Джил Грегъри
Замъкът на обречените (8)

Глава осма

Ариана застина като вцепенена. Опомни се и понечи да тръгне към стария херцог. Но той заговори и тя остана на мястото си. Имаше чувството, че сънува.

— Убий ме, Джулиан. Сложи край на всичко. Достатъчно страдах. Смъртта трябваше да ме порази в деня, в който прогоних сина си далеч оттук. Аз ти повярвах… повярвах на твоите лъжи…

— Не искам да те убивам, татко — тихо рече Джулиан. — Но нямам избор. В замъка избухна бунт. Трябва да застана начело на хората си и да се бия на живот и смърт с тези, които искат да прогонят законния наследник на Дайндън.

— Ти не си законният наследник на Дайндън. Моите владения ще наследи Никълъс.

— Ти се отрече от него! Прогони го. А моят астролог Крен твърди, че е мъртъв. Следователно Дайндън остава мой… след като ти си отидеш. А последното нещо, което искам точно сега, е някой да разбере, че старият херцог е още жив.

— Направи го! — с дрезгав глас простена възрастният мъж. В тона му имаше презрение.

Измършавялото му лице излъчваше толкова мъка, че сърцето на Ариана се сви. Младото момиче знаеше, че ерцхерцог Арманд не страда заради себе си, а заради сина, когото така несправедливо бе прогонил от дома си.

— Поне ми признай, преди да умра, че ти си виновникът за моя разрив с Никълъс. Ти ни раздели. Твоите коварни интриги… Платил си на онези селяни да се закълнат, че са видели как е нападнал онова момиче…

— Да. Платих и на нея да свидетелства против Никълъс! — нагло го прекъсна Джулиан.

Ерцхерцогът простена.

— А какво друго ми оставаше? — възмутено попита Джулиан, с глас, изтънял от омраза. — Знаех, че докато е тук, аз никога няма да имам шанса да те наследя. Той беше първородният и ти го обичаше повече от мен. Беше твърде рисковано да наема убиец отвън, затова и измислих друг план.

— Дяволско… изчадие — прошепна ерцхерцогът и въпреки слабостта, очите му светнаха от гняв.

— Постъпката ми е отвратителна, нали? — презрително го изгледа Джулиан. — Обаче трябва да признаеш, че планът ми си го биваше. Онзи малък инцидент никога не се е случвал, милорд, нито пък останалите неща, за които тайно ти нашепвах — Джулиан се изсмя с такава злъч, че Ариана изтръпна от ужас. — Твоят безценен Никълъс си е напълно невинен. Най-после знаеш цялата истина.

— Аз подозирах…

— А, да, ти започна да подозираш и това ме накара да инсценирам смъртта ти. Готвеше се да повикаш обратно Никълъс. Дори подочух, че си изпратил да го търсят. Щеше да го приемеш с отворени обятия. Така че не ми остави никакъв избор!

— И сега нямаш избор, милорд! — намеси се Крен. — Убий този старец и да вървим да се справим с бунтовниците. Трябва да събереш войниците и верните си приятели. Нямаме никакво време за губене!

— Ти го направи! — Джулиан прибра меча в ножницата си. — Той е мой баща… Ти го убий! Бързо!

— Не! — Ариана се спусна към Крен, който тъкмо вадеше меча си.

Лицето на Джулиан гневно се изкриви. Очите му заблестяха.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Една от слугините на жена ми се осмелява…

— Бъркате, братовчеде! — с треперещи пръсти Ариана смъкна покривалото за глава и огнената й коса се разпиля по раменете. — Аз съм Ариана и дойдох от Гейлрън, за да освободя брат си. Той сега се бие заедно с Никълъс срещу хората ти — мислено се помоли дано думите й да са истина и властно продължи: — Убийството на стария херцог няма да ти помогне. Ти загуби. Твоето властване свърши!

— Никълъс е жив? — Джулиан се хвърли към нея, сграбчи ръката й, а пръстите му се забиха толкова силно в плътта й, че Ариана едва не извика от болка, но се овладя и стисна устни.

— Лъжеш! Не може да бъде! Крен ме увери, че той е мъртъв! — Вдигна другата си ръка и я удари през лицето. — Гогова си на всичко, за да спасиш брат си!

Силната болка от удара я накара да премигне, но Ариана остана с гордо вдигната глава.

— Истина е! Или искаш да стоиш тук и да се биеш с мен, докато твоите хора се справят с противника? Изборът, мой храбри милорд, е твой!

Думите й плющяха като камшик, а очите й презрително го измерваха. Тя се протегна, хвана слабата ръка на ерцхерцог Арманд и стисна треперещите му пръсти.

