Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (6)

Шеста глава

Зоуи вдигна телефона на бюрото си още на първото иззвъняване.

— „Инхансд Интериърс“.

— Излъгахте ме — прозвуча гласът на Итън от другия край на линията. — Отправи обвинението с абсолютно небрежен тон, сякаш бе свикнал хората да го лъжат.

Може и да бе точно така, помисли си Зоуи, като се има предвид професията му. Тя застина на мястото си, като се взираше, без да ги вижда в действителност, в трите черно-бели фотографии, окачени на отсрещната стена.

Бе снимала една очарователна стара къща, открояваща се в сенките на пустинния здрач. По-късно се бе опитала да избере най-изразителния от трите кадъра, но на всеки бе уловен някакъв изплъзващ се нюанс и тя тъй и не успя да се спре само на един от тях. В крайна сметка постави в рамки и трите.

Няколко дни по-късно един от клиентите й бе забелязал фотографиите на стената и й бе казал, че местните хора наричат тази къща „Найтуиндс“.

— Там ли сте още? — попита Итън.

Не се паникьосвай — помисли си тя. — Може да не е толкова зле, колкото звучи.

— Да, разбира се — изрече безизразно.

Какво ли бе разбрал за самата нея, докато е проучвал Дженифър Мейсън? Дали не се бе натъкнал случайно на истината? Открил ли бе пролука в огнената стена, която се издигаше между миналото и настоящето й? Ами Аркадия? О, господи, ами ако бе провалила прикритието и на приятелката си, освен своето собствено? Каква глупачка бе да наеме частен детектив!

Стегни се — напомни си сама. — Дишай дълбоко. Мисли.

Новите самоличности, които двете с Аркадия си бяха купили, бяха първокласни. Аркадия бе настояла да платят абсурдно високата цена, която бе необходима, за да получат най-доброто качество.

Итън Труакс не би могъл стигне толкова дълбоко, че да открие истината, каза си тя, не и за толкова кратко време.

Освен това нямаше причина той да се рови в нейния живот. Бе му платила да търси Дженифър Мейсън. Защо вместо това да си губи времето, като ровичка в миналото на клиента си?

— Не знам за какво говорите — каза тя в слушалката, като се опитваше да запази гласа си хладен и спокоен. — Открихте ли Дженифър Мейсън?

— Не — отговори детективът.

Тя стисна още по-здраво телефона.

— Не сте успели да я намерите?

— Не — повтори Итън. — И освен това мисля, че не сте очаквали да я открия. А точно това прави нещата толкова интересни, нали разбирате?

— Не разбирам.

— Трябва да поговорим — каза той. После рязко прекъсна връзката.

В гърдите й се надигна гняв.

— По дяволите, не смей да ми затваряш телефона, Труакс!

Без предупреждение, вратата на кабинета й се отвори и тя се стресна. Завъртя се на стола си.

Итън влезе в стаята. Изглеждаше, сякаш току-що се връща от някакъв строителен обект. Бе облечен с размъкнати и оплескани с боя джинси, дънкова риза, протрити работни ботуши и шапка с козирка, на която се четеше името на една от местните кръчми, „Красавиците от ада“. Чувала бе за това място. Долнопробна дупка, посещавана от шофьори на камиони и типове с мотоциклети. Никога не я бяха привличали мъжете, които посещават подобни места.

Защо тогава усещаше тези леки горещи и студени тръпки при вида на този мъж? Явно прекалено отдавна не бе излизала на среща.

Итън пъхна мобилния телефон в джоба на джинсите си.

— Случайно минавах наблизо. Реших да се отбия.

Тя остави своя телефон много внимателно на бюрото, като се опитваше да се успокои. Този път поне имаше предимството да е от шефската страна на бюрото.

— Драматичното появяване, да не би да е сред обичайните похвати в професията, господин Труакс?

— Както вече казах, трябва да поговорим, и то веднага. — Той се запъти към едно от двете кресла за клиенти, които бяха разположени срещу бюрото й. Забеляза трите черно-бели фотографии на „Найтуиндс“ и застина на място. — Кой ги е правил?

— Аз.

— О!

— Оставете снимките, господин Труакс — тя се изправи на стола си, нетърпелива и притеснена, и скръсти ръце на бюрото. — Седнете и ми кажете какво точно става.

