Джил Грегъри
Замъкът на обречените (5)

Глава пета

Недоверие и смайване пробягаха по сърцевидното лице на херцогинята. Тънките й пръсти стиснаха ръката на Ариана с изненадваща сила.

— Ти си тук заради Маркъс, нали? — прошепна тя. — Толкова се радвам!

Тя все още държи на него — надеждата разцъфна в гърдите на Ариана. Въпреки разкошната си светлосиня рокля и скъпоценностите, с които бе отрупана, херцогинята на Дайндън не изглеждаше добре — бледа, болезнено слаба, с тъмни сенки под меките кафяви очи.

— Да! — Ариана стисна ръцете й. — Точно заради Маркъс съм тук. Виждала ли си го? Добре ли е? Наранили ли са го?

— Той е слаб. Джулиан нареди да го бият… преди няколко дни ужасният Вейлър му нанесе жесток побой, но той беше толкова смел… толкова смел… О, Ариана, това е ужасно! Джулиан е чудовище!

Пребит! Ариана с мъка сподави гнева си.

— Ти не си щастлива, Катрин…

— Мразя го! Ариана, животът ми с Джудиан е ад!

— Ще ми помогнеш ли да спасим Маркъс?

Очите на младата жена светнаха.

— Ще направя всичко, за да му помогна — просто изрече тя.

— Опасно е — предупреди я Ариана. — Ако те заловят…

— Джулиан няма да се поколебае да ме убие. Сигурна съм — прошепна Катрин. — А колкото до мирния договор с баща ми, той ще го обяви за невалиден и на часа ще нахлуе в земите на Рануолд — пое дълбоко дъх и потрепери. — Ще рискувам… не мога да им позволя да убият Маркъс.

— Не се тревожи. Ако сме внимателни, няма да ни хванат — увери я Ариана, обърна се и закрачи напред-назад. Стаята бе приятна, с красиво изтъкани гоблени по стените и майсторски изработени мебели от дърво. — Джулиан е този, който ще страда, Катрин! Не ти. Нито Маркъс. Никога повече.

— Аз успявам да му давам тайно малко храна, когато слизам в тъмницата по време на ежедневните си посещения. Малко хляб и сирене. Един от пазачите се обръща настрани… сигурно смята, че постъпката ми не е кой знае колко осъдителна.

— Ежедневни посещения?

— Да. Джулиан идва в стаята ми всеки следобед и настоява да го придружавам заедно с гостите, ако има такива, по време на обичайната му обиколка из тъмницата. Сигурно вече се е запътил насам, Ариана. В името на всичко свято, трябва да се скриеш…

— Не! Взимаш ме със себе си!

— Но никоя от моите дами не ме придружава. Те мразят да ходят там. Помолиха ме да не ги насилвам. Джулиан е толкова мнителен, че веднага ще се усъмни, ако някоя от тях внезапно промени навиците си.

— Трябва да рискуваме — отсече Ариана и прехапа устни. — Трябва да видя Маркъс! Трябва да му кажа, че скоро ще бъде освободен!

Последните й думи не бяха заглъхнали, когато по коридора отекнаха тежки стъпки. Стомахът й се сви. Не бе виждала Джулиан от дете. По време на последната му визита в Дайндън баща й не позволи да слезе при гостите, а при официалното му посещение в Гейлрън преди пет години тя не беше в замъка — гостуваше на граф Пекстън. Така че Джулиан може би нямаше да я познае. Особено, ако…

Погледът й попадна върху покривалото за глава, метнато на един дървен скрин в ъгъла на стаята. Навярно принадлежеше на някоя от придворните дами на Катрин. Спусна се към скрина и бързо покри главата си. С треперещи пръсти пристегна ленената лента под брадичката и смъкна ниско на челото колосания плат, така че напълно да закрива косите.

Катрин тихичко ахна, когато вратата рязко се отвори, без всякакво предупреждение. Ариана спокойно се извърна.

