Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (7)

Глава шеста

— Спиш ли, красавице? — попита Йейн.

Лийън се беше изтегнала в леглото с глава в неговата посока и полупритворени очи.

— Не, само си почивам.

Много бързо се беше научила да прикрива успешно истината. Никоя жена не би могла да си почива, когато гледа как Йейн Макбрайд се мие. Огънят хвърляше светлини и сенки върху кожата му. Той плискаше вода от легена по набразденото си от белези тяло. Дори по риза, беше впечатляващ. Но гол до кръста, беше изключително красив — поезия в движение.

Йейн престана да се мие и я изгледа изпитателно, преди да продължи.

— Ако не те затруднявам много, бих те помолил да направиш нещо за мен.

Очите й се отвориха напълно. Наистина искаше да направи нещо за него, и то веднага. Да не би да беше прочел мислите й?

Той се засмя тихо, като видя изражението на лицето й.

— Уверявам те, няма да е нищо драстично. Бих помолил и Сези…

Лийън се отпусна. Йейн не би помолил сестра си да направи това, за което си мислеше, така че съкровените й желания оставаха скрити за него.

— Какво искаш да направя? — попита тя, осъзнавайки, че външният вид на Йейн го прави още по-привлекателен.

Чарът му се криеше в обаятелната усмивка и потръпващите мускули — нещо, което липсваше при повечето от познатите й. А телосложението му беше просто съвършено.

— Имаш ли нещо против да почистиш този хаос на гърба ми? Усещам го, но не мога да го достигна, а не ми се ще да натровя кръвта си с толкова мръсотия.

Лийън се надигна и прехвърли краката си извън леглото.

— Не, нямам нищо против.

Помисли си, че дори да няма намерение да се превръща в постоянно присъствие в живота му, доброто отношение към нея заслужава да бъде възнаградено.

Взе парчето ленен плат от легена с хладка вода и го изцеди.

— Подпри се на скамейката и наведи раменете си към светлината, за да видя точно къде е раздразнена кожата ти — каза тя, като посочи скамейката до огнището.

— Както кажеш.

В момента, в който ръцете й докоснаха топлата му кожа, Лийън изпита забравено удоволствие. Усещането се разля по пръстите й и в следващия момент те сякаш заживяха свой собствен живот, като се движеха по лопатките на раменете му и по белезите от стари рани, изучаваха планината от мускули и се спускаха надолу към колана на полата му.

Йейн затвори очи и се отпусна в ръцете й.

— Ох, красавице. Как съм живял без теб досега? — измърка той от удоволствие.

Дали въздъхна или въображението й си правеше шеги с нея? Лийън не беше сигурна. В състоянието, в което се намираше, въздишката съвсем спокойно можеше да е нейна.

Тя навлажни с език устните си и привърши с триенето на гърба му. След това го хвана за лакътя и го обърна с лице към себе си. Бавно потопи парчето плат в легена, натисна го с ръка и го остави да се увие около китката й.

Йейн отвори очи. Лийън погледна лицето му и посегна към разранената му долна устна.

— Сигурна съм, че си се оправял, и то доста добре, преди да дойда — изрече почти враждебно, за да се противопостави на ефекта от непосредствената му близост.

Изчака секунда и когато Йейн не отвърна нищо, започна да отстранява засъхналата кръв, която деформираше устните му. Припомни си настойчивата им нежност и чувствената и търсеща енергия, преминала през тялото й, когато я беше целунал на игрището за каманахд. И невероятното желание, на което почти се беше поддала.

— Много ми е приятно — каза той.

„О, боже, приятно ли?“ Лийън си напомни, че трябва да е разумна. Силното му тяло я канеше. А тя беше достатъчно освободена от психологическа гледна точка, за да си признае, че с всеки час, прекаран заедно с него, го желаеше все повече. Здравият й разум обаче подсказваше, че една физическа връзка би била неразумна.

— Йейн — започна тя бавно, — бих искала да ми кажеш…

Беше й любопитно какво е станало с първата му жена и точно това искаше да попита. Както и защо се чувства толкова отговорен, защо приятелите и семейството му така настойчиво окуражават обвързването им.

