Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (35)

Тридесет и пета глава

— Знаеше ли какво наистина ме вбесява в случая? — попита Зоуи.

— Какво? — Итън побутна с вилицата бърканите си яйца към филийката препечен ръжен хляб.

Определено си хапваше добре тази сутрин, помисли си тя. Прие го като добър знак. Миналата нощ се бе притеснила за него.

Седяха в ресторанта на хотела. Имаше още няколко заети маси. През прозорците се виждаше малка част от езерото. Водата изглеждаше като кована стомана под надвисналите облаци в небето.

Наистина мразеше това място, помисли си Зоуи. Нямаше търпение да си тръгне оттук. Но днес двамата с Итън трябваше да дават показания пред местната полиция. Вероятно нямаше да напуснат Кендъл Лейк преди следващия ден.

— Онова, което ме притеснява, е, че Харпър ще се измъкне сух от цялата каша — каза тя.

Итън спря да дъвче за миг и поклати глава.

— Не, няма. Ще се сгромоляса с гръм и трясък, поне финансово. Тайните му сделки ще излязат наяве. Публичността, свързана с убийството на Фенела Лийдс, ще накара специалните му клиенти да си плюят на петите. Ще го наобиколят адвокати и ще получи възмездие.

— Наистина ли мислиш така?

— Повярвай ми.

— Надявам се да си прав.

— Харпър несъмнено ще се опита да се скрие, но аз ще го държа под око. Ако се появи някъде, ще издърпам килимчето под краката му.

Настроението й значително се повиши.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Няма да намери покой. Винаги ще поглежда назад през рамо.

— Добре — каза му, доволна. Ако имаше нещо, в което да бе напълно сигурна напоследък, то бе, че Итън спазва обещанията си. Отново се залови с овесената си каша.

 

 

Началникът на полицията в Кендъл Лейк ги чакаше в кабинета си на другата сутрин. Осведоми ги, че Иън Харпър е изчезнал. Итън виждаше, че Зоуи е вбесена, но той се опита да погледне философски на ситуацията. Хубавото бе, че докторът не бе избягал със средствата от сметката на „Кендъл Лейк Менър“. Малко преди да бъде убита, Фенела Лийдс се бе погрижила да прехвърли по-голяма част от наличните авоари на „Менър“ в собствената си сметка. Да се върнат парите обратно щеше да е истински кошмар от правна гледна точка.

— Това не е наш проблем — каза Итън, докато се отдалечаваха с колата от малката общинска сграда, където се помещаваше полицейското управление на Кендъл Лейк.

— Много хора ще предявят претенции към тези пари — Зоуи вече изглеждаше малко по-оживена. — Когато адвокатите приключат с делата, обзалагам се, че няма да е останал и цент.

— Точно така.

Телефонът му звънна и той го вдигна.

— Труакс.

— Всичко наред ли е там? — попита Сингълтън.

— Все още сме затънали в показания, заобиколени от полицаи. Нещо ново при вас?

— И аз се опитвам да уредя разни неща тук — отвърна Сингълтън. — Търговецът се свърза с мен отново. Твърди, че знае кои файлове са били копирани от Гофър. Този на Зоуи е сред откраднатите, но на Аркадия е чист и недокоснат. На нея й е осигурена изцяло нова самоличност, а Търговеца пази подобни файлове в по-сигурно закодирана база данни на друг компютър. Той много се старае да увери всички свои клиенти, че е взел мерки подобни инциденти да не се повтарят.

— Мерки?

— Казва, че е използвал специално направен вирус, за да унищожи хард диска на Гофър — Сингълтън се прокашля. — Останах с впечатлението, че освен това хакерът няма да е в добра физическа форма за известно време. Но не исках да се забърквам допълнително, затова не съм задавал повече въпроси. Основното в случая е, че според мен можем да сме почти сигурни, че Аркадия не е изложена на по-голям риск, отколкото преди да започне тази бъркотия.

— Говори ли със Стаг?

— Двамата с нея се връщат от Ню Орлиънс. Доколкото мога да преценя обаче, той не бърза особено. Мисля, че май си харесва работата.

— Е, всяко нещо си има и добра страна, предполагам.

— Не мисля, че Стаг е от оптимистичните натури. Вие със Зоуи кога се прибирате у дома?

У дома. Всичко би било чудесно, ако след всичко не се налагаше да се изправи пред края на още един брак. Бе преживял три предишни развода, напомни си сам. Предчувстваше обаче, че този ще бъде най-болезнен. Изобщо не искаше да мисли за това.

— Вече става късно — каза той. — Ще останем тук тази нощ и ще тръгнем утре след закуска. Би трябвало да сме в Уиспъринг Спрингс около три или четири следобед.

— Ще се видим, когато се върнете — каза в слушалката Сингълтън и затвори.

— Хакерът не е копирал файла на Аркадия — каза Итън.

— Слава богу!

— Тя и Стаг са тръгнали от Ню Орлиънс.

Зоуи кимна и помълча известно време.

— Събранието на борда на „Клийлънд Кейдж“ е само след няколко седмици — каза накрая.

— Да.

— И после можем да се разведем.