Крен се спусна към прозореца и погледна надолу. Там се биеха. Въздухът кънтеше от викове, писъци, въздишки и звън на оръжия. От високите кули летяха стрели. Астрологът присви очи и се втренчи в платформата, на която се издигаше бесилката. Видя една малка фигурка, която се изкачваше по стъпалата.

Циганката!

— Лорд Никълъс е жив! Жив! Сега е тук и се бие в името на Дайндън! — радостният й глас се извиси.

Крен рязко се извърна от прозореца и срещна гневния поглед на Джулиан.

— Убий и двамата, милорд, и застани начело на верните си рицари! Нашите войници ще победят, а публичното заявление на стария херцог, който те обяви за свой наследник, е все още в сила.

Джулиан се тресеше от ярост.

— Да побързаме тогава! — жестоката и тъмна страна на душата му накрая бе взела връх и той бързо измъкна меча от ножницата.

— Скъпа Ариана, ти никога не се научи да си гледаш женските работи… Винаги се опитваше да се включиш в игрите на момчетата. Сега ще заплатиш с главата си за това!

Насочи се към нея, но Ариана се скри зад малката масичка до прозореца. В същия миг видя как астрологът се спуска към стария херцог. В отчаянието си грабна керамичната ваза от масичката и я хвърли по него.

Удари го в тила. Крен изпъшка, обърна се и й хвърли кръвожаден поглед.

— Ако имах меч, щях да ви дам да разберете и на двамата! — изкрещя девойката.

Джулиан отново се хвърли към нея, ала в този миг тайникът до леглото се отвори и Никълъс пристъпи в стаята.

Дрехите му бяха напоени с кръв, но той изглеждаше прекрасен и непобедим. Лицето му пламтеше, тъмната му коса лъщеше от пот, ала сивите му очи бяха спокойни и неумолими. Очи на мъж, уверен в победата си.

През прокъсаната кожена туника върху загорелите му гърди медальонът на Дайндън блестеше с цялото си великолепие.

— Аз имам меч, моя любов, и с радост ще ти го отстъпя.

Само един поглед му бе достатъчен, за да прецени ситуацията, но внезапно ястребовият му взор попадна върху слабата фигура, отпусната в леглото. Кръвта се отдръпна от лицето му.

Ариана стоеше като вцепенена. Сърцето й бясно заблъска, тъй като осъзна, че ужасният шок може да обърка и смути Никълъс, да го направи уязвим за оръжията на Джулиан и Крен.

— Ерцхерцог Арманд не е наранен — започна тя, но думите заседнаха в гърлото й, когато видя изкривеното лице на Джулиан.

Той също бе потресен до дъното на черната си душа. Омразният му брат жив! И то тук! Под изненадата бликаше омраза, дълбока и грозна като зинала гнойна рана. Но когато зърна медальона върху гърдите на Никълъс, смъртоносният му гняв се отприщи неудържимо.

— Медальонът! — изграчи Джулиан. — Ти! — завъртя меча си. — Убий го! — извика Джулиан към Крен и се хвърли към Никълъс. Астрологът също атакува.

Ариана се метна към леглото. В стаята нямаше нищо, което да може да използва като оръжие. Не й оставаше друго, освен да стисне по-силно треперещата ръка на ерцхерцога.

— Никълъс ще ги победи — опита се да го увери тя, но устните й бяха сковани, а погледът й в ужас бе прикован към нейния любим, който се бе изправил срещу двама врагове, решени да се бият на живот и смърт. Беше ясно, че Джулиан и Крен владеят до съвършенство боя с мечове. По горната устна на Никълъс заблестяха капчици пот, докато се изплъзваше ловко от атаките и парираше ударите им.

— Джулиан… не можеш да пролееш… кръвта на брат си — немощно промълви ерцхерцогът.

Крен и Джулиан нападаха с ожесточението на ловни кучета.

Никълъс обаче бе смел, силен и могъщ, много по-пъргав и сръчен и от двамата си противника. Имаше добра закалка от многобройните битки. Острието на меча му свистеше и проблясваше, докато той умело отбягваше и нанасяше удари. Накрая с един великолепен размах законният наследник на Дайндън изби меча от ръката на Крен и оръжието издрънча на пода.

Когато астрологът се наведе, за да го вдигне, Ариана мълниеносно се спусна към него. Вдигна големия леген до леглото и с всичка сила го стовари върху главата му.

Мъжът се свлече на пода.

— Хвърли меча си, Джулиан! — Очите на Никълъс горяха със студена ярост и Ариана потръпна от ужас. — Или ще те убия!

— Ха! — презрително възкликна Джулиан и се спусна към омразния си заварен брат. — Може и да си успял да избягаш от онзи затвор, но няма да избягаш от Замъка на обречените и от мен! Кълна се, че кръвта ти ще оплиска всяка стена на тази стая! Умри, ненавистни братко! Умри! — острието на меча се плъзна, пробивайки ризницата на Никълъс.