Той като че ли предугади въпросите й и съвсем целенасочено я прекъсна.

— Красавице, имам желание да си поговорим не по малко от теб, но трябва да побързаме.

Хвана ръката й, отмести я от устните си и се изправи на крака.

— Защо?

— Алистър ни чака.

Пое парчето плат от ръцете й и го метна до легена, улови пръстите й и бързо ги стисна, преди да пусне ръката й.

Йейн взе чиста риза и се обърна с гръб към нея. Лийън не можа да не се запита какво толкова крие от нея, но се сети, че ако нейното докосване му въздейства така, както неговото на нея, вероятно има нужда да поохлади мислите си, преди отново да се обърне с лице към нея. Поне засега не беше сигурна дали това е за добро, или за лошо.

След като болката в тялото й бавно се уталожи, Лийън се почувства почти облекчена, че не беше по-настойчива. Той вероятно щеше да я среже с нетърпящ възражение израз, подобен на сиво-син буреносен облак. А точно в този момент не би понесла раздразнението му.

Вместо това го попита:

— Вие шотландците цялата зима ли прекарвате по този начин?

Йейн облече ризата и подпъхна долната й част в полата си.

— Какво имаш предвид?

— По светски събирания — първо сватбата на Сези, после каманахда, сега тази сбирка у Алистър.

— Ти да не би да предпочиташ да спиш? — попита той и вдигна легена.

Лийън беше работила и по двадесет и четири часа в денонощието. Но не беше свикнала да играе толкова усилено.

— Малко сън от време на време не би навредил на никого — „Започвам да чувствам липсата и на мултивитаминния ми сироп. Все пак мога да спя по всяко време.“

Йейн отвори вратата, пристъпи навън, лисна мръсната вода и напълни легена със сняг.

— Струва ми се, че ако хапваш месо, няма да се изморяваш толкова бързо.

Лийън го последва до вратата и почти се блъсна в него.

— Ако имах една снежна топка…

Той се извърна и я погледна.

— Ако имаше снежна топка, красавице, щях да те посъветвам да я задържиш за себе си. По тялото ми няма и сантиметър кожа, непострадала от каманахда. Даже ушите ме болят.

Лийън потръпна. Окото му беше подпухнало и едва се отваряше. Широка червена драскотина минаваше от единия до другия край на бузата му. „Изглежда така, сякаш с изкарал три рунда с Джо Фрейзър“ — помисли си Лийън.

— Защо тогава отиваме у Алистър? Можем да си стоим… — Лийън почти изрече „вкъщи“. Бързо намери друга, по-подходяща дума: — … В къщата ти.

Йейн затвори вратата, мина покрай нея и постави легена на огнището. Снегът в него се стопи за броени минути.

— Не чу ли с какъв тон ни покани Алистър? Поканата да отидем в къщата му се равнява на покана от кралска особа и не подлежи на обсъждане. А сега, ако искаш, освежи се малко и да тръгваме — каза той и й подаде чисто парче плат от сандъка до леглото.

— Това не успях да доловя. „Може би защото ме беше грижа повече дали ти си добре, отколкото какво казва Алистър“ — помисли си и пое парчето плат. Накисна го във водата и избърса лицето и ръцете си. Запита се дали Йейн би се съгласил, ако поиска да си направят една пълноценна баня в средата на зимата.

Реши, че вероятно ще се съгласи, и затова е по-добре да не пробва.

— Подозирам, че Алистър ни покани, защото иска да танцуваш — осведоми я Йейн.

Сърцето на Лийън скочи в гърлото и тя върна влажния парцал на Йейн.

— „Остриетата на войната“ ли? — изрече с усилие, опитвайки се да не издаде вълнението си.

Дали банята с вана не е по-близо, отколкото си представяше?

Йейн простря парцала върху скамейката, за да съхне и хвърли неговия в огъня.

— Може би. Беше доста впечатлен от изпълнението ти миналата вечер. Всички бяха впечатлени.

