Джил Грегъри
Замъкът на обречените (3)

Глава трета

През цялата нощ вятърът фуча като див звяр.

Никълъс и Ариана постлаха пелерините си на прашния под пред огъня и се сгушиха един до друг. Тя му разказа всичко, което се бе случило след смъртта на ерцхерцог Арманд.

— Отначало в Дайндън тръгнаха слухове, че Маркъс ще бъде коронован за ерцхерцог. Но ти знаеш, че той никога не е бил особено популярен сред поданиците си. Повечето се молеха за твоето завръщане. Някои дори се осмелиха да изкажат на глас желанията си.

Последната забележка бе посрещната с мълчание. Тя прехапа устни, защото знаеше, че когато Арманд прогони сина си, бе обявил и волята си: Никълъс никога да не го наследи като владетел на Дайндън. Младото момиче не знаеше какво се бе случило между ерцхерцога и Никълъс. Дори и баща й и Маркъс да знаеха, те не го бяха споделили с нея. Трябва да е било нещо ужасно, та Арманд да се обърне срещу първородния си син и да го лиши от наследство.

— Продължавай — заповяда Никълъс.

Тя се поколеба и го стрелна с поглед. Очите му бяха твърди като ахат, а устните — стиснати сурово и непреклонно.

Ариана се приближи до огъня и косата й се разпиля покрай лицето.

— Веднага след коронацията Джулиан жестоко се разправи с всички благородници, които бяха дръзнали да заговорничат против него. До Гейлрън достигнаха слухове, че новият владетел на Дайндън се готви да завладее земите на съседите си.

— Не е чакал много дълго, нали?

— Има-няма седмица — Ариана потрепери, въпреки топлината от пламтящия огън. Вече не й се спеше — разказът за безчинствата на Джулиан развихри омразата й срещу човека, хвърлил брат й в тъмница.

— Всичко започна с грабежи по южната граница. Херцог Едмънд скоро осъзнал, че не може да се противопостави на армията на Дайндън и бързо предложил дъщеря му Катрин да се омъжи за Джулиан, само и само да запази мира.

Тя се намръщи, загледана в огъня. Припомни си колко бе смаяна от новината, тъй като последния път, когато бе видяла Катрин от Рануолд на зимните празненства, беше ясно, че двамата с Маркъс са влюбени. Маркъс бе пребледнял като смъртник, разбирайки, че Катрин е послужила за разменна монета.

— Тогава Маркъс осъзна, че ако веднага не се срещне лице в лице с Джулиан и не подпишат мирен договор, нашите земи ще станат жертва на следващото му нападение — с въздишка продължи Ариана.

— Ами баща ти? — Никълъс се извърна към нея и се сепна от тъгата в прекрасните й очи.

Девойката потисна мъката си и обясни как първо преди пет години умряла майка й — от треска, а след година я последвал и баща й — сърцето му не издържало след един тежък ден на многочасов лов и бясна езда.

— Съжалявам!

— Благодаря ти, Никълъс. Затова сега Маркъс е граф на Гейлрън.

— Нека да отгатна — Никълъс поклати глава, — моят доверчив приятел е отишъл право при „братовчед“ си Джулиан с предложение за мир — тя кимна и той ядосано стовари юмрук в дъсчения под. — Още от момче, Маркъс винаги беше честен и прям и никога не виждаше злото у другите. Глупакът…

— Маркъс не е глупак!

— Не е ли? Готов съм да се обзаложа на стая, пълна със злато, че по време на това мирно посещение Джулиан го е тикнал в тъмницата — саркастично отбеляза младият мъж.

Побесняла от възмущение, Ариана се надигна и се втренчи в лицето му.

— Маркъс не е могъл да знае, че Джулиан е способен на такова предателство! — изкрещя тя със зачервено от гняв лице. Въпреки че се бе разсърдила на брат си, задето не й бе позволил да присъства на последния съвет с благородниците, преди да предприеме трагично завършилото пътуване, тя нямаше да позволи друг да критикува действията му. — Маркъс замина за Дайндън с мирни намерения. Придружаваше го малобройна свита от рицари. Откъде е можел да знае, че Джулиан ще го нападне, след като отива при него с предложение за мир?

