Вивиан Найт-Дженкинс
Вечният танц на любовта (15)

Глава четиринадесета

Йейн се събуди внезапно. Поне тялото му се събуди. Мина време, преди да се събудят и очите му. Имаше чувството, че клепачите му са от олово. Премигна и фокусира празната винена бутилка. Вкусът в устата му беше такъв, сякаш е изял кило непрана вълна, но главата му беше бистра, а ръцете пълни — в прегръдките му лежеше жена, за която всеки мъж можеше само да мечтае — неговата съпруга.

Лийън спеше дълбоко, облегнала гръб на гърдите му и притиснала дупе в слабините му. Йейн за момент се замисли дали да не я събуди с целувка и да продължи нататък, но в рамката на вратата видя, че зората е близо и ловната дружина няма да закъснее. Уговорката беше да се съберат преди изгрев-слънце.

Измъкна неохотно ръцете си под нея.

— Йейн? — обади се със сънен глас Лийън, без да отваря очи.

— Няма нищо, красавице, дремни още малко. Ще те събудя, когато заври чаят.

— Много хубаво ми звучи — измърмори тя и се сгуши в завивките, за да компенсира загубата на неговата топлина.

Йейн нагласи еленовите кожи и вълнените завивки по-плътно около стройното й тяло, претърколи се настрана и стана от леглото. Кожата му настръхна и отиде до огнището, за да съживи покритите с пепел въглени. Скоро огънят започна да излъчва уютна топлина. Изми лицето си с водата от легена и погледна към дрехите, които лежаха на купчина до леглото. Зарече се пред себе си, и то с чиста съвест, повече да не носи черно-белите карета. Разрови нещата си и откри късите си панталони. След като се пъхна в тях, облече ризата, а черно-бялата пола нави на стегнато руло.

Прекоси тихо стаята и отвори внимателно капака на сандъка. Дрехите на Лийън лежаха върху неговите. Посегна към тях с намерение да ги премести, но вниманието му беше привлечено от ръкава, който стърчеше от спретнатата купчина. Никога не беше виждал толкова ярък цвят.

Погледна тихо спящата на леглото му жена и отмести джемпъра, за да разгледа по-добре ризата с къси ръкави и без яка. Странно, помисли си, и прокара пръсти по изпъкналите букви. Никога не беше виждал такова нещо. Мина време, докато разчете буквите.

„Спасете китовете ли?“ — запита се тихо и сбърчи вежди. Опипа материята и заразглежда идеалния шев на ръкава. Що ли за мания е това, да пишеш по дрехите си? Припомни си една от историите, които Лийън беше разказала на празненството у Алистър — казваше се „Алената буква“.

Лийън изговори нещо насън и Йейн побърза да пъхне ризата под полата и бельото й. Извади полата си на яркозелени и ръждивокафяви карета, която беше донесъл от Лох Ломонд. Положи черно-бялата в сандъка и затвори капака му.

Прокара пръсти по шарената, дълга до коленете пола и я уви около кръста си. Чудеше се дали Лийън е изтъкала сама невижданата материя на ризата си и, ако е така, с какво ли я беше боядисала.

Все още удивен от видяното, направи чая и отново се приближи до леглото.

— Време е да ставаш, красавице. Ловната дружинка ще пристигне всеки момент.

Лийън се намръщи и се зарови още по-дълбоко в кожите. Покри и главата си.

— Още пет минутки.

Думите й не се чуха много ясно, но Йейн я разбра.

— Не. Нито минута повече, ако не искаш Алистър да ни завари в леглото.

Йейн пристъпи и седна.

Лийън отви главата си и му се усмихна.

— Ти вече си се облякъл?

— Да. Но няма да е задълго, ако продължаваш така да ме изкушаваш — ще забравя и лов, и всичко и ще се пъхна при теб под завивките.

— Ами хайде — подкани го тя с прелъстяващ глас.

Очите им се срещнаха и Йейн въздъхна.

— Невероятна палавница си.

— Когато открия нещо, което ми харесва, се вкопчвам в него с всички сили. Това е един от многото ми недостатъци.

Йейн не можа повече да сдържи ръцете си и я щипна по носа.

— Според мен това не е недостатък.

— Похот ли виждам на лицето ти, Йейн Макбрайд? — попита Лийън с широка усмивка.

Смигна й.

— Да. Нищо не искам повече от това да се пъхна при теб, но знаеш, че не мога. Обещал съм. Алистър разчита на мен.

