Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (25)

Двадесет и пета глава

Пристигнаха обратно в Уиспъринг Спрингс малко след три същия следобед. Итън подкара право към мотела, където бе отседнал Леон Грейди. Телефонният разговор, който бе провел веднага след кацането на самолета, го бе разтревожил. Според Стаг при тях всичко бе наред, но Грейди все още бе регистриран в „Сънрайз Суитс“ под фалшиво име.

В това нямаше смисъл. Познаваше хората като Грейди. Изнудвачът би трябвало да си е събрал нещата и да се е измъкнал досега.

Зоуи седеше напрегната до него.

— Не мога да повярвам, че е имал наглостта да остане, след като си му казал, че в никакъв случай не бих му платила. Дали не е намислил друг ход? Свързан с Аркадия?

— Според Стаг не е предприел нищо, за да установи контакт с нея, затова смятам, че не знае, че тя е в Уиспъринг Спрингс. — Итън спря на паркинга пред мотела.

— Може да е решил да остане и да види дали наистина ще се оженим.

— Не мисля, че оставих някакви съмнения у него по този въпрос — той изключи двигателя. — Но ако случаят е такъв, чисто новото ни брачно свидетелство би трябвало да го убеди.

Зоуи разкопча колана на седалката си.

— Знаеш ли, радвам се, че е останал. С нетърпение очаквам да се изправя срещу това подло нищожество лице в лице. Има някои неща, които ми се ще да му кажа.

— Може да е по-добре, ако ме оставиш аз да се разправям…

Но бе прекалено късно. Тя вече слизаше от колата.

Той се примири и побърза да я настигне, докато Зоуи се качваше по стъпалата към горния етаж. Стигнаха до верандата и спряха пред стая 210. Завесите в 208 леко потрепнаха. Итън чу приглушения звук на телевизионна реклама вътре в стаята.

Тя погледна назад през рамо.

— Каза, че е в 210, нали?

— Да. — Видя знака „Не ме безпокойте“ да виси на вратата. — Май не е в настроение да приема посетители.

— Много жалко.

Зоуи спря и почука силно по вратата.

Ентусиазмът й да се изправи срещу Грейди би бил забавен, ако цялата ситуация не му се струваше объркана.

Нямаше отговор на тропането й. Итън погледна спуснатите завеси. Не се помръдваха.

— Може да е отишъл до ресторанта да хапне — предположи Зоуи.

Една камериерка с отегчено изражение се приближи към тях, като буташе скърцаща количка.

— Извинете — обърна се към нея Зоуи. — Почистихте ли вече в тази стая?

— Не, не е махнал знака от вратата — промърмори сърдито жената. — Що се отнася до мен, изобщо не ми пука дали някога ще отвори. Цяла седмица е тук, а нито веднъж не ми е дал бакшиш, макар че плати в брой на управителя. Прилича на човек, който не би оставил и долар отгоре, когато си тръгне.

— Искаме да хвърлим едно око вътре — обади се Итън.

— Не мога да ви позволя такова нещо — заяви жената. — Стаята е заета и отвън стои знак „Не ме безпокойте“. Не мога да влизам, докато той е окачен, нали разбирате? При това положение само управителят може да отвори вратата.

Итън посегна към портфейла си, извади няколко банкноти и ги сгъна на две.

— Малко сме притеснени за приятеля си. Искаме да се уверим, че не е припаднал или нещо такова.

Жената изгледа банкнотите.

— Не знам. Не ми е разрешено да влизам, докато знакът виси.

Зоуи ловко свали плочката с надписа и я скри зад гърба си.

— Вече няма знак.

Камериерката огледа дръжката на вратата.

— Ами да, напълно сте прави.

Итън пъхна парите в ръката й. Тя мигновено ги прибра. С отработено движение и извади тежката връзка с ключове.

— Само един бърз поглед — каза им.

— Разбира се — съгласи се Зоуи. Камериерката почука веднъж, после отвори вратата и надникна в стаята.

— Почистване! — извика високо. Предпазливостта й наведе Итън на мисълта, че е имала не едно неприятно премеждие, докато е отваряла вратите на стаите в кариерата си на камериерка в мотел.

Той, на свой ред, си отдъхна, когато усети въздуха вътре. Беше застоял и тежък, примесен с миризмата на силния почистващ препарат, който камериерката използваше в банята, но това бе всичко. Осъзна, че се бе опасявал от нещо друго. И той бе имал неприятни преживявания при отварянето на врати в своята кариера.

Камериерката отстъпи крачка назад и огледа набързо верандата наляво и надясно. Успокоена, че управителят не я наблюдава, тя им даде знак да влизат.

— Побързайте, погледнете вътре. И не се бавете.

Итън вече бе в стаята и си слагаше тънки найлонови ръкавици. Зад него Зоуи леко се поколеба, после го последва.

— Не пипай нищо — каза й през рамо.

Тя погледна към ръкавиците на ръцете му и повдигна вежди учудено.

— Добре, няма.

Нищо особено не се бе променило, откакто за последно бе влизал тук, помисли си той. Бързо прерови съдържанието на кафявата раница на Грейди, но откри само мръсни ризи и чорапи. Килерът бе празен. Няколко пластмасови кутии, всички с емблемата на съседното заведение за бързо хранене, бяха единствените неща в коша за боклук.

