Алексей Толстой
Златното ключе (11) (или приключенията на Буратино)

В кръчмата „Три кротушки“

Буратино, Лиса Алиса и Котарака Базилио се спуснаха в подножието на планината и вървяха, вървяха — през поля, лозя, през една борова горичка, излязоха при морето и пак се върнаха от морето през същата горичка, през лозята…

Градчето на хълма и слънцето над него оставаха ту отдясно, ту отляво…

Лиса Алиса казваше с въздишка:

— Ах, не е тъй лесно да попаднеш в Страната на глупците, трябва да протриеш ходилата си…

Привечер те видяха встрани от пътя стара къща с плосък покрив и с табелка на входа:

Стопанинът излезе да посрещне гостите, свали шапка от плешивата си глава, поклони се ниско и ги покани да влязат.

— Не би било зле да похапнем макар и коричка сух хляб — каза Лиса.

— Да бяха ни поканили поне на коричка сух хляб — повтори Котарака. Влязоха в кръчмата, седнаха до огнището, гдето на шишове и в тигани се печеха всякакви гозби.

Лиса постоянно се облизваше, Котарака Базилио сложи лапи на масата, сложи мустакатата си муцуна върху тях и се загледа втренчено в яденето.

— Ей, господине — каза важно Буратино, — дайте ни три корички хляб. Гостилничарят едва не припадна от почуда, че такива почтени гости поръчват само три корички хляб.

— Веселият и остроумен Буратино се шегува, господине — засмя се Лиса.

— Той се шегува — измърмори Котарака.

— Дайте три корички хляб и към тях — ей това чудесно изпечено агне — каза Лиса — и още тази гъска, чифт гълъби на шиш и, моля, още чиния дробчета…

— Шест парчета от най-тлъстите риби — добави Котарака — и дребна сурова риба за предястие.

Накъсо казано те взеха всичко, що имаше на огнището: за Буратино остана коричка хляб.

Лиса Алиса и Котарака Базилио изядоха всичко с костите заедно. Коремите им се надуха, муцуните им лъснаха.

— Да си починем малко — каза Лиса — и точно в полунощ ще тръгнем. Да не забравите да ни събудите, господине…

Лиса и Котарака се изтегнаха на две меки легла, захъркаха и заскимтяха. Буратино се сгуши в ъгъла върху една кучешка постилка.

Той сънува дръвце с кръгли златни листи… Едва протегна ръка и…

— Ей, синьор Буратино, време е да ставате, вече е полунощ…

На вратата се тропаше. Буратино скочи, разтри очи. Леглата бяха празни — нямаше ги нито Котарака, нито Лисана.

Домакинът му обясни:

— Вашите почтени другари благоволиха да се събудят по-рано, подкрепиха се със студена баница и заминаха…

— И нищо ли не поръчаха да ми кажете?

— Напротив, настояха да ви кажа, синьор Буратино, да не губите нито минутка, а да бързате по пътя за гората…

Буратино се спусна към вратата, но домакинът застана на прага, опря ръцете си на хълбоците и се вгледа втренчено в него:

— А вечерята кой ще плати?

— Ох — изписка Буратино, — колко струва?

— Точно една жълтица…

Буратино искаше да се мушне под краката му и да избяга, но домакинът грабна ръжена — и четинестите му мустаци, дори и косите над ушите му щръкнаха.

— Плащай, негоднико, или ще те промуша като бръмбар!

Трябваше да даде една от петте жълтици. Подсмърчайки от мъка, Буратино напусна проклетата кръчма.

Нощта беше тъмна и черна като сажди. Всичко наоколо спеше. Само над главата на Буратино безшумно летеше нощната птица Сънливка.

Като допираше леко крилото си до носа му, Сънливка повтаряше:

— Не вярвай, не вярвай, не вярвай! Той се спря сърдит:

— Какво обичаш?

— Не вярвай на Котарака и на Лиса…

— Я се махай оттука!…

Той побягна по-нататък и чуваше как Сънливка крещеше след него:

— Пази се, из този път върлуват разбойници…