Но той отскочи в последната минута и се хвърли в яростна атака. Ръката му не трепна. Острието на меча му потъна в гърлото на Джулиан.

При вида на бликналата кръв, Ариана затвори очи. Чу предсмъртно изхъркване и глухия звук от падащо тяло. Потрепери.

Когато отвори очи, Никълъс бе коленичил край леглото на баща си и стискаше ръката на стария ерцхерцог. Лицето му бе мъртвешки бледо.

— Никога не съм си представял, че ще те видя отново — дрезгаво прошепна младият мъж.

— Синко… Не вярвах, че ще имам възможността да те помоля за… прошка — сълзи се стичаха по хлътналите страни на възрастния мъж. — Осъдих те несправедливо, прогоних те далеч от дома, повярвах на Сатаната, не се вслушах в молбите ти…

— Татко, няма смисъл — опита се да го прекъсне Никълъс.

Ала ерцхерцогът продължи, без да обръща внимание на думите му:

— Джулиан ме накара да повярвам, че си се гаврил с онова момиче. Той си призна измамата. Ариана ми е свидетел.

— Истина е — меко изрече девойката и коленичи до Никълъс. — Всичко е било негово дело, точно както подозираше. Когато баща ти започнал да се съмнява във вината ти и решил да те повика обратно, Джулиан обявил, че е мъртъв и го заключил тук — докосна ръката на любимия си. На лицето му бе изписана странна смесица от чувства — любов, смайване, недоверие и зашеметяваща радост от разкритието, че баща му е жив. И че го обича.

Ариана искаше да го прегърне, да стопи с целувките си леда в душата му, да го притисне до сърцето си, но Никълъс отново се обърна към ерцхерцог Арманд.

— Изглеждаш много зле. Той те е наранил!

— Не, болестта ме споходи, преди той да ме затвори тук. Имах треска. Един доктор се грижеше за мен, но Джулиан нареди да го убият, за да не узнае никой, че съм жив — гласът му пресекна и от немощните му гърди се изтръгна дълбока въздишка. — Никога няма да си простя, че бях… такъв глупак…

Преди Никълъс да отговори, две фигури се промъкнаха през отвора в стената. Никълъс скочи с меч в ръка, но новодошлите бяха Маркъс и Катрин.

— Капитан Феликс и войските на Гейлрън изтласкаха хората на Джулиан от двора на замъка — задъхано обяви Маркъс. — Сър Кастор и останалите благородници също се бият на наша страна. Войниците под твоето знаме довършват тези, които се опитват да избягат… Господи! — беше видял стария ерцхерцог.

— Чудо! — извика Катрин и притисна ръце към гърлото си.

— Време е… боят да спре — ерцхерцог Арманд се опита да се изправи. Никълъс се наведе, за да му помогне. — Джулиан причини достатъчно кръвопролития и разногласия в моето кралство.

— Аз ще ги спра — тихо, но решително заяви Никълъс. Погледът му омекна, когато видя как Ариана се спуска към Маркъс и двамата се прегръщат. Искаше му се да падне на колене и да благодари на Бога, че тя е в безопасност, да я притисне до гърдите си и да отпие от нейната сладост, да й благодари за любовта и за това, че бе прогонила зловонието на смъртта от душата му.

Ала сега не бе време за нежности и любовни слова. Битката навън още продължаваше.

В същия миг Катрин видя тялото на Джулиан и от гърдите й се изтръгна ужасен вик.

Ако продължавам да стоя тук, още хора ще умрат, каза си Никълъс и лицето му отново придоби суров израз.

Баща му беше прав. Време бе да се сложи край на жестокостта и безсмислените крамоли. Вече знаеше какво трябва да направи.

 

 

В двора на замъка цареше истински хаос. Никълъс помогна на баща си да седне в големия позлатен стол, който Маркъс бе изнесъл на балкона пред тайната стая.

С мрачно стиснати устни, той пристъпи напред и вкопчи ръце в каменния парапет.

— Спрете! Свалете оръжията! В името на ерцхерцога!

Всички вдигнаха глави и във въздуха се разнесоха смаяни възклицания. Призивът на Никълъс се понесе от уста на уста.

— Спрете! Спрете в името на ерцхерцога! — мълвяха всички.

Ерцхерцог Арманд събра сили и се изправи, поддържан от двете страни от Маркъс и Никълъс. Тълпата долу радостно зашумя.

— Ерцхерцог Арманд е жив! Ерцхерцог Арманд е жив!

— Възкръснал от мъртвите!

— Чудо! Свети Патрик, това е чудо!

— А узурпаторът Джулиан е мъртъв! — извика Никълъс. — Всички, които са верни на законния владетел на Дайндън, да хвърлят оръжията! Жестокото и несправедливо управление на Джулиан свърши!

