Николай Теллалов
Пълноземие (22)

5.

… По-късно, в тамбура, втренчен в люк с флуоресцентен надпис DENIVELATION: –200, докато край него все по-басово свистеше изпомпваният въздух, Радослав си спомни за пожеланието и здраво стисналата палци бронирана длан на войника.

Благодаря, Пресияне. Ще ми трябва късмет. И то много.

 

Тишината, абсолютното безмълвие — това запомни Радослав от първото си излизане на Луната. Костюмът почти не се изду от вътрешното налягане, удържан от титанокерамичната арматурна мрежичка. Дичо дръпна към себе си люка, който безшумно се отвори. И излезе навън.

Пустота и самотност, по-силна от онази в сфинксовата пустиня.

Грунтът не поддаваше и по него не оставаха следи. Логично. Бунтовниците избираха местата на излазните шлюзове така, че нищо да не ги издава. Ето — и самият автоматично захлопнал се люк никак не личеше в скалата.

Намираше се в мрак. Макар студът още да не се беше добрал до тялото, Радослав го усещаше навред, сякаш и температурата имаше някакъв мирис. И без „тайното“ фенерче, което отказа, младият мъж чувстваше терена — спечен до твърда маса прах и дребен чакъл, а полегатите склонове — на безопасно разстояние.

Доколкото можеше да види, ограничен от прозорчето на шлема, над главата му висяха чудовищно ярки звезди. Слаба светлина сребрееше по ръбовете на браздата, по чието дъно вървеше. Под краката му започна да се вдига прах. Това вече нямаше значение, подметките бяха равноовални, а и допълнително конструирани така, че да не посочват разликата между предница и пета по относителния натиск върху грунта. Трябваше само да се стреми да не забива носове в почвата и да стъпва равномерно. Вече бе свикнал с балонената лекота, приспособил се беше към неудобното обстоятелство, че тялото му притежава инерцията на седемдесетте си килограма, но тежи едва дванайсетина, така че това не го притесняваше.

Браздата ставаше по-плитка. След още сто метра ще свърши съвсем. Тогава трябва да завие според стрелката на ориентатора — компасът ли е в основата на този уред? едва ли, лунното магнитно поле е нищожно… — към грамада камъни и да се провира много внимателно сред тях, за да не повреди скафандъра си в ръбовете им.

Внимание, пукнатина!

Радослав я прескочи, без да се замисли, залисан в преповтаряне на маршрута.

Двайсет и пет метра открито пространство и още една бразда, към която трябва да кривне пет градуса вляво… и да се движи приклекнал, като се пази да не падне. И накрая е най-мъчното: осемдесет метра до ниския бункер с шахтата, в която трябва да влезе. Осемдесет метра без почти никакви гънки по местността за криене, само няколко морени, чиято сянка предлага съмнително убежище и „лунки да легнеш, але за къса минута“…

Всъщност много лесен път. Само дето е наложително да се носиш като рохко яйце, без да се бавиш…

… и да не те застрелят.

Дъното на оврага, изкопан не от вода, а от метеорит в прастари времена, полека се изравни с околния терен. Радослав излизаше от мрака на сянката като от черна безтегловна течност, сякаш от небитие.

Местността наистина здрачаво сивееше. Вълниста равнина с купчини камъни, бразди и кръгли вдлъбнатини, различима дори без змейска подсилка за човешките очи. Но зрението тук лъжеше за близост и отдалеченост, какво ли би правил без драконовия усет?… Стесненият хоризонт — това не бе само оптична измама — с нищо не подсказваше, че се намира в дъното на един от големите лунни кратери^[1].

Стресна се от нещо, което взе за надлъжна пукнатина, обаче то се движеше под краката му, проснало се напред, късо и…

„Ей, момче, това ти е сянката!“

Радослав си даде сметка, че е много по-светло, отколкото дори на пълнолуние през зимата, и това го сепна: „Опа… нали е нощ… какво свети от небето?“

Младият мъж се обърна, изви назад гръб, за да погледне нагоре, и забрави за всичко на света. Замига, потискайки неканено насълзяване на очите.

В кадифяна черна бездна блещукаше, синееше и белееше, преливаше в късчета прекрасни цветове Земята. Не помнеше по-красива гледка, откакто бе срещнал Верена.

„Помисли, Дичо, мили, хайде отгатни — звънна в паметта му милото й гласче, — къде може да е Долната Земя? Ами там, откъдето виждаш Земята над главата си!“

Стоеше, рискувайки да се катурне възнак, и гледаше родната си планета.