— Разбирам — каза Лийън и наистина го разбираше.

Само до вчера би сметнала твърдението му за нещо друго. Но сега знаеше, че той просто има невероятно силен характер.

— Наистина ли?

Усмивката й изчезна.

— Да. Така мисля… поне се опитвам да разбера. Сигурно някоя и друга от вашите шотландски културни ценности се е преляла в главата на една низша „сазенах“.

Той не й отговори, въпреки че Лийън усети закачливото му настроение. Вместо това протегна ръка и погали косата, бузата и извивката на брадичката й, като че ли се опитваше да ги запази завинаги в сърцето си.

— Благодаря ти за изминалата нощ — каза той накрая и целуна основата на дланта й.

Тялото й отговори с приятна тръпка. Когато пусна ръката й, тя я притисна до сърцето си. Искаше да му каже, че миналата нощ беше такава, защото го обича. Че досега съзнателно е бягала от това, но дълбоко в себе си го е желала, че дори и в най-смелите си мечти не си е представяла, че ще открие човек като него, мъж, който така да й подхожда. С него живее пълноценно — нещо, което й е липсвало при предишните й връзки. Другите бързо изчезваха от живота й и тя така и не разбираше защо. Защо не им се обаждаше, когато я търсеха. Защо работеше до късни нощи през шест от общо седемте дни. Защо спираше да се вижда с тях в момента, когато нещата ставаха по-сериозни. Сега знаеше.

В живота й липсваше един основен елемент като от мозайка — пъзел, въпреки че досега не го е осъзнавала. И този важен елемент беше Йейн. Другите изглеждаха подходящи, но само той запълваше идеално картината.

Лийън отвори уста, за да излее сърцето си пред Йейн, но в този момент на вратата се почука и тя спря.

— Лийън? Йейн? Парлан не иска да ме остави сама, но не може и да пропусне лова, затова идвам при вас.

След приглушена размяна на реплики Сези се оплака:

— Не мога да отворя вратата, Парлан! Залостена е отвътре.

Последва безполезен ритник.

— Събуди се, Йейн. Вън е доста студено, а сестра ти е нервна още от ранни зори — оплака се Парлан.

— Сези май нещо не е в настроение — каза Лийън и се пресегна към сандъка.

— Да. Няма навика да посреща зората — потвърди Йейн и се засмя тихо. — Ще я задържа за малко отвън, докато се оправиш, въпреки че ако питат мен, предпочитам те гола, както си се родила.

Намекът му беше красноречив, както и възхитеният поглед.

— Твоят рожден костюм също не е лош — отговори Лийън с огънче в погледа.

— Рожден костюм? Наистина използваш думите по доста особен начин, красавице — изрече Йейн, преди да излезе от къщата.

Щом вратата се затвори зад него, Лийън се хвърли към сандъка и трескаво се облече. След това прокара пръсти през непослушните си къдрици. Не след дълго Йейн надникна през вратата.

— Готова ли си?

— Да.

Той въведе Сези и остави чекръка и вързопа с вълна, които носеше.

— Какво е това? — попита Лийън и завъртя с ръка колелото на чекръка.

— Донесох си работа — заяви Сези. — Помислих си, че щом Парлан не ме оставя на мира, може би ти ще ми помогнеш и ще чепкаш, докато преда.

— Женската работа никога не свършва — отбеляза Лийън.

— Така е. Парлан има нужда от нова риза, а същото се отнася и за Йейн.

Лийън си представи Йейн Макбрайд в риза, изтъкана и ушита от нея самата. Кланът Макдоналд щеше да го изгони от селището с присмеха си.

Почувства се неудобно при мисълта, че мъжът й може да се изложи по нейна вина. Запита се горчиво, като се изключи божественият секс, каква съпруга може да му бъде? Знаеше да води сметките в чековата си книжка, да проверява нивото на маслото в колата си и налягането в гумите, да борави с телефонен секретар, да пише на компютър, да води международни разговори и да разчита пътна карта. Можеше да ръководи танцовата си трупа и да живее собствения си живот, да поръчва да й донесат пица вкъщи и да минава на шофьорски тест. Но не беше кой знае каква домакиня. Не можеше да готви, да преде, да тъче или да сее. Не желаеше утрините й да минават в доене на кравите и в чистене на къщата. Освен това не знаеше нищо или почти нищо за шотландския етикет от седемнадесети век.

