Николай Теллалов
Пълноземие (10)

1.

Редник Пресиян Младенов от първа дружина^[1] на 146-и КБ-бронепехотен полк залиташе от умора. Момъкът се чувстваше адски изнервен. И от дългия път, изминат на къси хлапашки подскоци, уж толкова удобни при слабо притегляне, и от петдесетте килограма скафандър, кислород и оръжие, тегнещи на плещите му свръх собственото му тегло… вярно, всичките тези кила бяха стопени до една шеста от привичното, но все пак — маса.

Освен за тези дребни подробности войникът се притесняваше, че подът под краката му може да се срути, ако изведнъж на долното равнище на секцията^[2] избухне сражение, че отгоре може да падне бомба, пусната на сляпо от ниска орбита. И към всичко това — непрекъснато да дебне да не налети на враждебни патрули.

Съскаше през зъби към натрапчиво въртящата се в главата му фраза: уморена маймуна. Така на космонавтски жаргон наричаха типичната за лунната гравитация стойка.

Наистина, на маймуни станаха всички от бригада „Селена“, заедно с волнонаемните цивилни, невъоръжените жандармеристи и пилотите на орбитални шлепове!

Щеше му се да беше останал заедно с ротата си. Изтощен от самото вървене, предимно промъкване, от безспирното примиране от страх, което повличаше къде по-неприятното чувство за унижение, той почти съжаляваше за бягството си. Срам не срам, плен не плен, но поне нямаше да се мъкне със схванати от напрежение мускули и нерви, опънати до степен да кипват зли заканителни сълзи в очите.

„Още една секция и спирам да поспя“, обеща си кашикът.

С всеки скок приближаваше поредния междусекционен баричен шлюз^[3]. Индикаторен панел върху тежкия люк предупреждаваше, че от другата страна съвсем скоро е имало пожар, загасен автоматично. Налягането оттатък бе понижено, кислородът — едва три процента, ала повечето вредни продукти на горене вече бяха филтрирани и намалени до безопасни концентрации.

Детекторите на бойния скафандър не отчитаха присъствие на хора и заредени оръжия в секцията.

Войникът постоя в размисъл, питайки се дали да се качи на горния оранжериен етаж и да заобиколи авариралия участък на тръбния квартал. Скоро отхвърли тази идея, защото атмосферата в оранжериите по принцип се състоеше от шейсет на сто въглероден двуокис, останалото бе азот, а Пресиян не искаше да прахосва въздух от последната си бутилка. Освен това, нищо чудно повечето горни нива на всички тръбни градове на стотици километри навред да са разхерметизирани след боевете.

Яд го разтресе като токов удар.

„Ууу, мамицата ви, само веднъж да се прибера, ще скивате вие, гадове недни!“

Имаше и още една причина да се откаже: единствената непокътната оранжерийна секция, която прекоси преди седем часа, му подейства потискащо. Навсякъде личаха следи от стрелба с бластери и огнемети. Грозни мехури по пластексовите облицовки на стените, между тях хаотично сгърчени растителни стебла, разкашкани плодове-гиганти, а в прилежащата животинска ферма — мършата на лунни породи добитък, приличали и приживе на гигантски голи охлюви. Бяха избити безразборно — дивашки обезобразени от модерните оръжия, явно употребени с пълна мощност…

Боеше се да не се натъкне на трупове на хора. Имаше основания да се опасява, че „омиротворителните“ части третират селенитите също толкова зле, колкото стоката им… Впоследствие се убеди в това. За своя изненада завари предусещания кошмар в резиденцията на местен администратор.

В устата си отново усети горчивина. Не искаше да мисли и помни това. И въпреки всичко успя да забележи кажи-речи навсякъде нещо странно — в средните нива на тръбите, където се разполагаха жилища и промишлени цехове, макар помещенията също да бяха белязани от схватки, убити нямаше. Бъркотията пък в обитаемите етажи повече говореше за паническо бягство на местните жители пред настъпващите войници, отколкото за оказана съпротива… Какво ли трябваше да значи това?

