Джил Грегъри
Замъкът на обречените (4)

Глава четвърта

— Няма да направя нищо подобно! — възмутено възкликна Ариана на следващата сутрин и се втренчи в Никълъс, сякаш току-що й бе предложил да се съблече гола и да тръгне по улиците на града. — Това е смъртна обида, която никога няма да забравя! Как можеш дори да си го помислиш?

Беше малко след зазоряване. Когато Ариана се събуди, Никълъс го нямаше. Къщата тънеше в тишина и изглеждаше изоставена, а огънят в огнището бавно догаряше. Времето неочаквано бе омекнало. Чуваше се чучулига. Студеният режещ вятър бе отлетял с нощта и сега подухваше капризен топъл бриз. Той галеше клоните на дърветата и напъпилите първи пролетни листа.

Небето бе сапфиреносиньо и Ариана с лека стъпка отиде до потока. Изми се с бистрата студена вода. Когато Никълъс се върна, тя вече бе вчесала косата си и я бе завързала с парче кожен ремък, което намери в някаква кутия. Откри и няколко чаши, стари, опърпани обувки и парче плесенясало сирене.

Никълъс донесе храна от селото — дебел самун ръжен хляб, още топъл и приятно ухаещ, резен шунка и буца сирене. И макар че, когато той се появи на прага, девойката умираше от глад, сега тя напълно забрави за храната.

— Няма да стоя настрани, докато ти проникваш в замъка и освобождаваш Маркъс. Сигурно ще се нуждаеш от помощ и аз няма да съм със скръстени ръце, докато онзи убиец брои часовете до обесването на брат ми!

— Ще те настаня на безопасно място. Това е. Стига!

— Решила съм да дойда в замъка с теб и няма да се откажа от намерението си. Ако ме познаваше по-добре, милорд, щеше да знаеш, че щом веднъж реша нещо, не се отказвам.

Никълъс издърпа един стол и кимна.

— Яж.

— Милорд, тук има някакво недоразумение. Искам да те уверя, че аз не съм някое домашно кученце, което прави разни номера и се подчинява на заповеди!

Младият мъж въздъхна и й хвърли раздразнен поглед, докато разчупваше топлия хляб на две. Подаде й едната половина.

— Ариана, винаги ли правиш нещата толкова трудни? Искрено съжалявам Маркъс и онзи, който ще се ожени за теб.

Бузите й пламнаха и тя скочи.

— Няма да стоя тук и да бъда обиждана от един грубиян, който…

Млъкна и прехапа устни. Сега червенината плъзна и по шията й.

— Продължавай — очите на Никълъс приличаха на два къса лед. Той взе ножа и започна да реже шунката. — Един мъж, който опозорен е напуснал дома си, изоставил е баща си, хората си…

— Ти не си ги изоставил. Беше прогонен. Не можеше да останеш, нито да се върнеш. Всички го знаят.

— Дай да се уточним, Ариана. Нападаш ли ме или ме защитаваш?

Тя отново прехапа устни и се намръщи.

— Нито едното, нито другото — предизвикателно го стрелна с поглед. — Искам само едно — да действаме заедно!

Погледите им се кръстосаха. Тя недоволно стисна челюсти. Никълъс поклати глава.

— Не, прекалено е опасно.

— Ти изглежда забравяш с кого говориш. Докато Маркъс е в затвора, аз предвождам войските на Гейлрън. Феликс и рицарите, които са под негово командване, се подчиняват на моите заповеди. А ти се нуждаеш от тяхната помощ, за да успееш.

— Твоето предложение ми прави чест — спокойно отвърна той, — но и аз разполагам със свои верни хора.

— Какви хора?

— Когато се нахраниш, ще ти покажа.

Девойката се отпусна на стола с царствено достойнство и отчупи от сиренето.

Не заговори повече, докато бързо преглъщаше храната, но усещаше втренчения поглед на Никълъс. С всяка изминала минута решителността й да участва дейно в освобождаването на брат си нарастваше и укрепваше.

Ето я, седнала тук. В тази бедна и запусната къща, а се движи, говори и изглежда като дама от най-благородно потекло.

Красива благородна дама.

Не, в никакъв случай нямаше да й позволи да излага живота си на опасност. Застрашаваше я неминуема гибел дори само ако пристъпи отвъд крепостните стени.

Малко по-късно Ариана го придружи до замъка на един от местните благородници.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — промърмори тя, докато вървяха по пътеката сред хълмистата местност, водеща към портите на замъка.

— Сър Кастор е един от хората, които вярваха в мен, когато баща ми ме изгони, и единственият, който дойде при мен и сподели с мен, че подозира това, което аз вече знаех със сигурност: по някакъв начин Джулиан е успял да скрои подъл план, да ме провали в очите на баща ми и да го обърне срещу мен. Изпратих му съобщение, преди да потегля. Той ме очаква.

Сър Кастор бе кривокрак, с ястребов нос, здрав и изпълнен с енергия въпреки годините, с черни мустаци и бакенбарди, които подчертаваха тъмните му очи. Щом се изправи в средата на голямата зала, се усети, че би се чувствал много по-добре на бойното поле, отколкото тук, облечен в богато бродирана туника и обточена с кожи къса горна дреха. В мига, в който съзря Никълъс, той замръзна на мястото си.