Всъщност Йейн по-лесно би се оправил в нейния свят, отколкото тя в неговия.

— И останалите са тук — каза Йейн и откъсна Лийън от невеселите й мисли. — Тръгвам, красавице. Грижи се за Сези и за малката ми племенница и не забравяй картофите с ряпа.

Лийън изприпка до вратата.

— Теб цял ден ли няма да те има?

— Не мога да ти кажа. Ако не се върна до свечеряване, утре следобед ще съм тук със сигурност. Оставих каната с чая да се топли на огъня…

Той й намигна и след това за нейна изненада се наведе и бързо я целуна по устните, преди да я остави в къщата със сестра си.

— Виж ти, имам чувството, че нещата между теб и Йейн вървят вече доста добре.

— Ако очакваш подробности, просто забрави — каза Лийън с невинна усмивка.

— Не ми трябват подробности. И сама мога да видя това, което ми е необходимо. Йейн е свалил вдовското си каре и казва на цял свят, че вече не е в траур.

Лийън почувства, че не й стига въздух. Значи това беше имал предвид, когато говореше за квадратите и чертите по полата си. Говорел е за цвета на каретата. За това, което те означават.

— Няма нужда да ми казваш, че не ти е говорил за първата си жена. Виждам, че пак изрекох нещо, без да помисля — каза Сези и остави Елизабет на леглото. Беше сложила ленена забрадка на главата си. Свали я, разтърси русата си коса и се наведе да целуне бебето по бузата. — Майка ти винаги го прави по абсолютно същия начин — каза тя на бебето. — Този навик е много проклет и имам твърдото намерение да не ти позволя да го усвоиш от мен, малката ми.

След това Сези разпови бебето и провери пелените.

— Все още е суха — изрече тя със задоволство.

— Защо е цялата тази загадъчност, Сези? Защо просто не продължиш и не ми разкажеш историята с първата жена на Йейн? Изнеси я най-сетне на бял свят — помоли Лийън.

— О, не мога да го направя! — отвърна през рамо Сези.

— Чакай малко. Не ми казвай. Нека се досетя сама. Това е работа на Йейн, така ли, е, той трябва да ми каже!

Лийън застана зад Сези и погледна Елизабет над рамото на майка й.

— Бети, не тръгвай по стъпките на майка си. Много е опасно. Не знам как досега никой не я е удушил с пълно право и с огромно удоволствие — каза Лийън. Сези намигна.

— И никога, никога не слушай вуйна си Лийън. Тя е прекалено заета със себе си.

— Вуйна си Лийън ли?

Сези пови отново бебето и го положи в ръцете на Лийън.

— А какво друго, ако не леля? Лийън погледна Елизабет.

— Не знам. Май не съм мислила по този въпрос.

Ще бъде ли все още в Гленкоа, когато Елизабет порасне достатъчно, за да говори, замисли се Лийън. Какво ще стане с кариерата й? Ами приятелите й там, у дома, в Северна Каролина, които сигурно вече се безпокоят за нея? Вероятно нравят какви ли не предположения.

В момента не може да мисли за всичко това, реши тя и залюля Елизабет в ръцете си. Ще действа като славната мис Скарлет О’Хара. Ще мисли по-късно. По-късно ще е много по-добре.

— Не съм виждала толкова красиво момиченце досега. И не мога да повярвам, че е пораснала толкова.

— Много й харесва млякото ми — заяви Сези. — Мога с гордост да заявя, че е здраво и красиво момиченце.

Елизабет сграбчи пръста на Лийън и го задържа в малката си ръка.

— Можеш пак да го кажеш — отбеляза Лийън.

— Всяко нещо с времето си. Донесох малко грутхим, за да закусим. Ако искаш, ще ми е приятно да го разделя с теб.

— Какво е това грутхим?

— Смес от масло и извара. Не си закусвала, нали?

— Малко по-късно може би — каза Лийън.

На менюто в Шотландия определено му липсваше разнообразието, на което е свикнала. Картофите с ряпа започваха да й се виждат все по-апетитни, въпреки че това, което наистина би желала, е четвърт литър къпинов сок и пълна купа с портокали на резенчета.

Лийън бръкна в джоба на сакото си, извади подаръка от Йейн и го подаде на Сези.

— Какво ще кажеш да си сипем по чаша чай с щипка канела?

Сези внимателно разгледа кутийката.

— Йейн ли ти я даде?

— Да. Надявам се, че нямаш нищо против — каза бързо тя.

