Джил Грегъри
Замъкът на обречените (7)

Глава седма

— Идваме за затворника от Гейлрън. Херцог Джулиан нареди преди екзекуцията да бъде заведен в голямата зала — Никълъс и маскираните му придружители изчакваха, докато главният тъмничар премяташе халката с ключове.

— Отнася ли се това и за циганката? — изръмжа той.

— И за двамата — ръката на Никълъс бе върху дръжката на меча му. — По-бързо, глупако! Ако накараш херцога да чака, ще се озовеш в килията!

В коридора се появи и друг пазач. Малките му очички подозрително огледаха маскираните, застана пред килията на граф Маркъс, облегна гръб на решетките и скръсти ръце пред гърдите си.

— Снощи по време на вечерята Нийс ми се похвали, че той ще извежда затворниците днес.

— Има промяна в плана — озъби се Никълъс и махна нетърпеливо към главния тъмничар, който замръзна на място при думите на другия пазач. — Бързай, иначе херцогът ще ни отреже главите. Извеждай затворниците, глупако, или в името на всички светии…

В този миг един от рицарите на сър Кастор, изнервен от непредвиденото забавяне, посегна към меча си.

— Това е измама! — внезапно извика вторият пазач и също извади оръжието си.

Ала не можа да го използва, тъй като ръката на Маркъс се провря между решетките и с едно светкавично движение кинжалът на лейди Ариана се заби във врата му.

Битката се разрази като буря. Рицарите на Никълъс се нахвърлиха с извадени мечове срещу притичалите войници с черни маски от охраната на херцог Джулиан, дочули виковете на пазачите.

— Убийте ги! Те са измамници! Предателство! Предателство!

Главният тъмничар се спусна към Никълъс и мечът му изсвистя във въздуха. Никълъс отскочи ловко настрани, завъртя меча си и с едно точно движение го заби в гърдите на мъжа. Бликна кръв. Тъмничарят се свлече на колене с предсмъртен вик. Никълъс грабна ключовете и ги хвърли през решетките на Маркъс. Сетне се впусна в яростна атака срещу хората на Джулиан.

Маркъс пъхна ключа в ключалката. В следващия миг вече бе навън, грабна меча на тъмничаря, когото сам бе пронизал, и го вдигна. Ала викът на циганката да освободи и нея го възпря за миг.

Войникът на Джулиан, който препречваше пътя на Никълъс, успя ловко да измами бдителността му. Мечът се насочи право към сърцето му.

 

 

— Какво си направила с моя медальон?

С налети с кръв очи и разкривено от гняв лице, Джулиан се надвеси над жена си и я сграбчи за гърлото. Астрологът Крен се спря на три крачи от господаря си и скръсти ръце, впил доволен поглед в ужасените очи на херцогинята.

— Кажи ми, коварна мръснице, или ще те удуша!

— Нищо, милорд… аз… никога… не съм го виждала.

— Само ти и Крен имате достъп до покоите ми и знаете къде го държа. Медальонът ми трябва за днешната екзекуция. Да не си мислиш, че ще спасиш онази отрепка, любовника си Маркъс, като скриеш от мен медальона на Дайндън?

— Спри… спри… моля те…

Ариана, която тъкмо в този момент влизаше в преддверието, чу задавените викове на херцогинята и се спусна напред. Без да се поколебае, тя се хвърли върху Джулиан и изви ръката му, за да освободи Катрин от смъртоносната хватка.

Крен се обърна и викна на пазачите, застанали до вратата:

— Усмирете тази жена!

— Не! — отчаяно извика Ариана, когато двамата войници я откопчиха от ръката на Джулиан. — Милорд, пуснете я… моля ви, не й причинявайте болка!

От коридорите се разнесе силна глъчка. Ариана чу викове, трополене на ботуши, а от далечината и звън на мечове.

— На оръжие! На оръжие! Замъкът е обсаден!

Джулиан застина на място, а Крен нададе прегракнал вик на ужас.

— Ти не ми предсказа нищо подобно! — изкрещя херцогът, пусна гърлото на Катрин и яростно се нахвърли към астролога.

— Милорд, звездите не лъжат. Но те не ми показаха…

— Знаеш ли какво означава това? Какво трябва да правя сега? Бързо! Към кулата!

Джулиан се спусна към вратата, а пазачите се отдръпнаха, за да му направят път.

— Вървете! Бийте се! Прогонете ги от замъка! — изкрещя херцогът, докато бягаше по коридора, следван от астролога, пребледнял като платно.

Ариана помогна на полузадушената и хлипаща Катрин да се изправи и я заведе до пейката. Изплашените придворни дами заобиколиха господарката си.

— Погрижете се за нея! — нареди Ариана и хукна към коридора.

Накъде да поеме? Къде бе изчезнал Джулиан? Изведнъж пред погледа й се мярна краят на обсипана със звезди черна дълга мантия. Крен!

Девойката се спусна с всички сили натам.

 

 

По голите хълмове и през Голямата гора препускаха войници. Приличаха на буйна река. Подвижната вертикална решетка на крепостната врата бе вдигната, за да пропусне благородниците, градските жители и селяните, които трябваше да присъстват на екзекуцията. Безчет конници профучаха в галоп по подвижния мост, а бойните им викове отекнаха около замъка Дайндън.

Над някои от воините се вееха знаците на Гейлрън. Други размахваха странно зелено знаме, на което с черни букви бе изписано: „Никълъс Ястреба“. Тези мъже със свирепи лица яздеха огромни бойни коне.