— Милорд — промърмори херцогинята с едва доловимо треперене в гласа.

Джулиан ги огледа от прага. Зад него беше свитата му от благородници, войници и придворни. Ариана зърна сред тях един мъж, облечен в дълга черна дреха, извезана със сребристи звезди, и черна кадифена шапка. Астрологът на Дайндън. Но Ариана не му обърна кой знае какво внимание. Интересуваше се единствено от високия строен мъж, с морскосини очи, които смразяваха кръвта й дори от разстояние.

Джулиан бе красив като великолепно изваяна мраморна статуя. Имаше някакво студено съвършенство в начина, по който златистата му коса падаше до раменете, в надменната брадичка и дългия и тънък нос. Ръцете му искряха от пръстени, а богато бродираната мантия, кадифените обувки и обсипаната с изумруди златна корона напомняха за сана му. Ала в това лице нямаше и искрица топлина, нито следа от доброта. Тънките му устни издаваха вродена жестокост, а движенията му бяха бавни и тържествени.

Пристъпи към съпругата си с протегната ръка.

— Ела, скъпа, време е за нашата обиколка.

Катрин припряно приближи. Ариана понечи да ги последва с наведена глава, но властният му глас я спря.

— Какво е това? Никога твоите придворни дами не са те придружавали в тъмницата. Те са твърде слаби и страхливи, за да се изправят срещу враговете на нашите земи.

— Днес не се чувствам добре, милорд — отвърна Катрин. — Лейди… Лусинда предложи да ме придружи.

— Лейди Лусинда? — Джулиан извърна глава към Ариана и любопитно я огледа. — Най-смелата придворна дама на жена ми — подигравателно изрече той. — Предаността ти е трогателна.

— Благодаря ви, милорд.

— Гледай ме в лицето, когато ти говоря!

Тя бавно вдигна глава. Сърцето й бясно биеше. Джулиан се втренчи в нея. Изучаваше внимателно лицето й.

— Виждал ли съм те преди?

— Разбира се, милорд — Ариана бе благодарна, че гласът й не трепери. Но коленете й омекваха.

— Струва ми се, че не бих забравил такова лице — в гласа му се усещаше замисленост, но и явно възхищение.

Не се свени да ме оглежда така пред съпругата си, с презрение си помисли младата жена. Слава Богу, че Катрин не държеше на него.

Ариана се насили да се усмихне.

— Благодаря, милорд — ако се осмелиш, да ме докоснеш, ще те убия!

За нейно облекчение, той се обърна. Краищата на мантията му се развяха след него.

— Да не се бавим повече. Нещастната отрепка сигурно с нетърпение очаква посещението ни.

Джулиан поведе групата надолу по витата стълба. Главният тъмничар се поклони, когато херцогът приближи усойния коридор с килии от двете страни. Смелост, каза си Ариана, усещайки влажните си длани. Никакво трепване! Никакъв вик!

Минаха покрай килиите. Изпити мъже и жени, оковани във вериги и с изранени тела. В очите им — омраза, молба или тъпо примирение. Когато стигнаха до килията на Маркъс, херцогът се спря и злобно го изгледа.

— Моят братовчед и най-голям враг има още малко време да заговорничи срещу Дайндън. Само си помисли какво ти струва предателството, Маркъс от Гейлрън. Всичките ти владения са мои. Или скоро ще бъдат. Онази паплач, която наричат войници, скоро ще бъде пленена от хората ми. Няма кой да управлява земите ти. Дори и сестра ти изостави хората си. Когато я заловя, тя ще заеме мястото ти в тази килия, задето се осмели да се опълчи срещу мен.

— Тук има само един предател, Джулиан, и това си ти. Не моите, а твоите дни са преброени — кестенявият мъж говореше спокойно и с достойнство. — Никълъс никога няма да ти позволи да заграбиш трона и да беснееш над Дайндън. Той ще се върне и ще опече черното ти сърце за вечеря.