„Ами нищо друго, освен че в кварталите на колониите миротворците се държат не по-добре от обикновени бандити!“ — задъха се от срам Пресиян и бронираната му ръкавица задращи по рамото на бойния костюм. Почти веднага войникът си спомни, че в пристъп на гняв бе откъснал от себе си емблемата на Експедиционния корпус.

И че ожесточено я беше тъпкал с крака. В онзи миг като нищо щеше да атакува безразсъдно всеки изпречил му се „съюзнически“ военен отряд без българско трикольорче на униформите. Едва отскоро го бе дострашало да прави друго, освен да се крие и да бърза за близкия стартодрум — пътя към Земята.

Пресиян пак се втренчи в приборната дъска на шлюзовия люк пред себе си. Индикаторите плуваха пред уморения му поглед.

„Ей! — озари го блестящо хрумване. — Скоро оттатък ще има достатъчно кислород за дишане, а кой ще търси човек в току-що опожарена секция! Ето къде ще поспя най-сетне!“ И войникът без колебание завъртя ръчката на люка.

След малко капакът се захлопна зад гърба му.

* * *

Няколкосекунден престой в тамбура^[4] за изравняване на налягането и момъкът натисна втория люк. Той малко заяде, но Пресиян напъна здраво и вратата се подчини. Войникът се шмугна вътре и веднага се плъзна по пода към рухнали пластексови плоскости с обелващо се от тях титаново фолио.

„И тук е гърмяно с бластер, мама му стара!…“

С насочено напред оръжие Пресиян проучи терена.

Във визьора на шлема от рокан-дисплеи проблеснаха предупредителни символи. Скафандърът автоматично се херметизира в отговор на ниско външно съдържание на кислород. Тънко засъска смес за продухване, после тихо щракна вентилът на дихателната бутилка. Но войникът успя да усети през клапите, че отвън все още мирише на изгоряло.

През секцията, подобно на повечето от онези, които Пресиян бе оставил зад гърба си, сякаш беше преминала вихрушка. Безредно се търкаляха пластексови торби и кашони, от тавана и стените висяха декоративни панели. Боклуци, дребни предмети и парчета от нещо строшено неравномерно покриваха пода. Малко плафони светеха — визьорът веднага включи на светлоусилватели — и атмосферата бе замъглена от пушека, а по-плътните му валма на струйки се вливаха в решетките на вентилаторите. Лениво танцуваха парцали сажди и по-голямата част от пластексовата облицовка беше грозно разкривена и стекла се в безформено застинали локвички. Докъдето се виждаше през остатъците дим, през стопени панели стърчаха окадени от пожара скелетоподобни метални греди и подпори.

Никъде не се забелязваше движение, в слушалките бръмчаха само вентилатори и с тихо шумолене се пукаха мехурчетата на пожарогасителната пяна. Детекторите не засичаха непосредствена опасност, липсваха сигнали от радар, сонар и изобщо емисии на активни прицелни устройства. Налягането на кислорода бавно растеше — животоподдържащата и климатичната системи в квартала-секция продължаваха да работят.

„Добре — реши Пресиян, — а сега да се скрия!“

Тръгна предпазливо навътре. Помощни екрани в шлема начертаха схемата на помещението и заотброяваха отминаваните метри.

Изглежда пожарът беше бушувал тъкмо и само край шлюза, през който войникът бе влязъл, и затова в началото на тунела нямаше много кътчета за криене. Той прекоси опустошената зона.

Вероятно бе станала експлозия, защото жилищните контейнери бяха изтръгнати от шахматно разположените си конзолни гнезда и сега се камаряха, насметени към стените. В средната част на секцията само аварийни лампи озаряваха с оранжев блясък картината на разрушението. В района след 120-ия метър по дължината на квартала металните ребра от тавана бяха рухнали. Идеално място за скривалище.