Той хвърли последен поглед към трите фотографии и после послушно се настани в едно от креслата. Тя веднага съжали, че го е поканила да седне. Скъпата тапицерия на фотьойлите за клиенти не бе предвидена за мръсни работни дрехи.

Итън, изглежда, не си даваше сметка за това как сядането му ще се отрази на ценното й кресло. Облегнат назад върху кожата с цвят на мед, той протегна крака и кръстоса глезените на обутите си в ботуши крака. Извади малък бележник от джоба на ризата си и го разтвори.

— Не открих никакви доказателства, че госпожа Дженифър Мейсън се наслаждава някъде на новопридобитата си свобода. — Вгледа се в записките си. — Не е използвала никакви кредитни карти в последно време. Не е използвала и чековата си книжка, за да тегли пари от общата банкова сметка на семейството. — Той вдигна поглед. — Сметката все още е открита, между другото. Дейвис Мейсън не си е дал труд да я закрие.

— Какво означава това?

— Ако питате мен, очевидно не се тревожи особено, че бъдещата му бивша жена може да го обере.

— О! — Нещата се оказваха толкова лоши, колкото бе очаквала.

— Изглежда, Дженифър Мейсън не е имала близки приятели в града. Все още разследвам този аспект, но няма особени надежди. Не е живяла в Уиспъринг Спрингс дълго време и очевидно единствените й социални контакти след сватбата са били, когато е придружавала съпруга си по време на делови вечери. Което не се е случвало често.

— А роднини? — попита Зоуи.

— Няколко далечни братовчеди и възрастна леля, които живеят в Индиана. Обадих им се тази сутрин. Никой от тях не я е чувал отдавна, но не са особено разтревожени. Всички казаха, че не са виждали Дженифър от дете и от години не поддържат връзка. Семейството не е от най-сплотените.

— С други думи, никой не се е разбързал да подава жалба, че е изчезнала.

— Не вярвам да го направят — каза Итън. — Има и още нещо. Проверих правния аспект. Няма заведено бракоразводно дело.

Това определено е най-лошият вариант на развитие, помисли си тя. Дженифър Мейсън абсолютно съответстваше на типа малтретирана съпруга, която не поддържа близки отношения с приятели или със семейството си. Какво би могла да направи?

Взе една химикалка, за да се занимава с нещо, и я стисна толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Благодаря ви, че проверихте този въпрос, господин Труакс. Дължа ли ви нещо допълнително над минималната цена, която платих вчера?

— О, да. Доста повече.

Тя се намръщи.

— Колко?

— Да започнем с няколко отговора. Какво, мислите, се е случило с Дженифър Мейсън?

Не му отговори.

— Познавахте ли я, преди да изчезне?

— Не. Никога не съм я срещала.

— Смятате, че Мейсън е убил съпругата си, нали?

Тя се поколеба, после мълчаливо кимна с глава.

— Това е много сериозно заключение — сухо отбеляза Итън. — Имате ли нещо против да попитам какво ви накара да стигнете до него?

— Просто лошо предчувствие, което изпитах вчера, когато отидох да разгледам жилището му.

— Лошо предчувствие — повтори той безизразно.

— Наречете го интуиция.

— Надявам се, че няма да ме помислите за някакъв женомразец заради това, което ще ви кажа, но трябва да си призная, че не вярвам особено в женската интуиция.

Дръж се нормално. Мисли нормално.

— Леглото в семейната спалня го няма — каза тя с равен глас. — То и едно малко килимче са единствените липсващи мебели. Стените в тази стая са прясно боядисани.

Той повдигна вежди.

— И това бе достатъчно да ви накара да решите, че Дженифър Мейсън е била убита?

Зоуи реши да бъде малко по-настъпателна.

— Господин Труакс, аз съм специалист по вътрешен дизайн. Останах с твърдото убеждение, че вие не харесвате особено хората с моята професия, но ви уверявам, че дизайнерите са професионално обучени и склонни към наблюдателност. Нещо не е наред в жилището на Мейсън. Убедена съм в това.

— Добре, по-спокойно. Сигурна ли сте, че Мейсън не е продал леглото?

— Той каза, че жена му го е взела, защото значело много за нея. Било огромно и много скъпо легло. Но…

— Да?

— Но аз видях два пълни комплекта луксозно италианско спално бельо в шкафа. Чаршафите и калъфките за възглавници все още са в оригиналните си опаковки.