Взе наметката й от закачалката, изтръска я и загърна раменете й.

— Виж ти! Изпълнение на бис. Просто прекрасно — каза тя.

— Ти обичаш да танцуваш — изрече Йейн и я избута нежно навън.

— За това живея — да танцувам и да уча другите да танцуват — каза тя, докато се движеха по бялата заснежена пътека от дома на Йейн към центъра на селището.

— Знаеш ли, че си една малко странна красавица, Лийън? Повечето жени живеят заради семействата си, заради бъдещето на рода. Заради идеалната семейна общност. А ти, ти живееш заради представлението, така ли?

Лийън спря и едва не загуби едното си сабо, когато се подхлъзна в снега.

— Не си първият мъж, който не може да приеме това, че съм отдадена на изкуството — каза тя и намести отново крака си в обувката. — За да се формира един зрял танцьор, са необходими десет години изтощителен труд. Започнах в балетната трупа на родителите ми веднага щом проходих. Животът ми е слят с професията ми.

— Наистина ли? — Йейн продължаваше да крачи.

— Да, така е.

Той спря и се обърна към нея.

— Досега не беше казала нищо за семейството си. Къде са родителите ти? Редно е да ги осведомя за брака ни.

— Няма нужда — Лийън премигна няколко пъти и погледна в земята, после към Йейн. — Починаха миналата година.

При самолетна катастрофа. От тях беше наследила и балетната трупа, и финансовите трудности, които вървяха заедно с кея.

— Аха. Моите също. Преди дванадесет години. Сези беше само на седем.

Лийън се изненада, че Йейн й разкрива доброволно душата си.

— Значи затова сте толкова близки… и затова каза, че си ресал косата й повече пъти, отколкото ти се иска да си спомняш. Ти си я отгледал…

Йейн се усмихна с пленителната си леко отпусната усмивка.

— Струва ми се, че точно това е проблемът с тази неудържима девойка. Не е имало край нея женска ръка, която да я научи да бъде по-мила, както не закъсня да отбележи директорката на училището в Англия. Според нея Сези е напаст божия, изпратена, за да тормози учителките. Не минаха и две седмици и ми писа да отида и да си я взема обратно.

„Мисли бързо! Йейн смята, че си една от изтормозените от Сези учителки в английското училище.“

— Съжалявам, не знаех за детството й. Може би, ако знаех, бих могла да помогна с нещо.

Това беше истина. Веднъж седмично водеше безплатно обучението на група отхвърлени от обществото деца. Беше успяла да постигне духовно единение с тях и твърдо вярваше, че с ангажирането на времето им ги предпазва от куп неприятности, например пиене, наркотици и секс.

— Не виня теб, Лийън. Сези стана свидетелка на залавянето и убийството на родителите ни от банда пияни войници, които си въобразяваха, че правят голяма услуга на Шотландия. Майка ми беше презвитерианка, а баща ми принадлежеше на англиканската църква.

— Убили са ги заради религиозната им принадлежност, така ли? — „Какво варварство!“

— За това и за политическите им възгледи предполагам. Майка ми винаги изразяваше гласно подкрепата си за английската корона. Доста високо и не в най-подходящото време и място.

— Изглежда е трябвало да бъде по-разумна и да не дава гласност на убежденията си.

— Да. Но тя много се гордееше с произхода си и не умееше да сдържа езика си. Сези таи дълбоко в себе си спомена за смъртта на родителите ни. Не говори за това с никого.

Лийън отново поиска да го попита за първата му жена. Защо тя не му е помогнала при отглеждането на Сези. Да го попита къде е и какво прави сега. И дали разводът е нещо нормално по това време в Шотландия. Дали кръщелната бебешка дрешка, която откри в сандъка, е на бъдещото бебе на Сези или на някое от неговите деца.

Не го попита, защото не искаше да разваля магията на момента и да скъсва нишките, които ги свързваха като нежни листенца на кадифена теменужка.

