Алексей Толстой
Златното ключе (22) (или приключенията на Буратино)

Страшен бой на края на гората

Синьор Карабас Барабас държеше на синджир две полицейски кучета. Като видя на равното поле бегълците, той зина със зъбатата си уста.

— Аха! — извика той и пусна кучетата.

Свирепите песове най-напред започнаха да ровят и отхвърлят пръст със задните си лапи. Те дори не лаеха, те дори гледаха в противоположна посока, а не към бегълците — толкова се гордееха със своята сила.

След това песовете тръгнаха бавно към мястото, където с ужас се бяха спрели Буратино, Артемон, Пиеро, Малвина.

Изглеждаше, че всичко ще пропадне. Карабас Барабас се затътри тромаво след полицейските песове. Брадата му всяка минута излизаше от джоба на якето и се заплиташе в краката му.

Артемон сви опашка и злобно залая. Малвина кършеше ръце:

— Страх ме е, страх ме е!

Пиеро отпусна ръкави и гледаше Малвина, сякаш всичко беше свършено.

Пръв се опомни Буратино.

— Пиеро — извика той, — хвани за ръка момичето и бягайте при езерото, където са лебедите!… Артемон, хвърляй вързопите и сваляй часовника — ще се биеш!…

Малвина, щом чу това мъжествено разпореждане, скочи от Артемон и като прибра роклята си, побягна към езерото. Пиеро — след нея.

Артемон хвърли вързопите, свали часовника от крака си и панделката от опашката си. Показа белите си зъби, скокна вляво, скокна вдясно и също започна да рови пръстта със задните си крака.

Буратино се изкачи по смолистите клони до върха на един италиански бор, който стоеше самотен в полето и оттук започна да крещи, да вие и писка с всички сили:

— Зверове, птици, насекоми! Тичайте, бият ни! Спасявайте невинните дървени човечета!…

Полицейските булдози като че едва сега видяха Артемон и изведнъж се хвърлиха върху него. Ловкото куче се обърна и цапна със зъбите си единия пес по остатъка от опашката му, а другия — по бута.

Булдозите се отдръпнаха несръчно и пак се хвърлиха срещу Артемон. Той подскочи високо, пусна ги да минат под него и пак успя да одере на единия хълбока, а на другия — гърба.

Трети път се хвърлиха срещу него булдозите. Тогава Артемон, като отпусна опашката си по тревата, започна да се върти из полето, като ту оставяше полицейските песове да се доближат до него, ту изведнъж, под самите им носове, се отдръпваше встрани…

Чипоносите булдози сега истински се ожесточиха, заръмжаха, тичаха след Артемон бавно, упорито, готови по-скоро да умрат, но да се доберат до гърлото на неспокойното куче.

В това време Карабас Барабас се приближи до италианския бор, хвана го за стъблото и започна да го тресе:

— Слизай, слизай!

Буратино с ръце, крака и зъби се вкопчи в клончето. Карабас Барабас затресе дървото така, че всички шишарки по клоните започнаха да се люлеят.

Шишарките на италианския бор са бодливи и тежки, големи колкото малка любеница. Да те ударят с такава шишарка по главата — светкавици ще ти изхвръкнат от очите.

Буратино едва се държеше на люлеещото се клонче. Той видя, че Артемон вече е изплезил език като червено парцалче и че бяга все по-бавно.

— Дай ключето! — извика Карабас Барабас, като зина с цялата си уста.

Буратино попълзя по клончето, стигна до една огромна шишарка и започна да прегризва стъбълцето, на което висеше. Карабас Барабас разклати дървото по-силно, тежката шишарка полетя надолу и… бух! — право в озъбената му уста.

Карабас Барабас дори седна.

Буратино откъсна втора шишарка и с нея — бух! — право в темето на Карабас Барабас, като по барабан.

— Бият ни! — пак започна да вика Буратино. — Помогнете на невинните дървени човечета!

Първи дойдоха на помощ лястовичките — в нисък щурмов полет те започнаха да режат въздуха пред носовете на булдозите.

Песовете напразно щракаха със зъби — лястовицата не е муха: бърза е като светкавица — жжик — и мине край носа ти!