Хората на сър Кастор предвождаха третата бойна група, която нахлу в двора на замъка и започна да сече наляво-надясно рицарите с черни маски — вярната охрана на херцог Джулиан.

Битката бе яростна и кървава. Сред насъбралата се тълпа настана суматоха. Понесоха се ужасени викове и крясъци. По главите на войниците на Джулиан се засипаха стрели, а пред тях блесна гора от мечове. Те се разбягаха като полудели скакалци.

Целият Дайндън се огласяше от бойни викове и предсмъртни стенания.

 

 

Кръв обагри голямото стълбище на Замъка на обречените, докато Никълъс и Маркъс си проправяха път. Бяха пронизали повече от десетина вражески рицари. Мечовете им аленееха. Дрехите им висяха на парцали. Но те се бореха с ожесточение, което всяваше паника и ужас сред враговете. Тъкмо достигнаха горната площадка на стълбището, когато се оказаха заобиколени от около десетина оръженосци. Въздухът кънтеше от свистене на мечове и смразяващи кръвта бойни викове.

Никълъс отблъсна с все сила един войник. Той полетя надолу по стълбите и се стовари върху други трима, които тъкмо се качваха. В този миг зърна Катрин. Стоеше на прага на покоите си.

— Къде е Ариана? — извика Никълъс, докато отбиваше поредния удар.

— В кулата… тя тръгна след Джулиан и Крен… аах! — един от хората на Джулиан я сграбчи отзад.

— Предателка! — злобно изсъска мъжът. — Ще те науча как се помага на враг…

Маркъс прониза войника, който миг преди това го беше ранил в рамото. После се нахвърли върху този, който държеше Катрин. Красивото му лице бе изкривено от ярост.

— Пусни я! — разпозна го. Беше капитан Бейлър, който изпитваше такова огромно удоволствие да бие. Само преди седмица бе нанесъл жесток побой и на самия него.

С дяволска усмивка на устните Бейлър насочи острието на меча си към сърцето на Катрин.

— Ти отдавна желаеш съпругата на херцога, а май и тя теб. Гледай сега как тая уличница умира!

Катрин се опита да се освободи. Маркъс се извъртя. Мечът му проблесна като сребрист пламък и изби оръжието на Бейлър. Капитанът захвърли херцогинята към стената и се обърна, за да посрещне атаката.

Времето сякаш спря. Катрин се взираше в двамата мъже с разширени от ужас очи, примесен със страх за любимия й. Маркъс не я погледна. Следеше Бейлър, който обикаляше в кръг със зловеща усмивка.

— Влез вътре, Катрин! — със спокоен глас нареди графът. — И заключи вратата!

Тя не помръдна. Внезапно и без предупреждение Маркъс нанесе решителния си удар.

 

 

Страх стягаше гърдите на Никълъс, докато се биеше с двама рицари на Джулиан. Нещо ужасно витаеше. Усещаше го с цялото си същество. Годините по бойните полета му бяха създали шесто чувство за смъртта. В този момент тя бе навсякъде около него. Но усещаше, че има и още нещо… Костеливата й ръка се протягаше заплашително към някого, когото той обичаше.

Ариана! Студени тръпки пролазиха по гърба му. Озърна се и видя, че Маркъс убива мъжа, който заплашваше Катрин. В следващия миг графът държеше в прегръдките си треперещата млада жена.

Внезапно Никълъс си спомни за тайния тунел, който водеше към стаята в кулата. Вратата се отваряше само отвън.

Трябваше да стигне до Ариана, преди тя да се изправи срещу Джулиан и Крен. Едва ли някой от войниците знаеше за този тунел.

Намери скрития син квадрат, натисна го и се озова в усоен мрак. С умели движения запали свещ и затича по тесния коридор.

 

 

Ариана стъпи на площадката и отчаяно се огледа. Не водеше на никъде. Нищо — нито друг коридор, нито някаква стая, пред нея имаше само стена. Без прозорци, без врати. Мъждива светлина.

Джулиан и Крен сякаш се бяха изпарили.

Отдалеч кънтеше ожесточената битка. Къде ли бяха Никълъс и Маркъс в целия този ад? Навярно се сражаваха отчаяно за живота си. Ариана затвори очи, опитвайки се да прогони ужасните картини, изплували в главата й.

Нямаше смисъл да плаче. Нито да ги търси. Инстинктът й нашепна да последва Джулиан. Ако й се удаде възможност да го изтрие от лицето на земята, ще го стори. Нямаше друго оръжие, освен ума си. Страхуваше се, ала страхът какво ще стане с тези земи и хората, ако Джулиан продължи да властва над Дайндън, бе много по-голям.

Отпъди мислите за продължаващата битка и ги насочи към думите на циганката. Синият квадрат.

Нима ставаше дума за това, зачуди се Ариана, загледана в изрисуваната стена до пейката. Протегна ръка и натисна синьото.

Нищо.

Натисна още веднъж, този път по-силно. Стената леко и безшумно се завъртя и се откри тясна пролука.

Ариана пристъпи напред, промуши се и… замръзна.

Джулиан и Крен бяха с гръб. Гледаха към огромно легло, със зелени копринени завеси. Върху стената бе окачен голям златистозелен гоблен, в единия ъгъл имаше дървен сандък с красива резба, каменният под бе застлан с тръстика, а в огнището гореше огън.

— По-бързо, милорд, нямаме никакво време за губене. Убийте го сега! — изсъска Крен.

С вдигнат меч, Джулиан се взираше в човека, лежащ в леглото.

Ариана мигом го позна. Ерцхерцог Арманд! Бащата на Никълъс! Жив!