Николай Теллалов
Пълноземие (40)

4.

И по „Фердинанд“, над който глухо бучеше ниското дъно на многоетажна автомагистрала, и по „Славянска“, „Шишман“ — навсякъде телефоните предлагаха услуги за връзка със самия държавен глава или пък с пилот на кой да е космически кораб в пряка видимост. Мегатекстови екрани над улицата сипеха новини и реклами:

„Задѣлени сѫ срѣдства за фондъ „Бедствия“ предвидъ евентуалната сила на пролѣтнитѣ бури презъ бѫдещата 2037 г.“

„Пѫтната полиция и ЦАК препорѫчватъ на всички частни шофьори коли подъ наемъ съ гарантиранъ сервизъ в общественитѣ гаражи като алтернатива на закупуване на лично превозно срѣдство. Облекчете живота си, водачи! ***За млади семейни двойки, гимназисти, студенти — отстъпки. За праздненства и чествания — моментна лотария, намалѣние на дневния наемъ от 10 до 100 на 100!“

„Бунтътъ в Сугамо^[1] е прекратенъ. Кемъ Пай Тай^[2] е отстранена от управлението на затвора съ указъ на императора.“

„Ползвайте общественъ транспортъ, улеснете трафика по градоветѣ, спестете на себе си и на пѫтната полиция време и нерви!“

„Последна новина отъ Месечината къмъ този часъ: потвърдена е гибельта на съглашенски орбиталенъ разрушитель, клас Б–1017-Старфортресъ съ бордови номеръ T79. Това е третата катастрофа на тѣзи първи (и засега единствени) в свѣта серийни тежки космократори. Експедиционниятъ корпусъ не даде обяснения за инцидента, нито уточни дали има оцѣлели …“

„Сѫществувало ли е нѣкога явлението „НЛО“? — четете във вестникъ „Варненска поща“!“

„Моднитѣ тенденции за пролѣтния сезонъ на 2037-а …“

Радослав кривна по „Раковска“. Без да се замисля, продължи по „Аксаков“ в странната нощоподобна тишина. Почувства някаква активност преди сградата на Военното министерство.

Бе полицейски участък — „IV ПУ“. В прозорците се мяркаха хора, от портала лениво се измъкна синьо-черна кола, почти без звук се издигна над улицата, отрази се в стъклата на етажите и отлетя като бръмбар нанякъде.

Младият мъж се сдържа да не избърза, но нямаше как да не обърне внимание на грамадно табло до входа в участъка. Големите стереопортрети на хората върху него не бяха издирвани престъпници — друго предназначение имаше тази необикновена изложба.

ПОЗОРНА ДЪСКА

НЕ ВѢРВАЙТЕ НА ТѢЗИ ХОРА

Под снимките — имена и червени като от срам букви:

„Уличенъ въ лъжа“, „Крадецъ“, „Измамникъ“, „Клеветникъ“.

ЗАПОМНЕТЕ ТѢЗИ ЛИЦА

… Можеше ли да има по-страшно от това? Навярно не би се смразил толкова пред четиринайсет бесилки.

От участъка излезе стражар с бяла куртка и свали едната от снимките. Озърна се бегло към Радослав.

— Реабилитиран — подхвърли той през рамо и се прибра обратно.

„Дали? — мислеше Дичо, докато крачеше към Народния театър. — Но пък от друга страна…“

* * *

Зад Народната банка Радослав пи вода от чучурчето-лъвски език. Отдавна не помнеше тази чешмичка да работи. Май тук нямаха проблеми с водата — където и да се огледаше, шумоляха шадравани, звънкаха фонтанчета за пиене.

В тоалетната обаче, където се отби, не занемя. Може би свикваше. Никога не беше влизал в „Шератон“, но пък помнеше тоалетните в хотел „Родина“, където бе изкарал абитуриентския си празник. Тази в дъното на градинката пред театъра бе също толкова чиста и едва ли не луксозна. Дали само в центъра са такива клозетите, или навсякъде в града?

Там, където очакваше да види американското посолство с неговите винаги интересни постери, нагоре се устремяваше подпора и чезнеше в маранята на полухолографското-полуистинско небе. Табела сочеше асансьорите към спирка на магниторелс.

Радослав не устоя на изкушението.

* * *

— Шефе? Старец, четвърт час не мога да се свържа с тебе!

— Седем минути, Бойчо, провери си часовника. Какво пуфтиш като черен влак?

— Биосензор це-нула от участък 459, черта 09, се е опитал да сканира ДНК на минувач!

— Нашия ли?

— Комай да.

— И? Нямам ченгел подръка да ти вадя думите от устата. Казвай!

