Алексей Толстой
Златното ключе (6) (или приключенията на Буратино)

Буратино едва не загива поради собственото си лекомислие. Татко Карло му приготвя дрехи от цветна хартия и му купува буквар

След случката с Говорещия щурец в килерчето под стълбата стана съвсем тъжно. Денят изглеждаше безкраен. В стомаха на Буратино също беше тъжно.

Той затвори очи и изведнъж видя печена кокошка на чиния.

Отвори бързо очи — чинията с кокошката изчезна.

Той пак затвори очи и пак видя чиния с каша от грис и малиново сладко. Отвори очи, нямаше я чинията с каша от грис и малиново сладко.

Тогава Буратино разбра, че ужасно му се яде.

Той подскочи към огнището и пъхна носа си във врящото на огъня котле, но дългият нос на Буратино промуши котлето, защото, както знаем, и огнището, и огънят, и димът, и котлето бяха нарисувани от бедния Карло върху старо зебло.

Буратино си измъкна носа и надникна в дупката — зад зеблото в стената имаше нещо, което приличаше на малка вратичка, но тя беше покрита с такава гъста паяжина, че не се виждаше почти нищо.

Буратино започна да обикаля всички кътчета — може би ще намери парче хляб или кокоша кост, оглозгана от котката.

Ах, нищо, нищо скътано за закуска нямаше у бедния Карло!

Изведнъж той видя в кошчето с талаша едно кокоше яйце. Хвана го, сложи го на прозореца и с носа си — чук-чук — разби черупката му.

Вътре в яйцето изписка гласче!

— Благодаря ти, дървено човече!

От разчупената черупка излезе пиленце с пух наместо опашка и с весели очички.

— Довиждане! Мама Кокошана отдавна ме чака на двора.

И пиленцето изскочи от прозореца — иди го гони.

— Ай, ай — започна да вика Буратино, — яде ми се!…

Денят най-после се свърши. В стаята настъпи здрач.

Буратино седеше до нарисувания огън и от глад тихичко хълцаше.

И ето, изпод стълбата, изпод пода се показа една месеста глава. Измъкна се, помириса и се показа едно сиво животно с къси крачета.

Без да бърза, то тръгна към кошчето с талаша, влезе в него, като душеше и шаваше — и сърдито зашумя с талаша. Изглежда, търсеше яйцето, което разчупи Буратино.

След това то излезе от кошчето и дойде при Буратино. Помириса го, като извиваше на всички страни черния си нос, от който стърчаха на всички страни по четири дълги мустачки. Буратино не миришеше на никакво ядене — то го отмина, влачейки след себе си дълга, тънка опашка.

Е, как да не го пипнеш за опашката! Буратино веднага го хвана.

Това беше старият и зъл плъх Скръцльо.

От страх той се спусна като сянка под стълбата, влачейки Буратино, но като видя, че това е някакво си дървено хлапе, обърна се и с бясна злоба се нахвърли да му прегризе гърлото.

Сега пък Буратино се уплаши, пусна студената опашка и скочи на стола. Плъхът — подир него.

От стола Буратино скочи на прозореца. Плъхът — подир него… От прозореца, като премина през цялото килерче, той прелетя на масата. Плъхът — подир него… И тук, върху масата, той хвана Буратино за гърлото, събори го, държейки го в зъбите си, скочи на пода и го помъкна под стълбата, под дъските.

— Татко Карло! — успя само да изписука Буратино.

— Тук съм — отговори един силен глас.

Вратата се отвори и влезе татко Карло. Смъкна от крака си дървената обувка и я хвърли подир плъха.

Скръцльо изпусна дървеното момченце, скръцна със зъби и се скри.

— Ето докъде довежда немирството! — измърмори татко Карло, като вдигна от пода Буратино. Разгледа го да не е пострадал нещо. Взе го на коленете си, извади от джоба си глава лук, очисти я.

— На, яж!

Буратино впи гладните си зъби в лука и го изяде, като хрупваше и мляскаше. След това започна да си търка главата в бодливата буза на татко Карло.

— Аз ще стана умничък и кротичък, татко Карло… Говорещият щурец ми каза да тръгна на училище…

— Браво, мойто момче…

— Татко Карло, но виж какво — аз съм голичък, дървеничък — момчетата в училището ще ми се присмиват.

— Ехе — каза Карло и почеса четинестата си брада. — Имаш право, момчето ми!

Той запали лампата, взе ножица, лепило и парчета цветна хартия. Изряза и слепи якенце от кафява хартия и светлозелени панталонки. Направи и пантофки от стара кожа и шапчица-калпаче с пискюлче от стар чорап.

После облече тези дрешки на Буратино.

— Носи ги със здраве!

— Татко Карло — каза Буратино, — а как ще отида на училище без буквар?

— Ехе, имаш право, момчето ми…

Татко Карло се почеса по тила. Наметна на раменете си единственото си старо яке и излезе на улицата.

Той се върна скоро, но без яке. В ръцете си носеше една книжка с големи букви и интересни картинки.

— Ето ти буквар. Учи се и напредвай!

— Татко Карло, а къде ти е якето?

— Продадох го… Нищо, ще мина и без него… Само ти да си жив и здрав.

Буратино си мушна нослето в добрите ръце на татко Карло.

— Ще се изуча, ще порасна и ще ти купя хиляди нови якета…

Буратино от все сърце желаеше през тази първа вечер от живота си да живее без лудории, както го учеше Говорещият щурец.