— В името на Светия кръст, това си ти! — червендалестото му лице засия. — Лорд Никълъс! Най-после! О, моето момче, доживях да те видя!

Ариана не се усъмни в лоялността на възрастния рицар, след като видя как посрещна Никълъс, как побърза да го настани на масата и веднага се разпореди да донесат вино и храна.

Никълъс я представи и сър Кастор топло я приветства с добре дошла в дома му. После двамата се увлякоха в дълъг разговор.

Но сър Кастор се намръщи, когато Никълъс му каза, че смята да влезе в замъка колкото е възможно по-скоро.

— Защо не изчакаш? Трябва да подсигуриш гърба си, милорд! Разбира се, моите хора ще те последват. Аз призовах всичките си верни рицари, както ти ме помоли в писмото си, но те не могат да се мерят по брой с оръженосците на Джулиан. Лейди Ариана ще призове на помощ рицарите на Маркъс. Те ще се присъединят към моите хора и тогава вече ще имаме сили да нападнем замъка. Но ако те не дойдат навреме…

— Днес изпращаме вест на капитан Феликс — рязко го прекъсна Никълъс, — но не можем да чакаме. Не можем да чакаме да пристигнат и моите хора.

Сър Кастор учудено го изгледа.

— Твоите хора ли?

— Да, онези наемни войници, които съм обучил и които съм предвождал по време на многобройните битки далеч от дома. Те могат да се мерят и с най-добрата войска — гласът му бе мрачен. Хвърли кратък поглед към Ариана, преди тихо да продължи: — Граф Маркъс гладува. Сигурно са го били и измъчвали. Джулиан смята да го обеси до три дни. Има вероятност моите хора и тези от Гейлрън да пристигнат дотогава, може и по-рано… но няма да рискувам.

— Аз също — напрегнато се обади Ариана, стана от украсената с позлата пейка до прозореца и се приближи.

Сър Кастор й се бе усмихнал, когато Никълъс му каза, че би искал лейди Ариана да се скрие в замъка му и да получи закрила, докато всичко приключи.

— Разбира се. Милейди, вие сте добре дошла. Моята съпруга ще се радва да…

— Благодаря ви за съчувствието и подкрепата, милорд. Но аз ще проникна в замъка още днес със или без лорд Никълъс. Аз не по-малко от него имам правото да защитя живота на брат си.

Сър Кастор зяпна. Обърна се към Никълъс в очакване той да й възрази.

Но Никълъс внимателно я изучаваше. Не му убягна непоколебимата й решителност и внезапно промени намерението си.

Много добре знаеше какво означава несправедливостта и в един миг осъзна, че ще бъде истинска несправедливост да я държи затворена в този замък, докато се решава съдбата на най-близкия й човек.

Пък и тя наистина можеше да му бъде от полза. Две глави решават по-добре от една. Може би двамата щяха да успеят да ускорят нещата, тъй като всяка минута беше ценна.

— Говори смело и… убедително — кимна й отсечено, без да се усмихва. Надяваше се, че не прави ужасна грешка. — Можеш да дойдеш с мен.

Облекчението й бе толкова голямо, че главата й се замая. Но бързо се съвзе и величествено подаде ръка на Никълъс.

Той я поднесе към устните си и леко докосна пръстите й. През цялото време не откъсваше поглед от лицето й. Ариана потръпна, когато устните му докоснаха кожата й.

— Взехте мъдро решение, милорд — тя се опитваше да се овладее, тъй като той продължаваше да държи ръката й. — Не се съмнявам, че ще управлявате мъдро владенията си, когато Джулиан бъде свален от трона и вие заемете полагащото ви се по право място на ерцхерцог на Дайндън — добави с усмивка.

Неговата ответна усмивка застина на устните му. Сър Кастор смутено се изкашля.

— Аз никога няма да управлявам на мястото на Джулиан.

Тонът на Никълъс бе спокоен и равен, но Ариана усети скритата болка и сърцето й се сви от състрадание.

— Защо? Ти си първородният син на ерцхерцог Арманд. Твое право е…

Гласът й заглъхна, когато твърде късно си припомни последната воля на ерцхерцог Арманд — Никълъс никога да не го наследи на трона.

— Сигурна съм, че баща ти е бил несправедлив. Особено ако наистина Джулиан е заговорничел, за да го настрои против теб. Ако разпрата ви е причинена от подлите му козни, а не от престъпление, извършено от теб, сигурна съм, че може да се отмени указът на баща ти, с който те обезнаследява.

— Аз ще го уважа — мрачната обреченост в гласа му проряза като нож сърцето й. — Никога не съм се отнасял с достатъчно уважение към него, докато беше жив.

Извърна се от нея, приближи до прозореца, дръпна разкошните кадифени завеси и се загледа в ширналата се пред погледа му плодородна земя.

Ариана изпита желание да отиде до него. Не знаеше защо. Знаеше само, че иска да докосне това мъжествено лице, косата, да погали твърдата челюст и да прогони болката, загнездила се в душата.