Пресиян си позволи да се отпусне.

И тутакси, начаса̀ му се приспа, ръцете, краката, кръстът, гърбът — цялото му тяло писна и заплака за топла вана с масаж, а ако не — поне за няколко часа неподвижност. Главата натежа и се закандилка в шлема на скафандъра като изсъхнала ядка в орехова черупка.

„Само да успея да припълзя по-навътре в развалините…“

Сигнал за тревога го удари със сила на ядосан боксьор. Сладостното мечтание за почивка, всъщност направо заспиване с отворени очи, се изпари. Алармата в стереослушалките идеше отляво и Пресиян се извъртя натам с изпънат напред пистолет. Биодетекторът засичаше човек. По дяволите!

Невероятно близко!

Още не го виждаше ясно, прицелът на визьора играеше върху виртуалния образ на мишената. Пресиян се сви на топка, забравил за умората. Адреналинът го наежи от главата до петите.

— Who is there?!… — кресна момъкът на английски, понеже се намираше в съглашенски тръбен град. — I'm aiming at you! Come out, hands up! Move slowly^[5], твойта кожа!

Из джунглата провиснали от тавана кабели, маркучи и парцали фолио несмело изникна човешка фигура. Стъпваше непохватно. Носеше торбест вакуумен костюм без шлем. Респиратор скриваше долната част на лицето му, проблясваше металът на малък кислороден патрон. Очите святкаха с бялото.

„Негър — рече си Пресиян. — Не, глупости… Просто е мърляв. Поне ока сажди има по него. Селенит.“

Детекторите сочеха, че лунният човек няма оръжие. Без да се замисля, войникът щракна картечния си пистолет на предпазител, а бластера превключи от режим „поразяване бронецел“ на „зашеметяване незащитен“.

— Calme toi… тц! Don't… ъъъ… I not make evil to you…^[6] — с това знанията му по английски се изчерпаха. Не искаше да активира рокан-преводача и затова потърси друг изход: — Sprichst du deutsch? Française?^[7] Руски?

Непознатият глухо избъбри изпод респиратора:

— Говоря български, не се мъчи.

Войникът почти се зарадва, поне проблемът с комуникацията се разреши и отпадна нежеланата зависимост от машинен превод, често водещ до недоразумения. Сега може би имаше надежда да се разберат и докрай.

— Уф, добре… Българин ли си, или само говориш…

— Да, българин съм.

Пресиян се поуспокои и свали оръжието. Но не съвсем, защото предпазливостта го накара да се стегне за още малко.

— Сам ли си?

— Да.

— Е, добре тогава. Местен?

Човекът позабави отговора си.

— Не.

Войникът се отпусна още повече.

— Да знаеш в коя посока е възел Коперник? Някакъв по-пряк път?

— Нямам представа.

Пресиян си помисли, че разбира, и посъчувства на клетника.

— Свали си ръцете. Не съм ти враг. Отдавна ли си тук?

— Ммм… Не бих казал.

Пресиян се изправи, стараейки се да не застава заплашително.

Само че, чудно, комай човекът пред него не изглеждаше да е парализиран от ужас. Личеше умора, изненада, дори раздразнение, но никакъв намек за страх. „Навярно е в шок от цялата работа“, рече си Пресиян.

— Знаеш ли горе-долу какво е положението? — запита той.

Цивилният сви рамене, твърде рязко за селенит, и насмалко да загуби равновесие. Чевръсто се улови за близката подпора и избърбори:

— Ни най-малко.

Момчето определено заслужаваше съчувствие. Навярно е пристигнал нов-новак, баш аджамия на Луната с договор за космомонтажник, не успял да се аклиматизира, да посвикне, и изведнъж — бам! Въстание, а подир него — бронирани главорези…

— Май си по-зян от мене, братко — рече Пресиян и въздъхна. — Имаш ли къде да отидеш?