От облака, който приличаше на котешка глава, падна черен ястреб — онзи, който обикновено донасяше на Малвина дивеч; той впи нокти в гърба на едното полицейско куче, разпери великолепните си криле, вдигна песа и после го пусна…

Песът излая и бухна нагоре с краката.

Артемон връхлетя отстрани на другия пес, удари го в гърдите, повали го, захапа го, отскочи…

И пак полетяха по полето около самотния бор Артемон и след него смачканите и изхапани полицейски песове.

На помощ на Артемон идеха жабите. Те мъкнеха два смока, ослепели от старост. Смоковете и без това трябваше да умират — и беше им безразлично дали ще умрат под някой изгнил пън, или в стомаха на сивия рибар. Жабите ги убедиха да умрат от геройска смърт.

Благородният Артемон реши сега да встъпи в открит бой.

Седна на опашката си и се озъби.

Булдозите се спуснаха отгоре му и трите кучета заедно се затъркаляха като топка.

Артемон тракаше с челюсти, дереше с нокти. Булдозите не обръщаха внимание на ухапванията и одраскванията — те се стремяха само към едно: да се доберат до гърлото на Артемон — това беше смъртоносна хватка. Вопъл и вой се носеха по цялото поле.

На помощ на Артемон дойде и едно семейство таралежи: таралежът, таралежката, тъщата на таралежа, двете неомъжени лели на таралежа и малките таралежчета.

Летяха и бръмчеха тлъсти чернокадифени пчели със златни плащове, съскаха с крилете си свирепи стършели. Пълзяха бръмбари — едни с дълги мустаци, а други с остри щипци.

Всички зверове, птици и насекоми самоотвержено се хвърлиха срещу омразните полицейски кучета.

Таралежът, таралежката, тъщата на таралежа, двете неомъжени лели на таралежа и малките таралежчета се събираха на кълбо и с бързината на топка за крокет удряха с иглите си булдозите право по муцуните.

Пчелите и стършелите налитаха и ги жилеха с отровните си жила. Сериозните мравки, без да бързат, влизаха в ноздрите им и там пускаха отровната мравчена киселина.

Бръмбарите ги хапеха по корема.

Ястребът кълвеше с кривия си клюн ту единия, ту другия пес по черепа.

Пеперуди и мухи като плътен облак се събираха пред очите им и затуляха светлината.

Жабите държаха готовите всеки миг да умрат от геройска смърт смоци.

И ето, в момента, когато единият от булдозите раззина широко уста, за да изкиха отровната мравчена киселина, старият сляп смок се хвърли с глава напред в гърлото му и като свредел премина в хранопровода.

Същото се случи с другия булдог: вторият сляп смок се хвърли в неговата уста.

Двата песа, пребити, ожилени, смачкани, задъхвайки се, започнаха безпомощно да се търкалят по земята.

Благородният Артемон излезе победител в боя.

В това време Карабас Барабас извади най-после от огромната си уста бодливата шишарка.

От удара по темето бяха му изскочили очите. Залитайки, той пак хвана дънера на италианския бор. Вятърът развяваше брадата му.

Буратино, както седеше на върха, забеляза, че краят на брадата на Карабас Барабас, развята от вятъра, прилепна към смолистия дънер.

Буратино увисна на един клон и дразнейки Карабас Барабас, записка:

— Байно ле, не можеш ме хвана, байно ле, не можеш ме хвана!…

Скочи на земята и започна да тича около бора. Карабас Барабас протегна ръце, за да хване хлапето, впусна се след него, залитайки около дървото.

Обиколи веднъж — а, а, а, да хване със свитите си пръсти бягащия хлапак, обиколи втори, обиколи трети път…

Брадата му се омотаваше около дънера и здраво се залепваше в смолата.

Когато цялата брада се омота и Карабас Барабас удари нос в дървото, Буратино му изплези дългия си език и побягна към Лебедовото езеро — да търси Малвина и Пиеро.

Изпотрепаният Артемон, свил единия си крак, подскачаше на три крака след него в куц кучешки тръс.

На полето останаха двата полицейски песа, за живота на които очевидно не можеше да се даде дори пукната пара, и шашардисаният доктор на кучешките науки синьор Карабас Барабас, здраво прилепен с брадата си за италианския бор.