— Ако нямаш нищо против, обясни ми какъв е този балет, за който говориш? Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

Въпросът на Йейн върна мислите й обратно към танца. Спомни си, че балетът беше създаден официално някъде около 1581 година, когато Катерина Медичи основала „Балет комик дьо ла роайом“ в чест на сватбата на сестра си. Това означаваше, че е попаднала в миналото някъде след тази година. Но колко след нея.

— Йейн, ти къде си чул за балета?

— Във Франция има едно училище за професионални балетисти, наречено „Френска кралска танцова академия“. Научих за нея, когато ходих в Париж.

Предоставяше й се възможност да открие в коя точно година беше попаднала с танца си, без въпросите да бъдат прекалено очебийни.

— Я да видим. Луи XIV не основа ли тази академия през 1661?

Йейн падна право в клопката.

— Преди тридесет и една година? Да. Сигурно е било тогава.

Лийън бързо пресметна наум. 1692!

Беше дошла в 1692 година? По какъв начин, да му се не види?

— Красавице? — напомни за себе си Йейн.

— Да.

— Какво има?

„Току-що разбрах, че съм пропътувала триста години назад в миналото без машина на времето. Учени, внимавайте! Лийън Съливан вече е с много гърди пред вас.“

Лунната светлина правеше снежната нощ почти като ден. Йейн спря и се обърна.

— Изглеждаш така, сякаш парче от агнешкото на Парлан е заседнало в гърлото ти.

— Така ли? Съжалявам. Докъде бях стигнала? Припомни ми, ако обичаш — „И след това ми плесни един шамар, защото мисля, че ще припадна.“

— Говорехме за танцовата академия във Франция.

„Вземи се в ръце!“ — заповяда си Лийън. Прочисти гърлото си и направи опит да продължи разговора, без да заеква.

— А, да. Виж сега, балетмайсторът на Академията Пиер Бошам е формирал структурата на класическия балет такава, каквато я познавам. Съчетал е елементи от танците паван, менует, жига и ригадон.

— Ригадонът не ми е познат, но за останалите съм чувал. Това не са нищо повече от дворцови танци.

Изражението на Йейн накара Лийън бързо да направи ретроспекция на 1692 година.

— Искаш да кажеш, че си танцувал тези танци? — чу се да му задава въпрос.

— Някои от тях.

— В двореца?

— Да.

— Което означава…

— Което означава, че навремето майка ми беше придворна дама.

— Господи!

— Не си прави прибързани изводи, красавице. Аз окончателно скъсах с този период от живота си, когато се установих да живея в Шотландия.

— Исках да кажа само, че никога не съм била в двореца.

— Уверявам те, че не си изгубила кой знае какво. Предпочитам да изживея един ден в Шотландия, като знам, че животът ми ще свърши при следващия залез, отколкото една година залези в двореца.

— Ти май наистина така го чувстваш — промълви Лийън.

— Така е. Моля те продължавай да говориш за балета.

— Терминът балет произлиза от френската дума „бале“, която означава танцувам. Това е форма на театрално изкуство, която използва музиката и сцената, за да изрази дадена тема. Самият танц представлява поредица от леки плъзгащи се фигури, както и множество поклони и завъртания.

Йейн повдигна брадичката й и се вгледа в очите й с един от добрите си погледи.

— Говориш съвсем като учителка.

— А на теб май започна да ти просветва.

— Съвсем сериозно си се отдала на това, нали, красавице?

— Танцът не е просто представление, Йейн. Той е висша форма на изкуство, начин да изразиш вътрешната си същност. Ако се вгледаш по-внимателно, можеш да видиш душата на този, който танцува.

— Може би си права. В момента виждам твоята душа да свети в очите ти, а само говориш за танца. Какво ли е да те гледа човек, когато изпълняваш балета?

Той я хвана под ръка, застана до нея и каза:

— Хайде да вървим, красавице. Студено е.

Почти бяха стигнали до вратата на главната къща, когато тя рязко се отвори.

От вътрешността се разля живителната светлина на дузина свещи, закрепени в свещници. Дочуха се звуците на музика. Излезе Сези, следвана по петите от Парлан.