— Досието ми — обади се Зоуи разгневено.

Той я погледна. Стоеше близо до масичката и преглеждаше някакви книжа, които бе извадила от една кафява папка. Личеше си, че е вбесена.

— Мисля, че ти казах да не пипаш нищо — укори я той.

Тя не му обърна внимание.

— Този подлец сигурно го е копирал, преди да напусне „Менър“.

— Прибери го в чантата си и не пипай нищо друго — той приклекна до леглото и надникна отдолу. Имаше само прахоляк.

Камериерката се обади откъм вратата на стаята.

— Трябва да си тръгвате — подкани ги тя. — Казахте, че само искате да се уверите, че приятелят ви е добре.

— Готови сме.

Той бързо огледа мизерната баня. В тоалетната чантичка на Грейди имаше само флакон с пяна за бръснене, самобръсначка, гребен и няколко оръфани презерватива.

Излезе от банята и последва Зоуи навън. Камериерката бързо затвори вратата, сграбчи дръжката на количката си и изтрополи нататък без думичка за довиждане.

Двамата се отправиха в противоположната посока, към задното стълбище. Зоуи го гледаше как сваля ръкавиците от ръцете си.

— Откъде ги намери?

— Имало е времена, когато един уважаван джентълмен изобщо не би се осмелил да излезе пред хората без ръкавици.

— Значи просто си привърженик на една отминала, по-изискана епоха, така ли?

— Някой трябва да се опитва да поддържа високия стандарт.

— Благородно начинание — тя погледна към ресторанта. Присви устни. — Обзалагам се, че е там.

— Може би — Итън хвърли поглед към колата на Грейди, все така паркирана под верандата. — Не мога да си го представя, че би отишъл пеша някъде надалеч. Не ми приличаше на човек, който се грижи за добрата си форма.

Завесите на стая 208 помръднаха отново, когато минаха покрай нея. Итън успя да мерне някакво лице през прозореца.

— Почакай — той спря и почука.

Вратата се отвори моментално. Отвътре излетя облак цигарен дим. Нисък, плешив мъж, облечен с мръсна тениска и къси панталони на червени и бели точки, надникна навън. Дюкянът му бе разкопчан. Държеше цигара в ръка. Очевидно не си бе дал труд да се бръсне през последните няколко дни.

— Търсите мъжа от 210, нали? — жизнерадостно попита той. — Чух ви как уговаряте камериерката да ви пусне да влезете. Много хитро.

— Виждали ли сте го? — попита Итън. Разбираше, че Зоуи се опитва да се извърне, за да не вижда разкопчаните панталони на мъжа.

— Колко дадохте на камериерката? — запита той.

Итън отново отвори портфейла си и извади още пари. Пъхна ги в протегнатата ръка на онзи.

— Дадохме й половината от това.

— Така ли? — Дребният човечец пъхна цигарата в устата си и преброи банкнотите. Изглежда, остана доволен. — Излезе снощи около полунощ. Не се е връщал.

— Излезе ли? — Зоуи се намръщи. — С кола ли?

— Не. Без кола. Просто слезе по стълбите и мина отзад към гърба на сградата. Не се е връщал.

— Сигурен ли сте, че беше мъжът от 210? — попита Итън.

— По дяволите, разбира се, че съм сигурен. Само двамата бяхме на този етаж през изминалата седмица. Плащам си за цял месец и обичам да следя какво става наоколо. Човек трябва да е предпазлив.

Дребосъкът се дръпна навътре в стаята и рязко тръшна вратата.

Итън и Зоуи слязоха по задното стълбище.

— Боже, наистина се срещаш с интересни хора в професията си, нали? — каза тя.

— Не мислиш ли, че панталоните му бяха последна дума на модата?

— Никога вече няма да мога спокойно да погледна чифт къси панталони.

Когато слязоха долу, Итън се обърна и тръгна да заобикаля мотела. Зоуи побърза след него.

— Къде отиваш?

— Според нощния пазач на квартала от стая 208 Грейди е тръгнал някъде нататък около полунощ и изобщо не се е върнал. Мисля, че може да е добре да проверим има ли някакви следи, дали се е срещнал с някого тук.

Тя огледа изровения път, който минаваше зад мотела.

— Може да се е срещнал тайно с някого зад изоставената къща там, онази със закованите врати и прозорци, или пък в онези запустели складове.

— Да видим дали ще открием нещо.

Тръгнаха към запустялата сграда. Итън се вгледа по-внимателно в нея. Прозорците бяха закрити с дървени летви, но вратата бе полуотворена и висеше на ръждясалите си панти.

Би трябвало да е затворена, помисли си той. Може пък някои хлапета да я използваха за свое свърталище.

Свърна от пътя и тръгна към предната веранда. Зоуи го последва, като сбърчи нос.

— Каква, за бога, е тази миризма? — попита тя.

Итън вече бе на верандата и оглеждаше тялото, което лежеше проснато зад ъгъла.

— Така мирише, когато нещата страшно много се объркат — отвърна Итън. — Можем да престанем да търсим Леон Грейди. Някой друг го е открил преди нас.