Никълъс се облегна назад и лениво я изгледа. Погледът му обходи гордата деликатна извивка на брадичката й, блесналите й от възмущение очи, прекрасните коси, които се стелеха по раменете й като разтопена мед. Великолепна! Смела, емоционална и невинна! Или поне е била, докато брат й не е бил хвърлен в тъмницата.

— Джулиан е негодник, Ариана — хладно процеди Никълъс. — Разбойник. Дяволско изчадие. Подозирах го още когато бяхме малки деца, но след като станах на двадесет, го разбрах със сигурност — млъкна, загледан в пламъците на огъня.

Ариана отново видя горчивината и болката, завинаги белязали душата му. Но освен това видя и гняв, леден и заплашителен гняв, който я разтрепери въпреки топлината на буйния огън.

— Какво ти е сторил? — думите се изплъзнаха от устните й, преди да успее да ги спре.

Никълъс извърна глава и се взря в блесналите й очи.

— Усещам, че има нещо… нещо друго, случило се преди смъртта на баща ти — припряно заговори девойката и изпитателно се вгледа в него. — Той ти е сторил нещо. Много отдавна.

— Да не би да си магьосница? — рязко попита той, без да откъсва поглед от красивото и лице.

— Не. Но понякога предусещам някои неща, които се крият под привидността. Долавям гняв, страх, а доста често и лъжа — Ариана сви рамене. — Случва ми се съвсем ясно да виждам това, което другите не забелязват. Ако го наричаш магьосничество, значи аз съм магьосница. Не съм надарена с някаква неземна сила, но за теб предчувствам нещо необяснимо… ето тук.

Без да мисли, тя се протегна и докосна с пръсти гърдите му. По тялото й се разля гореща вълна. Едва сподави смаяния си вик. Можеше да се закълне, че той също я почувства — ослепителната светкавица, просветнала между тях. Твърдите мускули на гърдите му се напрегнаха под туниката, пръстите й потрепериха и тя бързо ги отдръпна като опарена.

Вгледа се безпомощно в очите му. Бяха придобили цвета на разтопено сребро.

— Продължавай — напрегнато изрече той и сграбчи ръката й, преди тя да успее да я отдръпне.

— Тук има болка — не разбираше откъде го знае, но бе сигурна, че е истина. — Дълбоко в теб е скрита огромна болка и тъмнина.

Младият мъж пусна ръката й и се изправи. Рязко се обърна, грабна една пръчка и яростно разрови огъня.

— Нека просто приемем, че денят, в който баща ми се е оженил за графиня Вивиан, е бил най-тъжният за Дайндън. Синът, който тя му роди, е дяволско изчадие.

Горящата цепеница изпука и наоколо се разпиляха стотици искри. Все още с пръчката в ръка, той се обърна към нея. Лицето му излъчваше такава омраза, че Ариана се зарадва, че не е насочена към нея.

— Какво се случи, след като Маркъс бе хвърлен в тъмницата на Дайндън?

— Преди новината за това да стигне до нас, войските на Джулиан без никакво предупреждение нападнаха Гейлрън. Замъкът бе опустошен, селото изгорено, а всички деца — изклани.

За пръв път говореше за това след онзи ужасен ден. Никога нямаше да го забрави. Дима, кръвта, бягащите в ужас хора, нейната скъпа Грета, която също беше посечена в суматохата…

Ариана преглътна напиращите сълзи.

Внезапно Никълъс коленичи и захвърли пръчката. Взе малките й ръце. Пръстите му бяха груби и мазолести. Но силни и топли. Младото момиче усети как тази топлина се влива в нея, дава и сили и вяра. Когато вдигна глава, на лицето му видя решителност.

— Той ще си плати, Ариана. Ще си плати.

Тя кимна плахо, но надеждата вече разцъфваше в окриленото й сърце.

Светлината в очите му бе угаснала. Сега те бяха студени, спокойни и сиви като морето. Девойката потръпна, взирайки се в дълбините им. Какво бе преживял този мъж през всичките тези години, прокуден от собствения си баща? Какво бе правил? В очите му имаше толкова тъга!