Тя постави ръце на кръста си и каза:

— А, ето ви и вас. Алистър започна да става нетърпелив. Бях тръгнала към къщата да видя какво толкова ви е забавило.

Сези явно очакваше някакво извинение за закъснението им. Когато не го получи, обърна се и им махна с ръка да я последват във вътрешността на къщата.

Щом прекрачи прага, Лийън разбра, че това, което досега смяташе за място за сбирки на общността, всъщност е домът на Алистър Макдоналд. Внимателно огледа средновековния декор. Бродираните пана й махаха приветливо като ръце. Топъл въздух се излъчваше от камините, разположени в двата края на помещението.

Предишната нощ не беше забелязала, че къщата е на два етажа, но стълбата между тях почти не се забелязваше. Изучавайки гредореда на тавана, Лийън реше, че Алистър и семейството му живеят горе, а приемат гостите си на първия етаж.

Погледът й премина към разположените на различни места маси и столове, които се отразяваха в стоманено огледало в изрисувана дървена рамка. Видя и игрална маса, върху която имаше шах от слонова кост и абаносово дърво. Наблизо се намираше трикрака маса, отрупана с чаши за вино, инкрустирани с рози и хризантеми.

— Откъде е всичко това? — попита учудена Лийън, без да съзнава, че изразява на глас мислите си.

Йейн се наведе към нея.

— Да не би да имаш предвид мебелите, красавице?

Лийън кимна. Обстановката й напомняше странен театрален декор.

— Жената на старейшината събра всички мебели в единия край на стаята заради сватбата на Сези. Много мило от нейна страна. Сигурно й е струвало доста главоболия.

— Сигурно.

— Хайде сега, усмихни се. Тя идва да ни посрещне.

Устните й се разтегнаха в усмивка, докато си припомняше, че не трябва да подава ръката си за поздрав.

Съпругата на старейшината се запъти към тях с някакъв поздрав на галски, на който Йейн отвърна любезно. Лийън погледна над главата на дребната жена и позна доста от семействата, участвали в каманахда. Сресани и измити, с чисти дрехи те тактуваха с крак. Явно се забавляваха.

Събирането изглеждаше по-интимно и малобройно в сравнение със сватбата на Сези. Очевидно беше сбирка на подбрани приятели, помисли си Лийън. Странно, но се чувстваше в свои води сред хората на Гленкоа и изпитваше нарастващо усещане за фамилиарност. Един след друг гостите последваха примера на първата дама и ги поздравиха с добре дошли в знак на гостоприемство. Честитиха им сватбата и победата в каманахда.

Морето от лица се раздели на две и към тях пристъпи Алистър, понесъл в ръце дете като ангелче.

— Радвам се, че уважихте с присъствието си нашето събиране.

— Удоволствието е наше.

Погледът на старейшината се премести върху Лийън.

— Булката ти изглежда чудесно тази вечер.

— Не мога да не се съглася с теб.

— Късметлия си.

Йейн само кимна.

— Лийън, бих искал да ти представя внука си, Алистър младши. Днес той става на една година — вниманието му отново се прехвърли върху бебето. — Алистър, това е новата булка на Йейн, Лийън от Грийн Гейбълс. Хайде, момко. Направи, каквото трябва.

Размахало пилешко бутче в ръчичка, детето се наведе и лепна на бузата на Лийън щедра и малко мазна целувка.

— Радвам се да се запозная с теб — каза Лийън и взе бутчето, което детето й подаде.

Алистър намигна.

— Браво. Вече раздаваш подаръци на красавиците. На твоята възраст. Какъв ли сваляч ще станеш, като пораснеш?

— Мисля, че ми го подари от сърце… Държи се, както подобава на внук на такъв дядо — усмихна се Лийън и върна пилешкото бутче в протегнатата ръка на хлапето.

В стаята се понесе смутен шепот. Лийън почувства как Йейн премести тежестта си от единия крак на другия и се досети, че е казала нещо не на място.

Алистър се разсмя и атмосферата се разведри.