— Къде?

— Да се скатаеш някъде, знам ли… Тук съм по-малко време от теб, космонавте. И имам задача. Важна.

Мамка му, все едно нямаше други грижи, та сега се налагаше да се занимава и с този нещастник. Бе почти готов да плюе на уставите, задължаващи го да взема цивилни лица под закрила.

— Ти си капнал — отбеляза цивилният.

Пресиян се слиса.

— Хм… Позна.

В шлема прищрака респиратор за външно дишане. Индикаторите сочеха десет на сто кислород. Ех, добре, че автоматичните системи на тръбния град работят. Италиански майсторлък.

Цивилният свали дихателната маска. Имаше къса брада и сажди по носа. Вдъхна, намръщи се и пак прилепи кислородния патрон към устата си. Избоботи:

— Май ще е по-добре да дойда с теб. Нищо не разбирам. Какво става? Коя дата сме днес?…

— Трийсет и първи септември.

Цивилният пак сне маската от лицето си.

— Трийсет и първи септември ли каза?

„Говори като кестен“, отбеляза си наум Пресиян и протегна напред ръка.

— Виж сам… Пообъркал си дните, братко, а?

Цивилният гледаше слисано хронометъра. После затвори очи и конвулсивно притисна пръсти към слепоочията си.

— Трийсет и първи септември две хиляди трийсет и шеста година — промърмори замаяно и пак захапа мундщука за глътка кислород. — Аз пък мислех, че компютърният терминал оттатък се ебава… Беше бая обгорял.

Пресиян вдигна забралото на шлема. В носа го удари воня на пърлено, а навярно имаше и спукани канализационни тръби. Понамръщи се. Докато гледаше цивилния, си каза, че май множко му е дошло на земляка.

— Откога се криеш?

— … Не от дълго.

— Кофти работа ставаше тук, а?

Непознатият го изгледа.

— Нищо не разбирам. По-скоро не ща да разбирам.

— И аз! — искрено отвърна Пресиян. — Хич не очаквах, че ще ни погодят такъв номер. Виж какво, край стартодрума на възел Коперник трябва да има наши войски. Налага се да стигна до тях на всяка цена и да докладвам какво се случи.

Цивилният подсмръкна в респиратора, размаза с длан мръсотията по лицето си.

— И какво се случи? — попита сковано.

— Тъпня! Дойчовците заедно с Антантата ни разоръжиха! Как само ни прецакаха! Еба ги съюзниците! Айде, на съглашенците не ме е яд, макар и те да си пекат задниците по наши курорти, ама швабите! Само да се върна на Земята, ако не потроша някой немски гащет в София… Ооох, направо не някой, ами бирария „Мюнхен“ ще разбишкам с приятели, нека ме съдят после! Мамка им недна!… Струва ми се, те от самото начало си знаеха, че сме довтасали на шибаната Месечина не като миротворци, ами да наказваме селенитите!!!

Космонавтът внимателно слушаше, но Пресиян внезапно млъкна.

В далечината отекна екот на метал в метал.

— Шлюз-барът! Трябва да се скрием!

— Ела, тук има някакво килерче.

Цивилният повлече Пресиян навътре в развалините към помещението — склад или сервизен бокс, а може би противодекомпресионно укритие. Вратата му бе откъртена. Вътре се валяха празни кислородни бутилки, инструменти, навити на руло пластексови облицовъчни плочки, някакви туби и връзки гофрирани тръби. Двамата млади мъже с усилие се натъпкаха в тясното свободно пространство между стелажите. Притаиха се. Пресиян изключи бластера и намали енергозахранването на скафандъра. На̀дали идващите хора разполагаха със свестни биодетектори, а посредством инакви сензори мъчно щяха да ги открият сред все още функциониращите електрически кабели и автоматика, но войникът не искаше да рискува.