— Не. Радвам се за теб. Постигнала си всичко, за което бих могла да мечтая, а и нещо повече.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш.

Сези сви устни и сведе очи към пода, преди да отговори.

— Предполагам ти е ясно, че знам, че не си учителка от онова училище в Англия, където Йейн ме изпрати, за да ме научат да бъда дама.

— Подозирах.

— Нито пък си бившата любовница на Парлан. Казват, че е красива. Ти също си хубава, но тя е руса.

— Защо тогава помогна за тази измама? Видях как гледаше от началото на редицата от посрещани на сватбата. Имам странното чувство, че можеше да пресечеш цялата история още в зародиш.

За пръв път в живота си Сези подбираше внимателно думите.

— Защото, Лийън от Грийн Гейбълс, за мен няма абсолютно никакво значение как и защо си дошла в Гленкоа. Ти си отговор на молитвите ми и това е единственото, което ме интересува.

— Не съм съвсем убедена, че те разбирам.

— Брат ми беше загубен, преди да дойдеш тук. Ти го намери и го върна обратно в света на живите.

— О, не знам за какво…

— Но аз знам — прекъсна я Сези. — Нямаш представа как се бях отчаяла за него през последните две години — изрече тя рязко и й подаде чаша чай.

Лийън отпи с наслада от напитката с ароматната подправка.

— Правиш доста по-добър чай от Йейн — отбеляза тя.

— Съмнявам се, че ще му е приятно, ако те чуе.

— У него има неща, които ми харесват далеч повече от рецептата му за чай.

Сези се усмихна разбиращо.

— Мога да кажа за Парлан същото.

Останалата част от утринта прекараха в женски разговори — нещо, което Лийън не беше нравила от смъртта на майка си. Докато говореха, Сези я учеше да чепка вълна.

След като почисти половината от сплъстените валма в торбата, която Сези донесе със себе си, Лийън реши да си отпочине от отегчителната работа.

— Мисля да мръдна до голямата къща и да видя какво става с обяда ни — каза тя и остави настрана едно дебело и кораво парче кожа, пълно с тръни и други боклуци. Отиде до вратата и взе наметката си.

Сези също стана от мястото си зад чекръка, протегна се и разтри кръста си.

— Това е идея. И аз бих се поразходила. Елизабет спи дълбоко. Предполагам, че до един час няма да се събуди.

— Мислиш ли, че ще й бъде добре тук сама?

— Още е много малка, за да се преметне през таблите на леглото. Нищо няма да й стане. Вашият дом се вижда от голямата къща, а ние няма да се бавим.

Лийън кимна.

Отправиха се към голямата къща мълчаливо, всяка с мислите си. Вървяха пеш през призрачната мъгла, която често споменаваха като синоним на Шотландия. Стигнаха входа и Лийън посегна да почука. Сези я спря с махване на ръката.

— Няма нужда. Жената на Алистър те очаква — каза тя.

Лийън отвори и се зарадва, че не е почукала. Чу познати гласове, които водеха оживен разговор. Завесата, приспособена да прикрива импровизирания гардероб и гримьорната по време на представлението, още беше на мястото си и закриваше по-голямата част от помещението. Скриваше и Лийън от погледите на тези, които бяха вътре.

Вдигна ръка, за да попречи на Сези да дръпне завесата, сложи пръст на устните си и посочи към ухото си.

— Слушай — оформи безгласно с устни, решила да подслуша разговора.

— Добре че повикаха жената на старейшината при болното дете, иначе щеше да е тук, когато пристигна куриерът от форт Уйлям с инструкциите от майор Дънкан — казваше Робърт Кембъл.

— Но ние сме тук вече почти две седмици! — възпротиви се Чарлз Хамилтън. — Макдоналдови бяха изключително гостоприемни към всички нас. Подслониха ни в собствените си домове, за бога! Как може майорът да иска от нас да изпълним заповедите му?

— От нас не се очаква да изпълним това със собствените си ръце. В посланието ясно и недвусмислено се казва, че лейтенант полковник Хамилтън ще ни изпрати подкрепления в пет часа сутринта на тринадесети. Той ще мине откъм Дяволската стълба и ти, уважаеми, ще имаш грижата да напалиш огън при Сигналната скала, за да насочиш нашите наемници.

— Няма да участвам в това! Предпочитам да си подпиша уволнението, отколкото да бъда замесен в тази мръсотия! — изсъска Чарлз.