Да, разбира се. И най-тъмният дивак, озовал се тук, щом вече носи в мозъка си искрицата на разума, би познал Дома на човечеството. Нещо би трепнало в него, нещо би му казало без слова, че там, върху вълшебното лазурно-бяло кълбо, са милиардолетните корени на неговия живот, вкаменените му предци, люлката на потомците му.

Нищо чудно, че Змейската Земя са я определяли като Долна! Долна, не подземна.

И не случайно затъмненията са ги свързвали с дракон, който поглъща Слънцето — далечен отглас на едно знание, погребано под страхове, предразсъдъци и тълкувания, отвеяли мисълта далеч от истината. А било толкова буквално!…

„… Боже мили! Колко е хубава! Онова там трябва да е Камчатка, а ето я Австралия. Прекрасно! Великолепно!! Несравнимо!!!… Я, падаща звезда! Нима има метеори на безатмосферната Месечина?“

Опасност!

Радослав приклекна и му се прииска да се превърне в камък. Сътресението на почвата беше толкова фино, че остана на ръба на чувствителността. По терена плъзна сянка. Отвъд хоризонта на видимостта, ограничен от гребена на околните гънки, кацна някакъв апарат. Отново леко откънтяване под нозете — и машината пак се издигна да продължи по пътя си. Радослав едва зърна в ъгъла на визьора правилно-геометричните ръкотворни форми на механичния скакалец. В него имаше хора. Те сканираха района и стискаха оръжия. Бяха изпълнени с ужас и омраза.

Радослав потрепери.

Поклеча още известно време.

„Успокой дишането, бате. Укроти сърцето. Нямаш много въздух, за да се размотаваш на място и тресеш като заек.“

Радослав поднесе ръка към прозорчето-визьор. Вързаният като часовник ориентатор вече бе помръднал стрелката си. „Хайде, че не остана време…“

Криволичейки сред каменната грамада, той се подпираше в скалите с разперени ръце, докато пръстите не взеха да замръзват.

Следващия открит участък Радослав премина като куршум, по права линия, с няколко подскока, без да се озърне нито веднъж. Никъде край него не се нажежи грунтът, не бликнаха гейзери разбити на прах камънаци, значи войниците не го бяха открили.

Подметките на ботите тук затъваха в почвата повече отпреди. Достатъчно е в близките няколко минути някой патрул да съзре следите през оптиките си. И ако термоизолацията не е достатъчно добра, то от инфрачервени детектори ще разберат, че отпечатъците са пресни.

„Няма значение, вече малко остана… Опа, чакъл, тук да се внимава…“

Бе подминал успешно средата на последния етап от уж късия преход. Но тялото му се сепна, реакцията изпревари мисълта, и с незнайно как толкова точен скок Радослав потъна в непроницаемостта на плитката сянка от самотна морена. За да не отскочи като надута топка, той зарови пръсти в грунта, вкопчи се в почвата като теглен от река рак.

Глезените го заболяха, коленете изтръпнаха от твърдото прилуняване. Рамото и челото на шлема опряха, дори чукнаха в скалата, но голямата беля не стана — скафандърът като цяло и конкретно прозорчето оцеляха. Не последва мигновеното всмукване на декомпресията, не кипна като шампанско кръвта, не набъбнаха и не се пръснаха жилите и пълните с въздух дробове. Радослав полека изпусна задържана в гърдите уплаха.

Още секунда остана нелепо сгънат на четири крака. Освободи ръце, извъртя се бавно и предпазливо с гръб към морената. Прецени, че може да се изправи. Скалата бе достатъчно висока, за да продължи да се намира в сянката й.

Опасност.

В полезрението на визьора насреща крачеха войници.

Радослав се насили да диша спокойно. В ушите забуча пулсът. Другото бе тишина.

Патрулът щеше да го подмине с десетина метра, но по пътя си пресичаше оставената диря. Макар специално в този участък да беше доста изпотъпкано, кой ли знае с какви начини разполагат войниците за определяне давността на следите.

Е, може и да не им обърнат внимание…

Бяха четирима. Две двойки през трийсетина метра дистанция. По броните им нямаше други знаци, освен синьото земно кълбо с гълъба и някакви номера. Маските слабо се различаваха от тази на Пресиян и на предишните видени войници, дизайнът им бе сходен и предназначен да буди ужас. Носеха грамадни пушки, някакъв вид лъчеви аналози на манлихера. Шареха наоколо с ръчни прожектори, които сгъстяваха здрача. Светлината им не образуваше конуси, изтръгнатите от мрака елипсовидни петна се плъзгаха по терена сякаш никак несвързани с източниците си. В тях грунтът изглеждаше както под лупа.