— Никълъс е мъртъв — изграчи астрологът. — Краката му вече не докосват тази земя.

— И последният от твоя род скоро ще се присъедини към него — злобно се ухили Джулиан. — Ти ще бъдеш мъртъв. Сестра ти ще те последва. А аз ще съм законният наследник на Гейлрън. Тогава твоите благородници няма да се осмелят да ми се противопоставят, дори и тайно.

Насиненото и измъчено, но все още красиво лице на Маркъс пребледня, а в хлътналите му очи проблесна омраза, но той не каза нищо.

Сърцето на Ариана се сви, но тя разбра, че дори и Джулиан е смаян от достойнството и смелостта му. Гърдите й се изпълниха с гордост и възхищение.

— Без храна и вода — нито хапка, нито глътка — докато не увисне на бесилото! — излая Джулиан и главният тъмничар ниско се поклони. Ключовете на колана му издрънчаха зловещо.

Свитата отмина. Катрин се позабави. Приближи килията и незабелязано пъхна малко вързопче в ръцете на затворника. Само Ариана видя погледите, които двамата си размениха.

Катрин побърза да настигне останалите. Ариана бавно я последва. Погледът й бе прикован върху мъжа в килията. Най-сетне той откъсна очи от отдалечаващата се херцогиня, обърна се и я видя.

За миг погледите им се срещнаха. В тях се четеше мълчалива любов, страх, отчаяние и сляпа надежда. Ръката на Маркъс потрепери, когато инстинктивно се пресегна към нея.

Без да спира, Ариана пъхна между решетките нещо увито в ленена кърпа.

— Никълъс е в замъка — беззвучно промълви. В мига, в който Маркъс сграбчи кърпата, тя забърза нататък. Джулиан се бе обърнал, за да огледа свитата си и Ариана се присъедини тъкмо когато погледът му падна върху нея.

— Ето я и циганката, която разпространява предателски предсказания по улиците — презрително посочи към прегърбената жена в килията. — Ще бъде обесена заедно с граф Маркъс от Гейлрън.

Ариана трепереше. Беше толкова объркана и развълнувана от срещата с Маркъс, че дори не погледна към мършавото и изпито създание в килията, докато една костелива ръка не я сграбчи за ръкава.

— Стаята в кулата — прошепна циганката.

Ариана замръзна и се втренчи в нещастницата. През сплъстените кичури черна коса я гледаха черни като нощ очи. Два реда бели зъби блеснаха върху хлътналото жълтеникаво лице, оросено с капки пот.

— Да, да… в кулата! — диво закима циганката. — Трябва да намериш стаята в кулата!

Групата се отдалечаваше все повече по коридора. Щяха да забележат отсъствието й.

— Каква стая? — ръката й се провря за миг през решетките. — Моля, кажете ми…

— Да не би тази стара вещица да ви досажда? — главният тъмничар се бе върнал, без Ариана да го забележи.

Тя пребледня, докато се взираше в длъгнестото му жестоко лице.

— Не, не… каза, че е жадна. Това е всичко.

— Ха! Ще бъде още по-жадна, когато херцогът свърши с нея — изсумтя мъжът. — А вие по-добре тръгвайте. Единствено господарят има право да говори със затворниците.

— Не знаех… — промърмори младото момиче и покорно сведе глава. Хвърли крадешком последен поглед към циганката, преди да забърза към Катрин и останалите.

Блестящите с див пламък очи сякаш я бяха изгорили.

Както и уморените очи на Маркъс.

Къде ли бе Никълъс в този миг? От предишните посещения в Дайндън Ариана не си спомняше стаята в кулата. Трябва да го попита за нея! Не можеше да знае дали циганката говори истината, или бъбри несвързано, ала усещаше, че думите на старицата са много важни и не бива да ги пренебрегва.

