Николай Теллалов
Пълноземие (5)

2.

От терасата на сфинксовете към пустинята слизаха три стълбища с по девет стъпала.

В грубата три-четириметрова стена на терасата Радослав откри неравни ниши. В една от тях пренесе оскъдния си багаж.

Макар безкрайните дюни — ни ситен пясък, ни едър прах — да го разстройваха с обречените си лилавеещи сенки, да стои в прицела на диамантените очи на изваянията му се стори къде-къде по-неуютно и изнервящо.

Обиколи площадката, затъвайки до глезените. Мъчеше се да не мисли за нищо — само наблюдение и възприемане на безрадостната околност. Стисна за гушата всичките си крещящи емоции и съумя да постигне крехко душевно равновесие. Сякаш балансираше на въже, тънко като косъм и режещо като бръснач.

Трай, сърце.

Дичо педантично отброи с крачки периметъра на сфинксовия фундамент. Триста двайсет и седем.

Е, нека да са и девет. Факт, който може би има някакво значение. А сега малко по̀ друга равносметка.

Той тръгна на нова обиколка, сякаш се стараеше да избяга от отчаянието си. Какво пък — в движение се мисли по-добре. И такааа…

Атмосферата става за дишане. Поне засега. Температурата… Да речем, че е към шестнайсет-осемнайсет градуса, напълно поносимо. Виж, откъм вода и храна…

Радослав сепнато вдигна глава и съсредоточи цялото си внимание към далечината.

Нищо.

Мъртвило. Прастара пустош.

И все пак интересно — хоризонтите север-юг като че ли са по-близки — сто, двеста, но километра; колкото до видимостта по оста изток-запад… В тази посока нещата наистина клонят към безкрайност.

Младият мъж се оклюма и повлече внезапно натежали крака по неясните си следи от предишната разходка. Колко стъпки беше изброил одеве? Ах, да му се не види — забравих. Главо, главооо дървена…

И изведнъж му замириса на дим. Веднага се наежи и ускори ход. Камъчета се стрелкаха изпод кецовете и оставяха браздички в пясъка-прах… Пред нишата, която иронично бе нарекъл „мой дом“, гореше огън.

Радослав приклекна.

Между купчина камъни се процеждаха весели жълти пламъчета. Топлината погали лицето му — гърбът настръхна, Дичо запремигва често-често и стисна зъби.

Наистина, колко малко му трябвало на човек…

Подуши и вода. Наблизо течеше ручейче и попиваше в пясъците. Извираше направо от скалната тераса.

— Чудесата ме харесват — дрезгаво изрече Радослав.

До вълшебното кладенче имаше очукани алуминиеви канчета, досущ като онези от войниклъка. От по-голямото, за манджа, се вдигаше пара и стърчеше лъжица. Върху метала на съдинките личаха надраскани букви и цифри.

И младият мъж отново потръпна, задъха се почти ужасѐн, когато разчете написаното по канчетата:

р-к Р. Х. Р. — 5 б, 1 р; ГО 4012

Редник Радослав Христов Радославов от първа рота на пети батальон. И серийният номер на зачисления му автомат „Калашников“, калибър 7,62 милиметра — винаги така бележеше вещите си в казармата.

Какво значи всичко това?!

— Значи, че още нищо не е загубено — отвърна на паниката си Дичо и опита да се позасмее. — Нищо не е чак толкова зле. Може би… трябва да се чака?

Предпазливо изви очи нагоре, където осезаемо присъстваха затулените от ръба на терасата каменни чудовища.

Естествено, никой не му отговори.

Радослав надникна в паницата. Поразочарован, опита гозбата. Изцъка с език и поклати глава.

Здрасти. Леща. Гъста и топла. Виж го ти, юнакът, седи си между мъглявината Андромеда^[1] и Големия Магеланов облак^[2] и си похапва — какво? — банална леща!… Даже без хляб.

Хмък.

— Айде, айде! — дъвчейки, промърмори на вътрешния си глас Радослав. — А без хич, бате? Кротувай, както е казал Рей Бредбъри…

* * *

За разграничаването ден-нощ Радослав се осланяше на собствените си биоритми, но от приятели-пещерняци бе чувал, че цикълът сън-бодърстване не е железно неизменен — при дълъг престой под земята мнозина, дори съвсем не новаци, съвсем се объркват и престават да вярват на часовниците си. Дичо нямаше часовник, ала още през първите „дни“ заподозря, че галактиката на „изток“ се върти спрямо псевдохоризонта.