— И какво от това?

Тя почука по бюрото с върха на химикала.

— Имате ли представа колко струват два пълни комплекта чаршафи от такова качество? Ако Дженифър Мейсън е отнесла леглото, убедена съм, че би взела и чаршафите, които е купила за него.

Итън обмисли думите й за известно време. После кимна.

— Имате право. Мейсън не намекна ли, че жена му е оставила леглото някъде на съхранение?

— Не.

— А спомена ли как го е пренесла?

— Не. — Непрекъснатите му въпроси почваха да я изнервят. — Вие сте частният детектив тук, а не аз.

— О, да, вярно. Все забравям — извади химикалка от джоба си и си записа нещо в бележника. — Имаше ли и още нещо, което да събуди подозренията ви, докато разглеждахте къщата на Мейсън вчера?

Освен крещящите стени ли? — зачуди се тя наум. — Божичко, не, това незнайно защо ми стигаше.

— Имаше още нещо странно — продължи бавно.

— Какво?

— Душ завесите в баните.

— Какво за тях?

— Голямата баня има широка остъклена душ — кабина и отделна вана, но другите две спални очевидно са били предвидени за гости. И към двете има съседни бани със стандартната комбинация от душ и вана, които се скриват зад завеса. Завесите и в двете бани за гости липсваха.

Той я погледна любезно, без изобщо да я разбере.

— Обяснете ми.

— И двете бани бяха напълно заредени със сапуни, кърпи и всичко необходимо. И завесите за душ би трябвало да са там. Но ги нямаше — тя сви рамене. — Това просто ми се стори малко странно.

Той се вгледа продължително в нея.

— Разбирате — отбеляза накрая, — че все още нямаме достатъчно основания да се обърнем към полицията, нали?

— Разбира се. Затова наех вас да разследвате случая.

— Поправка, дойдохте при мен, защото „Раднър“ вземат много по-скъпо, но ще оставя това засега — той затвори бележника и го пъхна в джоба на ризата си. — Имаме други неща за вършене.

— Като например?

— Искам да разгледам отвътре къщата на Мейсън. Моля за извинение, жилището на Мейсън.

Тя се вгледа невярващо в него, заинтригувана въпреки опасенията си.

— Ще проникнете с взлом?

— По дяволите, не. Частните детективи правят такива неща само по телевизията. Да не мислите, че искам да си загубя разрешителното?

— Не, предполагам, че не искате — реакцията му на въпроса й бе напълно нормална, но по някаква причина тя се почувства леко разочарована. Може би бе позволила на въображението си да се развихри, що се отнася до частните детективи. — И без това вероятно няма да можете да се промъкнете тайно — отбеляза хладно. — „Дезърт Вю“ е добре охранявана затворена общност. Съмнявам се, че бихте могли да се промъкнете покрай пазачите.

Итън не отвърна нищо, просто си седеше със загадъчен вид. По някаква странна причина тя внезапно се почувства неловко.

Зачуди се дали не го е обидила или което би било още по-лошо, дали не го е накарала да се почувства неудобно. „Труакс Инвестигейшънс“ бе еднолична фирма, напомни си Зоуи. Той не притежаваше средствата на голяма охранителна компания, като „Раднър“ например. Не можеше да очаква чудеса. „Човек получава толкова, колкото е платил“, каза си наум.

Прочисти гърлото си.

— Предполагам, че сте изчерпали сумата, която ви предплатих за два часа.

— Правилно предполагате — увери я той с небрежен вид. — Определено я надхвърлих миналата нощ.

— Опасявах се, че ще стане така — тя се изправи и се вгледа с него, като се надяваше, че погледът й изразява желязно самообладание. — Колко още ще ми струва това разследване?

— Засега не мога да кажа със сигурност. Може да ми трябват още ден или два, докато разбера какво точно става.

— Ден или два? — бе ужасена. — Не мога да си позволя да ви платя за толкова време. Не и при вашите тарифи.

— Успокойте се. Мисля, че можем да се споразумеем някак. В крайна сметка, все още се опитвам да разработя бизнеса си тук, в Уиспъринг Спрингс, а и вие сте първата ми клиентка. Искам да направя добро впечатление. Трябва да мисля за отзивите.

— Какви условия предлагате? — предпазливо попита тя.