През развалините на окачения таван и смачканите контейнери се виждаше малко от коридора на етажа. Пресиян се ослуша. Цивилният до него — също.

Потропването и скърцането на парчета по пода се приближаваше и когато войникът зърна хората, внимателно освободи забравения предпазител на картечния пистолет.

В две успоредни колони през опустошената секция се промъкваха войници в бойни хермокостюми. Тия от по-близката колона носеха тъмносиви, почти черни скафандри. Емблемите им на Раумваффе, същите както по униформата на Пресиян, лъщяха. Но вместо трицветен лъв на гърдите си те имаха тевтонски кръстове с бял кант. Чуваше се похъркване от респираторите им — също пестяха кислород, въпреки че микрофоните на Пресияновия шлем доловиха и тихото жужене на кибертранспортьори, без съмнение тъпкани с дихателни бутилки и енергийни пълнители за бластерите.

Сърцето му оглушително бумтеше. Можеше да не се притеснява, нямаше как да го чуят, но все пак притаи дъх.

Ръката на цивилния го стисна за рамото, точно където се падаха меките сглобки на костюма. Пресиян стреснато се огледа, но моментално замря отново. Жестът бе приятелски и сякаш говореше: спокойно, братле, спокойно.

Втората колона бе в светли брони, по-светли от циментовосивия скафандър на Пресиян, почти бели, с маскировъчна шарка като полепнала по тях мръсна паяжина. Визьорът на шлема даде увеличение, но още преди да разгледа значките им, войникът бе вече сигурен, че са руснаци. Бяха едри момчета, а само на „братушките“ не им пукаше за разходи при изстрелване в космоса на повечето товар, какъвто представляваха снажните хора и съпровождащото ги снаряжение. Върху черните лентички на шлемовете, под емблемата на Съглашението, Пресиян прочете златни букви

III ОРБИТАЛЬНЫЙ ФЛОТЪ

и кодови означения на етеронефите.

„Мамка му — прошушна момъкът беззвучно. — Гардемарини. Имперска морска пехота. Е, с тия само нашите варани биха се справили. Леле…“

Колоните бойци се точеха, поклащаха се несръчно в слабото лунно притегляне, а в недоизчистения въздух на секцията шареха тънки неогъващи се спици — лъчи на лазерни прицели. В шлемофона на момъка дрезгаво зашепнаха разноезични войнишки радиостанции, поставени на извънредно ниска мощност. Двете групи заедно комай наброяваха седемдесетина души.

„Есаул, что у вас… Порядок… Ваш'благ'родие…“, „Ganz ruhig, Her Oberst“, „Ordnung… Jawohl… Keines besonders“, „Понял…“, „Zu Befehl!“^[8]

Колоните изведнъж спряха и приклекнаха. Пресиян замръзна. Почувства, че по челото му потича струйка пот.

Цивилният отново го докосна и този път войникът не се стресна.

Няколко минути съглашенците и германците дебнеха с бластери из развалините, подозрително изучаваха тавана, неколцина надзърнаха в шахтените ями под разбитите подови плоскости. Най-сетне офицерите изкомандваха низшите чинове и колоните балонено се потътриха нататък. Последни преминаха два открити транспортьора, а край тях крачеха петнайсетина души с френски и американски значки. Звуците затихваха, в далечината като задавена камбана хлопна люкът на бар-шлюза.

Но едва Пресиян размърда изтръпнали крайници, през средата на коридора притичаха на къси подскоци още двама. В движение те пръскаха наоколо малки топки, които изпиукваха и се залепваха, щом срещнеха някаква преграда.

— Копелета! — рече Пресиян, когато сапьорите се махнаха. — Видя ли ги? Минират секцията. Трябва да внимаваме.

— Какви бяха тези?

— Мислех, че си гледал… Ами, кои… Пълен комплект, пардон, не видях японци, нито британци. Те, островитяните, са все особняци… Та, казаци имаше, янки, французи — цялата Антанта, братче. Заедно със скъпите ни съюзници швабите. Мамка им!…

— Кои са „вараните“?