В ъглите на твърдите му, но чувствени устни, се очертаваха дълбоки бръчки. Той е уморен, внезапно осъзна тя, когато Никълъс бавно пусна ръцете й. Не по-малко от самата нея. Въпреки това обаче гласът му прозвуча твърдо и уверено.

— Кажи ми, Ариана, как успя да избягаш? Не се съмнявам, че хората на Джулиан са искали да те заловят. Господарката на Гейлрън е най-желаната плячка.

— Опитаха се. Успях да избягам — пое дълбоко дъх и му разказа как бе съумяла да се промъкне с две от придворните си дами през тайния тунел под двора на замъка, как ги нападнаха при крепостните стени и как двете придворни дами бяха заловени. Рицарите на Маркъс й се бяха притекли на помощ и я бяха измъкнали от лапите на един огромен войник, който тъкмо я бе метнал на коня си. Разказа му как те после я бяха отвели в имението на сър Елвин, където обаче ги нападнаха други вражески войници. В разразилата се битка Ариана бе убила един от тях, преди капитан Феликс да й изкрещи да бяга.

— Той беше прав, разбира се. Исках да остана и да помогна в битката, но знаех, че ако бъда пленена, това само още повече ще закрепи властта на Джулиан. Пришпорих коня и препусках като обезумяла колкото се може по-надалеч. Едни селяни ме приютиха в къщата си за през нощта. Дадоха ми дрехи и храна. Предложиха ми да ме крият, докато дойде помощ. Останах няколко дни, но това бе опасно за тях. Хората на Джулиан претърсваха околността. Напуснах гостоприемния дом и бавно и предпазливо се насочих към Дайндън.

— Сама? — тревожно я запита той. — През целия път?

— Да — в очите й проблесна гордост и тя приглади косата си. Значи той я смяташе за крехко създание, което не може да оцелее извън крепостните стени на замъка! Заблуда! — Когато пристигнах тук, се свързах с хората на брат ми. Те изпращаха моите послания до Феликс. В едно от тях го помолих да пусне съобщения навсякъде, за да те открият.

— Едното стигна до мен… само преди няколко дни. И ето ме тук.

Ариана не се остави да бъде измамена от спокойния му тон. Имаше нещо, което той премълчаваше. Припомни си как го бе обвинила, че не го е грижа за Маркъс. Сега, докато се взираше в слабото му строго лице, осъзна, че се е лъгала. Тук имаше нещо друго, нещо, което той ней казваше. Някога Никълъс бе луда глава, може би дори безотговорен… та нали собственият му баща го бе прогонил от дома си!

Но сега не беше същият. Ариана можеше да се закълне, че мъжът пред нея приема задълженията си изключително сериозно. Може би нещо друго му тежеше като воденичен камък на шията. Но той понасяше тази тежест, без да се оплаква.

Внезапно изпита срам заради всички ужасни неща, които му бе наговорила.

— По-рано тази вечер аз казах някои неща, милорд, за които сега съжалявам. Бях разстроена и ядосана. Не биваше да съдя прибързано.

Лека усмивка смекчи суровите очертания на устните му. Мрачното му лице се проясни.

— Не мисли за това, Ари.

Ари! Умалителното име, което Маркъс й бе измислил и с което я наричаше през всичките онези години, когато тя все се мъкнеше след тях.

— Знам, че моите думи са ви наранили, милорд…

Този път усмивката му бе толкова топла и чаровна, че сърцето й грейна.

— Ти си странна, Ариана. В един миг ме презираш, а в следващия съжаляваш, че си ме наранила. Какво да правя с теб?

Объркана и смутена от настойчивия му поглед, изплашена от надигналата се в гърдите й нежност, Ариана изтърси първите думи, които й дойдоха на езика.

— Заведи ме в леглото, милорд.

Тъмните му вежди се стрелнаха нагоре и в сивите му студени очи проблеснаха весели пламъчета. Твърде късно Ариана осъзна какво е казала.