— Да. Внукът ми прилича на мен в това отношение. Всички знаят, че за петдесетте си години съм постигнал блестяща кариера, която боде очите на Оранжевия Уйлям и той май е решил в края на краищата да ме постави на място.

Бебето, изглежда, се съгласи с дядо си, ухили се и дръпна брадата му.

— Хайде стига сме дрънкали глупости — каза старейшината, сбърчи нос, погледна жена си и освободи брадата си от ръцете на детето. — Жено, занеси този малчуган на майка му. Струва ми се, че трябва да му се сменят пелените, а и времето за лягане отдавна мина. Жена му гушна бебето, извини се и се качи на горния етаж.

— Когато се върне жена ми, ще те помоля да танцуваш за нас, Лийън.

Йейн се оказа прав в предположението си. Старейшината поне не увърташе, помисли си Лийън. Тя също не смяташе да се помайва. Това е първият й шанс да бъде със сапфирения меч на Йейн, откакто попадна изневиделица в Гленкоа.

— Йейн ме подготви за това.

— Така ли?

— Да. За мен ще бъде истинско щастие да танцувам за теб и за гостите ти.

— Голяма сладурана си и ласкаеш стареца.

— Не чак такъв старец — каза Лийън и изпита неимоверно въодушевление при мисълта, че ще се върне в Северна Каролина и в 1992 година.

— Но не съм и млад, макар че все още ме бива. И вероятно още дълго ще ме бива, ако е казал Господ.

— Струва ми се, че току-що направи едно завоевание, красавице — намеси се Йейн.

— Да. Винаги съм харесвал, когато момичетата казват, каквото мислят — каза Алистър и прекоси стаята, за да се присъедини към групата мъже, насядали около огнището.

Червенокосата Айзабел, тийнейджърката, която блъсна Йейн и подкоси краката му по време на каманахда, зае мястото на старейшината.

— Видях те да танцуваш миналата вечер — извиси тя глас над веселата глъч. — Старейшината каза, че си учителка.

Момичето я гледаше с разширени от възхищение очи.

Лийън погледна към Йейн. Той й смигна.

— Явно тук новините се разпространяват със светкавична скорост.

— Така е. Няма почти нищо, което да е станало и да не го знам — заяви тя гордо, кръстоса ръце на гърба си и се завъртя на пети.

— Не мога да повярвам — Лийън си помисли, че тийнейджърът си е тийнейджър във всяка епоха. Всички имат дълги уши.

— Чух също старейшината да казва, че ще танцуваш за нас тази вечер. Ще го направиш ли?

Лийън отново погледна Йейн и меча, който се подаваше от ножницата. В това време съпругът й разговаряше с Парлан и Сези.

— Казах на Алистър, че ще танцувам.

Айзабел кимна в посока на жената на старейшината, която се беше върнала от горния етаж.

— Тя се съгласи да свири за теб.

Лийън погледна разочаровано сивокосата жена, която сядаше пред една арфа.

— Много е добра. Наистина — побърза да каже Айзабел.

— Бях останала с впечатлението, че ще танцувам „Остриетата на Войната“ — каза Лийън и си помисли, че няма да има нито гайди, нито „Джили Чалиъм“. А това значи — никакъв шанс да се завърне в къщи. Поне не този път.

— Това би било страхотно, но гайдарят си навехна глезена по време на игрите и помоли да не присъства тази вечер. Старейшината му позволи да си почине.

— Ясно.

„Направо ми се плаче. Съдбата размахва под носа ми разни възможности, и после си ги взима, преди дори да съм имала шанса да ги пробвам.“

— Не можеш ли да играеш под звуците на арфа? С такова нетърпение те очаквахме.

„Да, но това няма да ме върне в къщи.“

— Не знам… трябва да си помисля.

— Защо не ни покажеш поне мъничко от твоя балет — предложи Йейн за изненада на Лийън. Не предполагаше, че той слуша разговора им.

Занимаваше се с хореография от години. Импровизациите не представляваха трудност, защото въображението й беше богато. По този начин можеше дори да си помогне. По-лесно щеше да преглътне разочарованието, че няма да танцува „Остриетата на Войната“, въпреки че беше изключено да танцува на пръсти — каменният под беше много твърд.