След няколкочасов размисъл, съчетан с безцелно обикаляне из пустинята в търсене на неизвестно какво, той измайстори малка „обсерватория“ от плочковидни, като домино, камъчета. Легнал по корем, търпеливо проследи през процепа в каменната пирамидка спиралните ръкави на галактиката. Пресмятания и мерене на ъглови размери по пръсти на изпъната ръка, пъшкане над синуси и косинуси — това му отне още един час, но накрая повече или по-малко се убеди, че милиардозвездната система ротира с период около 72 часа.

Мислено въртейки я в небето, Дичо внезапно намери обяснение за усещането си, че настъпва сутрин. В рамките на следващите две денонощия галактиката първо щеше да се покаже максимално над псевдохоризонта, а после да се скрие поне на три-четвърти под линията му. Значи, съществуваше нещо като ден и нощ…

Вероятно щеше да захладнее през двайсетината часа смрачаване, но същинска тъмнина Радослав не очакваше. Надяваше се, че изчисленията му са сравнително верни. Набеляза си сред тъмните мъглявини на галактиката една, приличаща му на пеперуда, прецени къде трябва да се намира след осем-десет часа и прицели чрез пренареждане на камъчетата астрономическия си „инструмент“ към предвижданото й място. Сетне старателно записа плодовете на математическите си усилия в тефтера и се помъкна към „огнището“ да спи, уморен от смятане и отпъждане на депресията.

Чудодейният огън играеше с парливи езичета, измитото и излъскано канче бе отново напълнено по вълшебен и необясним начин. Вътре вдигаше пара небрежно размачкано картофено пюре с домати. Радослав въздъхна. Каквото или който и да се грижеше за манджата, не проявяваше по-голямо въображение от това да възпроизвежда на всеки девет часа блюдо от войнишкото минало на Дичо.

Брей, че си капризен, изисканий господинчо!

Радослав кимна в неопределена посока за „благодаря“ и излапа порцията, която ако изстинеше, би представлявала мъчение за вкуса и тежест за стомаха.

На терасата сфинксовете бръмчаха без звук.

Докато миеше канчето на извора, Радослав си рече, дали пък да не остави до съдинката бележка с поръчка за пакет цигари и една бира…

А въже със сапун?…

… Сапун — това е добре, стига да не е калъпче пресована кир, тип „МНО“.

„Утре ще се изкъпя! — даде си дума Дичо. — И без сапун, чудо голямо…“

Върна се и се просна на пясъка, протегна крака към огъня. Полузадрямал, усети, че нещо в „леглото“ му убива — камъче навярно, точно под ребрата. Радослав зарови ръка под якето, което му служеше за постелка и завивка. Но се оказа, че дразнещият твърд предмет се намира в нагръдния джоб на куртката.

С какви ли още боклуци съм си пълнил джобовете?…

Пръстите му напипаха нещо дървено, което Радослав притисна към челото си.

Талисманчето на момичето-змеица.

Сълза се търкулна по скулата му и попи в пясъка. Втората изсъхна на миглите.

Радослав спеше.

* * *

Мъглявината „Пеперуда“ в неизвестната галактика блестящо потвърди всичките му сметки и го изненада безкрайно. Имало значи файда да се потиш в МЕИ над всичките математики, особено над култовия учебник на Брадистилов…

Все пак по-вероятно беше да е познал, отколкото изчислил, защото без хронометър и инструменти цялата тази работа повече приличаше на игра на гатанки.

Така или иначе вече разполагаше с еталон, по който да измерва времето.

Дано не са години, защото ще полудея.

Премятащата се в невъобразимата си отдалеченост галактика още поне десет часа щеше да дава достатъчно светлина и затова Дичо се осмели да проучи околностите. Не се боеше, че ще се изгуби, защото фундаментът с изваянията се оказа единственият стърчащ над плоската равнина ориентир. Но тръгна с нежелание. Ами ако Проходите вземат че изчезнат, докато скита из пясъците?

Радослав плю ядно — какво може да стори, ако това се случи? Как би могъл да го спре? Да държи сфинксовете за опашките?

По време на обиколката си не изпускаше терасата от очи. А когато навлезе в долчинка между две дюни и изгуби Прохода от поглед — почти се паникьоса.

