Николай Теллалов
Пълноземие (44)

8.

От булевард „Патриарх Евтимий“ видя на мястото на НДК друг палат. Имаше вид на приказен, в линиите му все едно се срещаха всички времена, дори и ненастъпилите бъдещи. Полегати диагонални виадукти го привързваха към Горния град, обединяваха го с плюсовите равнища. Дворецът сякаш излиташе и в първия момент Радослав не разбра кое е най-необикновено в сградата. А тя съвсем буквално висеше над кичест парк, обкръжен от редица ниски елегантни кооперации. Табелка за туристи поясняваше, че тази люлка за титани е Балният дворец, дарен от царица Велемира под обществено настоятелство през 2007 година.

В дванайсет часовникът на Попа изпя няколко музикални такта от химна, минута след като Дичо спря пред паметника. Стана му интересно дали текстът е същият. За да провери, свърна пред автоматично павилионче за плочи (всъщност по-скоро лазерни дискети) и поиска от рокана да му покаже песента.

„Уточнете за кой химнъ става дума, ако обичате — отвърна му дисплеят на машината. — За държавния „Мила Родино“, за военния „Шуми Марица“, за празничния „Върви народе възродени“ или имате прѣдвидъ „Питатъ ли ме где зората“ за Външнитѣ покрайнини Танграканъ, Авитохолъ, България-Орбита и аквасекциите въ Океана?“

Радослав тръгна, без да уточнява. Нямаше повече въпроси.

* * *

След около четвърт час разполагаше с поръчан билет за Черно море, ядеше печени кестени и си почиваше на пейка до Националното радио, подслонило се наполовина под мегаподпора на Горна София. Гледаше сновящи асансьори, подвижни пътеки и змийски извити ескалатори.

Одеве, когато по телефона поръча справка от Централна гара за резервация, му хрумна, че ако нещата много се объркат, би могъл да се обади и запише за аудиенция. Неговият въпрос не бе обичаен или от компетенцията на дребни чиновници, нали?… Дали пък нямаше след това да го приберат в лудница? Хм. Все пак разполагаше с веществени доказателства — паспорт, пари… В края на краищата разполагаше със самия себе си — с паметта си, с ДНК-то си, уникално сред всичките милиарди хора по Земята… и Луната, да. Ами кожата!? Последен коз! И все пак…

Глупости! Нищо няма да се обърка. Ще се измъкне незабелязан, без да тревожи и изумява този свят. „И без това съм транзитен пътник. Пришълец… и отишлец.“

Пред грамадно рокан-табло до асансьорите спря семейство италианци. В отговор на речта им всички надписи върху схемата на София се издублираха на латиница.

Хм. Определено в своята вселена Радослав щеше да се тръшка за тази „отвъдна“ тукашност с всичките й екстри.

Изчака италианците да си хванат асансьор и стана да се запознае на спокойствие с планировката на столицата.

Нивата „плюс“ и „минус“ се състояха предимно от радиални транспортни артерии, хоризонтално и вертикално свързани чрез няколко околовръстни спирални магистрали или асансьори в подпорните колони на Горния град. Планировката на плюсовите равнища общо взето следваше старите улици, но ги изправяше и съкращаваше броя им от ниво на ниво, докато картата на най-горния мегаетаж на столицата не заприличваше на геометрично правилна паяжина. Примерно същата схема Дичо проследи и при подземните равнища. Най-ниското — минус седем — приютяваше бани и плувни басейни, там се намираха рециклиращи заводи и повечето други промишлени предприятия. Указателят твърдеше, че били изолирани по подобие на лунните производствени секции. Рекламки приканваха посетители на нива минус едно и минус две да видят древни руини, както и холографската им реконструкция, придружена от научнопопулярни и игрални филми, както и театрални възстановки. Означенията за музеи с библиотеки и прожекционни зали образуваха гъсти струпвания по цялото равнище.

До влака оставаха близо два часа и нещо, но…

Радослав с нежелание се отказа да ходи в подземните изложби. Ако се поддадеше на изкушението да поброди долу, просто би се загубил като дете в магазин с лакомства и играчки. Нямаше достатъчно време за безчет интересни неща… а може би и нямаше да има. Не му бе лесно да се примири с тази мисъл, но криво-ляво успя.

Въздъхна и подхвърли на врабците няколко семки.

— И сега какво? — попита птиците.

Те се караха за дребната си плячка и цвърчореха оглушително.

Не би имал нищо против да остане на пейката през оставащите дълги минути до отпътуването. Но ако се окаже прав в последното си хрумване — ще го е яд, че не е пообиколил още из тази фантастична не-негова София.

Реши се да напусне сравнително познатата обстановка. Вече чувстваше, че може смело да се изправи очи в очи с чудесиите на Горния град.