Ала краката й сякаш се бяха сраснали с пода. Той изглеждаше толкова недостижим! Толкова силен и решителен! Като че ли никога не изпитваше нужда от блага дума или ласка. Може би състраданието й само ще му досади и ще го раздразни.

— Милорд, може би все пак ще промените решението си… за Дайндън — започна сър Кастор, но Никълъс го прекъсна.

— Баща ми умря, без да имам възможност да се помиря с него — говореше твърдо и сухо. В очите му проблесна болка. После отново станаха студени и непроницаеми — завесата, която за миг се бе повдигнала, отново се спусна. — Никога няма да си го простя. Нито пък на Джулиан.

Извърна се и продължи:

— Указът на баща ми не може да бъде отменен. Аз няма да го позволя. Това ще бъде явно незачитане на последната му воля — вдигна ръка, когато сър Кастор отвори уста, за да възрази. — Приключихме с този въпрос. Сега нека обсъдим стратегията си. Цяла сутрин обмислях ситуацията. Струва ми се, че намерих разрешение.

 

 

Късно същия следобед четирима от всяващите ужас маскирани войници от личната стража на херцог Джулиан яздеха в покрайнините на Голямата гора, на изток от стените на Замъка на обречените.

Внезапно един масивен дънер препречи пътя им. Конете изцвилиха и уплашено се вдигнаха на задните си крака. Войниците бяха заобиколени, преди да успеят да извадят мечовете си.

Битката беше кратка и кървава.

Никълъс уби двама с два размаха на меча си. Хората на сър Кастор се справиха с останалите.

Ариана наблюдаваше, скрита зад един дъб. Сърцето й се бе качило в гърлото. В тази битка нямаше място за нея, но скоро и тя щеше да вземе участие в освобождаването на Маркъс — само веднъж да се озоват зад стените на замъка! Най-сетне ще може да отвърне на подлия удар на Джулиан!

А Никълъс ще й бъде съюзник. Присъствието му й вдъхваше увереност и сили.

Трябваше да победят херцог Джулиан и неговата многобройна войска. Командир Бейлър всяваше страх и ужас, всички познаваха жестокостта му, както и тази на рицарите, които той предвождаше.

Това, което ги очакваше, бе много по-опасно, отколкото Ариана си бе представяла, докато беше сама в замъка Гейлрън, след като Маркъс бе хвърлен в тъмницата на Дайндън. Но сега нямаше време да се страхува.

Когато един от хората на сър Кастор й донесе дрехите на най-дребния от убитите рицари, тя се скри в гората и бързо се преоблече. Не след дълго маскираните воини на херцог Джулиан отново поеха към замъка.

Минаха по подвижния мост и под извития портал. Оставиха конете на главния коняр и влязоха в голямата зала. Най-високият и най-дребният се отделиха и се шмугнаха в една рядко използвана стая в дъното на коридора, който водеше към една от гостните.

— Бързо! По-бързо! — изръмжа Никълъс, когато Ариана дръпна маската от лицето си и засваля наметалото.

— Бързам колкото мога! — сопна му се тя. Пръстите й се бореха с тежката туника.

Под униформата бе облякла зелената рокля на една от придворните дами на съпругата на сър Кастор.

— Спомняш ли си пътя до покоите на херцогинята? — попита Никълъс, сгъна свалените дрехи в един вързоп и го скри под наметалото си.

— Надолу по този коридор и… вляво. Никълъс… — тя докосна ръката му. — Пази се…

Той се втренчи в нея. Девойката се опита да усмири сърцето си. Внезапно осъзна, че ако нещо се обърка, може би го вижда за последен път. Изтръпна.

— Ти също се пази, Ариана. Много се пази. Стой с придворните дами на херцогинята и на всяка цена избягвай срещи с херцога.

Дали в тона му имаше нещо повече от обикновена загриженост, смаяно се запита Ариана и вдигна поглед към изопнатото му лице. Той нежно прокара пръст по бузата й.

— Не се опитвай да ме откриеш. Когато дойде време да действаме, аз ще те намеря.

Изражението на лицето му се промени. Омекна. Сега ще ме целуне, помисли си Ариана и сърцето й запърха. Бе сигурна, че вижда желанието в очите му. Но той я отблъсна — внезапно и грубо.

— Върви! Хайде, Ари. Не спирай и не се обръщай назад — в следващия миг я изблъска в коридора.

Тя забърза надолу.

Стигна до покоите на херцогинята и нейните придворни. Когато влезе, вътре имаше само една малка, слаба фигурка, която стоеше до прозореца, а светлокафявата й коса бе стегната в дебела плитка.

Ариана затвори вратата зад себе си и фигурката се скова.

— Помолих да ме почакате в градината. Искам да остана сама…

Тихият и уморен глас внезапно пресекна, когато Ариана бързо прекоси стаята и се изправи пред нея.

— Ти… Ти не си… Коя си… Лейди Ариана?

— Спомни си! — лицето на Ариана засия и тя протегна ръце. — О, Катрин, моля те, не ме отпращай!