Анатол Франс
Пчелица (20)

Глава двадесета

в която се говори за една малка атлазена пантофка

Кларидите не се съмняваха, че Пчелица е била отвлечена от джуджетата. Същото вярваше и херцогинята; ала сънищата й не показваха точно.

— Ние ще я намерим — заявяваше Жорж.

— Ще я намерим — отговаряше Вярно сърце.

— Ние ще я върнем на майка й — казваше Жорж.

— Ще я върнем тук — отвръщаше Вярно сърце.

— И ще се оженя за нея — продължаваше Жорж.

— И ще се оженим — повтаряше Вярно сърце.

И те събираха сведения от жителите за нравите на джуджетата и за тайнствените обстоятелства при отвличането на Пчелица.

Затова и разпитаха дойката Морила, която беше кърмила херцогиня Кларидска; но сега Морила нямаше мляко за бебетата и хранеше кокошките в задния двор.

Точно там я намериха господарят и оръженосецът. Тя викаше: „Пи! пи! пи! Мъни! мъни! мъни! Пи! пи! пи!“ и хвърляше зрънца на своите пиленца.

— Пи! пи! пи! Мъни! мъни! мъни! Вие ли сте, ваша светлост? Пи! пи! пи! Възможно ли е да сте станали толкова голям… Пи! А и толкова хубав… Пи! пи! Къш! къш! къш! Виждате ли това дебелото, дето яде всичкото ядене на малките? Къш! къш! Тю! Такъв е светът, ваша светлост. Всичкото благо отива у богатите. Слабите слабеят, а дебелите дебелеят. Защото справедливостта не е на земята. Какво има, на вашите услуги, ваша светлост? Ще пиете ли и двамата по чаша бира?

— Може, Морила, а и ще ви прегърна, защото сте хранили с млякото си майката на тази, която обичам най-много на света.

— Истина, ваша светлост; на пеленачето, дето го хранех, поникна първото зъбче на шест месеца и четиринадесет дни. Та по този случай покойната херцогиня ми направи подарък. Да, наистина.

— Щом е така, кажете ни Морила, какво знаете за джуджетата, които са отвлекли Пчелица.

— Ех, ваша светлост, аз нищо не знам за джуджетата, дето са я отвлекли. И как искате стара жена като мене да знае нещо? Вече отдавна съм забравила малкото, което бях научила, и дори нямам достатъчно памет, за да си припомня къде съм си пъхнала очилата. Случва ми се да ги търся, когато са ми на носа. Опитайте това пиво, студено е.

— За ваше здраве, Морила, но хората разказват, че вашият мъж знаел нещо за отвличането на Пчелица.

— Истина е, ваша светлост. Въпреки че не беше учен, той знаеше много неща, които научаваше в странноприемниците и по кръчмите. Той нищо не забравяше. Ако още беше на този свят и седеше с нас на тази маса, щеше да ви разправя истории до утре. На мене ми е разказвал такива истории от всякакъв вид, че те са станали една истинска бъркотия в главата ми и аз не бих могла вече да различа края на едната от началото на другата. Наистина, ваше благородие.

Да, и това беше истината. А главата на дойката можеше да се сравни с пукната тенджера. Жорж и Вярно сърце страшно се измъчиха, за да изкопчат от нея нещо свястно. Всеки път, когато я питаха нещо, по навик тя започваше разказа си така:

— Преди седем години, ваша светлост, в деня, в който Вие офейкахте заедно с Пчелица, и не се върнахте нито единият, нито другият, моят покоен мъж отишъл в планината да продава кон. Да, наистина. Нахранил добре животното с овес, напоен с ябълково вино, за да може конят да опъне прасци и очите му да блеснат, завел го на пазара, близо до планината. Нямало защо да съжалява за овеса и за ябълковото вино, защото заради тях конят бил продаден по-скъпо. С животните става така, както с хората; преценяват ги по това как изглеждат. Покойният ми мъж се радвал на добрата продажба, която току-що бил направил, и предложил на своите приятели да се почерпят, като се заел да отговаря на всяка наздравица с пълна чаша в ръка. Та трябва да знаете, ваша светлост, че нямаше друг човек в цяло Кларидско, който да се сравнява с моя покоен съпруг, когато вдига наздравица пред приятели, с чаша в ръка. И то така, че същия този ден, след многобройни любезности, той се връщал сам по мръкнало и сбъркал пътя, защото не познал своя. Като се намерил близо до една пещера, той видял много ясно, колкото е било възможно в неговото състояние и в онзи час, цяла дружина малки човечета, които носели върху носило момиченце или момченце. Избягал от страх да не го сполети нещо лошо, защото виното не му пречеше да бъде предпазлив. Но недалеко от пещерата, като изпуснал лулата си, той се навел, за да я вдигне, и вместо нея хванал една малка атлазена пантофка. По този повод той каза нещо, което обичаше да повтаря, щом беше в добро настроените: „За първи път — казал си той — една лула се превръща в пантофка“. И тъй като тази пантофка беше пантофка на момиченце, той мислеше, че точно момиченцето, дето я беше загубило в гората, е било отвлечено от джуджетата, и че неговото отвличане е видял. Тъкмо щял да сложи пантофката в джоба си, когато малки човечета с качулки на главата се нахвърлили върху него и почнали да му удрят шамари и то толкова много, че останал зашеметен на мястото си.

— Морила! Морила! — извика Жорж, — та това е пантофката на Пчелица! Дайте ми я, искам да я целуна хиляди пъти. Тя ще стои винаги до сърцето ми, в парфюмирана торбичка, и когато умра, ще я сложат в ковчега ми.

— Да бъде по волята Ви, ваша светлост, но къде ще я търсите? Джуджетата му я взели на бедния ми мъж, той дори мислеше, че така добросъвестно е бил шамаросван, защото поискал да си я сложи в джоба и да я покаже на съдиите. Обичаше да разказва за това, когато беше в добро настроение…

— Е, стига! Стига! Кажете ми само името на пещерата.

— Ваша светлост, наричат я Пещерата на джуджетата и така й приляга. Моят покоен мъж…

— Морила! Нито дума повече! А ти, Вярно сърце, знаеш ли къде е тази пещера?

— Ваша светлост — отвърна Вярно сърце, като допиваше чашата с бира, — нямаше да се съмнявате, ако по-добре знаехте моите песни. Съчинил съм около дванадесет за тази пещера и съм я описал, без да забравя дори последното мъхче. Смея да кажа, Ваша светлост, че от тези дванадесет песни шест наистина заслужават внимание. Но и останалите шест не са за пренебрегване. Сега ще ви изпея една, две…

— Вярно сърце — извика Жорж, — ще завземем пещерата на джуджетата и ще освободим Пчелица!

— Съвсем сигурно — отвърна Вярно сърце.