— Код „Рауни“ — Русе-Айтос-Урвич-Никопол…

— Чух, разбрах. Добре. Дезактивирай сензора…

— Вече е готово.

— … пък аз ще се разбера с Техническата служба. Продължавайте да го следите.

— Ъъъ…

— Нещо неясно ли казах?

— Ъъъ…

— Какво те притеснява? — инспекторът уморено въздъхна в микрофона.

— „Сканиране за разпознаване по ДНК с цел локализиране или…“ тра-та-та, не помня как беше, „на пълнолетен и вменяем гражданин без писмена санкция на Върховния съдия на България е…“

— Известен ми е Наказателният кодекс, особено разделът за служебни лица и организации! Всичко е наред.

— Да, ама в буфера на сензора нямаше номер на подписан от Върховния съдия ордер…

Отвърна му мълчание. Бойчо отстрани радиотелефона от ухото си, погледна го стъписано и предпазливо духна в слушалката.

— Ало, шефе?…

— Ало, Бойчо, защо си търсиш дертове? Код „Рауни“ се задейства по перманентно разрешение на Съдията. Така че няма нищо противозаконно. Можеш с чиста съвест да продължаваш да изпълняваш нарежданията ми.

Детективът усети как и без туй червените му бузи пламват и се помъчи смущението му да не проличи и в гласа:

— Старец, аз, такова…

Слушалката прихна ведро:

— Няма какво да се притесняваш, мойто момче. Гледам, че от теб наистина става добро фанте и съвестен гражданин… — Тонът на инспектора се промени: — А сега се залавяй за работа! Край.

* * *

Мотрисата почти безшумно го носеше над покривите. Радослав бе единствен пътник в този вагон. Около себе си виждаше висящите квартали на Горния град. Приличаше на фантастика по Джордж Лукас.

„Боже Господи! Ако си рекъл някога да се върна, как ли тогава ще ми изглежда моята София след всичко видяно тук! С толкова зеленина и чистота. Уреденост. Всичко работи. Нищо счупено. Олеле.“

Магниторелсът сновеше по малкия транспортен кръг на това ниво и вече се намираше над „Опълченска“. Дичо реши да слезе на Лъвов мост.

При очевидната липса на контрольори в магниторелса на подчертани места стояха апаратчета за самотаксуване с кредитна или лична карта — документите вероятно се показваха пред фотоклетката на наследника на перфоратора. И все пак, минава ли контрола? Едва ли, никъде нямаше напомняния, че глобата за нередовни пътници е еди-колко си кинта… Пред очите му изникна „Позорната дъска“ пред участъка. За какво да плашат с глоби! И веднъж месечно да се случи кондуктор, достатъчно е, за да ти съсипят доброто име за дълги времена. Е, надали за едно гратисно пътуване те окачват така безмилостно…

До вратата на мотрисата висеше кутия за загубени вещи, „освенъ ако не желаете да занесете собственорѫчно забравенитѣ предмети до полицията, уважаеми пѫтници“.

Младият мъж пак си припомни таблото на позора. Вероятно в тази кутия можеше да лежи и кюлче злато, което без притеснение ще си потърси — и без проблеми ще го намери! — някой забраванко.

Меко, почти по женски пришепващ глас на ватмана-робот обяви станция „Лъвов мост“, ниво плюс едно.

* * *

Радослав се помота малко край спирката и хвана асансьор за нулевото равнище. Футуристичните гледки на плюсовите нива го разсейваха, освен това там сновяха далеч повече хора, а миризмата на тяхната душевна уравновесеност и ведрина взе да го дразни. Докато просторната кабина го смъкваше на по-познат терен, си призна, че просто горе се чувства неуютно и неловко. По тротоарите на Стара София той съумяваше да се отвлече, да позабрави собствената си чуждост тук.

Но бе пришълец в този свят. Сякаш хуманоид от летяща чиния.

И пак го понаболяваше главата.

„По-повърхностно карай, мой човек! — внуши си Дичо. — Не задълбавай. Просто зяпай. Отложи въпроси и питанки. Главните неща няма как да се забравят…“

Лъвовете на моста вече имаха езици. Може би никой не се страхуваше от това те да проговорят.

По „Мария-Луиза“ людни места бяха цирк-градините „Братя Рогачеви & Наследници“, „При шопитѣ“ и бирария „Здраве“ на най-дългата софийска улица — „Цар Симеон“. Край Халите Радослав се запита дали съществува ресторант „Гамбринус“, където за първи път като ученик се беше напил с червено вино и геройски бе успял да не повърне чак до вкъщи. Ала не му се връщаше назад и той продължи край магазини, затворени работилнички и локали с по няколко посетители. Най-често срещаше котки и понякога отвръщаше на поздрави на редки минувачи.