Робърт Кембъл се огледа и Лийън и Сези се свиха в сянката зад завесата.

— Говори по-тихо, ако обичаш! — Кембъл отмести стола си встрани от масичката за шах и краката му изскърцаха по пода като нокти върху черна дъска. — Да не би да искаш да застанеш срещу своя крал, на страната на шайка крадци?

— Това не е нищо повече от кърваво и огнено писмо, написано, осмелявам се да заявя, от амбициозни политикани.

— Не можеш да отречеш, че старата лисица заслужава наказанието, което ще понесе.

— Да, но тези, които са под седемдесет, не го заслужават. Къде ви е моралът, капитан Кембъл?

— В случая нямаш избор! Заповедите са издадени от височайши особи. И ще ти бъда благодарен, ако нищо от това, което си казахме тук, не стигне до ушите на онази Макбрайд, под страх от моето огромно недоволство. Ясно ли е?

Сези внезапно побледня, хвана се за стомаха и бързо излезе навън. Лийън я последва.

Настигна я на половината път към къщата.

— Добре ли си?

— Струва ми се, че ще повърна — отвърна Сези.

— Добре, но не го прави тук. Ако не побързаме, може да ни видят. Ще ти помогна да стигнеш до къщата. После ще легнеш — Лийън я хвана под ръка.

— Ако не бях го чула със собствените си уши, никога нямаше да повярвам, Лийън. Разбираш ли какво са направили англичаните? Яли са на една маса с Алистър, ползвали са се от закрилата на хляба и солта и са изискали кървавото и огнено писмо срещу клана Макдоналд.

— Какво означава кърваво и огнено?

Сези се обърна и Лийън видя ужасения й поглед.

— Означава, че ще ни избият всичките! — от нежните й сини очи закапаха сълзи.

Лийън измърмори:

— Знаех си, че е нещо ужасно.

Влязоха в къщата, но Лийън не я свърташе на едно място. Крачеше из стаята и се чудеше какво би могла да направи, за да спре войниците. Мисълта й беше как най-успешно да опази Макдоналдови. Дори не й минаваше през ума, че и самата тя е в опасност.

Погледна към Сези, покрила очите си с ръце, просната на леглото до спящата Елизабет.

„Първо първите неща“ — каза си Лийън. Пристъпи към леглото, което допреди няколко часа делеше с Йейн.

— Сези, ти и бебето трябва да се махнете оттук.

— Какво? — изрече тя отсъстващо. — Няма ли да е по-добре да предупредим хората от клана?

— Вече помислих за това. Ти разсъждаваш като жена, Сези, не като мъж. Законите на шотландското гостоприемство повеляват Алистър да бъде информиран за кървавото и огнено писмо преди всички останали. Между другото, всички здрави и по-силни мъже като Йейн и Парлан са на лов. Ако кажем на останалите, може само да предизвикаме излишни изблици на гняв. Мисля, че ще е по-добре да изчакаме завръщането на ловната дружинка. По думите на Робърт Кембъл разполагаме с днешния и с утрешния ден, преди тук да се разтвори адът.

Сези седна на леглото.

— Вероятно си права, че Алистър трябва да бъде уведомен пръв.

— Знам, че съм права. Мисля, че трябва да те изпратя с бебето в Актриоктан.

Сези се намръщи.

— Защо в Актриоктан?

— Защото ще си съвсем близо до Мийл Мор и до северния изход на долината.

Лийън огледа критично дрехите на Сези, като че ли носеше сценичен костюм. Дългата й, карирана наметка, закопчана с голяма брошка на гърдите я обгръщаше от шията до петите. Реши, че няма да й е студено.

— Веднага щом те оставя там, ще се върна в къщата да чакам Йейн.

— Ами Парлан?

Лийън беше научила от Йейн доста за шотландския морален кодекс. Сега се опита да приложи познанията си, за да въздейства върху Сези посредством майчиния й инстинкт. Не й каза обаче, че има намерение да придума Мангус да я придружи до Лох Ломонд, където щеше да бъде съвсем далеч и в безопасност, каквото и да се случи тук.

В момента трябва да мислиш преди всичко за Елизабет. Твой дълг като родител е да се погрижиш за нейната безопасност.

— Но…

Отсъствието на Йейн подейства като катализатор на необходимостта й да прави нещо. Изрече непоколебимо:

— Парлан може да дойде при теб. По-късно.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм.