Когато видя какво последва, сърцето на Ариана заби ускорено. Войниците на Джулиан изгубиха желание да се бият. Някои побягнаха и по заповед на Никълъс хората му, макар и неохотно, им позволиха да изчезнат през отворените порти на замъка. Но повечето се взираха с благоговение в слабата фигура на балкона. Ерцхерцог Арманд вдигна ръка и заговори.

Настъпи тишина. Гласът на ерцхерцога бе дрезгав и накъсан, но всички го слушаха със страхопочитание.

— Тържествено заявявам, че моят първороден син Никълъс е новият ерцхерцог… Да пребъде Дайндън!

Разнесоха се приветствени възгласи. Сълзи запариха в очите на Ариана, а сърцето й се изпълни с безкрайно щастие, докато гледаше как Никълъс помага на баща си да седне.

— Нека всички се закълнем във вярност към ерцхерцог Никълъс! — извика сър Кастор и падна на колене.

— Вярност към ерцхерцог Никълъс! — понесе се дружният вик и Ариана с облекчение и радост видя как цялото множество коленичи.

Дори циганката върху платформата с бесилката падна на колене. Ариана видя как усмивка на задоволство озарява лицето й.

 

 

Малко по-късно ерцхерцог Арманд си почиваше в собственото си легло сред великолепието на предишните си покои. Отвън все още се носеха радостни възгласи:

— Дълъг живот за ерцхерцог Арманд! Дълъг живот за ерцхерцог Никълъс!

Ариана, Маркъс и Катрин се оттеглиха в преддверието, за да оставят баща и син насаме.

После извикаха лекар да се погрижи за стария ерцхерцог, а Никълъс и Маркъс заявиха, че трябва да слязат на двора, където верните им рицари очакваха заповедите им.

Маркъс се втренчи в Никълъс, сетне в сестра си и се усмихна.

— Добра работа си свършила, моя малка сестричке. Ако не бяха твоите усилия, този нехранимайко нямаше да пристигне и да ме измъкне от тъмницата… Така щях да пропусна този празничен ден…

— Празничен ден! — възкликна Катрин и потръпна.

Маркъс я дари с усмивка и й целуна ръка.

— И да не бях дошъл, сестра ти пак щеше да намери начин да те освободи — Никълъс не отделяше поглед от сияещото лице на любимата си. — Тя е най-решителната жена, която някога съм срещал.

— Наистина е много решителна — засмя се Маркъс.

— И най-смелата!

— Е…

— И най-красивата!

Маркъс внезапно се взря в лицата на сестра си и най-близкия си приятел. Изражението им не можеше да се сбърка. Те се гледаха така, сякаш бяха сами в света.

Ерцхерцог Арманд изненадано повдигна вежди.

— Е, в такъв случай — започна Маркъс, но Никълъс го прекъсна:

— Едновременно правим и сватба, и коронация — заяви той.

— Сватба! — зарадвано извикаха в един глас Маркъс и Катрин.

Ариана не откъсваше поглед от лицето на Никълъс, а устните й се извиха в нежна усмивка. Тя кимна едва забележимо.

— Добра работа, синко! — лицето на стария ерцхерцог светна от щастие. — Виждам, че през всичките тези години доста си поумнял.

— Надявам се да е така, милорд — поклони се Никълъс и погледна към любимата си. Толкова красива! Дори в разкъсаната и смачкана рокля, с разрошените коси и бледолилавите сенки под прекрасните виолетови очи! — Ще се оженим възможно най-скоро… Ако лейди Ариана не е променила решението си.

— След като ме опознаеш по-добре, мой херцоже, ще разбереш, че аз никога не променям решенията си — сладко изрече Ариана. Очите й грееха от любов и щастие, които изведнъж прогониха умората и тревогата. Тя се хвърли в прегръдките на своя избраник.

— Най-сетне да видя една жена, която никога не променя мнението си — сухо се засмя старият ерцхерцог. — Струва ми се, че си изправен пред голямо предизвикателство, синко.

— Приемам предизвикателството — засмя се Никълъс и нежно повдигна брадичката на бъдещата си съпруга. — Ние ще се оженим и ще бъдем щастливи до края на дните си — обеща той толкова тихо, че никой друг, освен Ариана не го чу. — Посвещавам живота си на твоето щастие!

— И аз ще ти отдам своя живот — прошепна Ариана.

— В Тейлрън е традиция подобни обещания да се подпечатват с целувка — отбеляза Маркъс.

— В Дайндън също — очите на Никълъс светеха необичайно ярко, когато привлече Ариана към себе си.

— Мой дълг е да ви се подчиня, милорд — промърмори тя с толкова необичайна смиреност, че Никълъс я притисна силно към гърдите си и страстно я целуна. Всички мисли отлетяха от главата й. Мигом забрави къде се намира. Остана само прекрасното усещане, че се носи към рая.