— Предполагам, че ще мога да направя нещо абстрактно.

— Абстрактно ли? — попита Айзабел.

— Ще направя нещо подходящо.

Айзабел все още гледаше неразбиращо.

— В абстрактното изпълнение няма цел и тема. Танцуваш заради самия танц — поясни Лийън. — Ако помолиш жената на Алистър да избере нещо и да ми изсвири няколко фрагмента…

— А! Това го разбирам — възкликна Айзабел и буквално помъкна Лийън към арфата.

Нежната ефирна мелодия, която подхвана жената на старейшината, напомни на Лийън за „Балерината“ на Боб Ръсел в изпълнение на Нат Кинг Кол — мотив, заложен в доста от модерните кутии-латерни за бижута. Тя самата имаше такава кутия, подарък от един приятел и партньор в бизнеса.

Лийън се усмихна почти с копнеж и реши, че с някои дребни поправки танцът може да стане много добър.

— Ако може малко да забави ритъма, ще се получи. Трябва да е по-плавно, като… ами… като поточе, което минава край малки и големи камъни. Вместо струните да се дърпат една след друга, акордите трябва да се преливат един в друг, така че музиката да е непрекъсната.

— Искаш да кажеш, както Алт Коар Мхорар се влива в река Левен и после самата тя в Лох Левен?

— Предполагам — каза Лийън, без дори да се опита да произнесе галските имена на речната система на Гленкоа.

Кимайки дълбокомислено, Айзабел преведе налагащите се промени на жената на старейшината и след няколко минути бяха готови да започнат.

— Необходими са ми няколко минути, за да загрея — каза Лийън. — Ако не го направя, може да разтегна мускул, а никой танцьор не би си го пожелал.

— Може ли да ти взема наметката? — предложи невинно Айзабел.

Лийън отчаяно се вкопчи в карирания плат. Никой в помещението нямаше на ризата си такъв светещ розов надпис „спасете китовете“. Ничия дреха не светеше в неонови цветове.

— Не е необходимо — изрече бързо тя. Не желаеше да привлича излишно внимание върху тениската си. — Обикновено танцувам с наметката си.

— Добре — съгласи се Айзабел. — И аз правя така през зимата.

Докато Айзабел приканваше гостите да седнат по местата си, Лийън събу сабото. Като използва гърба на един извит стол от дъбова дървесина вместо шведска стена, тя направи упражненията си за загряване. Едновременно с това преброи хората в къщата. Тридесет чифта любопитни очи, в това число чифт озадачени небесносини, следяха всяко нейно движение.

Последния път, когато се беше случило нещо подобно, беше в парка „Балбоа“ в Сан Диего, Калифорния, САЩ. Беше на посещение в зоопарка с трупата си на път за дневно представление на „Лебедово езеро“. Пред оградата беше спрял някакъв уличен мим и преди да осъзнае какво върши, се оказа въвлечена в пантомимата му.

Все пак сега ситуацията не беше същата. Публиката й в Сан Диего знаеше какво е балет, както повечето американци. С изключение на Йейн, хората тук вероятно не бяха и чували думата балет. „Остриетата на Войната“ беше едно, това, което сега щеше да танцува, съвсем друго. Как щяха да реагират, когато се понесе през стаята и изпълни дълбоко колянно привеждане и подскок или пък „ант-реша“, по време на която кръстосваше крака във въздуха?

И най-важното, какво ще каже Йейн за изпълнението й? Ще се разочарова ли? Или ядоса. А може да остане доволен. Лийън пое дълбоко въздух, премисли още веднъж танца си и реши, че има само един начин да разбере.

Кимна на жената на старейшината и мелодичният глас на арфата изпълни тихата стая. Полата на джемпъра й се полюшна като камбана около нея и Лийън пристъпи в центъра на помещението. Броеше тихо в такт с музиката.

— И, едно, две, три; и едно, две, три. Едно, две, три. Едно…