Сези я попита с отнесен поглед:

— Йейн казвал ли ти е, че видях как войниците убиха майка ми и баща ми? Беше ужасно. Все още сънувам кошмари.

— Йейн ми каза, че почти никога не говориш за това — отвърна с подчертано съчувствие Лийън.

По бузата на Сези потече сълза. Тя я избърса с опакото на ръката си.

— Няма да рискувам живота на детето си и да го подлагам на безсмислена жестокост.

— Разбира се, че няма. Точно затова заминаваш за Актриоктан — Лийън подаде ръка на Сези и й помогна да се изправи. — Увий добре бебето, за да му е топло, а аз ще оседлая понито.

— Какъв късмет, че Йейн те остави тук.

— Добре, че Парлан те доведе, за да прекараш деня с мен.

— Защо Парлан не може да чете, та да му оставя бележка къде отиваме.

Лийън разбираше сантименталния й порив. Тя също би искала да остави бележка на Йейн.

— Не съм си представяла, че мога да го кажа, но май е по-добре, че не може да чете. Някой друг може да намери бележката преди него, и тогава злото ще излезе изпод камъка много по-рано, отколкото го очакваме.

 

 

Лийън не беше предвидила много неща, когато реши да пътуват за Актриоктан — необходимостта Сези да спира всеки половин час, а когато остана една четвърт от пътя до къщата на барда — и появата на хищници.

От проучванията си за Шотландия знаеше, че тук светлината често погажда номера на зрението, но не разчиташе само на очите си. Първият признак, че са преследвани, беше шумоленето в тъмните купчини от храсталаци, които ограждаха пътя. По-късно понито започна нервно да сумти, да върти очи и да тръска глава, когато се опитваше да го подкара нагоре по каменистия хълм. Третият признак беше киселата миризма, която вятърът довя.

Надявайки се да стигнат до Актриоктан, без да се наложи да плаши Сези, Лийън хвана здраво юздите и подкара понито в галоп. Във филмите хората винаги минаваха през водно пространство, за да объркат преследващите ги кучета. Реши, че си струва да пробва.

Спуснаха се по бреговете на някакво дере и след това се изкачиха от другата страна.

— Лийън! — обади се изненадана Сези. — Бедното животно дава всичко от себе си, а и носи на гърба си двоен товар. По устата му има пяна.

Лийън се изпоти, въпреки че й беше студено, и изрече по-грубо, отколкото възнамеряваше:

— Затваряй си устата, Сези!

Не беше припарвала до вълк, освен в зоопарка „Колумбия“ в Южна Каролина. И нямаше никакво желание тепърва да влиза в контакт с такива зверове.

Съдбата обаче беше решила друго.

Понито ставаше все по-нервно и изморено, затова Лийън реши да слезе и да повърви пред него.

— Какво правиш? — попита изумено Сези.

— Не съм свикнала да яздя. Боли ме кръста. Ще повървя малко — отвърна тя, опитвайки се да говори с нормален тон.

Преди да успее да хване поводите обаче, понито се изправи на задните си крака, скочи напред и отскубна юздите от ръцете й. Сези ужасена се изтърси на земята и отстъпи от животното.

— Нещо го подплаши — прошепна тя.

— Знам — отвърна Лийън и се опита отново да поеме контрола над животното. Но преди да успее да хване юздите, понито тръсна глава и побягна обратно по пътя към дома. Лийън се затича след него, но спря пред дерето и вдигна отчаяно ръце.

— По дяволите! По дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ!

— Какво ще правим сега? — попита Сези, и проследи с поглед бързо отдалечаващото се животно.

— Ще вървим. Не е чак толкова далеч.

Предположи, че вълците няма да минат през водата и ще се впуснат след понито. Може би това, което ги интересува, е то, а не те. Скоро обаче разбра, че е направила редица комични грешки. Само че в момента никак не й беше смешно. Вълците още не се виждаха, но присъствието им се усещаше. Чуваше как преминават рекичката. Явно ги наблюдаваха и изчакваха.

— Дай да понося малко бебето — предложи тя.

Смяташе, че ако стигнат до групата дървета малко по-нататък, ще успеят да избягат от вълците.

Сези й подаде детето и погледна през рамо към храсталаците.

— Те ловуват на глутници, нали знаеш — изрече просто.

Значи ги беше забелязала.

Сега Лийън виждаше, и то прекалено добре, просветващите им жълти очи.

Чуваше ръмженето на празните им стомаси. Усещаше с плътта си разкъсващото докосване на острите им като игли святкащи зъби.