Пресиян бавно повдигна с ръка забралото на шлема.

„Навярно съм се разбъбрил на глас от умора. Не се владея. Това е лошо!“ — помисли си броневакът, макар поне три питанки да замигаха в главата му, сякаш имаше вътрешни дисплеи и в мозъка си. Помъчи се да отвърне бавно и търпеливо, предвид това, че цивилният очевидно бе разстроен:

— Абе… „Варан“ се наричат специалните български части.

— Ааа… Да, бе, да.

Тонът му се стори на войника малко истеричен.

— Ти… да си си удрял главата? Да ти се вие свят, нещо като усещане за треперене в очите?

— Не! — отрече енергично космонавтът.

— Хм… — Пресиян отново запоглежда към коридора. — Май си отидоха… А руснаците, онези богатири, дето маршируваха като на парад, те са от най-елитните! — добави момъкът шепнешком. — Трета орбитална флота, няма шега. Ееех, едно отделение тъкмо от нашите вѝтяци^[9]-варани би ги изяло за закуска, ама на̀ ти, няма и един тук за беля… чак при Левскиград може би в колониалната стража… Одеве… Вчера… Преди пет денонощия, та два батальона Райхсвер десантираха връз някакво лепило и Слънцето, хем беше по залез, ги изпържи в скафандрите. Цяла бригада казаци не можеха да си вдигнат главите от кратера, където бунтовниците свалиха небохода им с противометеоритни оръдия! И ние ги отървахме тези гъзльовци, от марш превзехме батареите на селенитите, а онези „юнаци“ заедно с още съглашенци нахлуха след нас в тунелите и като почнаха едно клане!… Трепят наред. Помислихме, че са побеснели и си отмъщават, юрнахме се да ги спрем… Поискахме съдействие от германска част, току-що дислоцирана… И те ни разоръжиха. Сега разбираш ли каква е кашата? — обърна се той към изцапания мъж до себе си.

Онзи поклати глава.

— Не.

— Какво не ти е ясно?

— Ами… къде сме?

Този все пак наистина е в шок.

— Я вземи това.

— Какво е то?

— Витамини. Хайде де, глътни ги, ще се оправиш. А за това къде сме… Вероятно на 50-и западен километър от циркус Коперникус. Отгоре сега се вижда Земята… Уф…

— Ти откъде идваш?

— Сто двайсет и седми северозападен. Регион Ламберт.

Цивилният вдигна вежди. Пресиян го изтълкува по свой начин.

— Знам, че е далечко. Особено с тази коруба и гъмжило зондеркоманди, бунтовници… сега и бежанец в твое лице… Знаеш ли, това ме подсеща нещо.

— Да?

— Ти си от американските българи, така ли? Няма смисъл да отричаш. Позаблудих се малко от тоя твой столичен диалект… Не знам какво ви плямпат за нас, ама всички в България си знаем, че трябва да се поддържаме, където и да сме. Кръвта вода не става. Все сме хора. А и ти, гледам, не си забравил езика както някои…

Войникът погледна хронометъра си и захлопна шлема.

— Дай да се измъкваме. Стъпвай само след мен и не изоставай, инак ще активираш някоя мина.

Двамата млади мъже излязоха от скривалището. Пресиян държеше оръжието си готово за стрелба. В електронните си огледала за задно виждане забеляза, че цивилният любопитно се озърта наоколо.

Петдесет метра по-нататък, когато в дъното на коридора се показа плоча на шлюз, войникът спря.

— Слушай… — рече той на цивилния, без да се обръща. — Умрял съм за сън. Не си от бунтовниците, нали?

— Не…

— Как се казваш?

— Радослав.

— Е, аз съм Пресия…аааххха…ннн… Искаш ли да се върнеш на Земята?

— … Би било добре.