— На снаха ми й хрумна нещо. Тогава не й обърнах внимание, но снощи, когато разбрах, че този случай ще отнеме повече от предвиденото време, осъзнах, че планът й не е съвсем лош.

— Какъв е този план?

— Нуждая се от известна помощ в областта на вътрешния дизайн — обясни той.

Това я накара да замълчи за миг.

— Всъщност кабинетът ви ми харесва до голяма степен. Има известен чар в занемарения му вид.

— Занемарен вид ли?

— Ако само преместите онова огромно кресло за посетители, намерите по-добро място за бюрото си и махнете огледалото, мисля, че енергийният поток ще бъде съвсем правилно насочен.

— Енергийният поток си е много добре и така. Прекалено голямото кресло кара клиентите да осъзнаят, че не те контролират нещата в кабинета ми. Принуждава ги да предават проблемите в мои ръце. И ако бюрото пречи на енергийния поток, това е без значение. Харесвам го там, където си е. Същото се отнася и за огледалото. Кабинетът ми няма нужда от промени.

— Тогава за какво става дума?

— Новата ми къща — той се усмихна. — Искам да кажа — новото ми жилище.

— Вашето жилище? — тя опря ръце на бюрото си и скочи на крака. — Сериозно ли говорите? Очаквате от мен да преобзаведа цялото ви жилищно пространство в замяна на още малко детективска работа?

— На мен ми звучи справедливо.

— Е, на мен пък никак не ми звучи справедливо. Струва ми се, че искате да… — не довърши изречението си, осъзнала навреме, че да ме прецакате не би било особено подходящ израз в случая.

Итън я гледаше с любезно очакване. Нещо в израза му й подсказваше, че е напълно наясно какво щеше да каже. Усети как бузите й пламват.

Изправи рамене и кръстоса ръце.

— Струва ми се, че очаквате да сключите изгодна сделка за моя сметка. Тарифата ми за цялостно обзавеждане на едно жилище е доста висока, господин Труакс. Няма начин да похарча толкова пари за детективските ви услуги.

— Добре, както ви казах, готов съм да преговаряме. Какво ще кажете за една стая.

Тя се поколеба, после сви рамене.

— Добре, една стая.

— Договорихме се. Но аз ще избера стаята.

— Чудесно. Съгласна съм. А сега ми кажете как смятате да влезете в жилището на Мейсън.

— Това е лесната част — отвърна Итън. — Вие ще ме вкарате.

— Как?

— Може да започнете, като ме наричате Боб.

 

 

Един час по-късно Итън стоеше в средата на голямата спалня в къщата на Мейсън и се опитваше да не обръща внимание на адреналина, който препускаше из вените му. Знаеше на какво се дължи това. Ако двамата със Зоуи бяха прави в предположенията си за съдбата на Дженифър Мейсън, в момента стояха в една стая с убиеца.

Или поне той стоеше в една стая с Мейсън. Зоуи, от своя страна, решително бе останала в коридора пред спалнята. Стоеше на входа, здраво скръстила ръце пред гърдите си. Досега се бе справила добре с ролята си, но той бе забелязал как напрежението у нея нарасна, когато се приближиха до тази спалня.

Дейвис Мейсън го наблюдаваше отблизо. Зоуи му бе казала, че бил донякъде изненадан, когато му съобщила, че иска да доведе строителен предприемач да види къщата. Но, изглежда, бе приел обяснението й. Даже бе предложил да си тръгне по-рано от офиса, за да ги посрещне.

— Какво мислиш за идеите ми за освежаване на това място, Боб? — попита Зоуи откъм вратата.

— Няма проблем — подхвана репликата й Итън. — Има достатъчно пространство да се снижи таванът и да се добавят вградени лампи. Искаш ли да изготвя подробна оценка?

— Засега не — отвърна тя. — Исках само да знам дали смяташ идеята за осъществима.

— Разбира се, че може да стане. Осветлението няма да е проблем. Картина на тавана обаче ми се струва прекалено странно.

Дейвис погледна към Зоуи.

— Искате да нарисувате картина на тавана ми?

— Това е вариант, който обмислям. В града има няколко отлични майстори на фрески, които биха могли да направят нещо специално за това помещение. Изглед на вечерно небе например.

Дейвис кимна замислено.

— Идеята ми харесва. Никога не бих се сетил сам за такова нещо.