Нищо интересно или дори по-различно не видя в пустинята. По едно време на север забеляза някакви пухкави искрици, сякаш автоколона с включени фарове криволичеше из пясъците. Кой знае какво разстояние го делеше от тези светлинки. А те угаснаха толкова бързо и бяха толкова слаби, че дори се усъмни в обективното им съществуване.

Връщаше се доволен, почти като у дома, и мислеше само за вода и миене.

Стори му се, че от юг в небето се надига бледа синкава заря.

Почина си, седнал върху лапите на Белия сфинкс. След еднообразието на пясъците имаше нужда да пипне изваянията.

Защо са три? И в различни цветове? Мраморен, хематитов и гранитен. Мммм…

Нещо полузабравено го човъркаше, не му даваше мира, но колкото и да се напрягаше, споменът не пожела да изплува. Можа само да се сети, че някога е чел нещо, което му напомняше за тези сфинксове… Древен Египет? Великденските острови? А дали не бяха мотиви от български народни приказки? Без да успее да изрови от паметта си разковниче, Радослав слезе по стълбата към изворчето, решен да се изкъпе, пък ако ще турско да е! Или съветско.

Водата — пак чудеса! — течеше топло-хладка. Ми… екстра. Нищо никога не е толкова зле, колкото изглежда отдалеч, без да си джапнал с двата крака. Якето полетя на топка в пясъка, после и кецовете. Бррр! Не е като душ в София… Радослав отдръпна крак от ручейчето, изхлузи дънковата риза, посегна да свали и змейската кожа.

Дланите му се плъзнаха по драконовите люспи. С пръстите си ги усети меко-грапави, но същевременно почувства съприкосновението на собствените си ръце с тях.

Като със собствена кожа.

Въртеше се и се опипваше, зяпаше се, но ситуацията оставаше същата — Веренината кожа не можеше да се свали от гърба му. Люспите израстваха от човешката му плът, между тях стърчаха косъмчета. Сиво-черна премяна на смок го покриваше от лактите до раменете — татуировката бе затулена и не личеше — и от врата пълзеше по гръбнака до опашната кост, имаше я по ребрата… По корема люспиците ставаха съвсем дребни и нежни, бързо чезнеха под пъпа… Слънчевият сплит лъщеше с едри вроговени плочки. Гърдите запазваха предишния си човешки вид, но ключиците напомняха борови клонки… и бедрата отстрани, почти до коленете — все едно бе одрал шишарки…

Изнемощял, той седна на пясъка.

Под лявата си мишница напипа по-твърди люспи. Същото загрубяване намери в областта на черния си дроб. Докосна лявото си ухо. Част от него също грапавееше. Унесено човъркаше местата на зарасналите огнестрелни рани…

… Радослав гребеше с шепи водата от извора, обливаше се, търкаше се, пуфтеше от удоволствие и сумтеше от прохладата, щом ветрецът докоснеше мокрото му тяло.

И ето, най-сетне се почувства чист, а драконовите люспи, вече неотменимо негови, блеснаха и матово отразиха светлината на галактиката…

Съхнеше пред огнището и с ножа, преди това понаточен в лакътя, си режеше ноктите. „Ако и те станат по някое време змейски, тогава ще видиш истински зор, бате“, рече си и провери с палец страните си. Реши, че отново може да пусне брада. Поне докато не се научи да бълва огън, с който да си я опърля.

Това го разсмя и Дичо прехапа език. Който, според небцето и зъбите, още не даваше признаци на раздвояване.

Преди да заспи, Радослав целуна надписа „Обичам те“ върху талисманчето.

* * *

Дните се точеха, изпълнени със скука. Донякъде се разсейваше, пишейки в бележника. Страниците му бързо се изпъстряха с догадки и хипотези, рисунки и чернови на стихове. От последните не оставаше никак доволен.

Ядеше съвестно всичко, което намираше в канчето. Странно, нито веднъж в чорбите не откри месо или друго блажно.

Усъвършенства „часовника“, особено след като от юг изгря дребна, но изключително ярка виолетова звездица. Бе безмилостна към очите и водеше свита нежни жълтеникави мъглявинки. Тя даваше светлина колкото цялата галактика, междувременно почти изцяло скрила се зад псевдохоризонта, над чиято ръждива мъглява ивица се подаваше като петльова опашка само един от спиралните й ръкави.

Радослав посвети цяла страничка на виолетовата гостенка, предположи, че всъщност тя е квазар, и преименува посоките на този странен свят според видимите небесни движения: така бившият „юг“ стана „изток“, а „западът“ получи статут на „север“.