— Екстра! Глей сега… Ситуация — майката си трака. Щом руски гардемарини са тук, положението е сериозно. Уж бяхме тръгнали да спираме безредици и да възстановяваме контрола над стартодрумите, дето хранят Земята… Обаче явно става дума за нещо друго. Предишната седмица горе беше претъпкано с небоходи, мотаеха се и ремонтни лендъри… и не кацаха. Само задръстваха орбитите. Няма логика.

— Тоест?

— Ами поне лендърите би трябвало да се прилунят и да се заемат с повредените генипонни^[10] парници. Обаче — не! И ми се чини, че тук може да стане адски напечено. По-шибано, отколкото беше. Затова най-добре се дръж за мен, после с наши транспорти ще се измъкнеш от Месечината, пуста да остане! Обаче… трябва и ти да ми помогнеш. Навит ли си?

— Ами… да!

— Да се омитаме оттук тогава! Оттатък има жилищен пръстен. Същински лабиринт — бронираната ръка посочи табло с някакви пиктограми. — Нали виждаш…

— Кое?

— Луноглифите. Не четеш ли?

— Къде?

— Ето това… — с досада посочи пак момъкът.

Радослав изгледа указателя.

— Нищо не ми говорят — призна той.

Маската на бойния шлем, проектирана да изглежда толкова свирепо, че да потиска инстинктите за съпротива у евентуален противник, се наклони напред към лицето на Радослав.

— Олеле, даже още не си ги научил… — метално изстърга гласът на войника отвътре. — Абе, как така ви пращат вашите тръстове без елементарна предварителна подготовка!? На̀, вземи, на мен и без това не ми трябва, имам си ги таблиците в борд-рокана.

Радослав пое тънка диплянка с ярки гланцови страници.

— Е, хайде — подкани го Пресиян. — Там ще си починем. И внимавай за клопките!

След по-малко от минута вече се намираха в страничната секция.

— И тук е като след гръцки купон… — измърмори войникът, докато се взираха в жилищата.

Радослав ги оприличи на павилиончетата от коледен базар в НДК.

Изборът падна върху контейнер-стая, съвсем затрупан от съседните „апартаменти“. Пресиян плъзна вратата му нагоре и махна на Радослав да влезе.

Отвътре лунното жилище напомняше спално купе първа класа, но имаше два етажа. Обстановката би била дори луксозна и изискана, ако не носеше следи от паническото бягство на обитателите си. Подът и многобройните тесни маси-плотове фосфоресцираха през пръснати по тях предмети. Същите бледи кантове очертаваха в зеленикаво вратичките на шкафчета и чекмеджета. На влизане Радослав подритна малко фенерче. Наведе се да го вдигне.

Войникът посочи крехката стълбичка за нагоре.

— Виж, там трябва да има още едно легло. Мен тези кюнци — кимна към стъпалата — няма да ме издържат… Ох, бате, уморен съм. Наистина препускам от Сто двайсет и седми километър. Ако не поспя, ще откача. Два часа. После тръгваме. Е?

— Бива.

— Сега, прощавай, ама пушката няма да ти дам, не че ти нямам доверие, но оръжие не се дава. Ето ти ножа…

Титанкерамитов самострел изскочи от улей в ръкава на скафандъра. Пресиян го подаде на Радослав.

— Тук е копчето за стрелба. Имаш три хвърчащи остриета, четвъртото си е заглавено за дръжката. Реже яко, внимавай! С това и моята броня можеш да разпориш! Острието е с нулева дебелина по ръба! Ами сега… Сега ти слухти, ако има нещо, сбутай ме по крака, чу ли, да не взема да те гръмна, както съм сънен…

— Ти откъде-накъде реши, че съм американец?

Пресиян се захили сънено.

— Е-ле-мен-тар-но бе, пр'ятел. Само в Щатите викат на роканите компютри… Два часа… и ме б'диш… два часссъ… ъъъх…