— Ще струва скъпо — предупреди го Итън. — Вградените лампи, с които тя възнамерява да освети тавана, не са евтини, а и само господ знае колко ще поиска художникът.

Зоуи го прикова с поглед.

— Цената не е твой проблем, Боб.

— Права е — намеси се Дейвис. — Цената не е от значение за мен. С жена ми наскоро се разделихме. Искам изцяло да променя вида на тази спалня.

— О, боже! — леко подсвирна Итън. — Бил съм на твое място, случвало ми се е и на мен няколко пъти. Знам всичко за проблема със спалнята.

Улови стреснатото изражение на Зоуи при тези свои думи, но се направи, че не е забелязал нищо. Повече го интересуваше намръщването на Дейвис.

— Проблемът със спалнята ли? — Мейсън бе застинал на място. — Не разбирам.

Итън поклати глава.

— Говоря ти от опит. Три жени ме напуснаха и подадоха молби за развод. На някои „нежни създания“ просто не можеш да им угодиш.

— Не можеш — безизразно се съгласи Дейвис. — Понякога е трудно с жените. — Той не посмя да погледне Зоуи.

— Трудно и дяволски скъпо — допълни Итън. — Особено като стане дума за легла. Леглата са доста скъпи, нали?

— Какво общо имат леглата? — попита Дейвис.

Итън сви рамене.

— Ами, след като свършиш да изплащаш сметките на бившата си съпруга и на адвокатите, пак започваш да се срещаш с други жени, нали? По дяволите, дори може и да не дочакаш да приключи цялата бумащина. Понякога ти трябва малко съчувствие, ако разбираш какво имам предвид.

— Не, Боб — студено го прекъсна Зоуи от коридора. — Аз поне не разбирам какво имаш предвид.

— Не се обиждайте, госпожице Лус — отвърна той с престорено търпение, — но такива са фактите за един мъж в подобно положение. Та, както казвах, започваш отново да излизаш на срещи и водиш новата си приятелка вкъщи. Пускаш музика, пийвате по чашка и й разказваш тъжната си история. — Той намигна на Дейвис. — Прав ли съм?

— Все още не знам — отвърна Дейвис. — Още не съм започнал да се срещам с други.

— Е, от мен да знаеш, така стоят нещата. Както и да е, всичко е наред в гостната, така че предлагаш да се преместите в спалнята. Тя няма нищо против. Дотук добре. Двамата тръгвате по коридора, влизате в спалнята и тогава, бум, без никакво предупреждение, дамата хвърля поглед на леглото и замръзва на място.

И Дейвис, и Зоуи го наблюдаваха като омагьосани.

— Защо спира? — Дейвис бе озадачен.

— Заради проклетото легло, разбира се — отвърна Итън. — На лицето й се изписва някакво странно изражение, поглежда те право в очите и пита дали това е леглото, на което си спал с бившата си жена. И това ако не е многозначителен въпрос.

— Многозначителен и още как — намръщи се Дейвис. — Май започва да ми става ясно.

— Дамите не искат да спят или изобщо да правят каквото и да било в леглото, което си използвал с бившата, разбираш ли? — обясни Итън. — Сигурно е нещо, свързано с женската психика.

Хвърли кратък поглед към Зоуи. Тя изглеждаше засегната, но си замълча.

Дейвис, изглежда, си бе върнал самообладанието, имаше спокоен и ведър вид. Погледна съзаклятнически към Итън, като мъж към мъж.

— Да си призная, не бях се сетил за тази страна на нещата. Сега, като ми обърна внимание, разбирам, че старото легло би могло да се окаже проблем. За щастие обаче това не ме засяга.

— Да — Итън се загледа в широкото празно място в средата на стаята. — Виждам това. Леглото го няма.

— Бившата ми жена го отнесе, когато ме напусна.

— Просто докара камион и го натовари, а? Каква безчувственост!

— Заедно с останалите си лични вещи. Ако трябва да съм откровен, аз й помогнах да си събере багажа.

— Да, и аз съм го правил няколко пъти — призна Итън. — Знам какво е. Е, поне що се отнася до леглото, можеш да се считаш за късметлия. Ще ти струва скъпо да го замениш, но в крайна сметка си струва. Повярвай ми.

— Ще повярвам на думите ти, Боб — тихо се съгласи Дейвис. — Както каза, говориш от опит. Три развода?

