глава.

— Искам да се наслаждавам на лицето ти. То ме… опиянява.

Беше чакал толкова дълго. Прекалено дълго, като се има предвид каква невероятна жена е Лийън. Вече не можеше да се спре. Нуждата му от нея измести вината, която изпитваше спрямо първата си съпруга. Успешно беше потиснал това чувство и то вече не го гнетеше. Дори не беше допускал, че това е възможно. Наистина беше омагьосан от неизмеримата чувственост на Лийън и забрави какви бяха намеренията му. Тя присъстваше във всяка секунда от живота му, обсебваше сънищата му, като разрушаваше малко по малко бариерата на старата вина, която ги разделяше.

Да я направи своя съпруга беше най-голямата му мечта.

Йейн я притисна по-силно. Явно беше много възбуден.

Пулсът й се ускори главозамайващо. Учуди се колко бързо той събуди страстта й. Беше решила твърдо да признае истината, цялата истина за себе си, преди между тях да се създаде някаква физическа близост. Колкото и невероятно да прозвучи, трябваше да му каже, че е пътешественичка във времето и идва от Америка на двадесети век.

В момента обаче не можеше да разсъждава логично и хладнокръвно, за да му обясни. Нямаше място за колебание. Усещаше само сладкото желание, което пулсираше в цялото й същество.

Обичаше Йейн Макбрайд и това беше достатъчно, за да оправдае крачката, която щяха да направят, помисли си Лийън, докато измъкваше ризата му от колана на шотландската пола. Платоничната им връзка не само че беше фарс, но и прекалено дълго пречеше на нормалното им общуване.

Не си размениха любовни думи, но телата им говореха на универсалния език на близостта, на любовта, на нуждата от любов.

Той се приведе леко и целуна жадно стройната й гола шия. Тя внимателно се нагоди към ласките му. Възпря го чак когато усети пръстите му върху иглата от слонова кост, която крепеше наметката на раменете й.

— Спри, Йейн.

— Сега ли, красавице? — прошепна той. — Как можеш да искаш това от мен?

— Не ме разбирай погрешно. Искам само да се обърнеш с гръб, докато се съблека.

Той прие молбата й като израз на срамежливост и я пусна. Всъщност тя не искаше да му покаже облеклото си и преди всичко еластичния клин и неоновата тениска с надпис „Спасете китовете“. Те можеха да предизвикат въпроси, а това беше последното нещо, което се вместваше в плановете й за момента.

Съблече дрехите си, сгъна ги прилежно и ги прибра в сандъка на Йейн заедно с подаръка. След това скочи в четиристенното легло и се зарови в планината от кожи и одеяла. Въздъхна при усещането за уют, което създаваха.

— Красавице?

— Нотка на нетърпение ли долавям в гласа ти, Йейн Макбрайд?

— Щом питаш, ще ти кажа, че изгарям от нетърпение.

Лийън се усмихна. Откровеността на Йейн беше част от неотразимия му чар.

— Можеш да се обърнеш, готова съм.

Йейн се извърна бавно. Погледът му премина жадно по водопада от къдрици, падащи на вълни по голите й рамене, след това по лицето й.

— Наистина ли? — попита той и очите му се спряха на одеялата, които покриваха гърдите й.

— Да.

— И няма да размислиш?

— Изключено — изрече тя решително.

— Това е добре, защото се боя, че вече не мога да уважа ничии колебания — нито мои, нито твои.

Лийън отхвърли завивките и протегна ръце към него.

— Съгласна съм.

Йейн за момент остана като прикован на мястото си, загледан с нескрито обожание в стегнатите й, идеално закръглени гърди. След това трескаво, сякаш се страхуваше, че тя може да изчезне, отиде до огнището, взе креслото и го отнесе до вратата, за да я залости.

— Тази нощ нямам никакво намерение да се занимавам с неканени гости — изрече решително той и съблече ризата си. След това свали ботушите и чорапите. Непреднамереният му стриптийз завърши с черно-бялата пола, която последна падна върху купчината на пода.

— Значи това носи един истински шотландец под полата си. Винаги ми е било интересно — изрече Лийън със закачлива усмивка.

— Намираш ли го за смешно? — намигна й Йейн, докато сваляше прилепналите до тялото му къси панталони, за да открие голата си мъжественост.

