Алексей Толстой
Златното ключе (16) (или приключенията на Буратино)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотой ключик, или Приключения Буратино, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Алексей Толстой. Златното ключе или приключенията на Буратино

Превод от руски: Георги Константинов

Редактор: Ангел Каралийчев

Рисунки: Александър Кошкин

Издателство: „Детская Литература“

 

ISBN: 5–05–002915–5

История

  1. — Добавяне

Буратино попада в Страната на глупците

Момичето със сините коси се приближи до вратата на килера.

— Буратино, друже мой, разкайвате ли се най-после?

Той беше много сърдит и при това умът му беше зает със съвсем други мисли.

— Много ми е притрябвало да се разкайвам! Напразно се надявате…

— Тогава ще трябва да престоите в килера до утре…

Момичето въздъхна тъжно и си отиде.

Настъпи нощ. Кукумявката започна да се киска от тавана. Жабата изпълзя от зимника, за да шляпа с корема си по отраженията на луната из локвите.

Момичето легна в дантеленото си легло и заспивайки, дълго и тъжно хълца.

Артемон, пъхнал муцуна под опашката си, спеше пред вратата на неговата спалня.

В къщичката часовникът с махалото удари полунощ.

Прилепът се откъсна от тавана.

— Време е, Буратино, бягай! — писна той в ухото му. — В ъгъла на килера има миша дупка за зимника… Ще те чакам на поляната.

Той излетя през прозорчето на покрива. Буратино се спусна към ъгъла на килера, оплитайки се в паяжините. Паяците злобно съскаха след него.

Той изпълзя през мишия изход в зимника. Изходът ставаше все по-тесен и по-тесен. Буратино сега едва се промъкваше под земята… И изведнъж полетя в зимника с главата надолу.

Там той за малко не попадна в капана за мишки, настъпи по опашката един смок, който току-що се беше напил с мляко от каната в столовата, и през котешката дупка изскочи на полянката.

Над лазурните цветя безшумно летеше прилепът:

— След мене, Буратино, в Страната на глупците!

Прилепът няма опашка, затова не лети направо, като птиците, а нагоре и надолу с ципести криле, нагоре и надолу като дяволче; устата му е винаги отворена, за да може, без да губи време, както лети, да лови, дъвче и гълта живи комари и нощни пеперуди.

buratino025.png

Буратино тичаше след него, потънал в тревата до шия, мократа детелина го пляскаше по бузите.

Изведнъж прилепът се хвърли високо към кръглата луна и оттам извика на някого:

— Доведох го!

Буратино в същия миг полетя като пумпал в една стръмна урва. Той се премята, премята и бухна в тръните.

Изподраскан, с пясък в устата, с облещени очи, той седна.

— Ама че работа!…

Пред него стояха Котарака Базилио и Лиса Алиса.

— Храбричкият, юначният Буратино, изглежда, че падна от луната — каза Лиса.

— Чудно как е останал жив — мрачно каза Котарака.

Буратино се зарадва на старите си познати, макар че му се видя съмнително това, че дясната лапа на Котарака е превързана, а цялата опашка на Лиса — оцапана с блатна тиня.

— Всяко зло за добро — каза Лиса, — затова пък ти попадна в Страната на глупците…

И тя показа с лапата си счупения мост над един пресъхнал ручей. Отвъд ручея, сред купища боклук, се виждаха полусъборени къщички, мършави дървета с изпочупени клони и камбанарии, изкривени на разни страни…

— В този град се продават знаменитите якета от заешка кожа за татко Карло — пееше облизвайки се Лиса — и буквари с цветни картинки… Ах, и какви сладки банички се продават, и захарни петлета на клечки! Ти нали още не си загубил своите парички, прекрасни Буратино?

Лиса Алиса му помогна да стане, наплюнчи лапата си, почисти якето му и го поведе през счупения мост.

Котарака Базилио се клатеше мрачно след тях.

Беше вече среднощ, но в Града на глупците никой не спеше.

buratino026.png

По кривата и кална улица сновяха мършави кучета с полепени по космите им тръни и се прозяваха от глад:

— Е-хе-хе…

Кози с раздрана козина щипеха прашната трева по тротоара и мърдаха мършавите си опашки.

— Бееееда…

Една крава стоеше с клюмнала глава, ребрата й се броеха под кожата.

— Мъъъчение… — повтаряше тя замислено.

Върху буци кал седяха оскубани врабците не излитаха — ако щеш ги стъпчи…

Кокошки с оскубани опашки залитаха от изтощение…

Затова пък на кръстопътищата бодро стояха свирепи булдози-полицаи с триъгълни шапки с бодливи гердани.

Те крещяха на гладните и окраставели жители:

— Минннавай! Върррви вдясно! Не ссстой на едно място!…

Лиса мъкнеше Буратино по улицата. Те видяха в лунната светлина над тротоара да се разхождат сити котараци със златни очила, под ръка с котки, които имаха на главите си шапки.

Разхождаше се и един угоен Лисан-губернатор на този град, вдигнал важно носа си, и с него — високомерна лисица, която държеше в лапата си цветец от нощна теменуга.

Лиса Алиса пошепна:

— Тези, които се разхождат, са сяли пари в Полето на чудесата… Сега е последната нощ, през която може да се сее. На заранта ще събереш куп пари и ще си накупиш каквото поискаш… Да вървим по-бързо…

Лиса и Котарака доведоха Буратино в едно запустяло място, където се търкаляха счупени гърнета, скъсани обуща, парчета от галоши и дрипи… Като се прекъсваха един друг, те забъбраха:

— Изрови дупката.

— Сложи жълтиците.

— Посипи сол.

— Гребни от локвата, полей хубаво.

— И не забравяй да кажеш: „Крекс, фекс, пекс…“

Буратино се почеса по носа, който беше изцапан с мастило.

— А вие се дръпнете по-далеко…

— Боже мой, та ние не искаме да гледаме къде ще закопаеш парите — каза Лиса.

— Боже пази! — каза Котарака.

Те се отдалечиха малко и се скриха зад един куп смет. Буратино изкопа една малка дупка. Каза три пъти шепнешком: „Крекс, фекс, пекс“, сложи в дупката четирите жълтици, затрупа ги, извади от джоба си щипка сол и я посипа отгоре. Взе шепа вода от локвата и я поля.

След това седна да чака кога ще израсне дървото…