Смело си позволи няколко похода в пустинята, чувстваше се доста по-уверен, но наистина не откри нищо ново сред дюните. Нямаше животни и насекоми, липсваха растения, вероятно дори микроорганизми. За последното хич не съжаляваше, макар да бе сигурен, че змейската кожа би го предпазила от бацили и вируси.

Други промени в тялото си Дичо не регистрира. Освен дребния факт, че за една „нощ“ без никакви болки му изпаднаха всички пломбирани и развалени зъби, а на следващата „сутрин“ му поникнаха нови и известно време го сърбяха венците. Чудеше се дали не са му израснали нови сливици и апендикс.

Сфинксовете постепенно замлъкваха. Бученето им ставаше все по-недоловимо и когато виолетовата звезда достигна зенита си, чудовищата притихнаха съвсем.

Радослав се покатери върху главата на черния колос и разгледа трите му очи. Не посмя да ги пипне. От височината на статуята той дълго и методично се взираше във всички посоки, но никъде не долови и най-слабо движение.

От нямане какво да прави Дичо почисти площадката и гънките в изваянията от пясък.

* * *

Една „нощ“, както си спеше завит презглава с якето, за да се предпази от режещото сияние на квазара, той внезапно се пробуди. Известно време недоумяваше какво го е разбутало така рязко.

Изваянията бръмчаха. Само че този път се чуваха.

Още сънен, Радослав наметна якето, грабна плика с вещите си (посегна и към канчето, но се отказа) и се завтече към близкото стълбище. Преди да го достигне, се спъна, защото забеляза, че небето е съвършено различно — цялото черно, бездънно, покрито с купове ярки звезди. От галактиката и виолетовия квазар нямаше и следа.

Ала пустинята сякаш оставаше същата — безбрежна и скучна. Малко по-сумрачна и посребрена от инаквата светлина.

~ ЧАКАЙ

Мисълта шавна в собствената му глава, но категорично не бе родена от нея. Идеше отвън.

Радослав пусна плика и якето долу, поколеба се, но любопитството взе връх. Без да бърза, готов да се върне, ако се натъкне на някакво възражение срещу действията му, той изкачи стъпалата.

Сутринта и тях да измета, да минава времето…

Над площадката пълзеше тънка призрачна мъгла, мъждукаща в цвят, за който Радослав не намери подходяща дума. В светещите й воали преминаваха някакви същества. Формите им, зле различими в студените изпарения, не се поддаваха на описание. Ясно се открояваха единствено муцуните на сфинксовете. Очите им блестяха меко. Чудовищата поглъщаха едни и бълваха други Преминаващи.

Някои от силуетите наподобяваха хора.

Дичо стоеше на предпоследното стъпало и гледаше. Нямаше го одевешното вълнение. Равнодушно изпровождаше с очи върволицата сенки. По същия начин едно време като дете наблюдаваше влаковете. Тогава, в началото на всяка лятна ваканция на село, му беше много интересно да маха на непознатите пътници, ала после просто изпращаше с поглед тракащите вагони, без да усеща възторг. Нещо от това минало — вкусът му — сега се бе върнало. Само дето нямаше влакове.

Но пък имаше Пътници. Преминаващи.

Опита се да проследи някаква системност в трафика. Но шетнята оставаше все така стихийно безредна и нямаше признаци да утихва.

Раменете на Радослав потрепнаха. Вятърът в пустинята се беше усилил, а температурата леко, но осезаемо бе спаднала. Небето неуловимо се менеше, и то не само с едва доловимите оттенъци на нощната си чернота. Едни съзвездия и купове чезнеха, други изпъкваха като в кинотрик с наслагване на кадри, където следващата сцена изплува от предходната.

Радослав се върна да си доспи.

Преди да се завие, той свери престоя си по бележника с календара под отблясъците на вярното си неугасващо огнище. Течеше дванайсетото му денонощие тук. Прозявайки се, сбито описа видяното. Сетне легна и погали дървеното талисманче.

Унесе се, загледан в небесата, които се сменяха едно подир друго като в тръба на колосален калейдоскоп.

* * *

„Сутринта“ и квазарът, вече ниско на запад, и пълнеещата галактика си бяха на местата. Сфинксовете бучаха на затихващи обороти.

Радослав помете с кецове стълбищата и площадката.