— Моят адвокат ми изпраща картички за рождения ми ден и за официалните празници.

— Май по-скоро трябва да ти изпраща цветя — натърти Зоуи. Тя решително отстъпи назад, като се отдалечи още повече от спалнята. — Мисля, че видяхме достатъчно, Боб. По-добре да тръгваме. Направи груба сметка къде смяташ да поставиш опорите и електрическите контакти, а аз ще включа информацията в представянето си пред Дейвис в петък.

— Разбира се — Итън спря пред домакина и протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем, Мейсън. Успех с ремонта. Няма да сбъркате с госпожица Лус. Тя наистина си разбира от работата.

Дейвис стисна ръката му, но гледаше Зоуи.

— С нетърпение очаквам съвместната ни работа.

— Аз също — заяви Итън. — Винаги е интересно, нали?

Зоуи не отговори. Тя се завъртя на пети и тръгна по коридора.

„Определено бърза да се махне от спалнята“, помисли си Итън. Замисли се над това, докато я следваше навън към колата й. Бе усетил напрежението й, когато й обясни как възнамерява да влезе в къщата на Мейсън, но тя доброволно се съгласи да му съдейства. Нервите й, изглежда, бяха съвсем наред, докато обикаляха из къщата. Това обаче се промени напълно, когато стигнаха до голямата спалня.

Настани се на предната дясна седалка и затвори вратата. Зоуи седна зад волана, закопча колана си, запали колата и потегли много бързо.

Той сложи тъмните си очила и се загледа в напрегнатия й профил. Деликатната й челюст бе здраво стисната. Пръстите й бяха вкопчени във волана. Шофираше с пълната концентрация на професионален състезател, който се приближава до финала.

— Добре ли си? — попита я, когато тя намали пред къщичката на пазача.

— Разбира се, че съм добре.

— Справи се чудесно в къщата на Мейсън — похвали я той. — Ако не знаех, че си декоратор, щях да помисля, че имаш опит в моята професия.

Кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Това пък какво значи?

— Само че имаш усет към работата под прикритие.

— Усет.

— Да. Усет. Поне докато не стигнахме до спалнята. Тогава стана малко нервна.

— Вероятно защото двамата с Дейвис се впуснахте в нелепия разговор за смяната на легла, когато сменяте жените.

— Не беше нелеп. Това е факт. Както казах на Мейсън, сблъсквал съм се с проблема няколко пъти.

— Наистина ли си минал през три развода? Реших, че си измислил тази история, за да го накараш да заговори за липсващото легло.

— Истина е.

— Боже мой! — Зоуи бе смаяна. — Деца?

— Не — е, добре, тя явно не го смята за идеален. Това вече си го знаеше. Какво, по дяволите, го засяга мнението й за него? — Ами ти? Да разбирам ли, че не си омъжена?

— Не.

— Разведена?

— Не — тя спря пред кабинката на пазача. — Бях дълго време с един човек. Не се получи.

„Прозвуча като затръшване на врата, което можеш да чуеш отдалеч“, помисли си той. Каквото и да се е случило във връзката им, оставило е дълбоки белези.

Затръшнатите врати винаги бяха провокирали любопитството му. Зачуди се какво ли би станало, ако продължи с въпросите.

В този момент пазачът се появи откъм стаичката на охраната. Зоуи смъкна стъклото на прозореца си и му каза нещо с ведър и вежлив тон. Пазачът кимна и й пожела приятен ден.

Тя настъпи педала на газта и колата изхвърча през вратата и пое по главния път. Очевидно изгаряше от желание да се махне от „Дезърт Вю“.

— Е? — попита малко по-късно. — Успя ли да научиш нещо полезно?

— Може би.

Погледна го с раздразнение.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Може би?

— Засега — той погледна назад през рамо. Човекът от охраната отбелязваше нещо в дневника си. Действаха методично. В „Раднър Секюрити Системс“ много държаха на протокола. Това вероятно бе тайната на успеха им.

— Какво ще правим сега? — попита Зоуи.

Той отново се загледа в пътя.

— Сега ще търся липсващото легло.

— Защо, за бога, ще си губиш времето да търсиш леглото?

— Нещо ми подсказва, че когато го намеря, ще разбера какво се е случило с Дженифър Мейсън.