Свърна от края на Женски пазар, където павилионите работеха под стъклени покриви над цялата улица. С криволици се върна пред джамията. През вратата й видя седящи на възглавнички по килима боси мъже с броеници.

Дебела колона за афиши говореше за театри, изложби, концерти, обява за поправка на акордеони, някакъв събор, кина… Под откъснато парче на горния слой плакати весели букви канеха децата-септемврийчета да празнуват общо рождения си ден на 31.IX.036 в Евксиноград. За палавниците се предвиждаха конкурси за най-щуро и красиво изрисувана муцунка и маскараден костюм, за песен, рисунка и разказ кой какъв подарък е направил за Мартенския празник на мама…^[3] Плакат съобщаваше за всеобщи първични избори за Върховен съдия: „Граждани! Посочете съ бюлетинитѣ си следващия Съвладѣтель на държавата!“… Хмък.

Пи горещата вода от чешмите на площад „Бански“, посмутен от липсата на ЦУМ. Неколцина души си пълнеха дамаджанки. И тук тоалетната бе почти тузарска и над мивката радиоточка свиреше ръченица.

От площада се виждаха гостилница „Цариград“ и хотел „Македония“ с кафене на партера. „Тук май едно време са пречукали някакъв виден войвода от ВМРО, що ли? — помисли неуверено Радослав. — Хм, по тия плочки никога не съм стъпвал значи…“

„Едно време ли? — изстина той, зяпнал към кръста над Света Параскева, подал се от подлез за връзка с плюсови и минусови нива — Кога „някога“? Кога „никога“?! Къде?!!“

Стоп. Стига. Да се върнем на предишната мисъл… за какво ставаше дума? Хм… ъъъ… дали върти трамвай около паметника Левски? Дичо се втурна да провери. Беше по-добро от вледеняващото усещане за собствената неуместност в този свят…

Улицата, която хвана, се казваше „Търговска“ и за нея той нямаше нито спомен, нито идея. След малка извивка тя го поведе край верига отворени магазини към „Дондуков“.

Радослав криво се усмихна — все към „вкъщи“ го тегли…

На пресечката с булеварда колониалите „Златна рибка“ и „Феликсъ Потенъ — Марсилия“ предлагаха деликатесни стоки.

Партийният дом липсваше. Същият този социалистически колос, на чийто пожар Радослав се случи да присъства, потресен от грозно изкривените лица на привържениците на същата демократична идея, която толкова го радваше със свежестта и свободата си. Красиви модерни къщи на три-четири етажа с широки алеи и градинки между тях запълваха мястото там, където в другото пространство-време се издигаха Министерският съвет и Президентството.

А вместо самия архитектурен урод с поднебесната петолъчка, на фона на БНБ — и тя комай не съвсем същата — стоеше паметник на воин, укротяващ буен жребец. Имаше нещо в него от Мадарския конник.

Метални пана и фонтани обкръжаваха кан Аспарух, шатровидно сияние опираше в осезаемото, но трудно различимо горно равнище. Пред паната стояха, препускаха или седяха на тронове всички достойни български владетели на Първото и Второто царства. В стъпаловидните камъни на фундамента се четяха редове от Именника:

… дойде на тази страна на Дунава Исперихъ-кънязъ, който е и досега, а годината му Верени Алем…

Стълбища слизаха през подземни арки-портали към Видеомузея на българската държавност „площадъ „Канове“: ниво — минус 1А“ № 01.

Попритихнал и в мислите си, Радослав продължи по „Търговска“. Улицата свърши пред площад „Александър“, където стърчеше фигурна ограда, увита в поувехнал бръшлян.

Дворецът.

Естествено, нямаше такова животно като мавзолей…

* * *

За по-малко от десет минути инспекторът се разбра с началника на Техническата служба към софийската полиция относно сензора, като при това ловко успя да подмине светското бърборене и даже не даде шанс на главния полицейски техничар да го покани на риба в неделя, защото и бездруго щеше да откаже.

След това незабавно се обади на още един номер, но му се наложи да чака почти пет минути, докато линията се освободи. И отново изключи радиотелефона, но го задържа край слепоочието си.

— Той е — каза в пространството пред себе си и за кратко се отпусна в креслото с притворени очи.

След няколко мига стана, прибра телефона и присви очи към инфотаблата в кабинета. Реши, че има свободен половин час да се разсее, като с един масраф изпълни наболяло служебно задължение.

Напусна помещението и със спокойна крачка се насочи към асансьора за стрелбището в мазето на сградата.