Уви, в устите на гигантите нямаше забравени вещи. Явно не навсякъде е прието да се хвърлят бирени бутилки и какво ли не друго през прозорците на вагона. Всъщност това беше добре. Поне доказваше, че простотията не е задължителна черта на „разумните“ същества във Вселената…

Или — вселените?…

Днес стрелочникът по нареждане на началника на гарата бе сготвил за изостаналия от кервана си пътник кисело зеле с много лук и червен пипер. Към него — две варени царевици.

С оглозганите кочани Радослав почти цял ден барабани по обърнатото канче и пя с цяло гърло всички песни, за които можа да се сети.

* * *

Така на всеки 290–300 часа Порталите се отваряха и тогава през тях сновяха неизвестни пътешественици към неведоми местоназначения от незнайни начални пунктове. Веднъж Радослав изтрая да наблюдава почти цялото представление. Седя пет или седем часа с лакти на коленете, подпрял брадичка с юмруци. Отначало Сиянието излизаше като пара от гърлата на сфинксовете, а накрая се прибираше обратно. Интензивното движение биваше нередовно прекъсвано от дълги интервали време, в които тук-таме някой единак или група неясни силуети размърдваха светлинната омара. В една от тези паузи Дичо подхвърли към Белия колос две писма.

Още преди „вдигането на бариерата“ Радослав се изпъчи пред изваянието и подробно му обясни, че би искал, стига да е възможно, да изпрати хабер до родителите си… и няколко реда за Верена.

— Ето, за да няма скрито-покрито — заяви Радослав на безмълвния сфинкс, — чета ти го: „Мили мамо и тате…“

Когато приключи, сгъна листчето и намръщено добави:

— Другото писмо, за Верена, то е по-лично, между нас с драконче… Та така… — Поизкашля се и довърши: — Ако някой Преминаващ се навие да ги занесе където трябва — мерси, ако не — няма да ти се моля!

… След като изваянията погълнаха мъглата и небето престана да прелива от едно в друго, Радослав потърси сгънатите на самолетчета писма. Не ги намери.

Заспа като къпан и усмихнат до уши.

Но към трийсетия ден от престоя си в пустинята Дичо взе да се изнервя, сетне изпадна в апатия. Насилваше се да започва „деня“ си с гимнастика и тичане бос по пясъка. Вече се беше убедил, че няма от какво да нарани ходилата си. Домързяваше го дори да се къпе, макар всяка „вечер“ водата специално да шурваше хем по-силно, хем много по-топла от преди.

Мина още една седмица.

Наближаваше четирийсетият ден, което съвсем скапа настроението на Радослав с траурните си асоциации. Не го впечатлиха нито пържените картофи с препечени филийки хляб, нито кюфтетата, понамирисващи на топло пушена риба, нито пръстената стомна с боза.

Три дни лежа дремейки, като от време на време псуваше под носа си и удряше с юмрук пясъка, или хвърляше в пустинята камъни, които му се искаше да запрати в диамантените очи на чудовищата. Не го направи, не толкова от страх, колкото от убеждение, че нищо по-глупаво не би могъл да измисли като занимавка.

Може да съм всякакъв, но не и тъпанар с два пръста чело! Чу ли ме, Белия? Яд ме е, ама скоро ще ми мине… Само ми кажи колко още ще кисна тук. Да задрасквам дни в тефтера — пак ще е по-леко, и хиляда да са, вместо да се чудя докога ще мухлясвам тук! Егати гаврата! Тоя филм го гледах вече в казармата преди уволнението — а̀ утре шифрограма, а̀ вдругиден шифрограма, та без малко три месеца я отчакахме, почнахме да изперколясваме, да си разбиваме муцуните от скука и да се дъним като бесни новобранци…

~ ЕЛА

Радослав млъкна. Не се беше усетил кога бе замърморил на глас. Ослуша се.

~ ХАЙДЕ

О, Боже! Младият мъж грабна якето, найлоновия плик и се засили да се втурне нагоре към Проходите. Ала преди да го стори, той коленичи с разтуптени гърди пред огъня и му се усмихна.

Защото пламъчетата угасваха. Пресъхваше и ручеят. Радослав остави канчето и стомната пред камъка. Въздъхна. Махна с ръка. И презглава се понесе към стълбището.

От последното стъпало той обгърна с жаден прощален поглед галактиката.

Белият сфинкс го гледаше с брилянтните си очи.