Отправи гореща молба Никълъс да е в безопасност. Мисълта, че може да бъде заловен и оставен на милостта на Джулиан, бе много по-болезнена, отколкото мисълта за собственото й залавяне.

Никълъс, къде си? Моля те, пази се и внимавай! Ти си единствената ми надежда! И моето сърце ти принадлежи… За пръв път го признаваше, дори пред себе си.

Когато посетителите си тръгнаха, Маркъс остави настрани вързопчето с храната от Катрин. Разви ленената кърпа, която му бе дала сестра му, и за пръв път от много месеци на устните му се появи усмивка. Вътре беше малкият, остър, украсен със скъпоценни камъни кинжал на Ариана.

 

 

Никълъс огледа покоите на Джулиан. Тях обитаваше баща му, когато бе за последен път в замъка. Джулиан бе променил съвсем малко неща. Красивите гоблени, украсените с резба странични колони на леглото, в които блестяха рубини и изумруди, пурпурните сатенени завеси с дълги златисти пискюли си бяха същите. Младият мъж затвори очи. Усещаше присъствието на баща си. В съзнанието му изплуваха очите на ерцхерцога в деня, в който бе прогонил първородния си син. Изпълнени с гняв… и с още нещо… Разочарование. Болка. Толкова много болка…

Поклати глава, за да прогони мъчителното видение. Миналото си е минало. Не можеше да го промени. Никога нямаше да има възможност да поиска прошка от баща си и да се помирят. Копнееше поне веднъж да види любов и опрощение в очите му.

Твърде късно.

Ала не беше късно да спаси другата жертва на подлите машинации на Джулиан. Толкова хора страдаха от тиранията му! И Ариана…

Тя е в голяма опасност, докато Джулиан властва в този замък. Никълъс се закле, докато трескаво претърсваше покоите, че преди слънцето да изгрее още веднъж, Джулиан ще бъде свален от власт.

Той бързо прекоси преддверието и огледа спалнята. Баща му държеше ключовете от тъмницата в малък сандък близо до прозореца. Никълъс го отвори. Не откри ключовете, но вместо тях намери друго съкровище — царския медальон на Дайндън.

Старинното злато заблестя топло в ръцете му. Прониза го силна болка. Медальонът беше символ на мира и единството на Дайндън.

Използваше се само при тържествени поводи — коронации, чествания, празненства, екзекуции или битки. Когато навърши осемнадесет години, Никълъс го получи от баща си в знак на това, че един ден, когато Арманд напусне този свят, той ще управлява Дайндън.

Медальонът изгаряше дланта му. Струваше му се по-тежък. Прочете надписа, гравиран в средата: „Да пребъде Дайндън“.

Стресна го шумът от стъпки. Бързо пусна медальона в джоба си и се плъзна в преддверието тъкмо когато вратата на спалнята се отвори и херцог Джулиан влезе, придружаван от неколцина благородници, астролога Крен и капитан Бейлър.

— Размишлявах върху екзекуцията на граф Маркъс и онази циганка — обърна се Джулиан към капитана си.

Никълъс слушаше с ръка върху дръжката на меча.

— Зловонието на предателството им прониква в замъка. Искам да свърша с тях. Това ще е предупреждение за всички. Реших да ускоря екзекуцията. Бейлър, искам да оповестиш, че предателите ще умрат утре. Очаквам, че всички благородници, търговци и селяни ще присъстват.

— Да, милорд. По кое време?

— Всички да са на двора при зазоряване. Ще изведат затворниците заедно с първите слънчеви лъчи. Нека първо всички видят предателите, оковани във вериги. След това ще бъдат обесени.

Никълъс усети усмивката в самодоволния кадифен глас на Джулиан. Присви очи в полумрака. Сякаш желязна ръка бе сграбчила сърцето му.

Не можеше да чака хората си да пристигнат, освен ако не се случи някакво чудо!

Не можеше да чака! Със или без войниците си, ще трябва да превземе замъка, и то преди зазоряване.