Когато войниците насочваха фенерите към по-прашни участъци, пръстта засияваше, малко позамъглена. Контрастните линии и чупки на почвата омекваха. Въпреки напрежението, Радослав с любопитство забеляза, че по-малките сенки непосредствено до лъча не са толкова непроницаеми. Той замръзна. Дали тъкмо разсеяната светлина нямаше да го издаде!…

И тази влудяваща тишина!

Броневаците продължаваха да вървят, като комично подскокваха при всяка крачка въпреки видимата си масивност. Зад тях, трасирайки пътя им, увисваха неподвижни за миг прашни облачета, които неестествено бързо и изцяло се утаяваха.

Радослав следеше с очи патрулите и се чудеше слепи ли са. И още, недоумяваше защо е толкова спокоен. Чувстваше се… прозрачен.

„Бре, толкова ли съм примрял от страх!“

Първите космоброневаци се скриха зад ръба на приютилата го морена. Изобщо не обърнаха внимание на скалата. Ала наближаваха още двамина, които щяха да минат значително по-близо.

Патрулите очевидно преговаряха по радиостанциите си, защото сдържано жестикулираха като при разговор. Движенията им изглеждаха неуместни. Също толкова безсмислени, както на телевизионен екран при изключен звук, макар че тогава присъстват лица, мимики, мърдащи устни. А тези тук с техните корави, лишени от изражение безоки маски, еднакви като лъжици, нечовешки странни, цинично закичени с емблемите на мира… Въпреки че ги надушваше, че долавяше размазано полъха на съзнанията им, Радослав отказваше да повярва, че са живи. Че са хора като него.

Защото бяха готови да убиват. И щяха да го вършат с равнодушието на домакини, пръскащи дома си против хлебарки. Беше сигурен — приличаха на киборга-танкист, кастрирани откъм емоции, жал и съвест. Евтини органични роботи.

… И тези войници го подминаха.

Той зачака да се скрият, защото вече бе съзрял бункера над шахтата. В дъното й го чакаше люк, оттам коридор с три разклонения, поема средното, изкачва стълби и там, в преддверие на по-голям шлюз, завърта малка жълта ръчка. После чака почукване в тамбура — три пъти бързо и два пъти с паузи. За целта трябва да допре до стената слушалка на стетоскоп…

Патрулните спряха, полугърбом към Радослав и на десетина широки крачки разстояние от камъка. Единият дори се върна малко назад. Застанаха като вкопани. Само шлемовете им леко се позавъртаха наляво-надясно и потрепваха антени от раниците. Радослав разчете номера върху раменете и гърбовете им: 1001*29A и 1001*14D. Не бързаха да си отидат.

Ах, гадове!…

Радослав издиша нервно и притвори очи, за да се откъсне за миг поне от този тягостен ням филм. Изненадващо не чувстваше менгемето на страха. Напротив — копнееше за действие. Идеше му да затъпче на място или да се втурне към шахтата. Ала остана неподвижен, с мъка потискаше нетърпението… и мисълта за после. Наум благодари на селенитите, че не му дадоха и хронометър. По-добре бе да не знае с колко още минути разполага.

Нищо не му оставаше, освен да чака.

* * *

През тясна цепнатина за наблюдение Пресиян внимателно изучаваше терена. Заветният шлюз бе невидим в сянката на надвиснала над него скала. Само слабо светещи триъгълници върху люка премигваха през един от жълто в оранжево.

Местоположението на входа никак не приличаше на „закътано“, както го уверяваше командирът на бунтовниците. Скалата бе с отрязан връх и служеше за подпора на пистова площадка. Върху нея стърчеше на тънките си крака-амортизатори десантна вакуумна совалка с голям двуглав орел върху корпуса — модел „Жар-птица“ или „Садко“. По ръба на площадката се разхождаха гренадири. Успокояващото бе единствено това, че не надничаха често през парапета надолу.