— Предполагам.

— Отново ще си свободен — заяви тя с малко прекалено оживление.

— Ти също.

— Това вероятно ще е един от най-краткотрайните бракове.

— Може да влезем в някоя книга с рекорди — отзова се той.

— Ще мога да ти изплатя цялата сума няколко месеца след сливането на компаниите — каза Зоуи.

Итън стисна по-здраво волана.

— Бяхме се споразумели да направиш вътрешно обзавеждане на една стая в „Найтуиндс“.

— Ами, да, но това беше в началото, когато още не знаех какво ще стане. Не бях сигурна, че ще мога да ти платя. Но сега изглежда, че ще мога.

— На мен ми харесва първоначалното споразумение.

Тя му хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Все още искаш да се заема с „Найтуиндс“? Сам ми каза, че ще мине доста време, преди да можеш да си позволиш сериозни промени в интериора.

— Така е, но междувременно бих пребоядисал поне някои от стаите. Може би ще махна и някои от килимите с орхидеи. Трябва да направя нещо. Не мога да търпя още дълго целия този розов кич.

Тя се облегна назад на мястото си.

— Добре.

Той леко отпусна хватката си върху кормилото. Споразумението бе малко странно, а им предстоеше и развод. Но щеше да я вижда ежедневно поне още известно време.

Хубаво бе да си имаш личен специалист по вътрешен дизайн.

 

 

Пристигнаха в Уиспъринг Спрингс около три и половина на другия следобед. Итън паркира пред блока на Зоуи, отвори багажника и извади куфара й. Тя отново усети някаква несигурност. Бе напрегната и раздразнителна още откакто стана от леглото сутринта и настроението й никак не се бе подобрило.

Итън също бе много нервен. И двамата се държаха подчертано учтиво един към друг, за да не почнат да се карат по време на пътуването.

А сега какво, питаше се тя, докато превърташе ключа в бравата. Би могла да го покани на вечеря, но не бе сигурна, че е особено добра идея. Той имаше други задължения. Трябваше да мисли за Джеф, Тео и Бони. Освен това си имаше и работа. Сигурно би искал да провери съобщенията си и да прегледа кореспонденцията си. Сигурно би оценил малко лична свобода, помисли си тя. През последните няколко дни бяха непрекъснато заедно. Той все пак имаше собствен живот. Въпреки всичко, което й казваше за проклетото брачно свидетелство, не бяха женени наистина. Просто имаха връзка и случайно тя бе подкрепена от някакъв глупав лист хартия.

Итън се намръщи, докато се качваха по стълбите.

— Добре ли си? Днес се държиш малко странно.

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш особено добре.

— Казах, че съм добре — тя спря пред вратата на апартамента си и почна да рови в чантата си за тежкия ключодържател. — Само съм малко уморена, това е.

— Напрегната си.

— Не съм напрегната — с равен глас отрече тя.

— Познавам кога някой е напрегнат. Ще ми кажеш ли какво има?

— Не съм аз човекът, който е настръхнал. Чувствам се, сякаш стъпвам по натрошено стъкло около теб.

— Аз се справям чудесно — отвърна й. — Ти си тази, която отказва да споделя.

— Не се тревожи за мен — това бе нелепо. Бяха на ръба на истински скандал, а нямаше никаква причина за подобно нещо. — Сигурно си имаш работа за вършене.

— Разбира се — той остави куфара да тупне на пода, хвана я за ръка и я извърна към себе си, преди тя да успее да отключи вратата. — Имам разни неща за вършене. Като например да разбера накъде, по дяволите, отива тази връзка!

Това бе прекалено.

— Защо питаш мен? Откъде мога да знам аз накъде отива? Никога досега не съм била в подобно положение.

— Нито пък аз.

— Виж, последното нещо, което искам, е да се карам с теб. Нека обсъдим това по-късно, когато и двамата сме в по-добро настроение.

Той се опря с една ръка на рамката на вратата.

— Знаеш ли какво? Аз пък искам да се разберем още сега.

— Е, аз определено не искам.

Вратата се отвори широко без предупреждение. Показа се Сингълтън.

— По-добре се разбирайте по-късно — посъветва ги той тихо. — Тук има празненство.

Зоуи така се стресна, че едва не изтърва тежкия ключодържател върху крака си.

После видя голямата бяла лента, окачена в малката й всекидневна. „Поздравления, Зоуи и Итън“, бе изписано на нея с големи блестящи червени букви. Аркадия, Хари Стаг, Бони, Джеф и Тео се бяха събрали под нея. Куп подаръци, увити в бяло и сребристо, бяха струпани на малка масичка в ъгъла.

Итън се намръщи при вида на надписа.

— Какво, за бога, става тук?

— Изненада, чичо Итън! — извика Тео.

— Имаме огромна торта — гордо се обади и Джеф. — Отгоре написаха имената ви.

— И сладолед — допълни Тео.

Сингълтън се усмихна топло.

— Всичко е по идея на Джеф и Тео.

— Но аз нямам рожден ден — неразбиращо се обади Зоуи.

— Това не е тържество за рожден ден — прекъсна я Аркадия. — Това е сватбено тържество.