В нейния свят вълците бяха безопасна рядкост. Беше мислила да организира нещо за спасяването им. Единственото, което я занимаваше в момента обаче, беше как да убие първия, който ги нападне.

Гърлено ръмжене наруши покоя на тихия следобед и Лийън си представи сивите сенки, които затягат обръча около тях.

— Сигурно са прекосили дерето — каза тя, опитвайки се да прикрие ужаса в гласа си.

— Боя се, че е така. Чуват се съвсем наблизо — отбеляза Сези.

— Не знаех, че ловуват посред бял ден.

— През зимата ги мъчи глад. Прави ги безразсъдни.

— Помислих, че понито ще ги заинтересува повече.

— Страх ме е, че са подушили Елизабет. А тя няма копита и остри зъби, за да се отбранява — изрече Сези с напрегнат глас.

Нервите на Лийън бяха опънати до краен предел. Притисна бебето към себе си. Майко мила, този път наистина беше загазила до уши с брилянтните си идеи! Тя ги забърка в тази каша и сега е нейно задължение да ги измъкне, защото, ако нещо се случи със Сези и Елизабет, щяха да лежат на съвестта й до гроб.

— Да, но няма да докопат детето! Нито пък теб. Освен ако могат да летят — заяви Лийън и погледна дърветата.

Стигнаха до гората и, въпреки че дърветата бяха високи, единствено те предлагаха закрила от вълците. Проблемът беше, че най-ниските клони са далеч от земята и до тях може да се стигне само с помощта на стълба.

„Няма значение“, реши Лийън и взе решение на секундата.

Спря под най-високото иглолистно и бързо пъхна заспалото бебе в ръцете на майка му.

— Там, откъдето идвам, има едни животни, наречени опосуми. Те са двуутробни и притежават уникалната способност да носят бебетата си в торба.

Свали наметката си и я измъкна изпод палтото, после направи от правоъгълното парче плат импровизиран сак. Завърза краищата му на здрав възел около врата на сащисаната си приятелка, положи Елизабет в него и за по-сигурно забоде пакета с иглата, подарена й от Йейн.

Накрая направи столче с ръцете си и заповяда:

— Хайде, Сези, направи се на опосум и се качвай. Качвай се!

— Но ти не можеш да останеш на зе…

— Не ги ли чуваш? По петите ни са. Нямаме време за спорове — изсъска Лийън през зъби. — Не е сега моментът да демонстрираш благородство. Качвай се, казах! По дяволите, чуваш ли какво ти казвам? Не ме карай да те хвана и да те хвърля горе.

Лийън я сграбчи за яката на палтото и я повлече към дървото, сякаш наистина се готвеше да изпълни заканата си.

Сези все още се колебаеше, отворила изумено уста.

— Извинявай, Сези — каза Лийън с тих до шепот глас и пусна палтото й. — Не знам какво ми стана. Аз съм заклета привърженичка на ненасилието… бях заклета привърженичка. Досега не съм посягала на човек през живота си.

— Взимала си уроци от брат ми, а той винаги ми е казвал, че отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки — каза Сези с опрощаваща усмивка.

При споменаването на Йейн, Лийън подскочи.

— Моля те, Сези, направи го заради мен! — в гласа й имаше паника. — Не разбираш ли, че Йейн никога няма да ми прости, ако нещо се случи с теб или с бебето? А и аз не бих могла да живея след това.

Сези се почеса по бузата, бързо отстъпи и постави крака си на столчето, образувано от ръцете на Лийън.

— На три се хващаш за най-долния клон и се издърпваш нагоре. Готови, почвам. Едно, две, три. Нагоре… хайде… качвай се. Хващай!

Дървото леко се полюшна, като че ли през клоните му премина вятър.

— Готова съм! — каза Сези и прехвърли тежестта си от ръцете на Лийън върху дървото, покатери се и кацна като врабец върху сигурната опора на клона.

— Всичко е наред! — увери я Лийън, въпреки че и двете знаеха, че това не е истина. Две от тях можеха да оцелеят, сгушени на дървото. Третата…

— Лийън, вината не беше твоя. Искам да знаеш, че тръгнах с теб по собствено желание. Предпочитам да се изправя лице в лице срещу зверовете в гората, отколкото да остана в Гленкоа и да бъда посечена от наемниците на Арджил. Това е истината.