Командирът Лях, селенитката, която Пресиян мислено кръсти „Приятелката на Радко“, и самият броневак стояха във вакуумствор^[2] срещу шлюза. Бяха напуснали баричните коридори поне километър преди тясната камера-скривалище. И въпреки това момъкът се опасяваше, че остатъчният въздух от тамбура ще вдигне прах пред излаза, с което ще ги издаде на случаен наблюдател или на автоматична видеокамера. Слава Богу, това не стана. Балдърите наистина заслужаваха славата си на вакуумни плъхове. Знаеха как и къде да копаят.

Пресиян отклони взор към вътрешния часовник на визьора. В бяло каре се стопяваха цифрите, означаващи минути и секунди от въздушния запас на Радослав. Всеки момент землякът трябваше да подаде условен сигнал. Дано това не привлече вниманието на охраняващите войници!

В шлемофоните шумоляха позивни на радиопредаватели. Някои чезнеха, вероятно източниците им излизаха от пряка видимост отвъд хоризонта. Бронепехотинецът си помисли колко неудобна е тази особеност на радиовръзката в лунни условия. Може би помага единствено на партизаните…

В брътвежите засекретени сигнали се вклини прав текст на руски. Пресиян активира преводача за запис. Каналът бързо заглъхна, но войникът успя да разбере, че около совалката говореха за слънчевата буря.

Роканът потвърди: „Преди двайсетина часа във фотосферата е регистрирана соларна ерупция, високоскоростната ударна вълна се очаква до триста-четиристотин минути. Енергията на плазмения фронт на слънчевия вятър… ПРЕКЪСВАНЕ НА ЕМИСИЯТА“

„А така! Електромагнитна и, сто на сто, радиационна буря! Тая е съвсем по никое време!…“

Чу потропване по гърба на скафандъра си. В екрана за задно виждане неузнаваемият в скафандър Лях посочи солдатите и направи жест с ръба на дланта си през гърлото. Момъкът отрицателно размаха пръст. Войводата примирително приповдигна ръце. Постоя малко и чукна с юмрук опакото на лявата си китка.

„Чакай!“ — отвърна му с длан Пресиян.

Нещо го загложди, когато първият символ в бялото каре се нулира. Въздъхна и отново извика обратните дисплеи.

„Приятелката“ също се тормозеше, защото нервно кръстосваше ръце, отпускаше ги, сплиташе пръсти… През блистера^[3] на скафандъра й — стар, но добър японски модел, Пресиян можеше да различи на светлоусилватели, че момичето е прехапало устни и свило почти несъществуващи вежди.

Момъкът се концентрира върху сигнализацията на люка отсреща. Още никаква промяна.

„Да не би да са поставили часови в тамбура, мама му стара…“

* * *

Хлад взе да пълзи по ходилата. Още не е страшно. Когато започне да припарва от мраз, тогава ще е зле…

Държеше шуплесто парче скала колкото тротоарно паве и се примерваше към гърба на броневака 1001*29A пред себе си. Самострелът на Пресиян му се струваше някак несериозен срещу масивната фигура на патрулния. Другият войник се беше отдалечил и бе изчезнал от погледа зад вал лунна почва на около шейсет крачки.

Понечи да подхвърли камъка, навреме се сети за ниската гравитация и затова едва трепна с китка. Камъчето се издигна и плавно тупна в дланта му леко като перце.

„Така. Първо в антената. После в кабела, дето мяза на телефонен, съединяващ зарядното отделение на раницата с бластера. Това ще е по-трудно — енерговодът е прилепен към бронята на космопехотинеца, навярно за да не се закача… — Вгледа се по-внимателно и забеляза щепселчето. — Значи там. Сега, кое по-напред — антената или оръжието?“

* * *

„Двайсет. Край“ — показа с пръсти селенитът.

Пресиян троснато отвърна по същия начин:

„Три! Има още три минути резерв! Чакаме!“

Стотни и десети късаха трошички от времето. Бялото каре бе станало жълто и в него мигаше червен знак „минус“. Пресиян старателно провери оръжието и мунициите си.

Лях допря шлема си до костюма на войника. Попита като от буркан:

Момъкът го прекъсна, почти кресна:

— Още трийсет секунди!

Войводата се отдръпна.

Изтекоха и тези трийсет секунди. И още. И още. Пресиян видя как момичето беззвучно заплака и прегърна кутията с багажа на Радослав.

„Десет минути откак му свърши въздуха. Назад?“

Пресиян люшна енергично шлема си — не! Дълбаеше с очи невидимия люк, светлинните триъгълници се раздвояваха и плуваха от напрегнато взиране.

Лях сложи ръка на рамото му, войникът я отблъсна.