— Едва ли — отвърна тя и го огледа без всякакво притеснение.

— Да, и пак да. Точно така трябва да бъде.

Йейн се пъхна под завивките и притисна до бедрото й разгорещения си „едва ли“.

— Без да се шегувам, имай предвид, че това, с което се захващаме, е много сериозно, красавице — гласът му беше нежен и спокоен, изпълнен със загриженост за нея и за значимостта на стъпката, която предприемаха. — Не обещавам, че няма да има последици — продължи той и прокара бавно пръст по вътрешната страна на ръката й.

Лийън го накара да замълчи с една дълга целувка.

Нямаше намерение да подлага на изтезание съвестта си заради намерението си да му се отдаде. Беше зряла жена и знаеше какво върши. Познаваше и последиците. Сигурна беше, че е дълбоко и непоправимо влюбена в този мъж и че сексуалното им единение е здравословно, естествено и прекрасно нещо.

Йейн зарови пръсти в косата й, след което се приведе и жадно обходи с устни пространството между гърдите й. Клепачите му, подобно на крила, погалиха зърната на гърдите и събудиха импулси, които бързо достигнаха до точката, където се съединяваха бедрата й. Йейн дълбоко въздъхна.

— Много хубаво миришеш, красавице.

— И ти.

Той вдигна вежди при този комплимент.

— Мириша на мъж.

— Точно това имам предвид.

— Разкошна си, красавице.

— И ти.

— Да разбирам ли, че ние двамата сме изключителна двойка.

— Дори повече, отколкото мислиш.

— Мисля, че много приказваме. Ще имаме на разположение цялото време на света — след това.

„Искрено се надявам“, помисли си Лийън за своя изненада. Мислите й все по-рядко и все по-рядко се връщаха към нейния свят и в същото време все повече и повече се приспособяваше към света на Йейн.

„Как ще свърши всичко това?“

Знаеше отговора поне за тази нощ. В това време Йейн по-скоро засмука, отколкото ухапа леко, чувствената област зад ухото й по пътя към шията и оттам към ключицата. Продължи, описвайки зигзаг през гърдите. Подразни с език първо единия розов кръг, след това и другия, за да стигне до върховете, където бе най-настойчив.

— Възбуждаш ли ме, Йейн?

Той я погледна със сините си, изгарящи от страст очи.

— Това, което правя, те възбужда, така ли?

— Несъмнено — каза тя и описа с нежен допир кръгове по широките му рамене.

Изненада я това, че мускулите му са толкова твърди, а кожата, която ги покрива — така копринено гладка.

— Помагам ти да се подготвиш за…

— Повече от подготвена съм — заяви бездиханна Лийън и под въздействието на неимоверното си желание се надигна на колене и го събори по гръб. След това се плъзна надолу и обхвана с крака ханша му. Всякаква логика, разум и преструвки се изпариха през прозореца, щом бавно вкара в себе си неговата мъжественост.

Той прошепна нещо на галски, което тя сметна за магия, предизвикваща внезапен огън, защото в същия момент цялото й съзнание избухна в пламъци. Не можеше да мисли. Не можеше и да се колебае. Можеше само да чувства, да чувства и да чувства.

— Аах, красавице… кой спомена за нетърпение? — прошепна той и пое дълбоко въздух.

Извъртя се, прикова с мускулестото си тяло нейното към леглото и довърши с поредица от уверени тласъци това, което тя беше започнала.

Сливането им беше трескаво, диво, примитивно. И необходимо. О, толкова невероятно необходимо, помисли си Лийън, когато зажадняла се гмурна в басейна на удовлетворението.

 

 

Лийън остана будна, размишлявайки за какво ли не, дълго след като Йейн потъна в прегръдките на съня, положил тъмнорусата си глава на гърдите й и обгърнал кръста й с ръка. Тя сравняваше агонията с екстаза. Удивляваше се на уважението, което беше проявил към нея и към шотландските правила на брачния договор, за да я предпази от забременяване по най-стария известен на мъжете начин. Но най-дълго обмисля вероятните намерения на войниците в Гленкоа.

Заровила пръсти във влажната му коса, Лийън потъна във владенията на съня чак след полунощ. Намерението на Робърт Кембъл да причини нещастие на тези, които обичаше, не излизаше от главата й.