— Ценя откровеността ти — изрече тихо Лийън и се взря с присвити очи между дърветата. — Сега да спрем да говорим. Не трябва да издаваме местонахождението си.

„Като че ли това може да помогне с нещо“ — помисли си тя.

Чуваше вече тупкането на лапи по земята. Тихо тупкане. Зловещо и решително. Глутницата се насочваше право към тях. Представи си вълците като екип хладнокръвни убийци, попаднали на следа.

„Дръж се“ — заповяда си, след което потърси и намери един отчупен клон. Зае същата предизвикателна поза, която видя от Йейн, застанал пред войниците, когато пристигнаха в Гленкоа. Разкрачи се, хвана пръта като бухалка за бейзбол и зачака.

Краката й дори не успяха да изтръпнат в тази поза.

Първите три вълка излязоха от храстите и започнаха да пристъпват към дървото. След това застанаха на известно разстояние като стоманени статуи, преценявайки отдалеч жертвите си. Лийън предположи, че видът на човешко същество, размахващо кол пред муцуните им, ще ги накара да се откажат от намеренията си.

Но само за секунди.

Водачът на глутницата, един мускулест вълк с настръхнала козина, уверено се приближи към дърветата. Той оголи жълтеникавите си зъби, облиза носа си и отново спря. Изгледа я. Погледът му беше твърде интелигентен за див звяр.

Лийън навлажни устни. Чудеше се дали върколаците съществуват и извън филмите. Защото, ако съществуваха, този тук, с черната си физиономия и настръхналата сива козина, беше идеалният екземпляр.

Овладя бурята в себе си и го предупреди:

— Виж какво, господинчо, трябва да знаеш, че аз не съм малката Червена шапчица. Ако мислиш така, жестоко грешиш.

Вдигна заплашително тоягата, твърдо решила да не се изложи.

Вълкът изръмжа и отстъпи крачка назад, но Лийън реши, че се е стъписал повече от гласа й, отколкото от тоягата. Предположи, че, както всички диви животни, вълците също избягват хората при всеки удобен случай. Но сега беше зима и при този глад много се съмняваше, че глутницата би се отказала от лесната плячка при каквито и да било обстоятелства.

Лийън издържа да се прави на вятърна мелница с тоягата цели десет минути. Това вероятно се дължеше на отделения в резултат на страха адреналин в кръвта й. Но вълците станаха агресивни, навлязоха в гората и се приближиха до нея. Вече не ги спираха нито крясъците й, нито заплашителното размахване на тоягата.

Сези се надвеси от дървото:

— Хайде — изрече трескаво тя — дай ръка. Ще се опитам да те изтегля горе.

Лийън й отдели една секунда.

— Не говори глупости. Да не би да искаш да се изтърсиш с главата надолу от дървото? Тук си ми е много добре!

Искаше й се да е толкова смела, колкото се показваше. Възхити се, че гласът й прозвуча ободряващо, точно както искаше. Тонът й беше твърд като скала, но краката й се тресяха като желе. Досега не беше осъзнавала колко добра актриса е всъщност. Когато станеше прекалено стара, за да танцува, можеше да пренасочи кариерата си към театралната сцена.

— Качих те там и ще стоиш горе, ако се наложи дори до утре сутринта — „те ще се махнат най-накрая, след като похапнат малко“, каза си наум Лийън и потрепери. След това преглътна топката от страх, заседнала в гърлото й, и настоя. — Чуваш ли ме? Обещай ми, че ще направиш това, което ти казах. Каквото и да стане.

Сези поклати глава, но не се предаде.

— Искам да ми дадеш честната си дума — продължи да настоява Лийън. Когато и това не помогна, приложи тактиката на Йейн. — Помни, че си длъжна да защитиш Елизабет. Не можеш да слезеш, дори да искаш — сигурността на детето е по-важна от всичко останало. Помни го. След като всичко свърши, ще можеш да отидеш пеш до Актриоктан.

Елизабет сякаш разбра, че става въпрос за нея и започна да мрънка.

Най-накрая Сези изрече малодушно:

— Давам ти честната си дума, въпреки че това никак не ми харесва.

Хленченето на Елизабет премина в рев с цяло гърло.

— Не е необходимо да ти харесва… само да я спазиш — каза Лийън.

Плачът на бебето изведнъж сложи край на играта на котка и мишка между Лийън и вълците. Те се събраха в полукръг и търпението им изглеждаше напълно изчерпано.

— Отче наш, Ти, който си на небето… — започна тя с тих шепот.