— Исках да кажа да ме заведеш в леглото… в моето легло… ъъ… чувствам се безкрайно уморена и… трябва да поспя. Нямах предвид…

— Не, момичето ми. Не е нужно да ми обясняваш повече. Разбрах те чудесно. Денят бе тежък и уморителен за теб.

Помогна й да се изправи, вдигна пелерината й от пода и я постла върху тесния сламеник в другия край на стаята — единственото легло в къщата.

— Спи! До сутринта ще съм измислил план как да освободим Маркъс. Отпусни се. Скоро няма да го грози никаква опасност.

— А ти къде ще спиш, милорд?

— Пред огнището, на пода.

— Едва ли ще ти бъде много удобно.

— Спал съм и на далеч по-неудобни места, Ари — развеселено отвърна той. Сложи ръце върху раменете й и нежно я бутна върху сламеника, сякаш беше твърдоглаво дете, което не иска да си легне. — Спи! Утре сутринта ще ми разкажеш какво правеше с онзи мръсник в конюшнята.

Ариана се чувстваше съвсем отмаляла. Сви се на кълбо. Опитваше се да прогони съня.

— Мога да ти разкажа още сега — прозя се тя. — Исках да го подкупя, за да освободи Маркъс, Той е пазач в тъмницата. Запознах се с него в кръчмата, където работих известно време — още една прозявка. — И… накрая изглежда, че щяхме да се споразумеем… стори ми се, че той е достатъчно алчен, за да поеме риска… Предложих му злато…

Гласът й заглъхна.

Никълъс стоеше загледан в нея. Изведнъж, когато тя заспа по средата на изречението, стомахът му се сви от някакво странно усещане.

Вдигна наметалото си и внимателно я зави. Малката Ари… невъзможната сестричка на Маркъс…

Немирното и своенравно дете по някакъв невероятен начин се бе превърнало в невероятно красива жена. Обаче красотата й не бе класическа, нито от общоприетия тип за момиче от благородно потекло. Тези виолетови очи, това чувствено лице, тази прекрасна коса, великолепна като буен огън, притежаваха опияняващо очарование, което вълнуваше най-съкровените кътчета на душата му. Тялото й беше стройно и изящно, но с меки извивки. Имаше особена грация в начина, по който се движеше, и неповторимо изящество в маниера, с който отмяташе главата си назад. Високите скули и сочните меки устни загатваха за страст, която се таеше под благоприличната сдържаност, страст, която извираше от самата й същност.

Никълъс с усилие откъсна поглед от нежното й тяло. Последното нещо, от което сега се нуждаеше, беше да бъде объркан от прекрасната и смела сестра на Маркъс. Всъщност сега, когато и тя беше тук, работата му ставаше много по-сложна. Трябваше да освободи Маркъс и да свали Джулиан от трона, а през цялото това време да се грижи и за безопасността на Ариана.

Имаше чувството, че това няма да бъде толкова лесно. Още утре възнамеряваше да я изпрати надалеч — доброволно или окована във вериги.

Маркъс никак няма да бъде доволен, ако нещо се случи с нея. Нито пък аз, помисли си Никълъс и се обърна, за да я погледне още веднъж. Пламъците на огъня позлатяваха кадифената й кожа. Изглеждаше като жена, но спеше дълбоко и невинно като дете.

Младият мъж побърза да се отдалечи. Сега не е време за любов! Най-малко пък със сестрата на Маркъс. Но откога не се бе любил с жена?

След като избяга от тъмницата на онзи замък, за който не искаше да си спомня, и пое към Дайндън, бе имал мимолетни връзки с няколко леки жени. Ала нещо вътре в него остана незадоволено. Копнееше за нещо повече…

Прокара ръка през косата си и реши, че умората го прави сантиментален… и глупав. Трябваше да почине и да се подготви за битка. Защото битката бе неизбежна. Щяха да са му нужни целият му ум, всичките му сили и воински умения, за да освободи Маркъс и да превземе замъка.

Утре по това време ще трябва да съм проникнал през крепостните стени. Нямам кога да мисля за жена, дори и тя да е такава красавица като лейди Ариана… Пред очите ми са само битки, кланета и смърт! Изгревът на слънцето ще ми донесе точно това…